Джеймс Клавел
Търговска къща (38)

36

22:30 часа

Вечерята се състоеше от дванадесет екзотични блюда.

Мата и Орланда сервираха на Кейси и Бартлет. Фльор и Питър Марлоу бяха единствените други европейци на тяхната маса. Китайците си разменяха визитни картички.

— О, вие можете да ядете с клечки! — всички китайци открито се удивляваха, а след това незабелязано преминаваха на удобния за тях кантонезки.

Обсипаните с бижута жени откровено обсъждаха Кейси, Бартлет и семейство Марлоу. Коментарите им бяха донякъде сдържани само заради Ландо Мата и Орланда.

— Какво казват, Орланда? — попита тихо Бартлет.

— Чудят се на вас и мис Кейси — отговори тя предпазливо, скривайки нецензурните забележки за бюста на Кейси, учудването от къде са дрехите й, колко струват, защо тя не носи никакви бижута и каква може да е причината за високия й ръст. Говореха малко за Бартлет, чудеха се дали той наистина е мафиот, както беше предположил един китайски вестник.

Орланда беше убедена, че не е. Но беше сигурна и, че трябва да е много предпазлива пред Кейси — нито много напред, нито много назад и никога да не го докосва. И да бъде мила с нея, да се опитва да я обърква.

За всяко ястие с трополене се поставяха чисти съдове и бързо отнасяха използваните. Келнери бързаха към кухненските асансьори в централната част до стълбището, за да оставят старите и да сграбчат нови, вдигащи пара подноси.

Ресторантът отваряше в десет сутринта, а кухнята се затваряше в 10:45 вечерта, а понякога, когато имаше специално празненство и по-късно. Можеше да има танци, и специално шоу, което се изпълняваше на пода, ако домакинът бе достатъчно богат. Тази вечер, въпреки, че нямаше никакви късни изненади, всички в кухнята знаеха, че техният бакшиш от банкета на Шити Т’Чънг ще бъде много голям. Шити Т’Чънг беше разточителен домакин, въпреки, че мнозина подозираха, че значителна част от средствата, които той събираше с благотворителна цел минават през стомаха му, или през стомасите на неговите гости, или на гърбовете на неговите приятелки. Същевременно имаше репутацията на човек безжалостен към своите клеветници, скъперник към семейството си и отмъстителен към враговете си.

„Няма значение — помисли си главният готвач. — На този свят на човек са му потребни меки устни и твърди зъби, а всеки знае, кое ще продължи по-дълго.“

— Побързайте! — извика той. — Мога ли да чакам през цялата тази смрадлива нощ? Скариди! Донесете скариди!

Един потящ се помощник в оръфани панталони и вехта, просмукана с пот долна риза се втурна с бамбуков поднос от прясно уловени и прясно обелени скариди. Главният готвач ги хвърли в огромната печка, прибави и шепа сол, разбърка ги два пъти и ги изгреба. Сложи вдигащи пара грахови шушулки върху два подноса и отгоре нареди розовите, блестящи и сочни скариди.

— Да им пикая на скаридите! — каза раздразнен той. Болеше го язвата, стъпалата и прасците му тежаха като олово от десетчасовата смята. — Изпрати тези горе, преди да се развалят. Дю не ло мо бързо… това е последното. Време е да си отиваме вкъщи.

Другите готвачи, крещейки даваха последни разпореждания и псуваха, докато готвеха. Всички бяха нетърпеливи да си тръгнат.

— Побързай с това!

Някакъв млад помощник, който носеше съд с използвана мазнина се спъна и мазнината плисна върху една от газовите печки, изсъска и пламна. Настъпи хаос. Един готвач нададе вик, тъй като огънят го обгради. Лицето и косата му бяха обгорени. Някой плисна кофа вода върху печката, което стана причина пламъкът да се разгори още повече. Пламъци се извисиха до подпорните греди, бълвайки дим. Готвачите, които кряскаха, бутаха се и бягаха, причиниха задръстване. Дразнещият, черен дим от мазнината започна да изпълва въздуха.

Мъжът, най-близо до единственото тясно стълбище, водещо към първата палуба, сграбчи единия от двата пожарогасители, удари накрайника и насочи струята към огъня. От това не излезе нищо. Опита пак, тогава някой го изтръгна от ръцете му с псувня, безуспешно се опита да го накара да заработи и го захвърли настрани. И другият пожарогасител се оказа боклук. Персоналът никога не ги беше проверявал.

— Да им пикая на тези тъпи, чужди, дяволски измишльотини — вайкаше се един готвач и се приготви да избяга в случай, че огънят го приближи. Един изплашен помощник, който се даваше от пушека в другия край на кухнята, отстъпи назад и прекатури няколко буркана. В някои имаше стари яйца, а в други сусамено масло. Маслото се разля по пода и пламна. Работникът изчезна във внезапната огнена стихия. Сега вече огънят владееше половината кухня.

 

 

Беше доста след 11 часа и повечето от посетителите си бяха тръгнали. Най-горната палуба на „Плаващия дракон“ все още беше сравнително пълна. Повечето от китайците, сред тях Фор Фингър Уу и Винъс Пун си тръгваха един след друг или вече си бяха отишли, тъй като беше минало много време от сервирането на последното ястие, а учтивостта в китайския обичай повелява да се тръгне веднага след изяждането на последното ястие. Само европейците с удоволствие пиеха коняк или порто и пушеха пури.

