Джеймс Клавел
Търговска къща (70)

68

Неделя

06:30 часа

Коронски излезе от фоайето на хотел „Найн дрегънс“, спря едно такси и каза посоката на сносен кантонезки. Запали цигара и се отпусна на седалката, като поглеждаше професионално назад за евентуална, макар и малко вероятна опашка. Всъщност нямаше от какво да се бои. Документите му на името на Ханс Мейкър бяха безупречни, прикритието му като чуждестранен журналист, работещ на хонорар за западногермански вестникарски синдикат, беше действително и той посещаваше редовно и доста често Хонконг. Като се увери, че никой не го следи, Коронски се обърна напред и се загледа в тълпата на улицата, чудейки се кой трябва да бъде разпитан под хипноза и къде. Беше нисък и закръглен безличен човечец с очила без рамки.

На около петдесетина ярда отзад го следваше малко очукано мини, което ту се гмурваше, ту излизаше от потока коли по улицата. На задната седалка седеше старши агентът от ЦРУ Том Коночи, а шофираше един от неговите помощници, Рой Вон.

— Завива наляво.

— Да. Виждам го. Отпусни се, Том, за Бога нервираш ме.

Рой Вон беше американец трето поколение, бакалавър по литература, от четири години в ЦРУ, прехвърлен на работа в Хонконг. Шофираше умело под наблюдението на страшно уморения си шеф. Коночи бе стоял до късно снощи с Роузмънт, опитвайки се да се оправят в пороя от свръхсекретни инструкции, искания и заповеди, породен от засечените писма на Томас К. К. Лим. Малко след полунощ един от информаторите им съобщи, че в „Найн дрегънс“ току-що се е регистрирал Ханс Мейкър, пристигнал от Банкок за два дни. Той отдавна фигурираше в списъка на заподозрените.

— По дяволите! — изруга Рой Вон по повод на внезапно възникналото задръстване в тясната шумна уличка, недалеч от оживената пресечка с „Мон Кок“.

Коночи проточи врат през страничното прозорче.

— Той също е спрял, Рой. Двайсетина коли пред нас.

След малко колите тръгнаха, после пак спряха, тъй като един претоварен камион закъса. Докато запали наново, жертвата им бе изчезнала.

— Дяволите да го вземат.

— Пообиколи наоколо. Може да имаме късмет пак да го засечем.

На две пресечки от тях Коронски слезе от таксито и тръгна по една оживена алея, излезе на също толкова оживена улица по друга малка пресечка стигна до жилището на Джини Фу. Изкачи се по мръсните стълби до последния етаж. Почука три пъти на една сива врата. Суслов му кимна да влезе и заключи вратата зад него…

— Добре дошли — поздрави го той тихо на руски. — Добре ли пътувахте?

— Да, другарю капитан, много добре — отговори Коронски също така тихо.

— Елате, седнете — махна Суслов към масата, на която имаше кафеник е две чаши. Стаята беше мрачна и бедно обзаведена. Прозорците — закрити с мръсни щори.

— Кафето е хубаво — каза учтиво Коронски, мислейки си, че всъщност е отвратително и не може да се сравнява с френското кафе на изисканите Банкок и Сайгон.

— От уискито е — обясни Суслов със строго изражение на лицето.

— Другарю капитан, Центърът ми нареди да бъда на ваше разположение. Какво трябва да направя?

— Тук има един човек с много добра зрителна памет. Трябва да разберем какво знае.

— Къде ще бъде разпитан? Тук ли?

Суслов поклати глава.

— На кораба.

— С колко време разполагаме?

— С колкото искате. Ще го вземем с нас във Владивосток.

— Важно ли е да получим от него качествена информация?

— Много.

— В такъв случай бих предпочел да проведа разпита във Владивосток — мога да ви дам специални приспивателни и указания, които ще го държат мирен по време на пътуването и ще го накарат да поомекне.

Суслов се поколеба. Информацията на Дънрос му трябваше, преди да стигнат до Владивосток.

— Не можете ли да дойдете на кораба? Отплуваме в полунощ, с прилива.

Коронски се двоумеше.

