Серия
Азиатската сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

55

09:25 часа

Дънрос бързо изкачи лъкатушещата нагоре улица, след това влезе в отклонението за резиденцията и спря на сантиметри от високата желязна врата. Беше вградена във висок тухлен зид. След секунда от страничната врата надникна портиер китаец. Щом позна тай-пана, той отвори широко вратата и с ръкомахания го насочи към алеята.

Алеята свършваше пред входа на богато украсена китайска резиденция. Дънрос слезе от колата. Друг слуга го посрещна и поздрави мълчаливо. Площта около резиденцията бе идеално поддържана. В долния край на склона имаше тенис корт. Две жени и двама мъже играеха. Не му обърнаха внимание, а и Дънрос не познаваше никой от тях.

— Моля, следвайте ме, тай-пан — каза прислужникът.

Отведоха го в една отдалечена приемна. За първи път той бе поканен в дома на Тип Ток. Интериорът беше странна смес от полирани китайски антики и грозни модерни вехтории. Стените бяха покрити с ламперия и украсени с лоши репродукции. Той седна. Друг слуга донесе чай и му наля.

Чувстваше, че е наблюдаван, но това беше нещо обикновено. Повечето от тези къщи имаха скрити шпионки по стените и вратите.

Когато се прибра тази сутрин към 4.00 часа, отиде направо в кабинета и отвори сейфа. Нямаше съмнение, виждаше се веднага, че една от двете монети съвпада с отпечатъка, който бе във восъчната матрица на Фор Фингър Уу. Ръцете му трепереха, когато отчупваше монетата от восъчния печат в Библията на Дърк Струан. Тя абсолютно прилегна в матрицата.

„Господи — промълви той. — Какво ще правя?“

После ги постави обратно в сейфа. Погледна към заредения пистолет и празното място, където преди стояха папките на А. М. Г. Разтревожен заключи и отиде да легне. Върху възглавницата си намери бележка:

Скъпи татко, моля те събуди ме, преди да излезеш! Искаме да бъдем на надбягванията. Обичам те, Ейдриън.

P. S. Мога ли да поканя Мартин на надбягванията в събота, моля те, моля те, моля те?

P. P. S. Мисля, че е супер.

P. P. P. S. Ти също си супер.

P. P. P. P. S. Много закъсняваш, не мислиш ли? Сега е 3.16!!!

Отиде на пръсти до нейната стая и леко открехна вратата, тя спеше дълбоко.

Като тръгваше сутринта на два пъти трябваше да чука на вратата.

— Ейдриън! Часът е 6.30.

— Ох! Вали ли? — сънено се обади тя.

— Не. Скоро ще започне. Да ти вдигна ли щорите?

— Не, татко, благодаря… Мартин няма… няма нищо против. — Задуши прозявката си. Затвори очи и почти моментално заспа отново.

Развеселен, леко я разтърси, но тя не се събуди.

— Няма значение, татко. Мартин няма… — Припомняйки си колко е прелестна тя и какво му каза Пен за хапчето, реши сериозно да проучи Мартин Хейпли. За всеки случай.

— Ах, тай-пан, съжалявам, че те накарах да чакаш.

Дънрос стана и пое подадената му ръка.

— Много любезно от ваша страна, че приехте да се срещнем, мистър Тип. Съжалявам за простудата ви.

Тип Ток-тох беше около шестдесетгодишен, вече посивяващ и с приятно кръгло лице. Облечен бе в халат, очите му бяха зачервени, носът запушен, гласът прегракнал.

— От гадния климат е. Миналата седмица излязохме в морето с Шити Т’Чънг и сигурно тогава съм се простудил. — Английският му бе с лек американски акцент, вероятно усвоен в Канада. Нито Дънрос нито Аластър Струан бяха успели да го накарат да говори за миналото си. Не знаеше нищо за него нито Джонджон, нито някой от другите банкери от Китай до 1949. Дори Шити Т’Чънг и Филип Чен, които му устройваха пищни забавления, не бяха успели да изкопчат нещо. Китайците му бяха измислили прякор — Мидата.

— Времето беше студено — съгласи се любезно Дънрос. — Да благодарим на Бога за дъжда.

Тип Ток посочи мъжа до себе си:

— Това е съдружник, мистър Люнг.

Мъжът беше труден за описание. Носеше сива маоистка куртка и сиви панталони. Лицето му бе сериозно, студено и предпазливо. Той кимна и Дънрос отвърна на поздрава му. „Съдружник“ е понятие с широк диапазон — от бос до преводач и от комисар до охрана.

— Ще пиете ли кафе?

— Благодаря ви. Опитахте ли да се лекувате с витамин C? — Дънрос изчакваше момента, в който да поведе разговора, за който бе дошъл. Миналата вечер, докато чакаше Брайън Куок в „Куанс бар“, реши, че си заслужава да опита предложеното на Джонджон и телефонира на Филип Чен. Помоли го да му уреди среща за тази сутрин. Толкова щеше да е просто сам да позвъни на Тип Ток, но китайският протокол не го допускаше. Цивилизованият подход бе да се мине през общ познат. Така, ако получиш отказ, няма да се чувстваш засегнат, няма да е обиден другият човек, а също и посредникът.

Той слушаше Тип Ток с половин ухо. Разговорът беше формален. Изненада се, че продължиха на английски. Това можеше да означава, че английският на Люнг е перфектен, другата вероятност е, че не разбира кантонезки или шанхайски, които Тип Ток и Дънрос знаеха. Той отбягваше да започне пръв разискването с Тип Ток и изчакваше удобен момент да предостави на самия Тип Ток инициативата. Така и стана.

— Този крах на акциите сигурно много ви тревожи, тай-пан.

— Да, да, така е, но не е фалит, мистър Тип, само преустройване. Пазарът има отливи и приливи.

— А мистър Горнт?

— Винаги ни настъпва по палците. Всички врани под небето са черни. — Дънрос се стремеше да не показва чувства и да запази гласа си спокоен. Чудеше се колко ли знае човекът срещу него.

— А бъркотията в „Хо-Пак“? Това също ли е преустройване?

— Не, това е лошо. Страхувам се, че „Хо-Пак“ няма късмет.

— Да, мистър Дънрос, но тук късметът няма нищо общо. Само системата и глупостта на банкера Куанг.

Дънрос не коментира. Очите му моментално отскочиха към Люнг, който сковано седеше на мястото си и много внимателно следеше разговора. Йан се концентрира, търсейки скрития смисъл в казаното.

— Нямам пръст в бизнеса на банкера Куанг, мистър Тип. За нещастие управлението на „Хо-Пак“ се отразява на другите банки и е много неблагоприятно за Хонконг, а също и за Китай.

— Лошо за Китай? Как може да е лошо за нас?

— Китай си е Китай — Централното кралство. Ние винаги сме го смятали за наша родина. Сега сме в обсада, безсмислена обсада — временна липса на доверие и пари за около седмица. Банките ни имат всичките резерви, богатства и сила, да… за Стари приятели, за стари клиенти и за нас.

— Защо не отпечатат повече банкноти, щом имат покритие?

— Въпрос на време, мистър Тип. Не е възможно монетният двор да напечата достатъчно ХК долари. — Дънрос отговаряше спокойно на въпросите, знаейки, че повечето интересуват мистър Люнг. Това говореше, че той е шеф на Тип Ток, старши в партийната йерархия, а не банкер. — Временно решение би било да внесем веднага няколко самолетни пратки с английски лири, за да покрием тегленията на клиентите. — Видя, че и двамата присвиха съвсем леко очи.

— Това едва ли ще стабилизира ХК долари.

— Да, да, банките го знаят. Но „Блекс“, „Виктория“ и „Бенк ъф Ингланд“ решиха, че междувременно това е най-добре. Нямаме достатъчно банкноти в брой, за да задоволим вносителите.

Мълчанието стана тягостно. Дънрос изчакваше. Джонджон му бе споменал, че „Бенк ъф Чайна“, вероятно няма солиден резерв от английски лири. Причината била в ограниченията на валутното движение вън и вътре в Англия. Имали обаче чувствителни натрупвания на ХК долари, за които нямаше експортни ограничения.

— Изобщо няма да е добре за Хонконг — каза Тип Ток-тох. Той шумно си издуха носа. — Не е добре за Хонконг.

— Да.

Тип Ток-тох се наведе напред.

— Вярно ли е, тай-пан, че „Орлин Мърчънт бенк“ няма да поднови оборотните ви фондове?

Пулсът на Дънрос се ускори.

— Да.

— И е истина, че вашата прекрасна банка не е в състояние да, покрие този заем и да отбиете атаките на „Ротуел-Горнт“ върху акциите ви?

— Да — Дънрос с удоволствие чуваше спокойния тембър на гласа си.

— И че много Стари приятели са ви отказали кредит?

— Да.

— И че… човек на име Хиро Тода пристига днес следобед, за да иска плащането на кораби, поръчани неотдавна в японската му корабостроителница.

— Да.

— И е истина, че „Мата енд Танг“ и тяхната „Грейт гуд лак кампъни ъф Макао“ са утроили нормалната си поръчка за златни кюлчета, но няма да помогнат директно?

— Да.

— И че съветските хегемонисти пак дръзко, много, много дръзко, кандидатстват за банкова привилегия в Хонконг?

— Мисля, че е така. Джонджон ми каза, че са го направили. Не съм сигурен. Но не предполагам, че той би ме излъгал.

— Какво ви каза?

Дънрос повтори дословно, завършвайки:

— Разбира се, молбата ще бъде отклонена от мен, от директорските съвети на всички английски банки, от всички тай-панове и от губернатора. Джонджон каза също, че хегемонистите имали нахалството да предложат незабавно солидно количество ХК долари, за да ни помогнат в момента.

Тип Ток-тох допи кафето си.

— Ще искате ли още кафе?

— Благодаря ви. — Дънрос забеляза, че Люнг му налива, което означаваше, че е направил голяма крачка напред. Миналата вечер деликатно спомена московската банка на Филип Чен, сигурен, че Филип знае как да пусне информацията, което от своя страна щеше да изясни, на проницателния Тип Ток истинската причина за спешната среща. Щеше да му даде възможност да направи контакт със съответните хора, които да определят важността на сведението и начина за приемане или отказване. Дънрос почувства, че по челото му избива пот и се молеше нито един от седящите срещу него да не забележи това. Неговата възбуда би вдигнала цената — в случай на сделка.

— Ужасно, ужасно — замислено говореше Тип Ток. — Ужасни времена! Стари приятели изоставят Стари приятели, враговете, посрещани в домашното огнище… ужасно. О, между другото, тай-пан, един Стар приятел пита дали можете да му доставите ториев окис, мисля, че така го нарече.

Дънрос опита да не показва вълнението си. Ториевият окис беше рядка пръст, съществена съставка, използвана при изработката на чорапчета за газови лампи. Миналата година случайно чу, че Хонконг напоследък е станал най-големият потребител на торий, след Съединените щати. Любопитството му се засили, защото „Струан“ не беше в печелившия бизнес. Скоро откри, че достъпът до материала е сравнително лесен и търговията твърде печеливша, секретна, осъществявана от множество малки вносители, всичките твърде далеч от същността на бизнеса. В природата торият се среща като различни радиоактивни изотопи. Някои от тях лесно се преработват в уран 235, а самият торий 232 е страхотно скъп радиоактивен материал за атомен реактор. Разбира се, тези и много други ториеви продукти бяха забранени, като стратегически суровини. И остана изумен от откритието, че окисите и нитратите, химически лесно преработваеми, не бяха забранени.

