Джеймс Клавел
Търговска къща (49)

47

20:45 часа

Още преди да беше махнал пръста си от звънеца вратата се отвори широко.

— О, Линк — възкликна Орланда задъхана от щастие, реших, че си се отказал. Моля влизай.

— Съжалявам, че закъснях — каза Бартлет, покорен от красотата й, от чудесната й топлина. — Движението е претоварено, дявол да го вземе, а фериботите са претъпкани и не можах да се добера до телефон.

— Ти си тук, така че не си закъснял изобщо. Вече се страхувах, че… — След това добави стремително — Страхувах се, че няма да се върнеш тази вечер и ще бъда сама. — Ето, каза си всичко. — Но толкова съм щастлива, че те виждам и нищо не ме интересува.

Тя застана на пръсти и го целуна — една бърза, щастлива целувка — хвана ръката му и затвори вратата.

Парфюмът й беше нежен и едва доловим, но той го усети като физическо присъствие. Роклята й беше до коленете от бял шифон, който шумолеше при движение.

— Толкова се радвам, че си тук — повтори тя, взе чадъра му и го постави на закачалката.

— И аз.

През нощта стаята беше още по-привлекателна, най-вече от светлината на свещите. Високите, стъклени врати на терасата бяха отворени и през тях влизаше въздух. Те бяха точно до облаците, а градът се простираше надолу по планината към морета. От време на време светлините изчезваха, когато малки части от облаците се носеха към морето. Каулуун се губеше в мъгла и пристанището почти не се виждаше, но той знаеше, че корабите са там, виждаше огромния самолетоносач на кея, величествената му ъглова палуба беше огряна от светлини, както и реактивните самолети с острите си муцуни — американското знаме висеше влажно и отпуснато.

— Хей — извика той, облягайки се на парапета на терасата — каква прекрасна нощ, Орланда.

— О, да, така е. Ела да седнеш.

— Иска ми се да се полюбувам на гледката, ако нямаш нищо против.

— Но, разбира се всичко, което искаш ми харесва, всичко. Този костюм ти стои отлично, Линк, а вратовръзката ти е страшна.

Искаше да му направи комплимент, макар че не мислеше, че вратовръзката много му подхожда. Няма значение, че той няма усет за цветовете като Куилън. Има нужда от помощ. „Ще направя онова, на което ме е научил Куилън — няма да критикувам, а ще изляза и ще купя една вратовръзка и ще му я подаря. Ако я хареса — чудесно, ако ли не — няма значение, защото важното е, че той е онзи, който я носи. Синьо, синьо ще подхожда на очите на Линк и ще отива повече на тази риза.“

— Благодаря, ти също много ми харесваш.

Той си спомни какво каза Кейси за вратовръзката и как го доведе до ярост тази вечер. Беше ядосан през целия път с ферибота, през цялото време докато чакаше такси. Той попречи и наруга старата жена, която го настъпи по краката докато се буташе, за да се качи преди него в таксито.

Едва сега градусът на яростта му спадна.

„Удоволствието на Орланда, когато ме видя направи това. Минаха години откакто Кейси грейваше като новогодишна елха или казваше всичко, когато аз… дявол да го вземе. Няма да се притеснявам за Кейси тази вечер.“

— Гледката е фантастична, а ти си хубава като картина!

Тя се засмя.

— Ти също и… о, твоето пиене, извинявай… — завъртя се и отиде към кухнята, полата й летеше. — Не зная защо, но ме караш да се чувствам като ученичка — извика тя. След миг се върна. На подноса имаше пръстен съд с пате и кръгчета от прясно изпечен хляб и бутилка ледена бира. — Надявам се, че е това, което трябва.

Това беше „Анвайзер“.

— Откъде знаеш моята марка? Как разбра какво обичам?

— Ти ми каза тази сутрин, не си ли спомняш? — топлината й отново го заля. — Както и, че обичаш да я пиеш от бутилката.

Той взе бирата и й се усмихна.