— Центърът, ми нареди да ви помогна, без да рискувам. Дойда ли на кораба, който сигурно е под наблюдение, ще ме разкрият като изчезна и от хотела.

Суслов поклати глава.

— Да, вярно.

„Няма значение — помисли си той. — Мога да се справя не по-зле от Коронски, макар че досега не съм провеждал изчерпателен разпит под хипноза“.

— Как се провежда такъв разпит?

— Много просто. Отначало разсъдъкът на разпитвания се обърква и дезориентира по обичайния метод „сън — безсъние“, след това той се държи буден четири дни, а после в продължение на 10 дни на всеки 12 часа му се бият венозно по две инжекции „Пентонал-V6“.

— На кораба имаме лекар. Би ли могъл той да бие инжекциите?

— О, да, да, разбира се. Аз мога да ви напиша процедурата и да ви снабдя с необходимите медикаменти. Вие ли ще проведете разпита?

— Да.

— Ако следвате инструкциите, няма да имате проблеми. Единственото, което трябва да запомните, е, че след първата инжекция „Пентонал-V6“ мозъкът на разпитвания заприличва на мокра гъба. Нужна е голяма деликатност и още повече внимание — при съответното темпо — за да се изстиска от него точно толкова вода, т.е. сведения, колкото са необходими, иначе може да получи трайни увреждания и останалата информация ще бъде безвъзвратно загубена — Коронски дръпна от цигарата си. — А също и той.

— Доколко е ефикасен този „Пентонал-V6“?

— Повечето пъти приложението му е било успешно, но имаме и няколко провала — отвърна предпазливо Коронски. — Ако човекът бъде добре подготвен и по принцип е здрав физически, сигурен съм, че ще успеете.

Суслов не отговори, само прехвърли още веднъж в ума си плана, който Плъм така ентусиазирано им представи вчера вечерта, а Крос прие с голяма неохота.

— Работата е опечена, Грегор, всичко си отива на мястото. Сега, след като няма да ходи в Тайпей, Дънрос ще дойде на приема ми. Аз ще му сипя приспивателно в питието, от което ще му прилошее — ще го убедим да полегне в някоя от спалните — и там ще заспи. Щом си тръгнат останалите — а приемът ще бъде кратък — ще го сложа в сандък и ще накарам да го изнесат през страничния вход до колата. Когато съобщят, че е изчезнал, ще кажа, че съм го оставил да спи и нямам представа кога си е тръгнал. А как ще качим сандъка на кораба?

— Това не е проблем — отвърна Суслов. — Поръчай да го оставят в склад №7 в корабостроителниците „Каулуун“. Ние товарим всякакви провизии и припаси на едро, тъй като минаването ни е ускорено, и едва ли ще ги проверяват на митницата — Суслов добави с мрачно задоволство. — Имаме дори и ковчег, ако ни потрябва. В 11 ч. вечерта от моргата ще ни изпратят тялото на Ворански — специална доставка. Копелета такива! Защо нашият приятел още не е заловил убийците му?

— Той прави каквото може. Наистина, Грегор. Обещавам ти. Скоро ще ги хване — но по-важното е, че този план ще успее!

Суслов мислено се съгласи с него.

„Да, планът е осъществим. Ами ако засекат сандъка и открият тай-пана? Ние с Бородинов не знаем нищо, макар че той е отговорен и ако се наложи, аз просто ще отплувам и ще го оставя сам да отнесе вината. Роджър ще оправи всичко. О, да, този път главата на Роджър ще бъде поставена на британския дръвник, ако не ме прикрие. Плъм е прав. Отвличането на тай-пана от Бившите вълци ще създаде за известно време пълен хаос в Хонконг, и то почти без никакъв риск — това ще бъде достатъчно да прикрие провала ми с Меткин и залавянето на оръжието.“

Тази вечер се обади на Банастазио да се увери, че планът за „Пар-Кон“ е задействан, и остана поразен, като разбра за отказа на Бартлет.

— Но, мистър Банастазио, вие обещахте да уредите всичко. Какво възнамерявате да направите?