Не успя да открие, къде отива ториевият окис. Разбира се, било е в Китай. Много отдавна подозираше КНР в опити за създаване на атомна бомба, обаче мислеше, че са на етап разработка и най-малко на десет години от осъществяването. Идеята Китай, притежател на атомно оръжие го изпълни със смесени чувства. От една страна ядреното въоръжаване беше опасно, от друга, като атомна сила Китай моментално става опасен съперник на Съветския съюз, дори равен на него, вероятно непобедим.

Дънрос видя, че двамата мъже го гледат. Вената върху челото на Йан пулсираше, независимо, че лицето му остана безизразно.

— Това може да се осъществи, мистър Тип. Какво количество е необходимо и за кога?

— Предполагам незабавно и в неограничени количества — колкото можете да доставите. Както знаете Китай се модернизира, но голяма част от населението ползва газови лампи.

— Разбира се.

— Откъде бихте могли, да доставите ториеви окиси и нитрати?

— Евентуално Австралия. Най-бързо бихме доставили оттам, обаче в този момент не зная нищо за качеството. Извън Щатите — добави той деликатно, — ториеви окиси и нитрати има още в Тасмания, Бразилия, Индия, Южна Африка, Родезия и Урал… залежите там са големи. — Нито един от двамата не се усмихна. — Предполагам Родезия и Тасмания биха били най-подходящи. Има ли някой, с когото аз или Филип да контактуваме?

— А да, с мистър Вии Сии Нгъ, от „Принцес билдинг.“

Дънрос едва не подсвирна, още един елемент от загадката си дойде на мястото. Мистър Вии Сии Нгъ, фотографът Нгъ, голям приятел на Цу-ян. Изчезналият Цу-ян, негов Стар приятел и съдружник, който мистериозно избяга в Китай… Цу-ян е бил един от вносителите на торий.

— Познавам мистър Нгъ. Между другото, как е моят Стар приятел, Цу-ян?

Люнг явно се сепна. „Гледа, като бик“ — мрачно си помисли Дънрос, шокиран от мисълта, че Цу-ян е комунист или свързан с комунистите и той досега не го беше заподозрял.

— Цу-ян? — Тип Ток се намръщи. — Не съм го виждал повече от седмица. Защо?

— Чух, че заминал за Пекин през Макао.

— Любопитно! Това е много любопитно. Чудя се защо един печен капиталист би направил такова нещо? Е, чудеса никога не престават да стават. Ако сте така любезен и се срещнете директно с мистър Нгъ, сигурен съм, той ще ви посвети в детайлите.

— Ще го направя тази сутрин. Веднага щом се върна в офиса.

Дънрос чакаше. Ще има ли други условия, преди да му дадат това, което търсеше, ако изобщо му го дадат. Неговият мозък вече асимилираше трудностите по първото им искане, как да внесе ториеви окиси, откъде да ги внесе, докъде е стигнал Китай с атомната си програма. Беше сигурен, че никога не биха му казали. Люнг извади пакет цигари и предложи.

— Не, благодаря.

Двамата запалиха. Тип Ток се закашля.

— Любопитно е, тай-пан — каза той, — много любопитно, че си правите труда да помогнете на „Виктория“, „Блекс“ и всичките банки, докато слуховете твърдят, че те не биха ви помогнали.

— Вероятно, по-късно ще разберат грешката си — каза Дънрос. — Понякога е полезно да забравиш настоящите предимствата, заради общото добро. Лошо ще бъде за Централното Кралство и за Хонконг, ако сбъркат. — Забеляза презрителната гримаса върху лицето на Люнг, но това не го обезпокои. — Вековна китайска доктрина е, мистър Тип, да не забравяш Стари приятели, и докато аз съм тай-пан на „Ноубъл хаус“ и имам власт, нито аз, нито други, например мистър Джонджон и нашият губернатор, ще престанем да бъдем верни на Централното Кралство и няма да позволим на хегемонисти да виреят на нашата скала.

Тип Ток рязко реагира на последните му думи:

— Това е наша скала, мистър Дънрос, която само в момента се управлява от Англия, нали?

— Хонконг винаги е бил на Централното Кралство.

— Аз приемам определението ви за момента, но всичко в Каулуун и Новите територии северно от „Баундъри роуд“ ни се връща след тридесет и пет години, дори ако приемете Непосилните договори, наложени на нашите предци, които ние не приемаме.

— Моите предшественици винаги са смятали за умни техните Стари приятели, за много умни хора, неспособни да отсекат клона, на който стоят и да навредят.

Тип Ток се разсмя. Люнг остана сериозен и с враждебен израз на лицето.

— Какво предричате, че ще стане в 1997 година, мистър Дънрос.

— Не съм Старият сляп Тунг, нито гадател, мистър Тип. — Дънрос присви рамене. — 1997 година да има грижата за 1997. Старите приятели пак ще имат нужда един от друг. Айейа?

След пауза Тип Ток каза:

— Ако вашата банка не бъде подкрепена, как ще запазите „Ноубъл хаус“?

— Моят предшественик, Зеленоокият Дявол, е трябвало да отговаря на същия въпрос, поставен му от Грейт и Онорейбъл Джин-куа, когато е бил нападнат от Тайлър Брок и неговата измет, той само се засмял и казал: „Един способен човек има много грижи“. Тъй като аз съм по-способен от повечето хора, трябва и повече да се потя.

Тип Ток се засмя заедно с него.

— Потите ли се мистър Дънрос?

— Добре, нека отговоря по друг начин. Опитвам се да избегна осемдесет и четвъртата грижа. Както знаете, Буда е казал, че всеки мъж има осемдесет и три грижи. Ако успее да елиминира една, автоматически се явява друга. Тайната на живота е да се приспособиш към осемдесет и третата и на всяка цена да отбягваш осемдесет и четвъртата.

По-възрастният мъж се усмихна.

— Мислили ли сте да продадете част от компанията си, примерно 51 процента?

— Не, мистър Тип. Зеленоокият Дявол е забранил това. — Бръчките около очите на Дънрос се задълбочиха. — Искал е да се потим.

— Да се надяваме, че не се потите много. Да. — Тип Ток се загледа в цигарата си. — В трудни времена хубаво ще е за „Бенк ъф Чайна“ да има по-близки връзки с вашата банкова система. Така тези кризи няма да са толкова продължителни.

— Чудя се дали „Бенк ъф Чайна“ е обмисляла възможността за откриване на свое постоянно представителство във „Виктория“ и еквивалентно такова във вашата банка? — Забеляза мимолетната усмивка и се увери, че е познал. — Това би осигурило контролирането на всяка криза и при нужда интернационална помощ.

— Председателят Мао съветва сами да си помагаме и ние, това правим. Но може би това, което казахте си струва да се обмисли и аз ще го предложа.

— Сигурен съм, че банката ще ви бъде благодарна, ако самите вие препоръчате някой за връзка с „Бенк ъф Чайна“.

— С удоволствие ще предам и това. Мислите ли, че „Блекс“ или „Виктория“ би направила необходимия валутен обмен за вноса на мистър Нгъ?

— Сигурен съм, че биха съдействали в случая, „Виктория“ със сигурност. Всъщност реално погледнато, „Виктория“ повече от век си сътрудничи с Китай. Не ви ли съдействаше при осъществяването на повечето външни заеми?

— Срещу голяма печалба — сухо отбеляза Тип Ток. Очите му стрелнаха Люнг, който тенденциозно гледаше Дънрос. — Печалба за капитализма — добави тихо той.

— Достатъчно. — Трябва да ни извините нас, капиталистите, мистър Тип. Вероятно единственото обяснение е, че много от нас са приятели на Централното Кралство.

Люнг поговори малко с Тип Ток на диалект, който Дънрос не разбираше. Тип му отговори утвърдително. После двамата мъже обърнаха глави към него.

— Съжалявам, моля да ме извините, мистър Дънрос, аз наистина трябва да взема лекарства. Бихте ли ми позвънили тук следобед, да кажем около 14.30.

Дънрос се изправи и протегна ръка, още несигурен дали е постигнал нещо, но убеден, че трябва бързо да задейства въпроса с тория и то преди 14.30.

— Благодаря, че ме приехте.

— Какво ще кажете за петия тур? — попита по-възрастният, изпращайки Йан.

— При всички положения, Ноубъл Стар заслужава да се залага на нея.

— А! Бътърскот Лес?

— Също.

— И Пайлът Фиш?

Йан се засмя.

— Жребецът е добър, но не е същата класа, освен ако Бог или дяволът се намесят.

Бяха вече на изхода и прислужникът отвори широко вратата. Двамата отново проговориха на непознатия диалект и отново Тип Ток отговори утвърдително и ги поведе навън. Люнг веднага слезе надолу към тенис корта.

— Искам да ви запозная с нов приятел, мистър Дънрос — каза Тип Ток. — Възможно е да имате сериозен бизнес с него в бъдеще. Ако го искате, разбира се.

Дънрос погледна Тип Ток в очите и доброто му настроение се изпари.

Китаецът, който дойде с Люнг беше добре сложен, стегнат. Косата му бе синкавочерна и мокра от играта, костюмът му за тенис модерен, скъп, американски. Останалите бяха спрели играта и ги наблюдаваха. Всичките — в хубави екипи.

— Мога ли да ви представя доктор Джоузеф Йу от Калифорния?

— Хай, мистър Дънрос — каза Джоузеф Йу с приятна американска фамилиарност. — Мистър Тип Ток ми говори за вас и за „Струан“ — щастлив съм да се запозная с вас. Мистър Тип реши да ни запознае, преди да отпътувам — заминаваме за Китай утре, Бети и аз, жена ми и аз. — Той махна с ръка към една от жените на тенис корта. — Няма скоро да се връщаме и искам да направим среща в Кантон след около месец.

— Мистър Дънрос няма да има проблеми с визата си или нещо от сорта? — попита Тип Ток.

— Не, доктор Йу. О не. Никакви проблеми.

— Чудесно. Мистър Дънрос, ако аз или мистър Тип ви се обадим, бихме ли могли да си уредим срещата в срок от два дни.

— Разбира се, ако няма проблеми с документите. — Йан запази усмивката на лицето си, забелязал уверената твърдост на Йу. — Какво имате предвид?

— Извинете ни — прекъсна го Тип Ток, — ще ви оставим да си поговорите насаме. — Той кимна любезно и двамата с Люнг влязоха вътре.

— Аз съм от Щатите — продължи Йу ведро. — Роден съм там, Сакраменто. Трето поколение калифорниец, независимо, че част от образованието си получих в Кантон. Докторска си степен защитих в Станфорд — авиоинженер съм, моята специалност са ракети и ракетни горива. Най-хубавите си години бях в НАСА, най-хубавите след колежа. — Йу не се усмихваше вече. — Нещата, които ще поръчам ще бъдат всякакви и ракетен хардуер. Мистър Тип ми каза, че вие сте най-добрият за тази задача. Производителите са Англия, Франция и Германия, може би и Япония. Интересува ли ви предложението?

Дънрос слушаше с нарастващо безпокойство, което не си направи труда да скрие.

— Ако не е стратегическо или забранено по други причини.

— Предимно стратегическо и предимно забранено. Интересувате ли се?

— Защо ми казвате всичко това, мистър Йу?

— Имам намерение да реорганизирам спейс програмата на Китай. — Присви още повече очи, внимателно наблюдаваше Дънрос. — Намирате това изненадващо?

— Да.