Из целия кораб китайци зареждаха маси за ма-джонг и звукът от удрянето на плочките от слонова кост заглуши шума.

— Играете ли ма-джонг, мистър Бартлет? — попита Мата.

— Не. Моля ви, наричайте ме Линк.

— Трябва да се научите, по-интересна е от бриджа. Играете ли бридж, Кейси?

Линк Бартлет се засмя.

— Тя е магьосница, Ландо. Не играйте с нея на пари.

— Може би ще изиграем една игра някой ден. И ти играеш нали, Орланда? — попита Мата като се сети, че Горнт беше съвършен играч.

— Да, малко — отвърна Орланда нежно, а Кейси си помисли мрачно: „Обзалагам се, че тази мръсница също е магьосница.“

— Умирам за игра — сладко каза Кейси.

— Добре. Някой ден през следващата седмица… О, здравейте, тай-пан.

Дънрос поздрави всички с усмивка.

— Хареса ли ви храната?

— Фантастична! — каза Кейси, щастлива, че го вижда и съзнавайки колко мъжествен изглежда в смокинга си. — Искате ли да се присъедините към нас?

— Благодаря, но…

— Лека нощ, тай-пан — рече Дайан Чен, приближавайки се към него със сина си Кевин — нисък набит младеж с тъмна, къдрава коса и пълни устни — неотделима част от майка си.

Дънрос ги представи.

— Къде е Филип?

— Щеше да дойде, но се обади, че е възпрепятстван. Е, лека нощ. — Дайан се усмихна, хвана Кевин и се запътиха към вратата. Кейси и Орланда гледаха с широко отворени очи бижутата на Дайан.

— Е, аз също трябва да вървя — каза Дънрос.

— Как бяха хората на вашата маса?

— Почти непоносими — Дънрос се разсмя заразително. Беше вечерял с членовете на парламента, с Горнт, Ши-Тех и жена му на маса номер едно и от време на време там имаше гневни избухвания, които се чуваха въпреки тракането на чиниите. — Робърт Грей говори доста откровено, а е зле информиран и някои от нас се нахвърлиха върху него. По изключение Горнт и аз бяхме на едно мнение. Трябва да си призная, че на нашата маса сервираха най-напред, така че горкият старец Ши-Тех и жена му можаха да избягат. Той изхвърча преди петнадесет минути сякаш беше пил очистително.

Всички се разсмяха. Дънрос наблюдаваше Марлоу. Чудеше се дали знае, че Грей му е зет.

— Изглежда Грей ви познава много добре, мистър Марлоу.

— Паметта му е добра, тай-пан, въпреки че е лишен от добри обноски.

— Не знам, но ако той успее в парламента, Бог да е на помощ на Хонконг. Е, исках само да поздравя всички вас. — Той се усмихна на Бартлет и Кейси. — Какво ще кажете да обядваме утре заедно?

— Чудесно — каза Кейси. — Дали да не отидем до „Виктория енд Албърт“? — тя забеляза, че в другия край на залата Горнт се изправи, за да си тръгва и отново се запита кой ли ще победи. — Точно преди вечеря Ендрю каз…

В този момент се чуха слаби викове. Внезапно се възцари тишина.

— Пожар!

— Боже, гледайте!

Всички се втренчиха в кухненския асансьор. Нахлуваше дим. След него едно малко огнено езиче.

За миг се стъписаха, а после скочиха. Онези, които бяха най-близо до главното стълбище се втурнаха към вратата, като я задръстиха, а другите започнаха да крещят. Бартлет скочи на краката си и повлече Кейси със себе си. Мата и някои от гостите затичаха към задръстената врата.

— Спрете! — надвика шума Дънрос. — Има достатъчно време! Не бързайте! — нареди той. — Не е нужно да тичате. Спокойно. Все още няма опасност.

Неговата намеса помогна на онези, които бяха прекомерно изплашени. Те започнаха да се отдръпват от задръстената врата. Но долу на стълбището виковете и истерията бяха нараснали.

Не всички се втурнаха след първия вик за опасност. Горнт не беше помръднал. Пушеше пурата си. Хавъргил и жена му се бяха преместили до прозореца, за да погледат навън. Към тях се присъединиха и други. Те виждаха тълпите да се блъскат около главния вход две палуби по-надолу.

— Мисля, че не е нужно да се безпокоим, скъпа — каза Хавъргил. — Щом повечето хора излязат ние ще можем спокойно да ги последваме.

До тях лейди Джоана подметна:

— Видяхте ли как Билтмън се втурна презглава? Какъв глупак.

Тя се огледа и видя Бартлет и Кейси в другия край на салона до Дънрос.

— Щях да си помисля, че те също са избягали.

— Е, хайде, Джоана, не всички янки са страхливци!

Внезапно огнен стълб и плътен черен дим нахлуха откъм кухненския асансьор. Отново започнаха да крещят.

— Йан, има ли друг изход? — попита Бартлет.

— Не зная — отвърна Дънрос. Погледни навън, а аз ще задържа позицията тук.

Линк бързо се отправи към изходната врата за палубата, Йан се обърна към останалите.

— Няма защо да се безпокоите — каза той успокояващо. Преценяваше бързо, Фльор Марлоу беше пребледняла, но се владееше, Кейси — изпаднала в шок, Орланда беше пред припадък.