— Да окажа натиск, мистър Маршъл — отвърна Банастазио, използвайки псевдонима, под който му бе известен Суслов. — Натиск по всички линии. Аз ще свърша своята работа, свършете и вие вашата.

— Добре. Тогава продължете със срещата в Макао. Обещавам ви, че втората пратка ще пристигне в Сайгон до една седмица.

— Но тия типове тук вече казаха, че няма да сключат сделката, без да са получили оръжието.

— То ще бъде доставено направо на нашите приятели в Сайгон. Вие трябва само да уредите заплащането.

— Разбира се, разбира се, мистър Маршъл. Къде ще отседнете в Макао? Къде мога да се свържа с вас?

Суслов се усмихна на себе си. Точно преди да отплува от Владивосток, бе получил заповед от Центъра да проконтролира тази независима операция под кодовото название „Кинг Конг“, организирана от резидента на КГБ във Вашингтон. За плана знаеше само, че предвижда нелегалната комунистическа партия в Сайгон да получи чрез дипломатическа поща свръхсекретно разписание за доставките на супермодерно американско оръжие във Виетнам. В замяна на тази информация те щяха да получат опиум, който трябваше да бъде натоварен в Хонконг — количеството щеше да зависи от броя на заловените пратки с оръжие.

Суслов внезапно се засмя на глас. Коронски чакаше учтиво, твърде дисциплиниран, за да попита какво толкова забавно има. Но без да иска анализира смеха. В него се долавяше страх. Страхът е заразителен. Уплашените хора допускат грешки. От грешките страдат невинните.

„Да — помисли си разтревожено Коронски, — от този човек лъха малодушие. Ще трябва да спомена за това в следващия си доклад, но деликатно, да не би да се окаже важна клечка.“

Вдигна очи и като видя, че Суслов го гледа, му прималя, че може да е прочел мислите му.

— Да, другарю капитан?

— Колко време ви е нужно да напишете инструкциите?

— Няколко минути. Мога да го направя и сега, но пак трябва да се върна до хотела за медикаментите.

— Колко вида са необходими?

— Три, за приспиване, за безсъние и „Пентонал-V6“. Между другото, до употребата му трябва да го държите на студено.

— Само „Пентотал“-ът ли е венозен?

— Да.

— Добре, напишете ми всичко това. Имате ли лист?

Коронски кимна и извади малък бележник от задния си джоб.

— Как предпочитате — на руски, английски или стенографирано?

— На руски. Няма нужда да ми описвате схемата „безсъние-сън-безсъние“. Прилагал съм я много пъти. Само последната фаза и не назовавайте „Пентотал“-а, наричайте го лекарството. Разбрахте ли?

— Да.

— Добре. Когато сте готов, сложете го там — Суслов посочи към куп стари вестници на проядения от молци диван. — Пъхнете го във втория вестник отгоре. Аз ще го взема по-късно. Що се отнася до медикаментите, на партера в хотела ви има мъжка тоалетна. Прикрепете ги от долната страна на капака на тоалетната чиния в последната кабинка вдясно — и ще ви помоля довечера в 9 ч. да си бъдете в стаята, в случай че ми потрябват някакви разяснения. Ясно ли е всичко?

— Разбира се.

Суслов се изправи. Коронски веднага го последва и му подаде ръка.

— Успех, другарю капитан.

Суслов му кимна учтиво като на по-нискостоящ и излезе. Отиде до края на коридора и през една наклонена врата се изкачи на покрива. Горе, на открито, се почувства по-добре. От вонята в стаята и от миризмата на Коронски му прилоша. Сега обширният океан го мамеше с чистотата си и миризмата на сол и водорасли. Чудесно щеше да бъде да се върне обратно в морето, далеч от сушата. Океанът и корабът го успокояваха.

Като повечето покриви в Хонконг, и този бе даден под наем — на него се тъпчеше многоезично поселение в импровизирани жилища, единствената алтернатива на свръхнаселените нелегални квартали по калните склонове на Новите територии или по хълмовете на Каулуун и Хонконг. Всеки свободен сантиметър в града отдавна бе зает от огромния приток на емигранти. Повечето от техните поселища, като постройките на покривите, бяха незаконни, но колкото и да не ги одобряваха и забраняваха, властите предвидливо си затваряха очите за нарушенията. На покрива нямаше нито санитарни възли, нито вода, нито елементарна хигиена, но все пак беше по-добре, отколкото на улицата. Боклукът се изхвърляше направо долу. Затова хонконгските yan вървяха винаги по средата на улицата, никога по тротоара, дори и да имаше такъв.