— И това ли ще го има в статията?

— Не. Реших да не пиша за теб.

— Защо?

Тя си сипа чаша бяло вино.

— Реших, че никога не бих могла да бъда справедлива в една статия, затова няма да пиша. Освен това, не мисля, че ти би искал.

Ръката й се доближи до сърцето й.

— Честен кръст и нека да умра, никаква статия, всичко ще остане между нас. Никаква статия, никаква журналистика, кълна се в Богородица, — добави тя.

— Ей, няма нужда да драматизираш.

Видя искреността, изписана на лицето й и изцяло й повярва. Изпита облекчение. Статията беше единственият недостатък, единствената опасна точка за него — това и фактът, че е журналистка. Наведе се напред и я целуна леко, умишлено леко.

— Подпечатано с целувка. Благодаря.

— Да.

Те погледнаха панорамата за малко.

— Дали за добро спря дъждът?

— Не, Линк. Ние имаме нужда от серия бури, за да напълнят язовирите. Да останеш чист е така трудно, а все още имаме вода веднъж на четири дни. — Тя се усмихна дяволито като някое дете. — Снощи в проливния дъжд се съблякох и се изкъпах тук. Беше фантастично. Дъждът беше толкова силен, че дори си измих косата.

Той се развълнува като си я представи гола, тук през нощта.

— Добре е да внимаваш. Парапетът не е чак толкова висок. Не бих искал да паднеш.

— Странно, плаша се до смърт от морето, а височината ни най-малко не ме притеснява. Ти действително спаси живота ми.

— Хайде, хайде. Щеше да го направиш и без мен.

— Възможно е, но ти със сигурност спаси моя престиж. Без тебе, съвсем сигурно, щях да стана за смях. Затова благодаря.

— А това е по-важно от живота тук, нали?

— Понякога да. Така е. Защо го казваш?

— Просто си мислех за Дънрос и Куилън Горнт. Тези двамата се атакуват в повечето случаи непонятно.

— Да. Ти си прав разбира се — добави тя замислено. — От една страна са чудесни мъже, от друга — дяволи.

— Какво искаш да кажеш?

— И двамата са безмилостни, много силни, много твърди, много вещи и… добре се оправят в живота — докато говореше тя намаза едно от препечените кръгчета с пастет и му го подаде. Ноктите й бяха дълги и съвършени. — Китайците имат поговорка: „Chan ts’ao, chu ken“ — когато плевиш, изтръгвай бурените из корен. Корените на тези двамата са проникнали дълбоко в Азия, много дълбоко. Ще бъде трудно да се изтръгнат. — Тя отпи от виното си и се усмихна леко. — Вероятно неподходяща идея, поне за Хонконг. Още малко пастет?

— Да. Чудесно е. Ти ли го направи?

— Да. Това е една стара английска рецепта.

— Защо няма да е добро за Хонконг?

— О, може би защото те се балансират един друг. Ако единият съсипе другия, нямам предвид точно Куилън или Дънрос, а компаниите „Струан“ и „Ротуел-Горнт“, Ако единият изяде другия вероятно онзи, който остане би бил твърде силен, вероятно няма да има никаква конкуренция и тогава тай-панът може би ще стане твърде алчен, може би ще реши да направи дъмпинг в Хонконг. — Тя колебливо се усмихна. — Извинявай… аз говоря твърде много. Това е само една идея. Още една бира?

— Разбира се, след малко, благодаря, но това е интересна мисъл.

„Да, мислеше Бартлет, и то мисъл, която не ми е хрумвала, нито на Кейси. Дали тези двамата са необходими един на друг?

А Кейси и аз? Необходими ли сме ние един на друг?“

Той видя, че тя го наблюдава и й се усмихна в отговор.

— Орланда, не е тайна, че обмислям сделка с един от тях. Ако ти беше на мое място, кого би избрала?

— Нито един от двамата — изведнъж каза тя и се засмя.

— Защо?