— Всичко е наред, Орланда, — каза той — няма страшно…

В другия край на салона Горнт се изправи и се приближи до вратата. Гледаше блъсканицата и знаеше, че стълбите долу са претъпкани. Писъците и виковете увеличаваха страха тук, но сър Чарлз Пениуърд беше до вратата, като се опитваше да въведе ред при изтеглянето надолу по стълбите. Нахлу още дим и Горнт си помисли: „Всемогъщи Боже, гаден пожар — петдесет души и един изход.“ Видя, че на бара няма никой, отиде и си наля уиски със сода. Потта се стичаше по гърба му.

Долу на претъпканата втора палуба Ландо Мата се спъна и събори цяла група хора заедно с Дайан Чен и Кевин, препречвайки по този начин единствения спасителен път. Горе на стълбището, Пагмайър се хвана за парапета и едва успя да се задържи на краката си, използвайки цялата си сила да задържи с гърба си хората и да предотврати падането на други, до него Джулиън Бродхърст не по-малко изплашен, но напълно владеещ се също използваше височината и теглото си. Двамата заедно задържаха напъна за малко. Пагмайър усети, че не издържа. Десет стъпала по-надолу Мата се изправи с големи усилия, стъпка няколко души в бързината, после се втурна надолу по стълбището, а половината му палто беше откъснато. Дайан Чен си пробиваше път с нокти и зъби, влачейки Кевин. В блъскащата се човешка мелница тя не забеляза как една жена изкусно задигна диамантения й медальон и го сложи в джоба си. Дим нахлуваше от долната палуба и увеличаваше ужаса. Пагмайър беше почти залепен за стената от човешкия поток, а Бродхърст не успя да се задържи на краката си. Зададе се друга малка лавина от хора. Сега стълбите и на двете нива бяха задръстени.

Фор Фингър Уу заедно с Винъс Пун бяха на първата площадка, когато започна паниката. Той хукна, пробивайки си път към подвижния мост, водещ към пристана, а на няколко стъпки след него беше Винъс Пун. Вън от опасност на кея той се обърна и погледна назад, сърцето му щеше да изскочи. Мъже и жени се препъваха, излизайки от огромния натруфен вход на вълнолома. От страничните отвори близо до ватерлинията бълваха пламъци. Дотича един полицай, който патрулираше наблизо, погледа за миг втрещен, завъртя се на пети и се втурна към най-близкия телефон. Уу все още се опитваше да си поеме дъх, когато видя Ричард Куанг и жена му да се измъкват навън презглава. Той започна да се смее и се почувства много по-добре. Винъс Пун също си помисли, че хората изглеждат много смешни. Зяпачите се тълпяха там, където нямаше опасност, никой нищо не предприемаше, за да помогне — само гледаха глупаво. „Което е и най-правилно — помисли си Уу, отминавайки. Човек никога не трябва да се намесва в делата на боговете. Боговете имат свои собствени правила и те решават съдбата на човека. Моята съдба е да избягам и да се забавлявам с онази развратница тази вечер. Всички богове ми помагат да поддържам моето великолепно желязо, докато тя започне да пищи за пощада.“

— Ела насам, малка потайнице — каза Фор Фингър като се кикотеше. — Спокойно можем да ги оставим на техните съдби. Да не си губим времето.

— Не, татко — отвърна бързо тя. — Всеки момент ще пристигнат от пресата и от телевизията. Трябва да помислим за нашия имидж, нали?

— Имидж ли? Това е възглавницата и великолепната…

— После — каза тя повелително и той сподави псувнята, която беше на устата му. — Не искаш ли да бъдеш приветстван като герой? — попита сопнато. — А защо не и едно рицарско звание като Шити например, а?

Тя бързо си нацапа ръцете и лицето и внимателно отпра една от презрамките над гърдите си и се приближи до мостика, откъдето можеше да вижда и да бъде видяна. Фор Фингър я гледаше слисан. „Звание като Шити? — запита се изумен. — Айейа, но защо не!“ Той я последва предпазливо като много внимаваше да е далеч от всякаква опасност.

На кея се събираха хора. Други с препъване излизаха навън. Последва още една страхотна блъсканица на вратата, няколко паднаха долу, а неколцина успяха да се измъкнат изпод тъпчещите крака. Онези отзад с пронизителни писъци подканяха другите пред тях да бързат и отново Фор Фингър и другите зяпачи се разсмяха.

На най-горната палуба Бартлет се наведе през перилата и погледна надолу към корпуса и вълнолома. Видя тълпи на пристана и блъскащи се, истерични хора, борещи се да излязат навън. Никъде нямаше друго стълбище, стълба или спасителен изход. Сърцето му биеше силно, но не се страхуваше. „Все още не съществува истинска опасност. Можем да скочим във водата. Спокойно. Около 30–40 фута — не са проблем, ако не цопнеш на корема си.“

Отвори вратата на най-горната палуба и я затвори бързо, за да не предизвика допълнително течение. Сега димът беше много по-ужасен и пламъците, излизащи от кухненския асансьор вече бяха непрестанни. Почти всички се трупаха около вратата в далечния край. Горнт стоеше сам настрана, гледаше ги и отпиваше от чашата си. „Господи, има едно хладнокръвно копеле“ — помисли Бартлет. Той заобиколи внимателно асансьора. Очите му пареха от дима и почти прекатури Крисчън Токс, който се беше привел над телефона и крещеше в него, надвиквайки шума.