Суслов се промушваше под простори, прекрачваше през боклуци, глух за машиналните ругатни, с които го изпращаха, развеселен от хлапетата, тичащи пред него и крещящи „quai loh… quai loh…“, смееше се заедно с тях и ги хващаше за ръцете. Макар и покъртен от мизерията и доброто им настроение, той самият вече беше станал същински хонконгски yan, само ги изруга добродушно и разроши две-три подстригани глави. В другия край на покрива стърчеше жилището на Джини Фу. Вратата бе открехната. Суслов се спусна надолу.

— Привет, Греги — поздрави го задъхана Джини Фу, като му отвори вратата на стаята си. Беше се облякла, както й бе поръчал — в мръсен работнически комбинезон, на гърба й висеше голяма островърха сламена шапка, а лицето и ръцете й бяха изцапани.

— Как аз изглежда? Като филмова звезда, айейа!

— Същинска Грета Гарбо — засмя се той и тя се втурна в ръцете му и силно го прегърна.

— Искаш още гуш-гуш преди тръгнем, айейа?

— Нет. Много време другата седмица. Много, айейа! Суслов я пусна. Сутринта бе спал с нея, повече, за да докаже мъжествеността си, отколкото от желание.

„Това е проблемът. Нямам никакво желание. Тя ме отегчава.“

— Сега ти разбираш план, айейа?

— О, да — отвърна важно Джини. — Аз намира склад 7 и отива при кули, носи бали за кораб. Стигна кораб, веднага отива до врата срещу стълба, влиза вътре и дава листче — извади го от джоба си, за да покаже, че е на сигурно място. На него беше написано на руски „Каюта 3“. Бородинов щеше да я чака.

— В каюта 3 може ползва баня, облича дрехи, дето ти донесъл и чака — нова широка усмивка. — Айейа?

— Отлично.

Дрехите бяха евтини, но й спестяваха носенето на багаж. Без багаж беше по-просто. Една пътна чанта би направила впечатление. А при нея нищо не биваше да бие на очи.

— Ти сигурен, че няма нужда носи още нещо, Греги? — попита загрижена Джини.

— Не, само грим, женски неща. Всичко в джоб, разбираш?

— Разбира — отвърна му надменно тя. — Аз какво, глупава?

— Добре. Тръгвай тогава.

Джини пак го прегърна.

— О, благодаря за почивка, Греги — аз винаги много добра — и тръгна.

След срещата с Коронски Суслов огладня. Отиде до очукания хладилник и си взе шоколад. Изяде го, после запали газовата печка и започна да си пържи яйца. Пак го обзе безпокойство.

„Забрави за това. Мисли за Джини. Може би в морето тя няма толкова да ме отегчава. Ще ми разнообразява нощите, поне някои от тях, а тай-панът — дните, докато пристигнем. Дотогава той ще се е изчерпал, а тя ще изчезне от живота ми и опасността ще премине завинаги. Ще отида на дачата си, където ще ме чака фурията на Сергеев. Ще се сбием, тя ще ме нарича с всякакви мръсотии, докато изгубя търпение и разкъсам дрехите й, може пак да я нашибам. Тя ще се противи, докато не я обладая и не експлодирам в нея, понякога дори заедно с нея, за Бога, как бих искал да е така всеки път. После ще заспя, без да знам кога ще ми види сметката. Но тя е предупредена. Случи ли се нещо с мен, моите хора ще я дадат на прокажените в източната част на Владивосток заедно с цялото й семейство.“

По радиото прозвуча сигналът за новините на английски в 7 ч.

— Добро утро. Говори Радио Хонконг. Очакват се нови проливни дъждове. „Виктория бенк“ потвърди официално, че ще поеме всички дългове на „Хо-Пак“ и моли вложителите да се наредят чинно на опашка в понеделник, ако искат да изтеглят парите си.