— Ти не си британец, не си един от „старите момчета“, не си член по наследство на нито един клуб и колкото и пари и каквато и мощ да имаш тук, в края на краищата мрежата на „старите момчета“ ще реши какво ще стане.

— Смяташ, че няма да мога да направя сделка?

— Нямах предвид това, Линк. Ти ме попита за „Струан“ или „Ротуел-Горнт“ и за това дали да направиш сделка с някой от тях. Ако го направиш накрая победителите ще са те.

— Толкова ли са умни?

— Не. Но те са азиатци, те са от тази земя. Тук казват: „Tien hsia wu ya i pan hei“ — всички врани под небето са черни, което означава, че всички тай-панове са еднакви и ще се обединят, за да унищожат чужденеца.

— Така, че нито Йан, нито Куилън ще посрещнат доброжелателно един партньор, така ли?

Тя се поколеба.

— Струва ми се, че излизам извън сферата на моята компетентност, Линк. Аз не разбирам много от бизнес. Работата е там, че никога не съм чула някой американец да е дошъл тук и да е преуспял.

— Ами Билтмън, „Суперфудс“ и това, че те поеха централните магазини на Х. К.?

— Билтмън е за посмешище. Всички го мразят и се надяват, че ще си разбие главата, дори Паг… Пагмайър. Куилън е сигурен, че това ще стане. Не, дори Купър и Тилмън не успяха. Търговци — янки и първоначално бяха дори под крилото на Дърк Струан. Имат и родствени връзки, семейство Струан и семейство Купър. Хег Струан омъжи най-голямата си дъщеря, Ема, за стария Джеф Купър, когато изкуфя започнаха да го наричат стария орлов нос. Мълвата говори, че женитбата е била откуп за това, че й е помогнал да унищожи Тайлър Брок. Чувал ли си за тях, Линк? Семейство Брок, сър Морган и баща му Тайлър и Хег?

— Питър Марлоу ни разказа някои от историите.

— Ако искаш да узнаеш за истинския Хонконг трябва да разговаряш с леличка Блестящи очи, това е Сара Чен, неомъжената леля на Филип Чен! Тя е велик образ и остра като игла. Казва, че е на осемдесет и осем, но аз смятам, че е по-стара. Баща й беше сър Гордън Чен, незаконният син на Дърк Струан от неговата любовница, а майка й беше известната красавица Карин Юан.

— Коя е тя?

— Карин Юан е внучка на Роб Струан. Роб е доведен брат на Дърк и имаше любовница, която му роди дъщеря Изабел. Изабел се омъжи за Джон Юан, незаконен син на Джеф Купър. Джон Юан беше добре известен пират и контрабандист на опиум, а Изабел почина, известна като страстна комарджийка, която пропиля две от състоянията на съпрузите си при игра на ма-джонг. Така, че Карин дъщерята на Изабел и Джон, се омъжи за сър Гордън Чен, всъщност тя беше негова втора съпруга, по-скоро наложница, независимо, че това беше съвършено законна женитба. Тук, дори сега, ако си китаец, можеш да имаш колкото съпруги си пожелаеш.

— Това е удобно!

— За един мъж — да! — Орланда се засмя. — Така, че този мъничък клон от рода Юан са от Купър — Т’Чънг и Чен произхождат от Дърк Струан, Суг, Тун и Гонг са от художника Аристотел Куанс. Тук в Хонконг е обичай децата да носят имената на майките си, обикновено някое неизвестно момиче, което е било продадено от родителите си, за да правят любов с него.

— От родителите?

— Почти винаги. „T’unag t’ien yu ming“ — слушай небесата и следвай съдбата. Особено, когато умираш от глад. — Тя повдигна рамене. — Няма нищо срамно в това, Линк, това не накърнява репутацията ти, не и в Азия.

— Каква е причината да знаеш толкова много за Струан и Купър, за любовниците и т.н.?