— Аз също. — Йу погледна жена си, после се обърна към него. — Мистър Тип каза, че на вас може да се вярва. Обясни ми, че сте безпристрастен и понеже му дължите едно-две неща, ще предадете съобщение, отнасящо се до мен. — Гласът му стана твърд. — Ще ви обясня за какво става въпрос, когато прочетете за моята смърт, отвличане или боклуци от сорта: „докато има мозъчни проблеми“, знайте, че всичко е лъжа и като услуга ще предадете съобщението на ЦРУ и оттам нататък. Истината! — Той си пое въздух. — Отивам в Китай по своя воля. И двамата с жена ми. Три генерации от моята фамилия, а също и мои сънародници, най-добрите емигранти, които може да съществуват, бяха подмятани натам-насам из различните щати на Америка. Моят баща участва в Първата световна война, аз помогнах в направата на Биг Бен, но последният отвратителен удар дойде преди два месеца. На 16-ти юни. Бети и аз искахме да купим къща в Бевърли хилс. Знаете Бевърли хилс в Лос Анжелос?

— Да.

— Отказаха ни, защото сме китайци. Кучият му син излезе и го каза: „Няма да я продам на проклети китайци“. Не беше за първи път, не по дяволите, но го каза пред Бети. Това е голямата причина! — Устните му се изкривиха от гняв. — Можете ли да си представите глупостта на този копелдак? Аз съм най-добрият в моята област и този конски задник ми каза: „Не продавам на китайци.“ Замахна с ракетата. — Ще им го разкажете ли?

— Как искате да предам информацията — секретно или публично? Ще ви цитирам дословно, ако пожелаете.

— Секретно на ЦРУ, но не преди следващия понеделник, 18.00 часа. О’кей? А след срещата ни в Кантон може да бъде публикувано. О’кей, мистър Дънрос?

— Много добре. Можете ли да ми съобщите името на човека, датата, други подробности?

Йу извади напечатано листче хартия. Дънрос го прегледа.

— Благодаря ви. — Там бяха две имена, адреси и телефони в Бевърли Хилс. — И в двата случая същия отказ?

— Да.

— Ще се погрижа за това, доктор Йу.

— Мислите си: „Колко жалко“?

— Не. Изобщо не мисля така. Съжалявам, че се е случило и че се случва навсякъде. Много е тъжно. — Дънрос се поколеба. — Случва се в Китай, Япония, тук, навсякъде по света. Китайци и японци, виетнамци, всички хора, доктор Йу, понякога са еднакво нетолерантни и фанатизирани. Нас не ни ли наричат quai loh.

— Не трябва да става в Щатите — не американци с американци. Това е моето проклятие.

— Мислите ли, че като отидете в Китай ще можете да излизате свободно от страната?

— Не. Но пет пари не давам. Отивам свободно. Не съм бил съблазняван с пари или принуден, чрез изнудване. Просто отивам.

— Какво ще кажете за НАСА? Учудвам се, че са допуснали да се случи такова нещо?

— О, беше ни предложена чудесна къща, но не там, където искахме да живеем. Бети настояваше за тази проклета къща и имахме парите и позицията, за да си я позволим, но не ни я продадоха. Не беше само това копеле, съседите също. Те не ни искат, така че, отивам там, където сме желани. Какво ще кажете за Китай, притежател на ядрени оръжия? Като французите, е? Какво ще кажете за това?

— Мисълта, че някой притежава ядрени оръжия ме изпълва с ужас.

— Те са оръжието на деня, мистър Дънрос, само оръжие на деня.

 

 

— Милостиви Боже! — Джонджон беше ужасен. Хавъргил също. — Доктор Джоузеф Иу наистина е изключителен специалист, Йан.

— Абсолютно. Телефонирах на приятел във Вашингтон. Един от двама-тримата специалисти в света — ракети и ракетни горива. — Разговорът се водеше следобед. Дънрос току-що им беше казал. — Истина е също, че никой не знае за излизането му от страната, дори, че е напуснал Хавай, където предполагат, че е на почивка, а той ми каза, че е пътувал съвсем открито.

— Господи — отново възкликна Джонджон. — Ако Китай взима специалисти, като него… — Той се играеше с ножа за отваряне на писма върху бюрото на Хавъргил. — Йан, мислил ли си да кажеш на Роджър Крос или Роузмънт, за да го предотвратят?

— Разбира се, но не мога да го направя. Абсолютно ми е невъзможно.

— Разбира се, че Йан не може да го направи! Не си ли даваш сметка какво рискува?

Хавъргил направи красноречив жест с пръст. Четиринадесет етажа по-долу можеше да се види нетърпелива, ядосана тълпа хора, опитваща се да влезе в банката. Полицейският кордон беше доста тънък.

— Дай да не се заблуждаваме, стигнали сме дъното. Парите едва ще стигнат до края на деня, едва ще стигнат за заплатите на държавните чиновници. Да сме благодарни, че утре е събота! Щом Йан казва, че има шанс да вземем нари от Китай, разбира се, че не може да не оправдае такова доверие. Чу ли, че „Хо-Пак“ са затворили?

— Не. Обикалях като кон, след срещата.

— „Чинг просперити“ също затваря, „Фар Иист“ и „Индия“ едва се крепят. „Блекс“ си довършват резервите, като нас и се молят да изкарат останалия половин час до затварянето. — Той бутна телефона през бюрото си. — Йан, моля те, обаждай се на Тип Ток, часът е точно 2.30.

Дънрос имаше каменно изражение и каза с равен глас.

— Първо трябва да решим две неща, Пол. Какво ще кажеш за вноса на торий? — Беше им разказал за срещата с фотографа Нгъ, който с готовност незабавно поръча неограничено количество. — Ще осигуриш ли валутния обмен.

— Да, при условие, че няма търговска забрана.

— Това го искам черно на бяло.

— Ще го имаш преди края на работния ден. Моля те, обади се.

— След десет минути. Въпрос на престиж е. Ще приемеш ли да имаш постоянен представител на „Бенк ъф Чайна“ в сградата?

— Да. Въпреки, че сигурен съм в това, те никога не биха допуснали наш човек в тяхната сграда, но няма значение. — Хавъргил отново погледна часовника си, след това обърна поглед към Джонджон. — Човекът трябва да бъде наблюдаван и вероятно ще се наложи да променим някои процедури с оглед на сигурността, нали?

Джонджон кимна.

— Да, но това не трябва да създава проблеми, Пол. Ако беше самият Тип Ток, щеше да е перфектно. Йан, мислиш ли, че има такъв шанс.

— Не зная. Сега, какво казвате за търговията на Йу?

— Не можем да финансираме никаква контрабанда. При необходимост действаш на собствена отговорност — каза Хавъргил.

— Кой е казал нещо за контрабанда?

— Достатъчно, за да се досетя. Разреши ми да ти обърна внимание, трябва много добре да обсъдим търговията на Йу, когато и ако решат да искат твоето съдействие.

— Хайде, Пол, много добре знаеш, че е част от сделката, ако изобщо има такава. Защо, иначе, биха ме представяли на него?

Джонджон ги прекъсна.

— Защо да не го обсъдим? Ще ти помогнем по всякакъв начин, когато му дойде времето. И ти си казал същото на Йу, че ще проучиш, ще видиш, но обещание не си дал, е?

— Но се съгласявате да помагате по всякакъв възможен начин?

— Да, за това и за тория.

— Какво ще кажете за моя заем?

— Нямам разрешение да го отпусна, Йан — каза Пол. — Вече говорихме.

— Тогава свикай Съвета.

— Ще обмисля пак. Да видим как стоят нещата, а? — Пол Хавъргил натисна бутона. — Стокова борса, моля.

Само след момент се чу по микрофона:

— Да, мистър Хавъргил?

— Чарлс, какви са последните новини?

— Целият пазар падна с 28 пункта… И две банки са празни. — Вената върху челото на тай-пана пулсираше… — прилича на начало на паника. Банката гадна със 7 пункта, „Струан“ падна на 11.50…

— Господи! — шепнеше Джонджон.

… „Ротуел-Горнт“ със 7 пункта, „Хонконг пауър“ с 5, „Ейжън ленд“ 11… всичко върви надолу. Всички акции падат. „Хо-Пак“ замръзна на 12 и когато започнат, ще отидат на долар. „Фар йист“ и „Индия“ плащат максимум 1000 на клиент.

Безпокойството на Хавъргил нарасна, „Фар йист“ беше една от най-големите в колонията.

— Не съм песимист, но изглежда „Ню Йорк“ е вътре! Мисля… — Гласът му беше заглушен от силна глъчка. — Съжалявам, има нова голяма разпродажба — 200 000 акции на „Струан“…

— Господи, откъде никнат всички тези акции! — възкликна Джонджон.

— От всеки Джон, Дик и Хари в Хонконг. — Студено отбеляза Дънрос. — Включително „Виктория“.

— Трябва да си защитим инвеститорите — после додаде в микрофона, — благодаря, Чарлс. Обади се отново в три без петнадесет. — Натисна и изключи микрофона. — Ето ти отговора, Йан. Не мога с пълното съзнание за положението да предложа на Съвета да те финансира с нови 100 милиона негарантиран заем.

— Сега ще го свикаш ли или не?

— Акциите ти падат. Нямаш активи, имоти, авоари за залог, които да поддържат спада на акациите. Банковите ти авоари вече са заложени. Акциите в хазната ти се обезценяват всяка минута. Понеделник, вторник Горнт ще контролира „Струан“.

Дънрос го наблюдаваше.

— Ще позволиш на Горнт да ни купи? Не ти вярвам. Ти ще го направиш преди него. Или, може би, вече си направил сделката за подялбата на „Струан“?

— Няма сделка. Не още. Но ако напуснеш „Струан“ веднага — писмено се съгласиш да ни продадеш от основните акции толкова, колкото искаме, на пазарната им цена при затваряне на борсата в понеделник и назначиш нов тай-пан, избран от нашия борд на директорите, тогава ще обявим тотална подкрепа на „Струан“.

— Кога ще обявите подкрепата си?

— Понеделник в 15.10.

— С други думи нищо не ми давате.

— Винаги си казвал, че най-хубавото на Хонконг е свободният пазар, където силният оцелява и слабият загива. Защо не убеди сър Луис да изтегли акциите ти от обръщение?

— Той предложи. Аз отказах.

— Защо?

— „Струан“ е толкова силна, колкото винаги е била.

— Истинската причина не е ли престижът и твоята глупава гордост? Съжалявам, не мога нищо да направя, за да спра неизбежното.

— Топки! — отсече Дънрос и Хавъргил почервеня. — Можеш да свикаш борда. Можеш да…

— Съвещание няма да има!

— Йан — Джонджон се опита да омекоти враждебността между двамата. — Слушай, Пол, направете компромис: Ако, чрез Йан, получим пари от Китай, ще свикаш борда веднага, още днес извънредно заседание. Можеш да го направиш — има достатъчно директори в града и е справедливо. Какво ще кажеш?

Хавъргил се колебаеше.

— Ще помисля.

— Не е достатъчно — разгорещи се Дънрос.

— Ще го обмисля. Бъди любезен да се обадиш на Тип…

— Кога е съвещанието? Ако направиш такова?

— Следващата седмица.

— Не. Днес, както предложи Джонджон.

— Казах, ще помисля — Хавъргил се ядоса. — Сега моля те, обади се на Тип Ток.

— Ако гарантираш, че ще свикаш съвещанието утре в 10 часа!