— … Не ми пука! Веднага изпратете един фотограф, а после се обадете в пожарната.

Токс тресна телефона и като мърмореше: „Тъпи копелета!“ се върна при жена си — една внушителна китайка, която го погледна стреснато. Бартлет забърза към Дънрос. Тай-панът стоеше неподвижен до Питър и Фльор Марлоу, Орланда и Кейси, подсвирквайки глухо.

— Нищо, Йан — каза той тихо и забеляза, че гласът му звучи странно. — Няма нищо дявол да го вземе. Никакви стълби, нищо. Но лесно можем да скочим, ако се наложи.

— Да. Имаме късмет, че сме на тази палуба. Другите може и да не са такива късметлии.

— Съвсем скоро ще трябва да избираме по кой път да вървим — каза тихо той. — Този огън може да ни откъсне от външния свят. Ако излезем, е много вероятно повече да не се върнем тук и ще трябва да скачаме. Ако останем вътре можем да използваме единствено стълбите.

— Боже — промърмори Кейси.

Тя се опитваше да успокои тупкащото си сърце и чувството за клаустрофобия, което се надигаше. Кожата й беше хладна и влажна, а очите й се мятаха от изхода до вратата и обратно. Бартлет я обгърна с ръка.

— Недей да трепериш, по всяко време можем да скочим.

— Разбира се, Линк.

— Кейси, ти можеш да плуваш. Нали? — запита Дънрос.

— Да. Аз… веднъж попаднах в пожар. Оттогава се страхувам до смърт от пожари.

Това се случи няколко години преди това, когато малката й къща в „Холивуд хилс“ в Лос Анжелос се оказа на пътя на един от внезапните големи летни пожари. Лъкатушещият каньон вече гореше отдолу, а тя беше затворена вътре. Отвори всички чешми и започна да полива с маркуч покрива. Пронизващата топлина на огъня я достигна. Ревящите пламъци унищожаваха дървета и къщи, приближаваха се, а нямаше път навън. Изпаднала в ужас тя остави маркучите. Котки и кучета от горните къщи бягаха покрай нея, а едно елзаско куче с див поглед се притаи до подветрената страна на къщата й. Топлината, димът и ужасът я заобикаляха и сякаш нямаше край, но тази игра на огъня спря на петдесет фута от нея. Без причина. Нагоре по нейната улица всички къщи бяха изгорели. По-голямата част от каньона.

— Добре съм, Линк — каза тя като се тресеше. — Аз… Струва ми се, че предпочитам да съм отвън, отколкото тука. По дяволите, хайде да се махнем. Би било чудесно да поплуваме.

— Аз не мога да плувам — промълви Орланда треперейки. Тя не успя да се овладее и скочи, за да се втурне към стълбите.

Бартлет я сграбчи.

— Всичко ще се оправи. За Бога, ти никога няма да успееш по този начин. Слушай нещастниците отвън, те наистина са в беда. Стой мирно. По стълбите е безсмислено.

Тя се отпусна в ръцете му, изплашена до смърт.

— Ще ти мине — каза Кейси съчувствено.

— Така е — добави Дънрос с очи вперени в огъня и в кълбящия се дим.

Марлоу вметна:

— Ние наистина сме много добре, нали тай-пан? Да. Огънят трябва да е от кухните. Те ще се справят с него. Фльор, котенце, няма да стане нужда да скачаме през борда.

— Няма причина за безпокойство — увери го Бартлет. — Има много сампани, които ще ни приберат.

— О, да, но тя също не може да плува.

Фльор постави дланта си върху ръката на съпруга си.

— Ти винаги казваше, че трябва да се науча да плувам, Питър.

Дънрос не слушаше. Беше обзет от страх и се опитваше да го овладее. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на горящо месо, която той познаваше така добре, че едва се удържаше да не повърне. Върна се в горящия си „Спитфайър“ прострелян в небето от един „Месершмит 109“ над Ламанша. Скалите на Дувър бяха твърде далеч и той знаеше, че огънят ще го погълне, преди да успее да откъсне кабината и да се освободи. Ужасяващата миризма на опърлена плът, неговата собствена, го обгръщаше. Тогава чу внезапен бесен грохот, тъй като капакът се отпра, избухна пъклен огън и го обгради. Някакси се озова навън, падайки далеч от пламъците като нямаше представа дали е останало нещо от лицето му. Кожата на ръцете и краката му, ботушите и летателния костюм все още пушеха.

При отварянето на парашута се разтърси от конвулсивно желание да повърне, а след това тъмният силует на вражеския самолет с грохот се приближи към него откъм слънцето и той видя оръдията. По-нататък не си спомняше нищо повече, освен миризмата на горяща плът, която беше същата като сега.

— Вие как мислите, тай-пан?

— Какво?

— Да оставаме ли или да бягаме? — отново запита Марлоу.

— Засега оставаме — каза Дънрос и всички се удивиха от спокойствието му. — Щом стълбището се освободи ще можем да излезем. Няма причина да се мокрим, щом не се налага.

Кейси му се усмихна колебливо.

— Често ли се случват подобни пожари?