— Това тук е малко място и ние всички обичаме тайните. В Хонконг няма истински тайни. Аборигените, истинските аборигени знаят почти всичко за другите. Нашите корени са надълбоко. Не забравям, че Чен, Юан и Сунг са евроазиатци. Както ти казах, евроазиатците се женят за евроазиатци, затова трябва да знаем от кои сме. Нито британците, нито китайците ни искат за съпруги, а само за метреси или любовници. — Тя отпи от виното си и той се възхити от деликатността на движенията й и нейната изтънченост. — За китайските семейства е обичай да записват родословието си в селската книга, която е единственият регистър, който имат. Никога не са имали свидетелства за раждане. — Тя се усмихна. — Да се върнем на твоя въпрос. И Дънрос и Куилън ще посрещнат с удоволствие парите ти и връзките ти в САЩ. И с всеки от тях би направил пари тук, ако си съгласен да бъдеш мълчалив партньор.

Бартлет замислено зарея поглед навън.

Тя чакаше търпеливо, оставила го на собствените му мисли. „Добре, че Куилън беше толкова добър учител и толкова умен мъж — помисли си тя. — И така мъдър. Той отново се оказа прав.“

Тази сутрин тя му се обади обляна в сълзи, за да докладва какво се е случило.

— Ах, Куилън, мисля, че развалих всичко.

— Какво каза ти и какво каза той?

Тя му разказа точно и той я успокои:

— Не смятам, че имаш за какво да се безпокоиш, Орланда. Той ще се върне. Ако не тази вечер, утре.

— О, сигурен ли си?

— Да. А сега си избърши сълзите и слушай. — Обясни й какво да прави, какво да облече и преди всичко да бъде жена.

„Колко съм щастлива, че съм жена“ — помисли си тя и с тъга си спомни отминалите дни, когато бяха щастливи с Куилън, тя на деветнадесет, вече негова метреса от две години, без да се срамува или страхува от леглото, или от него или от себе си. Понякога отиваха на среднощно пътуване с неговата яхта само те двамата и той я учеше.

— Ти си жена и Хонконг yan така, че ако искаш да живееш добре и да притежаваш всички хубави неща, да бъдеш ценена, обичана, любена и да си в безопасност — бъди жена.

— Как, любими?

— Мисли само за моето удоволствие и за моята наслада. Дай ми страст, когато имам нужда от това, спокойствие, когато трябва и щастие и свобода през цялото време. Готви майсторски, изучи прекрасните вина, винаги бъди дискретна, защитавай имиджа ми и никога не бъди заядлива. В замяна на това аз ще правя всичко каквото е необходимо със същата страст. Но, това е, което искам от теб, не по-малко. Ти искаше да бъдеш моя държанка. Аз ти казах всичко това, преди да започнем и ти се съгласи.

— Зная, че е така и ми харесва да съм твоя любовница, но… но понякога се тревожа за бъдещето.

— Няма за какво да се тревожиш. Но знаеш, че нашите правила бяха поставени предварително. Ние ще подновяваме нашия договор всяка година, в случай, че ти искаш, докато навършиш двадесет и четири, а след това, ако решиш да ме напуснеш, ще ти дам апартамента, достатъчно пари и една прилична зестра за подходящ съпруг. Договорихме се и твоите родители се съгласиха.

Така беше. Орланда си спомни как майка й и баща й одобриха с ентусиазъм връзката, дори сами й предложиха, когато се върна от училище в Америка. Казаха й, че Куилън ги е попитал дали може да се сближи с нея, уверявайки ги, че е влюбен.

— Той е добър мъж — каза баща й — и обеща да те осигури добре, ако се съгласиш. Изборът остава за теб, Орланда. Ние ти препоръчваме това.

— Но, татко, чак следващия месец ще навърша осемнадесет, а освен това искам да се върна да живея в Щатите. Сигурна съм, че мога да получа зелена карта и да остана там.

— Да, дете, можеш да отидеш — каза майка й, — но ще бъдеш бедна. Ние нищо не можем да ти дадем, никаква помощ. Какво ще работиш? Кой ще те подкрепя? По този начин ти можеш да си осигуриш известен доход и да получиш собственост.