Гласът на Хавъргил стана остър:

— Няма да бъда изнудван, като миналия път. Ако ти не искаш да се обадиш, аз ще го направя. Сега мога. По дяволите, ако те искат да ни дадат заем, ще го направят, който и да се обади. Ти си се съгласил на сделката с тория, съгласил си се да се срещнеш следващия месец с Йу, съгласихме се да поддържаме тази сделка, който и да контролира „Ноубъл хаус“. Не съм упълномощен да ти отпускам повече заеми. Така че — или приемаш или отказваш. Ще обмисля дали да свикам съвещание преди отваряне на борсата в понеделник. Това е всичко, което обещавам.

Обстановката беше наелектризирана.

Дънрос се размърда. Вдигна слушалката и започна да набира.

Ауей? — обади се арогантен женски глас.

— Уважаемият Тип Ток-тох, моля — каза той на кантонезки. — Тай-панът е на телефона.

— Ах, тай-пан. Ах, моля почакайте за момент. — Дънрос чакаше. Капка пот се беше събрала в края на брадичката на Джонджон. — Ауей? Тай-пан, докторът е при него, много е зле. Моля, обадете се по-късно! — Телефонът се затвори преди Йан да успее да каже каквото и да било. Той отново набра.

— Обажда се тай-пан, искам да…

— Този телефон е ужасен. — Амата заговори по-високо. — Той е болен — извика тя. — Обадете се по-късно.

Дънрос позвъни след десет минути. Сега телефонът даваше заето. Продължи да набира без успех.

На вратата се почука и главният касиер нахълта в стаята.

— Съжалявам, сър, но опашката не намалява, имаме четвърт час до затваряне. Предлагам да прекратим тегленията, независимо…

— Не — бързо го прекъсна Хавъргил.

— Сър, почти е празно. Не мисли…

— Не. „Виктория“ трябва да продължи. Трябва. Продължавай да, плащаш всяко пени.

Мъжът се поколеба, после излезе. Хавъргил избърса челото си, Джонджон също. Дънрос отново набра номера. Пак заето. Малко преди 15.00 опита за последен път, после позвъня в телефонната компания и помоли да проверят линията.

— Временна повреда, сър — беше отговорът. Дънрос остави телефона.

— Залагам сто към едно, че слушалката е вдигната. — Часовникът му показваше 3.01. — Да видим пазара.

Хавъргил избърса потта от ръцете си. Преди да набере, телефонът иззвъня.

— Главният касиер, сър. Тук е наред… Платихме на последния клиент. Работното време свърши. „Блекс“ също издържа сър.

— Добре. Провери останалите пари в трезора и се обади.

— Да благодарим на Бог, че е петък — каза Джонджон. Хавъргил набра номера.

— Чарлс? Какви са последните новини?

— Пазарът приключи с 37 пункта по-ниско. Пашите акции с 8 пункта по-ниско.

— Боже — възкликна Джонджон. — Банката никога не била толкова зле, дори по време на вълненията през 56 година.

— „Струан“?

— 9.50.

Двамата банкери погледнаха Дънрос. Лицето му беше безизразно. Отново набра Тип Ток. Брокерът без прекъсван четеше последните стойности. Отново даваше заето.

— Ще се обадя пак, когато се прибера в офиса. Ако говор с него, ще ви уведомя. Ако няма китайски пари, какво ще правите?

— Има две решения. Да чакаме английски лири, губернаторът да обяви понеделник за празничен ден или да даде разрешение да затворим за толкова дни, колкото са ни необходими. В краен случай приемаме предложението на Московската търговска банка.

— Проклятие, Тип Ток много добре разбра, че това ще им обратен ефект.

— Това са единствените решения.

Дънрос се изправи.

— Има само едно решение. Между другото, губернаторът обади ли се?

— Да — отговори Хавъргил. — Иска да отворим трезор точно в 6.00 за него, вас, Роджър Крос и някой си мистър Съндърс. За какво е всичко това?

— Не ви ли каза?

— Каза само, че е за официален секретен документ.

— Довиждане до шест часа — Дънрос си тръгна. Хавъргил избърса отново избилата по челото му пот.

— Единственото хубаво във всичко това е, че този арогантен педераст е в по-тежко положение от нас. — Телефонираше на Тип Ток. И отново, вътрешният телефон иззвъня. Джонджон го вдигна вместо Хавъргил. — Да?

— Главният касиер е, сър. В трезора има само 716 027 ХК долара. Гласът му трепереше. — Ние сме… това е всичко, което е останало, сър.

— Благодаря ви. — Джонджон затвори и съобщи на Хавъргил, който продължаваше опитите да се свърже с Тип Ток. Даваше отново заето.

— По-добре започни диалога със съветската връзка.

Джонджон почервеня.

— Но това е невъзможно…

— Направи го! Веднага! — викна раздразнено Хавъргил, набирайки отново телефона на Тип Ток. Пак заето.

 

 

Дънрос се прибра в офиса си.

— Тай-пан, мистър Тода е тук с обичайния си антураж. — Клаудия не криеше неодобрението и раздразнението си.

— Покани ги, моля.

— Мистър Аластър се обажда два пъти — помоли да му се обадите веднага щом се върнете. И баща Ви.

— Ще им се обадя по-късно.

— Да, сър. Ето телекса за „Нелсън трейдинг“ от Швейцария, потвърждават покупката на три пъти по-голяма от обикновеното количество златни кюлчета за „Грейт гут лак кампъни“ на Макао.

— Добре. Изпрати веднага копие на Ландо и изискай фондовете.

— Този телекс е от „Орлин Мърчънт бенк“, потвърждават отказа за подновяване на заем и изискват плащания.

— Изпрати телекс — благодарности.

— Телефонирах на мисис Дънрос, прибрали са се благополучно.

— Хубаво. Намери домашния телефон на лекаря й, за да му позвъня през уикенда.

Клаудия си отбеляза в бележника.

— Господарят Дънкън се обади от Сидни, каза, че е прекарал чудесно и се връща в понеделник с Куантас. Ето списъка с другите обаждания.

Погледна дългия списък, мимолетно му мина мисълта дали синът му е още девствен. Това му припомни изящната Сноу Джейд. Любопитно, защо името й бе Сноу Джейд — тя напомняше толкова много Елегънт Джейд, която е някъде в Тайпей, отговаряща за „Хаус ъф мени плежърс“.

Може би беше време да намери Елегънт Джейд и да й благодари. Още веднъж си спомни предсмъртния съвет на стария Чен-Чен.

— Слушай, синко — гласът му съвсем глъхнещ, — не се опитвай да я намериш. Ще отнемеш от красотата и престижа и на двама ви. Тя ще бъде вече стара, нейната Златна Врата увехнала и удоволствията й ще идват от хубава храна и хубаво бренди. Децата на удоволствията не стареят приятно, нито техният характер. Остави я на нейния джос и на спомените й. Бъди милостив. Винаги бъди любезен към тези, които са ти дали младостта и техния yin, за да облекчи твоя yang. Иий, как бих искал да съм отново млад, като теб сега…

Дънрос въздъхна. Неговата нощ със Сноу Джейд беше безупречна и изпълнена със смях.

— Не ям десерт — побърза да отговори той. — На диета съм.

— О не, не ти, тай-пан. Ще ти помогна да свалиш от теглото си.

— Благодаря, десерт не, никога в Хонконг.

— А! Фор Фингър каза, че ще кажете така, тай-пан и ме предупреди да не се срамувам. — Тя грейна и наля уиски. — Аз трябва да кажа: имаш паспорт можеш да пътуваш.

И двамата се засмяха.

— Какво друго каза Фор Фингър?

Върхът на езика й облиза устните.

— Само, че чужденците са съвсем особени в някои неща. Като приказката — десерт не! Като че значи нещо. — Тя го наблюдаваше. — Никога не съм била с варварин до сега.

— О? Някои от нас са доста цивилизовани.

Дънрос се усмихна на себе си, спомняйки си, колко изкусително беше — техните закачки и чудесните ястия, всичко приятно и задоволяващо.

„Да. Но това не извинява този стар копелдак Фор Фингър, не монетата, не кражбата на монетата, не капана, в който мисли, че ме е хванал. На това ще му дойде реда после. Най-напред, най-важното. Концентрирай се, има куп неща да свършиш, преди да спиш довечера!“

Списъкът на Клаудия беше дълъг, повечето от тях спешни неща, оставаха му два часа за работа. Тип Ток не беше в списъка, не и Ландо Мата, Тайтфист Танг, Фор Фингър или Пол Чой. Кейси и Бартлет бяха там. Травкин, Робърт Армстронг. Жак де Вил, Гавалан, Филип Чен, Дайан Чен, Алън — вътрешният брокер на „Струан“ — Сър Луис и още безброй пръснати по света.

— Клаудия, най-напред Хиро Тода, до другите ще стигнем по-късно.

— Да, сър.

— След Тода, искам да видя Жак де Вил, после Филип Чен. Нещо за мисис Рико Гресенхоф?

— Самолетът й каца в 7.00. Има резервация и ще бъде посрещната. В стаята има цветя.

— Благодаря. — Дънрос влезе в офиса и се загледа през прозореца. До момента бе направил всичко, което зависеше от него за „Ноубъл хаус“ и за Хонконг. Сега останалото беше в ръцете на Бога. Следващият проблем — корабите. Настроението му се повдигна.

— Хелоу, тай-пан.

— Хелоу, Хиро. — Дънрос сърдечно стисна протегнатата му ръка.

Хиро Тода, икономически директор на „Тода шипинг индъстри“ беше на годините на Дънрос, стегнат, набит доста по-нисък от Дънрос, с хитри очи и готова усмивка, акцентът леко американски от двете му години специализация в UCLA.

— Мога ли да представя моите сътрудници мистър Казунари, мистър Еде, мистър Касиги.

Тримата млади мъже се поклониха и Дънрос отговори по същия начин. Всички бяха с добре ушити тъмни костюми, бели ризи и връзки в пастелен цвят.

— Седнете моля. — Дънрос предложи местата около малката маса за съвещания. Вратата се отвори и японската му секретарка и преводачка Акико влезе. Тя внесе табла със зелен май, представи се и сервира чая, после седна близко до Дънрос. Независимо, че японският му бе достатъчно добър за бизнес среща, тя му бе необходима за престиж.

Отчасти на японски, отчасти на английски, той започна непринуден, учтив разговор за незначителни неща, който по японски обичай предшества сериозните дискусии. Японски обичай беше бизнес срещите да се правят с участие на много администратори, колкото по-старши е ръководителят на срещата, толкова повече сътрудници води със себе си.

Дънрос търпеливо чакаше. Той харесваше човека срещу себе си. Хиро Тода беше шеф на големия корабостроителен конгломерат, основан почти преди сто години от прадядо му. Прадедите му са били феодални лордове, докато феодализмът и класата на самураите била отменена през 1870 година и започнало развитието на модерна Япония. Авторитетът му в „Тода шипинг“ изглеждаше голям, но както често става в Япония, истинската власт беше съсредоточена в ръцете на седемдесет и три годишния му баща, привидно, оттеглил се от работа.

Накрая Тода започна съществения разговор.

— Този спад на акциите, тай-пан, сигурно много ви тревожи.

— Временна липса на доверие. Сигурен съм, че след уикенда всичко ще се оправи.

— А да. И аз се надявам.

— Колко време ще останеш тук, Хиро?

— До неделя. Да, неделя. После отлитаме за Сингапур и Сидни. Ще се върна за приключване на нашата сделка следващата седмица. Радвам се, че мога да ви докладвам, че вашите кораби са готови преди срока. — Тода остави на масата сноп листа. — Ето тук е подробният доклад.