— Тук не, но за съжаление в Хонконг — да. Нашите китайски приятели не ги е грижа за противопожарните разпоредби…

Бяха минали само няколко минути от първия яростен напор на огъня в кухнята, но сега вече той имаше пълно превъзходство там и през отвора на кухненския асансьор окупира и централните части от трите горни палуби. Огънят в кухнята задели половината зала от единственото стълбище. Двадесет ужасени мъже попаднаха в капана му. Останалата част от персонала избяга дълго преди това и се сля с плътната човешка маса на горната палуба. Имаше илюминатори, но те бяха малки и ръждясали. В паниката един от готвачите се хвърли към пламтящата бариера, изкрещя, когато пламъците го погълнаха, почти успя да се измъкне, но се подхлъзна и виковете му дълго продължиха да се чуват. Стон на ужас се изтръгна от останалите. Нямаше друга спасителна възможност.

Главният готвач също бе приклещен. Беше едър мъж, преживявал много пожари, затова не се паникьоса. Прехвърляше в ума си всички пожари, отчаяно търсейки решение. И тогава се сети.

— Бързо — извика той — вземете чували с оризово брашно… ориз… бързо!

Другите го изгледаха втренчено, без да помръднат, онемели от страх. Той се втурна и с юмруци избута неколцина от тях в склада, сграбчи един петдесетфунтов чувал и го разкъса.

— По дяволите, бързайте, но изчакайте, докато ви дам знак.

Един от илюминаторите се пръсна и от внезапното течение пламъците зафучаха върху тях.

— Давай! — изрева главният готвач и запрати чувала върху пламтящия коридор между печките. Чувалът с трясък се отвори и облаците брашно потушиха част от пламъците. Последваха го и други. Още една преграда от брашно посипа пламтящите пейки като ги угаси. Освободи се малък проход. Главният готвач поведе паството си през пламъците и прескачайки двете овъглени тела се добраха до стълбите преди пожарът да избухне отново и да затвори пътя. Мъжете си пробиха път по тясната стълба към глътката въздух на площадката и се присъединиха към блъскащата се тълпа, която си проправяше път с бутане, ръгане, крясъци и кашлица през черния дим навън.

Сълзи се стичаха по повечето лица. Пушекът беше много гъст и се настани и по долните етажи. Стената зад първата стълбищна площадка, там, където беше шахтата на асансьора започна да се извива и да почернява. Пукна се рязко с трясък, пръсвайки водоналивниците и избухнаха пламъци. Онези, които бяха на стъпалата долу започнаха да се блъскат напред в паника, а онези, които бяха на площадката се люшнаха назад. В този момент, виждайки че са толкова близо до спасението първите редици хукнаха напред, заобикаляйки преизподнята. Хаф Гатри, един от членовете на парламента, видя една жена да пада. Той се хвана за парапета и спря, за да й помогне, но онези отзад го събориха и той полетя заедно с неколцина други. Надигна се като ругаеше и с усилия си разчисти пътя тъкмо навреме, за да измъкне жената нагоре преди отново да го погълнат и изблъскат. Последните няколко стъпала и се добра невредим до изхода.

Междинната площадка между първата и втората палуба все още не беше обхваната от пламъци въпреки, че пожарът определено имаше преимущество и сам се подклаждаше. Тълпите оредяваха, макар че повече от стотина души все още задръстваха горните стълбища и врати. Онези, които бяха горе се блъскаха и ругаеха, не можейки да виждат напред.

— За Бога, какво пречи…

— Все още ли са чисти стълбите…?

— За Бога, продължавайте…

— Става адски горещо тук…

— Какво дяволска касапница…

Грей беше един от онези, които бяха в капан на стълбището на втората палуба. Виждаше пламъците да избухват от предната стенали знаеше, че ще рухне всеки момент. Чудеше се да се отдръпне ли или да върви напред. Видя едно дете, което трепереше до стълбите, под парапета. Успя да издърпа момченцето и да го вземе в прегръдките си, а след това забърза. Спасителният път все още беше задръстен.

 

 

На най-горната палуба Горнт и останалите слушаха врявата долу. Бяха останали трийсетина души. Той си допи чашата, остави я и тръгна към групата около Дънрос. Орланда все още седеше и извиваше кърпичката си в ръце, Фльор и Питър Марлоу пазеха спокойствие, а Дънрос, както винаги се владееше. „Добре — помисли си той, като благославяше онова, което беше получил в наследство и онова, на което го бяха научили. — Според британската традиция, когато си в опасност независимо колко си изплашен, ти губиш от престижа си, ако го покажеш. А и освен това повечето бяхме бомбардирани през по-голямата част от живота ни. По нас стреляха, давеха ни, хвърляха си в затвори за военнопленници или бяхме в службите.“ Сестрата на Горнт беше в Женската кралска морска служба, майка му — отговорник на местната противовъздушна отбрана, баща му — в армията, чичо му — убит на Монте Касино, а той самия служи с австралийци в Нова Гвинея, след като избяга от Шанхай и си пробива път с бой в и през Бирма към Сингапур.

— Йан — каза той, стараейки се гласът му да звучи безгрижно, — като съдя по звука, сега огънят е на първата площадка. Предлагам да плуваме.

Дънрос погледна назад.

— Някои от дамите не умеят да плуват. Нека да дадем отсрочка от няколко минути.

— Много добре. Мисля, че онези, които нямат нищо против да скачат, трябва да отидат на палубата. Този пожар наистина е адски досаден.

— Изобщо не мисля, че е адски досаден — каза Кейси.