През нощта на много места в колонията имаше свличания. Най-лошо са пострадали нелегалните селища около Абърдийн, Сау Мин Пин и Суи Фай Теръс в Уанчай, където 6 големи свличания на почвата са разрушили много сгради в района. Открити са 33 загинали, но се предполага, че още много са погребани под свлачищата.

Няма ново развитие по делото за отвличането и жестокото убийство на Джон Чен от Бившите вълци. Обявена е награда от 100 000 долара за всяка информация, който би могла да помогне за залавянето им.

Съобщенията от Лондон потвърждават, че тазгодишната реколта в СССР отново е пропаднала.

Суслов не чу края на новините. Знаеше, че съобщенията от Лондон са верни. Свръхсекретни прогнози на КГБ бяха предсказали, че и тази година реколтата ще бъде по-слаба дори от необходимия минимум за изхранването им.

„Защо, по дяволите, не можем да се изхраним? — искаше му се да изкрещи, тъй като сам бе разбрал що е глад и подут стомах със силни болки, а се бе наслушал и на страховитите разкази на майка си и баща си.

Значи пак ще има глад и затягане на коланите, пак ще се наложи да купуваме пшеница от чужбина срещу трудно спечелената валута, бъдещето ни пак ще бъде застрашено, а храната ни — ахилесовата пета, както винаги. Никога нямаме достатъчно. Никога не достигат умение, трактори, торове или пари, всички пари отиват за оръжия и армии, за самолети и кораби. Много по-важно е да бъдем достатъчно силни, за да се защитим от капиталистическите гадове и китайските ревизионисти. Да им обявим война и да ги смажем, преди те да са ни смазали. Но никога нямаме достатъчно храна за себе си и за нашите буферни зони — Балканите, Унгария, Чехословакия, Полша, Източна Германия, Прибалтика. Защо тия копелета все пак успяват да се изхранят? Защо фалшифицират данните за реколтата си и ни мамят, лъжат, и крадат? Ние ги защитаваме, а те какво правят? Мръщят се и ни мразят и все пак, ако не е нашата армия и КГБ да държи в подчинение оная гадна пасмина от ревизионисти и дисиденти, те ще се разбунтуват — като в Източна Германия и Унгария — и ще настроят идиотските тълпи срещу нас.

Но гладът поражда революция. Винаги. Гладът винаги кара масите да се изправят срещу управляващите. Какво можем да направим? Да ги държим оковани — всички — докато смажем Америка и Канада и им вземем житните поля. Тогава с нашата система ще удвоим реколтата им.

Не се заблуждавай. Нашата селскостопанска система никак не е ефективна. И никога не е била. Но някой ден ще стане. Междувременно ще гладуваме. Тия гадни копелета, селяните, трябва…“

— Стига — промърмори на глас той, — не е твоя работа. Занимавай се със собствените си проблеми и имай вяра в Партията и марксизма-ленинизма.

Яйцата вече бяха готови и той си препече хляб. През отворените прозорци запръска дъжд. Преди час пороят от нощес бе престанал, но над отсрещната сграда през улицата все още висяха тъмни облаци. В тая помийна яма няма нищо друго, освен суша или пороища. Един от импровизираните и прогизнали навеси на покрива бе подхванат от порив на вятъра и съборен. Обитателите му веднага се захванаха стоически да го поправят, като и едва проходилите деца се втурнаха да помагат.

Суслов си сервира сръчно на единия край на масата — обичаше спретнатостта — като си тананикаше в тон с радиото.

„Всичко е наред. Дънрос ще отиде на приема, Коронски ще достави медикаментите, Плъм — Йан, Роджър — прикритието, а аз трябва само да отида за час-два в полицията и после спокойно да се кача на кораба. С нощния прилив ще кажа майната му на Хонконг и ще оставя Бившите вълци да погребат мъртъвците…“

Косата му настръхна, като чу воя на приближаващата се полицейска сирена. Изправи се парализиран. Но колата изпищя покрай него и отмина. Суслов се застави да седне и започна да яде. Тогава иззвъня тайният телефон…