— Отлично! — Дънрос избегна атаката, благославяйки боговете, А. М. Г. и Кърк. Миналата вечер, връщайки се у дома изведнъж осъзна невероятността на ключа, който А. М. Г. и Кърк му бяха дали за осъществяването на плана, върху който работеше. — Ще искате ли да придвижите напред плащанията?

— А! — Другият мъж скри изненадата си. — Вероятно ще го обсъдя с колегите си, но се радвам, че всичко е под контрол, значи и поетата цена е удържана.

— Не беше ли казал Сън Цу „Този, който подценява опонентите е сигурно, че ще бъде победен от тях“. Горнт, наистина ни настъпва по палците, натискът върху банките е голям, но най-лошото отмина. Всичко е наред. Не мислите ли, че трябва да разширим обема на нашия общ бизнес?

Тода се усмихна.

— Два кораба, тай-пан? Гигантски по съвременните стандарти. За една година? Това не е малък бизнес.

— Би могъл да бъде двадесет и два кораба — каза той спокойно. — Имам предложение за вас, всъщност, за цялата японска корабостроителна промишленост. В момента вие строите кораби и ги продавате, или на gai-jin — аутсайдери — на нас примерно, или на японски корабопритежатели. Ако за вашите корабопритежатели, експлоатацията на корабите е неконкурентоспособна, при големите разходи, които имате за японски екипаж — по вашите закони само такива екипажи може да наемате, скоро няма да можете да се конкурирате с гърците, с нас и с другите, защото нашите разходи ще са много по-ниски.

Дънрос видя, че всички съсредоточено слушат превода на Акико, която превеждаше почти едновременно. Спомни си за друга приказка на Сън Цу: „При всички битки директният метод може да се използва при съвместна атака, но за да се осигури победа ще е необходим индиректен подход.“ После продължи:

— Второ: Япония трябва да внася всичко необходимо, за да осигурява бързо развиващата се икономика и бързо повишаващия се жизнен стандарт и разбира се 95 процента от необходимата й енергия. Петролът е ключът за вашето бъдеще. Петролът идва при вас по море, така е и с другите суровини — винаги превозвани с големи товарни кораби. Вие строите товарни кораби много ефективно, но като корабопритежатели вашите експлоатационни разходи и вашата държавна данъчна система ще ви изгонят от пазара. Предложението ми е просто: Отказвате се от вашите икономически неизгодни кораби. Продавате ги навън с клауза за наемане обратно. Да ви обслужват по чартърни маршрути. — Дънрос видя, че го зяпнаха учудени. Той почака за момент и след това продължи — Животът на кораба е, да кажем петнадесет години. Вие продавате вашите товарни кораби примерно на нас, но в договора заляга клауза за даването му обратно под наем на вас за петнадесет години. Ние осигуряваме капитан, екипаж и мениджмънт. Преди да ни доставите кораба го наемате за чартърен транспорт за Мицубиши или друга от вашите огромни компании, с цел снабдяването им със суровини в продължение на над петнадесет години — въглища, желязна руда, ориз, жито… Системата гарантира на страната непрекъснато снабдяване със суровини, определени по ваше желание и контролирани от вас. Ще ви бъде увеличено финансирането, защото вие всъщност ще станете доставчиците на жизнените суровини и материали. Вашата промишленост може да се планира напред. „Джапън инкорпорейшън“ ще може да си позволи да помага финансово на избрани от нея вносители, защото търговската цена лесно се покрива с петнадесетгодишния наем за чартърното ползване. И тъй като корабите са на дългосрочен чартърен договор нашите банки, като „Блекс“ и „Виктория“, ще бъдат щастливи да финансират останалото. Всички печелят. Вие печелите най-много, защото осигурявате дългосрочен транспортен маршрут за суровини под ваш контрол. Не съм споменал нищо за данъчните облекчения, които ще има специално „Тода индъстри“!

Дънрос се изправи в настъпилата мъртва тишина и отиде до бюрото си, всички бяха вперили очи в него. Върна се, носейки купчина листа.

— Тук са данъчните проучвания, направени от наши хора в Япония, със специфични примери, включително методи за намаляване себестойността на корабите, вследствие допълнителната печалба. Ето план — предложение за товарни кораби. Този показва различните методи, по които „Струан“ може да участва на чартърните кораби в случай, че сме един от избраните. Например — „Уалъра майн“ от Австралия е готова под наше ръководство да направи контракт с „Тода индъстри“ и да ви доставя 95 процента от производството си на въглища в продължение на сто години.

Тода ахна. Другите също, когато Акико приключи. „Уолъра майн“ беше голяма, ефективна и производителна мина.

— Можем да ви помагаме в Австралия, която е съкровищницата на Азия, доставяща мед, жито, храни, плодове, желязна руда. Казаха ми под секрет, че има открити нови, огромни залежи от желязна руда с високо съдържание на желязо, току-що са открита в Западна Австралия с лесен достъп до Пърт. Там има петрол, ураний, торий и други ценни за вас суровини. Вълна, ориз. По моята схема вие сами си контролирате потока на суровини, клиентите ви получават кораби и постоянен приток на средства от наемането и така възможност да купуват нови кораби, отново давани на вас под наем, за да транспортират повече и повече суровини, коли, телевизори, електронна техника и повече стоки за Щатите — предприятия на тежката промишленост и машини за останалия свят. Последно, да се върнем на доставката на най-жизнения за вас внос: петрола. Ето тук препоръчам план за нов флот за транспортиране на огромни количества петрол, половин до милион тона постоянно тегло, всеки от тях.

Дънрос се облегна назад, наслаждавайки се на напрежението, което предизвика с предложенията си. Гледаше как се поглеждат един друг.

— Аз… аз мисля най-добре ще бъде първо да обсъдим предложенията, тай-пан, — каза Тода, опитвайки се да запази спокоен гласа си. — Очевидно те са много перспективни. Може ли да се свържем с вас по-късно?

— Да. — Ще дойдете утре на надбягванията, нали? Обядът е за 12.45.

— Да, благодаря, ако не ви затрудняваме много — каза Тода нервно, — но няма да сме готови с отговора дотогава.

— Разбира се. Имате покани и пропуски, нали?

— Да, благодаря. Аз, а, надявам се всичко да се оправи при вас. Предложението е много перспективно, тай-пан.

Излязоха. Дънрос отново изпита удоволствие от ефекта, който предизвика. „Спечелих ги — помисли той. — Боже, след година можем да имаме най-големия търговски флот в Азия, изцяло финансиран и без риск за банката, корабостроителя, менажера или доставчика, с танкери за транспортиране на петрол — ако преживеем този тайфун.

Трябва. По някакъв начин трябва до вторник да избегна фалита, тогава подписваме с «Пар-Кон». «Пар-Кон» ще плати корабите, но какво ще стане с «Горнт» и «Орлин»?“

— Мистър Жак е на път към вас, тай-пан. Мистър Филип е в офиса си и ще дойде, когато сте готов да го приемете. Роджър Крос се обади, срещата се отлага от 6.00 за 7.00 часа. Каза, че самолетът на мистър Съндърс има закъснение. Той е предупредил губернатора и всички, които касае.

— Благодаря, Клаудия. — Той погледна списъка с обадилите се. Позвъня във „Виктория енд Албърт“ и потърси Бартлет. Беше излязъл. — Мисис Чолок, моля.

— Хелоу?

— Хелоу! Йан е на телефона, търсили сте ме с Линк. Как вървят нещата при вас?

Последва малка пауза.

— Тай-пан, може ли да се видим за малко?

— Разбира се. Какво ще кажеш за коктейл в 6.15 в „Мандарин“? Тогава имам свободен половин час до следващата среща. Е?

Изпита угризение при мисълта за Крос и Съндърс във връзка с предупреждението на А. М. Г. да не се предават папките.

— Има ли възможност аз да мина в офиса? Мога да тръгна веднага и да бъда там след половин, най-много три четвърти час? Има нещо важно.

— Добре. Може да се наложи да почакаш малко, но ела. — Той затвори телефона намръщен. Какво ли става там?

Вратата се отвори. Жак де Вил влезе. Изглеждаше загрижен и уморен.

— Искал си да ме видиш, тай-пан?

— Да, седни, Жак. Бях разбрал, че ще летиш миналата вечер?

— Говорих със Сюзан и тя мисли, че най-добре за Аврил е да почакам още ден-два…

Дънрос слушаше с интерес, недоумяващ, че Жак може да е комунистически агент. Но вече мислеше за тази възможност. Беше лесно обяснимо. Като млад идеалист по време на нацистката окупация във Франция Жак вероятно е изпитвал омраза към окупаторите, която след това се е трансформирала в комунистическа идеология.

„Господи, не беше ли Русия наш съюзник по време на войната? Не беше ли комунизмът на мода тогава, дори в Америка? Не изглеждаха ли Маркс и Енгелс толкова убедително разумни? Ленин също? Тогава. Преди да знаем истината за Сталин, за Гулаг, КГБ и полицейската държава, масовите убийства и липсата на всякаква свобода.

Но как може тези комунистически глупости да заблудят човек като Жак? Да го ангажират толкова дълго — освен ако е вербуван от «Севрин», както твърди А. М. Г.?“

— Какво мислиш за Грей? — попита Дънрос.

— Абсолютен кретен, тай-пан. Твърде е ляв за мен. Дори Бродхърст е малко ляв за мен. Тъй като… аз оставам засега, мога отново да поема Кейси и Бартлет?

— Аз ще продължа засега с тях, но ти се погрижи за договора.

— Вече е изготвен. Бях при юриста, каза, че има един малък проблем. Даусън се е срещнал тази сутрин с адвоката на Бартлет, мистър Стайглър, той искал да се преразгледа схемата за плащанията и да се отложи подписването за следващата седмица.

Дънрос се ядоса. Помъчи се да не го показва. Сигурно това е причината, Кейси да иска среща.

— Ще се оправя с това — каза той, оставяйки проблема настрана заради по-спешния: Жак де Вил, невинен до доказване на противното.

Той го погледна, харесваше го, спомни си за времето в Ейвиърд и Франция. Той, Пенелоуп, Жак и Сюзан, техните деца — всички заедно за Коледа или през лятната ваканция, хубава храна, вина, много смях и много бъдещи планове. Най-умният беше Жак, най-дискретният, до обвиняването му от А. М. Г.

„Но за сега си невинен, докато не се докаже и докато не се уверя. Съжалявам, приятелю, ще те подложа на проверка.“

— Правя организационни промени — каза Дънрос — Знаеш, че Линбар замина за Сидни, ще остане там месец, за да се оправи с „Уолъра“. Надеждите ми не са големи. Искам ти да поемеш Австралия. — Видя как очите му се разшириха, не прочете причината, дали беше радост или загриженост. — Натиснах копчето на план Тода, аз…

— Как го прие?

— Хвана се на въдицата.

— Това е страшно. — Дънрос видя спонтанната радост на Жак, нямаше коварство. Той беше един от главните изготвители на този план, беше измислил трика с финансирането.

— Колко жалко, че Джон не е жив, — каза Жак.

— Да. — Джон Чен беше сътрудничил на Жак при разработката. — Видя ли се с Филип?

— Вечеряхме заедно миналата вечер. Горкият, остарял е с двадесет години.

— Ти също.

Вдигна рамене.

— Живот, mon ami. Да, да, загрижен съм за Аврил и за бедния Борже. Извини ме, прекъснах те.