Всички се разсмяха.

— Това е само един израз — обясни Питър Марлоу. Експлозия под палубите леко разлюля кораба. Тишината, която настъпи за миг беше зловеща.

 

 

В кухнята огънят се бе разпрострял до складовите помещения и обграждаше четирите останали стогалонови варела с олио. Онзи, който изгърмя проби дупка в пода и изкоруби кораба отстрани. Горящи въглени, горящо олио и малко морска вода нахлуха в отточните отвори. От силата на експлозията се разкъсаха някои от големите греди на плоскодънния корпус и през шевовете просмукваше вода. Орди от плъхове пълзяха встрани, търсейки спасителен път.

Над първата площадка Грей все още държеше детето в ръцете си. Той се придържаше към перилото с една ръка, изплашен, буташе хората зад него и пред него. Дочака реда си, и закриляйки детето, колкото се може по-добре, наведе се покрай пламъците и побягна надолу по стълбите, където пътят беше възможно най-чист.

— Хайде! — изкрещя Грей в отчаяние на онези отзад. Той премина през прага, близо до него отпред или отзад имаше и други. Точно когато приближи мостика експлодираха последните два варела. Целият под зад него изчезна и той, детето и останалите бяха запратени напред като плява.

Хаф Гатри се отскубна от зрителите и ги издърпа на сигурно място.

— Добре ли си, стари приятелю? — попита задъхан той. Грей беше вцепенен, дишаше с отворена уста, дрехите му тлееха. Гатри му помогна да ги угаси.

— Да… да, така ми се струва… — каза той почти в несвяст. Гатри внимателно вдигна детето, което беше в безсъзнание и се взря в него.

— Бедното малко нещастниче!

— Мъртво ли е?

— Мисля, че не е. Ето… — Хаф даде малкото китайче на един от наблюдаващите и двамата мъже се върнаха обратно до вратата, за да помогнат на другите, които все още стояха като онемели от експлозията и безпомощни. Беше абсолютно невъзможно да се мине. Независимо от невероятния шум се чу воят на приближаващите сирени.

Огънят на най-горната палуба близо до изхода се развихряше. Изплашени, кашлящи хора се връщаха назад в залата.

— Дявол да го вземе, Йан по-добре е да се измъкваме оттук — предложи Бартлет.

— Да. Куилън, ще бъдеш ли така добър да ни водиш и да се погрижиш за палубата — каза Дънрос. — Аз ще държа този край.

Горнт се обърна и изрева:

— Всички оттук! На палубата ще бъдете в безопасност… по един…

Отвори вратата, застана до нея и се опита да въведе ред в бързото отстъпление — няколко китайци, останалите предимно британци. Щом се озоваха на открито всички се почувстваха по-малко изплашени, благодарни, че са далеч от дима.

Бартлет все още не изпитваше страх, знаейки, че може да разбие всеки един от прозорците и да скочи заедно с Кейси в морето. Хората наоколо се препъваха. Пламъците от кухненския асансьор се увеличиха, а долу се чу глуха експлозия.

— Как си, Кейси?

— Добре.

— Излизай навън.

— Щом излезеш ти.

— Разбира се — усмихна й се Бартлет.

Хората в стаята оредяваха. Той помогна на лейди Джоана да мине през вратата, а после на Хавъргил и на жена му. Кейси видя, че Орланда все още стои вцепенена до стола си.

— Хайде — подкани я нежно и й помогна да се изправи. Колената на момичето трепереха. Кейси я обгърна с ръка.

— Аз… Аз съм загубила… чантата си — измънка Орланда.

— Ето я. — Кейси вдигна чантата от стола и продължи да я подкрепя с ръка като я буташе покрай пламъците навън на открито. Веднъж озовала се навън, Кейси се почувства неизмеримо по-добре.

— Всичко е наред — усмихна се Кейси окуражително. Отведе я до парапета. Орланда се вкопчи здраво. Кейси се обърна, за да се огледа за Бартлет и видя, че той и Горнт я гледаха от салона. Бартлет, й помаха, тя също помаха в отговор. Искаше й се той да бъде до нея. Питър Марлоу изведе жена си на палубата.

— Добре ли си, Кейси?

— Разбира се. А ти, Фльор?

— Чудесно. Чудесно. Доста… Доста приятно е тук навън, нали? — каза Фльор Марлоу, чувствайки се зле, ужасена от мисълта да скочи от такава голяма височина. — Мислиш ли, че ще завали?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Кейси погледна през борда. В тъмните води, трийсет фута надолу бяха започнали да се събират сампани. Всички моряци знаеха, че онези горе скоро ще трябва да скачат. Виждаха, че пожарът е завзел по-голямата част от първата и втората палуби. Няколко души бяха заклещени. Един мъж запрати стол през един от прозорците, счупи стъклото, с мъка пролази през него и падна в морето. Един сампан се спусна напред и му хвърли въже. Последваха го и други. Една жена не успя.

Нощта беше тъмна въпреки, че пламъците осветяваха всичко наоколо, хвърляйки зловещи сенки. Тълпите на кея се разделиха, тъй като ревящите пожарни коли спряха. Китайските пожарникари и британски офицери изтеглиха маркучите. Друга група включи близкия пожарен кран и първата струя вода плисна върху огъня. Чуха се одобрителни викове. След секунди шест маркуча заработиха и двама маскирани пожарникари с азбестово облекло и дихателни апарати пристегнати на гърбовете им, се втурнаха към входа и започнаха да извличат онези, които лежаха в безсъзнание вън от опасност. Нова страхотна експлозия ги посипа с горящи въглени.