— Не, той е толкова стар. Той е…

— На един мъж възрастта не му личи така както на една жена. Той е силен и уважаван и от години се отнася добре с нас. Обеща да те обича, а и финансовите споразумения са щедри, колкото и време да останеш с него.

— Но аз не го обичам.

— Говориш абсолютни глупости. Зъбите ще измръзнат, ако устните не ги пазят. Тази възможност, която ти се предоставя, е като косата на феникса и сърцето на дракона. Какво ще направиш в замяна на това? Бъди жена и почитай и се подчинявай на един добър мъж няколко години. И дори след това няма да има край, ако искаш и ако си вярна и умна. Кой може да каже? Жена му е инвалид и си отива. Ако му доставяш удоволствие и го обичаш достатъчно защо пък да не се ожени за теб?

— Да се ожени за евроазиатка! Куилън Горнт? — тя избухна.

— Защо не? Ти не си просто евроазиатка, ти си португалка. Той има британски синове и дъщери вече, айейа? Времената се менят, дори тук, в Хонконг. Ако дадеш най-доброто от себе си, кой знае? Роди му един син след година-две, с негово разрешение и кой знае? Боговете са си богове и ако пожелаят могат да изпратят гръм от ясно небе. Не бъди глупава. Любов ли? Какво означава за теб тази дума?

Орланда Рамос гледаше града, без да го вижда. „Колко глупава и наивна бях тогава — помисли си тя. — Наивна и много глупава. Но сега зная по-добре. Куилън много добре ме научи.“

Тя погледна Линк Бартлет.

„Да, аз съм много добре обучена. Да бъда най-добрата съпруга, която някога някой мъж би могъл да има, която Бартлет винаги ще има. Никакви грешки този път. О, не никакви грешки. Куилън ще ми помогне да отстраня Кейси. Ще бъда мисис Линк Бартлет. Всички богове и всички дяволи са ми свидетели, това е онова, което ще стане…“

Тя го наблюдаваше, а на лицето й имаше усмивка, която той не успя да разбере.

— Какво има?

— Мислех си какъв късмет съм имала, че те срещнах.

— Винаги ли правиш комплименти на мъжете?

— Не, само на онези, които ми харесват, а те се срещат толкова рядко, колкото коса от феникс или сърце от дракон. Още пастет?

— Благодаря, малко. Ти не ядеш.

— Пазя се за вечеря. Трябва да спазвам диетата си — аз не съм като теб.

— Аз работя денем. Когато мога играя тенис, голф. А ти?

— Играя малко тенис. Ходя много пеша, но все още вземам уроци по голф.

„Да, полагам големи усилия да съм най-добрата във всичко, което правя и съм най-добрата за теб, Линк Бартлет.“ В тениса беше много добра, а и голф играеше прилично, защото Куилън настоя да се научи, тъй като той ги обичаше.

— Гладен ли си?

— Умирам от глад.

— Ти каза, че искаш китайска храна, нали? Това ли искаш наистина?

Той повдигна рамене.

— За мен няма значение. Каквото искаш ти.

— Сигурен ли си?

— С положителност. Защо, какво би искала ти?

— Ела.

Той я последва. Тя отвори вратата на трапезарията. Масата беше изящно подредена за двама. Цветя и бутилка „Вердичио“ в лед.

— Линк, отдавна за никого не съм готвила. Но сготвих за теб вечеря по италиански. Прясна пица aglio e olio — чесън и олио, телешко — piccata, зелена салата, еспресо и бренди. Как ти се струва? Ще са ми необходими само двадесет минути, а ти можеш да прочетеш вестника докато чакаш. После можем да оставим всичко на амата като се върне и да отидем да танцуваме или да покараме. Какво ще кажеш?

— Обичам италианската кухня, Орланда.

За момент се замисли на кого беше казал, че любимата му кухня е италианската. На Кейси или на Орланда?