— Искам да поемеш активно Австралия от днес и да задействаш всички планове, свързани с Австралия и Нова Зеландия. Това остава за момента в тайна, ще кажа само на Ендрю, но ти се организирай и бъди готов за заминаване.

— Добре. — Жак се поколеба.

— Какво има? Сюзан никога не е харесвала Хонконг — там няма да имаш проблеми, нали?

— О не, тай-пан. След катастрофата… честно казано, готвех се да искам да ме преместиш за известно време. Сюзан не беше щастлива тук… Но щях да те помоля за Канада, година-две.

Дънрос отново се обезпокои.

— Да. Мисля, че ще съм полезен там. Моите контакти с френските канадци са добри, много добри. Може бие възможно да преместиш канадския офис на „Струан“ от Торонто в Монреал или Отава. Мога да съм много полезен там. Ако планът с Япония се осъществи, ще има нужда от дървен материал, мед, жито, въглища и още много други суровини. — Той се усмихна в очакване, после ентусиазирано продължи. — Двамата знаем колко много братовчедът Дейвид иска да се върне тук. Всъщност, за тук той е по-подходящ — имам предвид работата с Австралия, нали? Говори кантонезки език, малко японски, чете и пише китайски, което аз не мога. Но, както прецениш. Ще поема Австралия, ако искаш. Истина е, имам нужда от промяна.

Искаше да изолира Жак от Хонконг докато разбере истината. Много ще е лесно да натовари с това Крос или Съндърс и да използва техните източници за информация, да го наблюдават и проучат. Но Жак беше човек от вътрешния двор. Като такъв участваше във всички планове, структури и секретни информации и не трябваше да се рискува.

„Не, много по-добре е сами да се оправим. Вероятно ще отнеме повече време, но ще разбера истината. По един или друг начин ще разбера истината за Жак де Вил.

Защо Канада?

Логично, да е по-добър там. За «Струан» също е по-добре, трябвало е сам да се сетя, никога не съм имал повод да се съмнявам в лоялността му. Добрият стар Дейвид от две години ми надува главата да се прибере тук. Прехвърлянето няма да е проблем. Прав е Жак, Дейвид е по-добър за Австралия. Нова Зеландия и Австралия са много по-важни за нас от Канада, далеч по-важни. Те са съкровищницата на Азия. Ако Жак е невинен, ще може да ни помага в Канада. Ако е виновен, там ще вреди по-малко.“

— Ще мисля по предложението — в себе си бе решил да направи размяната. — Пази го в тайна, ще имаш отговор в неделя.

Жак стана и протегна ръка.

— Благодаря, mon ami.

Дънрос му стисна ръката. Питаше се дали стиска ръка на приятел или на Юда.

Останал сам, тежестта на товара му го натисна. Иззвъня телефонът, той оправи някакъв проблем, после друг и друг — телефонът на Тип Ток още даваше заето. Накрая нареди Филип да се качи при него. През цялото време имаше чувството, че потъва в яма. После очите му срещнаха погледа на Дърк Струан полуусмихнат, съвършено уверен, арогантен, господар на търговска флотилия — най-прекрасната. Както винаги това го успокои.

Той се изправи и отиде до портрета.

— Господи, какво бих правил без теб — гласно каза той, спомняйки си, че Дърк Струан бе имал далеч по-големи проблеми и беше ги победил. И после убит от природата в разцвета на силите си, само на четиридесет и три години, неоспорим господар на Хонконг и Азия. — Винаги ли любимците на боговете умират млади? — запита се той. — Дърк е бил на моите години, когато дяволските ветрове на Големия тайфун са разрушили на парчета току-що построената триетажна резиденция в Хепи вели и са го погребали под руините си. Това много години ли са или малко? Аз не се чувствам стар. Това ли е единственият начин, по който е трябвало да умре? Жестоко? В буря? Млад? Убит от природата? Или може би значението на онези думи е, любимците на боговете умират млади по дух. Няма значение. Бих искал да съм те познавал тогава. Откровено ти казвам, тай-пан, моля се да има живот след смъртта, така че да се срещнем там горе и лично да ти благодаря.

Той се върна на бюрото си. В най-горното чекмедже беше восъчната матрица на Фор Фингър Уу. Докосна я с проклятие. Как ще се измъкне от това?

Почука се на вратата и Филип Чен влезе при него. Беше остарял последните няколко дни.

— Господи, тай-пан, какво ще правиш? 9.90! Ще си оскубя косата! Дю не ло мо! По време на бума, спомняш си, купувах по 28.90, всяко спестено пени даже и други пари, Дайан купи при 28.80, продаде при 16.80 и си иска разликата от мен. Какво ще правим?

— Ще се молим. Ще правим, каквото можем — каза Дънрос. — Свърза ли се с Тип Ток?

— Е… не, не, тай-пан. Звънях на всеки няколко минути, но телефонът дава заето. От компанията казаха, че е оставен отворен. Имам братовчед там, лично провери. Двата телефона в резиденцията му са оставени отворени.

— Какво съветваш?

— Съвет? Не зная, мислех да изпратя бележка, но исках първо да се посъветвам с теб. Какво ще стане с този провал с акциите, банката, горкият Джон и душевадците репортери… всичките ми акции се сгромолясват, всичките! — Старецът беше близо до припадък. Проклинаше, ругаеше неприлично и отчаяно на кантонезки Горнт, предците и бъдещото му поколение. — Ако „Виктория“ фалира, какво ще правим, тай-пан?

— „Виктория“ няма да фалира. Правителството със сигурност ще обяви понеделник за почивен ден на банките, ако Тип Ток ни изостави. — Дънрос му беше разказал за разговора с Тип Ток, Йу, Джонджон и Хавъргил. — Хайде, Филип, мисли! — додаде той престорено ядосан, нарочно повишавайки тон, за да го активизира. — Не мога да му изпратя бележка и да пиша вътре: „Оставил си нарочно проклетия си телефон отворен!“

Филип Чен седна, необичайното избухване на Дънрос го стегна.

— Съжалявам, да, съжалявам, но всичко… и Джон, горкият Джон.

— Кога е погребението?

— Утре, утре в десет, християнското, в понеделник китайското. Чудех се дали ще се съгласиш да кажеш няколко думи утре.

— Разбира се, да, разбира се. Сега какво за Тип Ток? Филип Чен се концентрира, в момента това му костваше голямо усилие.

— Покани го на хиподрума. В твоята ложа. Никога не е бил и ще е много престижно за него. Този е начинът. Можеш да пишеш… Не, съжалявам, трудно мисля сега. По-добре, много по-добре, тай-пан, аз да напиша и да го поканя от твое име, че си искал лично да го поканиш, но телефонът му не е в ред — тогава, ако иска да дойде, или не може, защото му е забранено от тези над него, престижът му е запазен и твоят също. Мога да добавя: „Между другото, «Ноубъл хаус» изпрати телекс за поръчка на торий от Австралия…“ — Филип Чен се ободри малко. — Това ще бъде добра търговия за нас, тай-пан, предложената оферта… Проверих цените и можем да задоволим изцяло нуждите. Имаме изгодни предложения от Тасмания, Южна Африка и Родезия. А! Защо не изпратиш младия Джордж Тръслър от Сингапур в Йоханесбург и Солсбъри, за да направи проучванията за торий на място. — Филип Чен се поколеба… — и за някои метали и материали, използвани в спейс програмите. Направих някои проверки, тай-пан, много се учудих, като разбрах, че изключвайки Русия, на свободния пазар почти 90 процента от ванадий, хром, платина, магнезий, титан — всичките стратегически суровини в ракетното производство, идват от южната част на Родезия и Южна Африка. Помисли само! 90 процента извън Русия. Никога не съм си представял колко огромно е значението на тези територии за Свободния свят, с цялото им злато, диаманти, уран, торий и още Господ знае какви основни суровини. Вероятно, Тръслър може да проучи и възможностите за отваряне на офис там. Той е умно, способно момче и му е време за повишение. — Сега, когато мозъкът му изцяло бе зает, старецът дишаше по-леко. — Да. Тази търговия и търговията на мистър Йу, могат да станат много съществени за нас, тай-пан. Мисля, че ако се работи деликатно, може да се осъществи. — Той погледна към Дънрос. — Споменах на Тип Ток за Тръслър казах, че изпращаме там човек от семейството, един от ръководителите, за да подготви бизнеса.

— Отлично. Веднага го направи. — Дънрос включи уредбата. — Клаудия, свържи ме с Тръслър, моля. — Той погледна Филип. — Защо Тип Ток се дистанцира?

— За да се пазари, да увеличи натиска върху нас, да получи повече концесии.

— Да продължаваме ли да го търсим?

— Не. След като получи занесена от нас на ръка бележка, сам ще ни потърси. Той знае, че не сме глупаци.

— Кога ще ни потърси?

— Когато има разрешение да го направи, тай-пан. Не преди това. По някое време преди 10.00 часа в понеделник, когато трябва да отворим банките. Съветвам те да предупредиш тая мърша Хавъргил и Джонджон, да не звънят на Тип Ток, само ще размътят водата. Не можеш да хванеш акула с попова лъжичка.

— Добре. Не се тревожи за това Филип — каза съчувствено Дънрос. — Ще излезем от бъркотията.

— Не зная, тай-пан. Надявам се. — Филип Чен разтърка зачервените си уморени очи. — Дайан… тези проклети акции! Не виждам изход от тресавището…

Клаудия прекъсна разговора.

— Тръслър е на втора линия, тай-пан.

— Благодаря, Клаудия. — Той натисна второто копче. — Хелоу, Джордж, как е в Сингапур?

— Добър ден, сър. Чудесно, топло и влажно, — му отговори ентусиазиран глас. — Приятна изненада, какво мога да направя за вас?

— Искам да вземеш следващия самолет за Йоханесбург. Тръгваш веднага. Прати ми телекс за полет, хотел и се обади веднага щом пристигнеш. Разбра ме, нали?

Леко колебание и съвсем малък спад на ентусиазма.

— Йоханесбург, Южна Африка ли, тай-пан?

— Да. Със следващия полет.

— Тръгвам. Нещо друго?

— Не.

— Добре, тай-пан. Дочуване!

Дънрос затвори.

„Властта е страхотно средство — помисли той с голямо задоволство, — но още по-велико е да си тай-пан.“

— Веднага отивам да се заема с писмото.

— Чакай, Филип, има още един проблем, за който искам съвета ти. — Той отвори чекмеджето и извади матрицата. Освен него и предишните тай-панове, които още бяха живи, само Филип Чен знаеше тайната на четирите монети. — Ето това ми го да…

Дънрос спря, парализиран от неочаквания ефект, което това произведе върху неговия компрадор. Филип Чен се беше втренчил в матрицата, очите му почти изскочиха от орбитите. Като в кошмарен сън, всичко едва-едва движещо се, Филип се протегна и взе матрицата, пръстите му трепереха, наведе се над нея, безмълвно движейки устни.

В следващия миг Дънрос разбра, че монетата е принадлежала на Филип Чен и е открадната от него.

„Разбира се. Сигурно е била дадена на сър Гордън Чен от Джин-куа! Но защо? Каква е връзката между фамилиите, за да направи Джин-куа такъв скъп подарък на евро-азиатския син на Дърк Струан?“

Все още, като в забавен кадър, видя как старецът вдигна глава и го погледна в упор. Отново раздвижи устни. Никакъв звук. След това със странен глас промълви:

— Бар… Бартлет вече ти даде, вече е в теб?

— Бартлет? — повтори Дънрос изумен. — Какво общо има Бартлет с това, за Бога… — Той спря, нова мисъл избухна в главата му, която събра още парчета от загадката.