На най-горната палуба нямаше никой, освен Бартлет, Дънрос и Горнт. Те почувстваха, че палубата се люлее под тях и почти загубиха опора под краката си.

— Иисусе Христе — ахна Бартлет, — потъваме ли?

— Онези експлозии може би са отнесли дъното — каза бързо Горнт. — Хайде. — Той мина бързо през вратата и Бартлет го последва.

Сега Дънрос остана сам. Пушекът беше много противен, топлината и вонята го отвращаваха. Положи усилие да не побегне и да преодолее ужаса си. Внезапна мисъл го накара да изтича обратно през стаята към вратата на главното стълбище, за да се увери, че там няма никой. Тогава видя отпуснатата фигура на човек на стълбището. Навсякъде имаше пламъци. Почувства как страхът му отново връхлита, но още веднъж го потисна, втурна се напред и започна да влачи мъжа обратно по стълбите. Китаецът беше тежък, а той не знаеше дали е жив или мъртъв. В този момент Бартлет се озова до него и двамата заедно полувлачеха-полуносеха мъжа през залата навън на палубата.

— Благодаря — изпъшка Дънрос.

Куилън Горнт дойде при тях, наведе се и обърна мъжа. Лицето отчасти беше обгоряло.

— Можехте да си спестите този героизъм. Той е мъртъв.

— Кой е той? — запита Бартлет. Горнт вдигна рамене.

— Не зная. Познаваш ли го, Йан?

Дънрос се взря в тялото.

— Да. Това е Цеп… Цепелин Танг.

— Синът на Тайтфист? — Горнт се изненада. — За Бога, той е напълнял. Никога нямаше да го позная. Най-добре е да се приготвим да скачаме. Този кораб е гробница. — Видя, че Кейси стоеше до парапета. — Добре ли си?

— Да, благодаря. А ти?

— О, да.

Орланда стоеше до нея с втренчен във водата невиждащ поглед. Хората се блъскаха край палубата.

— Добре би било да помогна да се въведе ред — каза Горнт. — След секунда се връщам.

Друга експлозия разтърси кораба. Накланянето започна да нараства. Няколко души се изкатериха през борда и скочиха. На помощ им се притекоха сампани.

Крисчън Токс беше обгърнал с ръка съпругата си китайка и гледаше мрачно през борда.

— Трябва да скачате, Крисчън — каза Дънрос.

— В Абърдийнското пристанище ли? Сигурно си правиш лоша шега, стари приятелю. Ако не ти призлее от гадните миризми, ще хванеш гадната чума.

— Или това или зачервен задник — извика някой със смях. В края на палубата сър Чарлз Пениуърд се държеше за парапета, докато си пробиваше път надолу по лодката, окуражавайки всички.

— Хайде, млада госпожице — каза той на Орланда — това е един лесен скок.

Тя поклати глава ужасена.

— Не… не още, не… аз не мога да плувам.

Фльор Марлоу я прегърна с ръка.

— Не се тревожи, аз също не мога да плувам и ще остана.

— Питър, хвани я за ръка и тя ще бъде невредима. Всичко, което трябва да направиш, Фльор, е да задържиш дъха си — предложи Бартлет.

— Тя няма да скача — каза Марлоу тихо. — Поне не преди последния миг.

— Няма страшно.

— Да, но не и за нея. Тя е бременна.

— Какво?

— Фльор е бременна. В третия месец.

— О, Боже!

— Боже, този кораб е огнен капан. Ами хората долу? — попита Кейси.

— Всички те отдавна са навън — каза Дънрос като сам не си вярваше. Сега, когато беше на открито, се почувства добре. Успешното преодоляване на страха го радваше. — Тук гледката е прекрасна, не сте ли съгласни?

Пениуърд радостно извика:

— Имаме късмет. Корабът се накланя насам така, че докато потъва ще бъдем в пълна безопасност. Освен ако не се преобърне. Точно както едно време — добави той. — Три пъти съм потапян в Средиземно море.

— Аз също — каза Марлоу, — но това беше в протока Банка покрай Суматра.

— Не знаех това, Питър — каза Фльор.

— Не беше нищо особено.

— Каква е дълбочината на водата тук? — запита Бартлет.

— Трябва да е двайсет фута или повече — каза Дънрос.

— Това ще бъде до…

Чуха се сирени. Голямата полицейска лодка пристигна, лавирайки между островите от лодки. От мегафона се чу силно първо на китайски „Всички сампани да разчистят района, да разчистят района…“, а после на английски: „Всички на най-горната палуба, пригответе се да напуснете кораба! Корпусът е пробит, пригответе се да напуснете кораба!“

Крисчън Токс измърмори мрачно на себе си:

— Да ме вземат мътните, ако си повредя единствения вечерен костюм.

Жена му го дръпна за ръката.

— Ти и без това никога не си го харесвал, Крис.

— Сега ми харесва, жено — опита се да се усмихне. — Ти също не можеш да плуваш, по дяволите.

Тя вдигна рамене.

— Обзалагам се на петдесет долара, че ти и аз ще плуваме като змиорки.