„Тайната на Бартлет, която може да дойде само от седемте мъже, немислимо. Най-невероятният от всички е Филип Чен!

Филип Чен предател! Филип Чен във връзка с Кейси и Бартлет… значи той ни е продал, той е издал тайната и е дал монетата.“

Обзе го заслепяваща ярост. Всичкият му тренинг отиде по дяволите. Стана и бързо отиде до прозореца, загледа се навън. Не знаеше колко време е стоял така. Когато се обърна, беше се овладял.

— Слушам? — гласът му смразяваше.

— Тай-пан… тай-пан… — започна да говори на пресекулки Филип Чен, чупейки пръсти.

— Кажи истината, компрадоре. — Думите изплашиха стареца.

— Джон — промълви той и сълзи се стичаха по бузите му. — Кълна се, не съм аз.

— Знам! Продължавай за Бога!

Филип Чен разказа всичко, как е взел ключа от сейфа на сина си, как там открил писмата от и до Бартлет и втория ключ. Как на партито у тай-пана имал предчувствие за своя таен сейф, заровен в градината, как като го изровил разбрал най-лошото. Дори разказа за скандала с Дайан, как помислили, че сигурно монетата е в Джон Чен и как, когато го отвлекли Бившите вълци тя го посъветвала да се обадят на братовчеда Фор Фингър Уу, да нареди на биячите си да ги проследят.

Дънрос въздъхна, Филип не забеляза това, говореше през сълзи, разказваше как е лъгал в полицията и как е платил откупа на Бившите вълци, младежи, които никога не би разпознал и как биячите на Фор Фингър Уу, които е трябвало да го пазят не са попречили на Бившите вълци.

— Това е истината, тай-пан, цялата истина — мънкаше той, — повече нищо няма… нищо. Нищо до тази сутрин, освен трупа на бедния ми син с отвратителния знак на гърдите му.

Йан се опитваше да го побере в главата си. Не знаеше, че Фор Фингър е братовчед на Филип Чен, нито как старият моряк се е добрал до монетата — освен ако е шеф на Бившите вълци. Или ако е бил във връзка с Джон Чен, който е организирал фалшивото отвличане, за да измъкне пари от баща си, когото мразеше. След това Фор Фингър и Джон Чен са се скарали или… или какво?

— Как е разбрал Джон тайната на монетата и другите неща, за да ги предаде на Бартлет — за структурата на „Ноубъл хаус“?

— Не зная — излъга старецът.

— Казал си на Джон. Само ти, Аластър, баща ми, сър Рос, Гавалан, де Вил и аз знаем, от тях само първите четирима знаят структурата!

— Не съм му казал — кълна се не съм.

Дънрос примигна. Гневът му отново се надигна и той пак го овладя.

„Разсъждавай логично — каза на себе си. — Филип е повече китаец, отколкото европеец. Постъпи с него, като с китаец! Къде е връзката, липсващата част на загадката?“

Докато се мъчеше да я разгадае, очите му пронизваха стареца. Чакаше, знаейки, че мълчанието е голямо предимство при нападение и при защита. Къде е отговорът? Филип никога не би издал такава тайна на Джон, значи…

— Боже Господи! — избухна неочакваното прозрение. — Ти си водил дневник! Личен дневник! Ето как е разбрал Джон! Взел го е от сейфа ти! Така ли?

Парализиран от дяволския гняв на тай-пана, Филип се изтърва:

— Да… да… Трябваше да се съглася. — Спря се, борейки се със себе си.

— Трябваше? Защо? Говори, да те вземат дяволите!

— Защото… баща ми преди… да предаде „Хаус ъф Чен“ и монетата на мен… ме накара да се закълна да водя… да записвам личните връзки на „Ноубъл хаус“, за да предпазя „Хаус ъф Чен“. Само това, тай-пан, никога да не го използвам срещу „Ноубъл хаус“ или срещу вас, само за защита…

Дънрос го гледаше с омраза, мразеше Джон Чен, защото беше продал „Струан“, мразеше наставника си Чен-Чен. Повръщаше му се от толкова омраза и толкова предателства. След това си спомни, какво му каза Чен-Чен, преди много години, когато Дънрос почти се бе разплакал заради несправедливото отношение на Аластър и баща му към него: „Не се гневи, малък Йан, запазвай самообладание. Така казвах на Кълъм и Хег, когато бяха на твоите години — Кълъм никога не ме слушаше, но Хег ме послуша. Това е цивилизованият начин: Никога не се гневи, винаги запазвай самообладание!“ Така, значи Бартлет има нашата структура, балансите ни. Какво друго?

Филип Чен потрепваше.

— Хайде за Бога, Филип, сети се! Всички имаме планове, много планове! Ти също! Хег! Чен-Чен, Шити Т’Чънг, Дайан… — Боже, колко още неща си документирал и Джон е предал? — Обзе го чувство на отвращение, като си спомни своята теория за връзка между Банастазио, Бартлет, „Пар-Кон“, Мафията и оръжието. Боже, ако тайните ни попаднат в лоши ръце! — Е?

— Не зная, не зная… Какво иска Бартлет? Какво иска за монетата? — Филип изхълца. — Тя е моя, принадлежи ми!

Дънрос забеляза неконтролируемото треперене на ръцете и внезапното посивяване на лицето му. Върху барчето имаше бренди и уиски и Йан му подаде чаша бренди. Старецът отпи и леко се закашля.

— Благо… благодаря.

— Отивай си и донеси всичко от сейфа и… — Дънрос спря и натисна копчето на уредбата. — Ендрю?

— Да, тай-пан? — обади се Гавалан.

— Качи се горе, ако обичаш. Искам да придружиш Филип, не се чувства добре и има неща, които трябва да донесеш от тях.

— Идвам веднага.

Дънрос не отделяше очи от компрадора.

— Тай-пан, какво иска Бартлет…

— Стой настрана от тях, ако ти е мил животът! И предай на Ендрю всичко — писмата на Джон, на Бартлет, всичко — повтори той с леден глас.

— Тай-пан…

Всичко. — Главата го болеше ужасно. Щеше да добави: „Ще реша какво да правя с теб и «Хаус ъф Чен» през уикенда.“ Но не го каза. Запази самообладание!

 

 

Кейси влезе и Йан я посрещна на средата на кабинета си. Носеше чадър и отново бе облякла бледозелената рокля, която толкова хубаво подчертаваше очите и цвета на косите й. Дънрос забеляза сенките под очите й. Правеха я някак по-желана.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш.

Усмихваше му се топло, но той не можа да се наслади на тази топлина. Все още мислеше за Филип Чен. Ръката й бе хладна и приятна.

— Благодаря, че ме прие — каза тя. — Зная колко си зает, ще бъда максимално кратка.

— Чай или предпочиташ алкохол?

— Не искам да те затруднявам.

— Никакво затруднение, аз и без друго пия чай по това време. 16.40, време е за чай.

Като с магическа пръчка вратата се отвори и слуга, облечен в ливрея внесе сребърна табла с чай за двама, препечени филийки с масло и топли кифлички в сребърен нагревател. Мъжът наля и излезе. Чаят беше тъмнокафяв и силен.

— „Дарлинг“, марка на „Ноубъл хаус“. Продаваме го от 1830 година — отпиваше с удоволствие и както винаги мислеше за неизвестния гениален англичанин, измислил следобедния чай, който по някакъв начин успокоява грижите. — Надявам се да ти хареса.

— Чудесен е, но може би малко силен за мен. Пих един около 2 часа след полунощ и той добре ме ободри.

— О? Още не можеш да свикнеш с разликата в часовете?

Тя му разказа за Питър Марлоу.

— О! Какво нещастие! — Той включи уредбата — Клаудия, обади се в „Нейтън нърсинг хоум“ и попитай как е мисис Марлоу. Изпрати й цветя, моля. Благодаря.

Кейси се намръщи.

— От къде знаете, че е в „Нейтън“?

— Доктор Тулей винаги използва тази болница в Каулуун — той я наблюдаваше внимателно, учуден, че е толкова приятелски настроена, когато очевидно „Пар-Кон“ се опитва да саботира сделката. Щом е била будна през цялата нощ, ето откъде са сенките. Добре, сенки или не, внимавай, млада госпожице, ние си стиснахме вече ръцете за тази сделка. — Още чай? — попита любезно тон.

— Не, благодаря.

— Препоръчвам ти кифличките. Ние ги ядем така: намазваш щедро сметана отгоре, чаена лъжичка домашно приготвено сладко по средата на сметаната и… фантазия! Заповядай!

Тя неохотно пое кифличката. Големината й беше, колкото хапка.

— Фантастична е — въздъхна тя, избърсвайки останалата по устните й сметана. — Но колко много калории! Не, наистина, благодаря. Откакто съм тук не правя нищо, освен да ям.

— Не ти личи.

— Ще започне — тя отвърна на усмивката му. Седеше в едно от дълбоките с висока облегалка кресла, помежду им беше масичката за чай. Кръстоса крака и Дънрос още веднъж помисли, че Гавалан беше прав за нея — ахилесовата й пета е нетърпението.

— Може ли да започна? — попита тя.

— Сигурна ли си, че не искаш още чай? — нарочно попита той, за да я извади от равновесие.

— Не, благодаря.

Кейси пое дълбоко въздух.

— Изглежда „Струан“ е в тежко положение и на път да фалира.

— Не се безпокой за това. „Струан“ е в добра форма.

— Може би не мислиш така, тай-пан, но на нас нещата ни изглеждат по друг начин. Аз проверих. Повечето, почти всички мислят, че „Горнт“ и „Виктория“ или само „Виктория“, ще спрат нападението. Сега за нашата сделка.

— Имаме уговорка до вторник. На това се споразумяхме — каза той с променен глас — Да разбирам ли, че се оттегляте или променяте намеренията си?

— Не. Но при положението, в което се намираш, е лудост и лош бизнес да продължаваме. Така че алтернативите са две: Или „Ротуел-Горнт“, или да ти помогнем с някаква измъкваща операция.

— О?

— Да. Имам план за измъкването ти, при това с голяма печалба за всички. О’кей? Ти си най-подходящ за нас, за оставането ни тук.

— Благодаря — каза той, без да вярва. Цялото му внимание беше съсредоточено. Съзнаваше, че концесиите, които ще предложи ще са недостижимо високи.

— Примерно. Нашите банкери са „Фърст сентръл“ — най-омразната банка тук. Искат да дойдат отново в Хонконг толкова, че им се плаче, но никога няма да получат тези привилегии, нали?

Интересът му се повиши.

— Така?

— Така че, те наскоро купиха малка чужда банка с клонове в Токио, Сингапур, Банкок и Хонконг: „Ройъл Белгиум енд Фар Иист бенк“. Тя е малка, неизвестна банка и им струваше всичко три милиона. „Фърст сентръл“ поискаха от нас, ако сделката се осъществи, да мине през „Ройъл Белгиум“. Миналата вечер се срещнах с Дейв Муртаг, който ръководи „Ройъл Белгиум“ и той се оплака от англичаните, които ги избутват отвсякъде и независимо, че имат зад гърба големите ресурси на „Фърст сентръл“, почти никой не открива сметка при тях и не се внасят ХК долари, които са им нужни, за да отпускат заеми. Знаеш ли банката?

— Да — отговори той, още не разбирайки накъде бие тя, — но нямах представа, че „Фърст сентръл“ стои зад нея. Не мисля, че е обществена тайна. Кога е откупена?

— Преди два месеца. Какво ще кажеш, ако „Ройъл Белгиум“ те авансира в понеделник със 120 процента покупната стойност на двата кораба на Тода?

Дънрос се изненада от неочакваната възможност.

— Гарантирани с какво?

— Корабите.

— Невъзможно! Никоя банка няма да го направи!

— 100 процента са за Тода, 20 за покриване на застраховки, транспортни разходи и първите месеци на експлоатация.

— Без парични приходи, без уредена чартърна експлоатация?

— Можеш ли да ги дадеш под наем за шестдесет дни и да осигуриш приход на средства, за да започнеш изплащането на заема по договорена схема?

— Много лесно. Господи, ако само мога да платя на Тода, веднага ще ги дам под наем с дългосрочен договор и то още първите два кораба на Тода, без да трябва да чакам. Това само теория ли е или могат да го направят.

— Могат.

— В замяна на какво?

— В замяна на 50 процента от валутния обмен на „Струан“ за период от пет години: обещание да поддържаш среден паричен депозит между 5 и 7 милиона ХК долара — срещу милион — милион и половина US доларова равностойност, че ще използваш банката, като твоя втора хонконгска и „Фърст сентръл“, като първа американска банка вън от Хонконг за период от пет години?

Трябваше да използва цялата си воля, за да не извика от радост.

— Това твърдо предложение ли е?

— Мисля, че да, тай-пан. Не се чувствам съвсем в собствени води — никога не съм била в корабния бизнес, но 120 процента изглеждат фантазия, другите условия също са о’кей. Не знаех колко далеч мога да отида в преговорите.

Студена тръпка мина през него.

— Местните никога няма да имат пълномощия за такова предложение.

— Това беше вторият въпрос на Муртаг, но каза, че имаме пред себе си уикенда и ако си съгласен с предложението, ще започне да действа.

Дънрос се облегна назад. Остави настрана три важни въпроса и попита:

— Нека да спрем дотук за момент. Какво е твоето участие във всичко това?

Момент, има още една брънка в предложението. Муртаг каза, че ще опита да навие големите началниците да отпуснат 50 милиона US долара оборотни фондове срещу неиздадените акции от трезора. Така отново си на свобода.

Дънрос добре съзнаваше какъв страшен хазарт е това, колкото и да е голяма банката. С усилие се концентрира. С платените кораби и с оборотните фондове ще може да отблъсне Горнт и да разбие атаката му. Когато постави Куилън на място, „Орлин“ ще се върне хрисимо, защото винаги е била добър клиент — не беше ли „Фърст сентръл“ част от „Орлин Мърчънт бенк консорциум“?

— Какво ще стане с нашата сделка?

— Остава, както е уговорено. Анонсираш в най-изгодно за двете страни време, за вас и за „Пар-Кон“, както се бяхме споразумели. Ако и това е голямото Ако, ако „Фърст сентръл“ се съгласи да рискува, можем да направим удар, истински удар, купувайки акциите при 9.50 понеделник сутрин. После трябва да ги върнем на 28, може би 30, какво ще кажеш? Единствената част, която не мога да измисля, е за персонала.

Дънрос извади носна кърпа и избърса, без да се притеснява челото си. След това стана и наля две чаши с бренди и сода. Подаде едната на Кейси и седна обратно на стола.

„Господи, нови надежди, страх, въпроси, отговори, планове и контрапланове.“

Боже всемогъщи!

Брендито имаше хубав вкус и му подейства много добре, забеляза, че тя едва отпи. Наблюдаваше го.

— Всичко това срещу какво?

— Ти трябва да определиш параметрите с „Ройъл Белгиум“ — от теб зависят. Не знам точно чистия ти приход. Лихвените проценти ще бъдат солени, но ще си струват измъкването от дъното. Трябва да поставиш лична гаранция за всеки цент.

— Господи!

— Да. Плюс престиж — той почувства твърдостта в гласа й. — Отношенията с „жълтите копелета“. Не ги ли наричаше така лейди Джоана, хората от „Фърст сентръл“, с нейния висок, дебел и презрителен глас: „Но какво можеш да очакваш, те са…“ Предполагам имаше предвид американци. — Той видя как тя присви очи и сигналът за опасност задейства. — Опасна кучка е тази жена.

— Всъщност, не е. Тя е малко саркастична и груба, но не е лоша. Антиамериканка, съжалявам, че го казвам, параноичка предполагам. Виждаш ли, мъжът й, сър Ричард, е убит в Монте Карло по време на войната от американска бомба, бомбардировачите са ги сбъркали с нацистки военни части.

— О! Разбирам.

— Какво ще иска „Пар-Кон“? И какво ти и Линк?

Тя се поколеба, след това остави настрана лейди Джоана, съсредоточавайки се изцяло върху разговора.

— „Пар-Кон“ иска дългосрочен бизнес със „Струан“ — като Стари приятели — той разбра странната усмивка. — Зная какво влагат китайците в това понятие и искам такова отношение към „Пар-Кон“. Статут на Стари приятели от момента на утвърждаване сделката с „Ройъл Белгиум“.

— Следващото?

— Това „да“ ли означава?

— Искам да зная всички условия, преди да съм казал „да“ на едно.

Тя пийваше от брендито.

— Линк нищо не иска. Той не знае за това.

— Моля? — Дънрос отново бе изваден от равновесие.

— Линк още не знае за „Ройъл Белгиум“ — каза тя спокойно. — Днес спонтанно го решихме с Дейв Муртаг. Не зная, дали ти правя голяма услуга, защото ти… защото ти ще си на първа линия, ти лично. Но така „Струан“ може да се откачи. И после нашата сделка ще тръгне.

— Не мислиш ли, че трябва да се консултираш с безстрашния си шеф? — попита Дънрос, опитвайки се да реши усложненията от този факт.

— Аз съм изпълнителен директор и „Струан“ е моя сделка. Всичко това нищо не ни струва, освен използване на влияние и желание да те измъкнем от капана, нали? Искам нашата сделка да тръгне и не искам Горнт победител.

— Защо?

— Казах. Ти си най-подходящият, ако искаме да останем.

— А ти, Сирануш? Ти какво ще искаш?

Очите й се присвиха и потъмняха като на лъвица.

— Искам равенство. Искам да бъда третирана, като равна, не да ми се присмиват зад гърба, като на жена, която е в бизнеса, защото е на гърба на някой мъж. Искам равенство и „големите пари“, мои пари — извън „Пар-Кон“.

— Второто условие е по-лесно изпълнимо, ако си готова да рискуваш. Колкото до първото, никога не съм те подценявал…

— Гавалан го прави, другите също.

— … и никога няма да го правя. Колкото до другите, ако те не те третират, както ти би искала, то напусни съвещателната маса и бойното поле. Не им натрапвай присъствието си. Не мога да те направя равна. Никога не си била и никога няма да бъдеш равна. Ти си жена и искаш или не, това е мъжки свят. Това особено важи за Хонконг. И докато съм жив ще продължавам да го мисля и да приемам жената, като жена, която и да е тя, по дяволите.

— Да те шибам тогава!

— Кога? — той се засмя.

Неочакваният й смях се сля с неговия и напрежението спадна.

— Заслужих си го. Съжалявам. Изгубих гръб.

— Моля?

Тя му обясни версията с престижа. Той пак се разсмя.

— Ти не загуби ти спечели гръб.

След малко тя продължи:

— Значи, каквото и да правя, никога няма да съм равна?

— Не в бизнеса, ако искаш да си част от този свят. Както казах, искаш не искаш, така стоят нещата. Мисля, че тук грешиш. Фамилията на Хег беше неоспоримо по-силната, от която и да е друга в Азия. И тя отиде там като жена, не като хермафродит.

Тя протегна ръка и взе чашата си, той погледна повдигащите се гърди под тънката коприна.

— Как можем да приемаме толкова привлекателна и умна жена като безполова? Бъди реалист!

— Аз не моля за справедливост, тай-пан, само за равенство.

— Трябва да си доволна, че си жена.

— Аз съм. Наистина съм — в гласа й се долавяше горчивина. — Само не искам да ме третират като същество, чиято единствена стойност е отзад. — Тя отпи още веднъж и стана. — Така, оттук поемаш ти? С „Ройъл Белгиум“? Дейвид Муртаг очаква да се обадиш. Далечна стрелба, но си струва да опиташ, нали? Може би е добре лично да отидеш, вместо да изпращаш за него — престиж, а? Той ще има нужда от цялата ти подкрепа.

Дънрос продължаваше да седи.

— Седни за малко, ако имаш време. Има още две неща за уточняване.

— Разбира се. Не исках да ти отнемам време.

— Първо, какъв е проблемът с вашия мистър Стайглър?

— Какво искаш да кажеш?

Той й обясни за какво се отнася.

— Кучи син! — очевидно се възмути. — Казах му да приготви документите, това е всичко. Ще имам грижата. Юристите винаги мислят, че имат право да преговарят, „да придвижат сделката“, така го наричат те, опитвайки се да те подценяват. Изгубила съм повече сделки заради тях, отколкото можеш да си представиш. Сиймър не е чак толкова лош. Адвокатите са чумата на Щатите. Линк мисли така.

— Какво ще кажеш за Линк? — той си спомни двата милиона, които даде на Горнт да атакува акциите му. — Мислиш ли, че ще е 100 процента с нас след това извъртане?

— Да — каза тя след дълго мълчание. — Да.

— Така, ти се оправяш със Стайглър и всичко остава по уговорката?

— Трябва да измислиш имена на корабите, както се уговорихме, но това не е проблем.

— Не. Ще се погрижа.

— Лично ли ще гарантираш за всичко?

— О, да — каза небрежно Дънрос. — Дърк го е правил през цялото време. Това е привилегия на тай-пан. Слушай, Сирануш, аз…

— Би ли ме наричал Кейси, тай-пан? Сирануш е за друга епоха.

— Добре. Кейси, независимо дали това ще стане или не, ти си със статут на Стар приятел и аз ти дължа благодарност за смелостта и за куража по време на пожара.

— Аз не съм смела. — Тя се засмя. — Не забравяй, заплахата от хепатит не е отминала.

— О. Ти също си го помислила.

— Да.

— Ще ти помогна за твоите „големи пари“ — каза той. — Колко ти трябват?

— Два милиона без данъци.

— Данъчната ви система е сурова и тежка. Готова ли си да прескочиш закона?

Тя се поколеба.

— Право на всеки чистокръвен американец е да избягва данъците, но не да ги заобикаля.

— Разбрах те. В твоята графа трябва да попълниш цифрата 4?

— Моята категория е ниска, въпреки че капиталът ми е голям.

— 46 000 в „Сан Фернандо сейвинг енд Лоун“, не е много — той се наслаждаваше на притеснението й. — 8 700 на влог в „Лос Анжелос енд Калифорния“, също.

— Ти си копеле.

Той се усмихна.

— Просто имам приятели на високи места. Като теб. — И небрежно отвори капана. — Ще вечеряте ли с мен тази вечер, ти и Линк?

— Линк е зает.

— Тогава ще вечеряш ли с мен тази вечер? Осем? Да се срещнем във фоайето на „Мандарин“. — Той разбра признанието и вълнението от объркването.

„Значи Линк е зает! И с какво би могъл да бъде зает Линк Бартлет? Орланда Рамос? Тя трябва да е! Ето истинската причина за нейната помощ. Орланда! Орланда и Линк Бартлет, следователно и Горнт. Кейси е изплашена. Дали се страхува, че Горнт е зад Орланда, за да атакува Бартлет — или е бясна от ревност и готова да провали Бартлет?“