— Мисис Токс, приемам облога. Но само, ако напуснем последни. В края на краищата искам потвърждение от очевидец.

Той извади цигарите си. Даде една на нея. Потърси кибрит, но не намери. Тя бръкна в чантата си и затършува. Накрая си намери запалката. Запали на третия опит. И двамата бяха забравили пламъците.

— Твърде много пушиш, Крисчън — каза Дънрос.

Палубата ужасно се усука. Корабът започна да потъва. През голямата странична дупка нахлуваше вода. Пожарникарите използваха маркучите си много смело, но почти безуспешно. През тълпата премина шепот, когато корабът потрепери.

Пениуърд, опрян на перилото помагаше на другите да скачат надалеч. Лейди Джоана падна лошо. Пол Хавъргил помогна на жена си да мине през борда. Като видя, че тя изплува, той също скочи. От полицейската лодка все още призоваваха на кантонезки да се разчисти района. Моряци хвърляха спасителни жилетки през борда, докато други спускаха катер във водата. Водени от един млад морски инспектор половин дузина моряци се гмурнаха през борда, за да помогнат на изпадналите в беда мъже, жени и няколко деца. Един сампан се втурна към лейди Джоана, Хавъргил и жена му. Благодарни, те с мъка се изкатериха на борда на разнебитения плавателен съд.

„Плуващият дракон“ заплашително се поклащаше. Някой от най-горната палуба се подхлъзна и извади Пениуърд от равновесие. Той полуподскочи, полупадна назад, преди да успее да се хване и падна като камък. Главата му се удари с все сила в кърмата на сампана, вратът му се счупи и той се хлъзна във водата и потъна. В хаоса никой не го забеляза.

Кейси беше облегната на перилата заедно с Бартлет, Дънрос, Горнт, Орланда и семейство Марлоу. Наблизо пушеше Токс като се опитваше да събере кураж. Жена му внимателно смачка цигарата си. Корабът тежко заседна и се наклони. Горнт си блъсна главата в перилата, което го зашемети. Токс и жена му изгубиха равновесие и се прекатуриха зле през борда. Питър Марлоу се хвана за жена си и едва успя да я предпази от една преграда, Бартлет и Кейси падайки и препъвайки се минаха покрай тях и паднаха един върху друг до перилата. Бартлет правеше всичко възможно да я опази — високите й токове бяха голяма пречка.

Един от моряците видя Токс и жена му да се подават на повърхността, размахваха ръцете си и отново потънаха. Той веднага се гмурна за тях, сграбчи първо нея и я избута полуудавена на повърхността. Младият лейтенант доплува до мястото, където видя Токс и се гмурна, но в тъмнината не успя да го намери. Той се показа на повърхността за въздух и още веднъж се гмурна в непрогледния мрак, опипвайки безпомощно. Когато дробовете му щяха да се пръснат, протегнатите му напред пръсти напипаха някакви дрехи и той ги сграбчи, устремявайки се към повърхността. Токс се вкопчи в него, изпаднал в ужас. Младият мъж се освободи от хватката му и го завлече до катера.

Над тях, корабът опасно се наклони и Дънрос се вдигна. Видя Горнт в един куп и стигна с препъване до него. Опита се да го вдигне, но не успя.

— Аз съм… Аз съм добре — изпъшка Горнт като дойде на себе си. — Благодаря ти, Боже… — Вдигна поглед и видя Дънрос. — Благодаря — каза той, усмихна се мрачно и се изправи олюлявайки се. — Утре продължавам да продавам и до другата седмица ще съм успял.

Йан се разсмя.

— Ама че късмет. Идеята да изгоря до смърт или да се удавя с теб, ме изпълва с еднакъв ужас.

Десет ярда по-нататък Бартлет вдигаше Кейси. Ъгълът на палубата беше лош, а огънят още по-лош.

— Цялата тази проклета черупка може всеки момент да се преобърне.

— Какво ще стане с тях? — попита тихо тя като посочи с глава Фльор и Орланда.

Помисли за секунда, а след това решително каза:

— Скачаш първа и чакаш долу.

— Ясно!

Тя му подаде малката си чанта. Той я натъпка в единия си джоб и забърза напред. Кейси захвърли обувките си, разкопча ципа на дългата си рокля и я изхлузи. Усука тънката копринена материя на въже, завърза го около кръста си, метна се изкусно над перилата и застана там за малко, уверено на ръба, прецени внимателно скока си и скочи с перфектно лебедово гмуркане. Горнт и Дънрос я наблюдаваха, забравили непосредствената опасност.

Сега Бартлет беше до Орланда. Той видя Кейси да разсича чисто повърхността и преди Орланда да успее да направи нещо той я повдигна над перилата и каза:

— Гълъбче, задръж дъха си — и внимателно я пусна. Всички гледаха. Тя падна отвесно и потъна във водата няколко ярда встрани от Кейси, която, вече предвидила мястото, плуваше отдолу под водата. Тя лесно хвана Орланда, устреми се към повърхността, а Орланда вече дишаше, преди да осъзнае, че не е на палубата. Кейси здраво я държеше и плуваше мощно към катера, владеейки се отлично.

Горнт и Дънрос бяха възхитени. Корабът отново се наклони и те почти изгубиха опора под краката си, докато Бартлет, препъвайки се стигна до семейство Марлоу.

— Питър как си с плуването? — попита Бартлет.

— Средна работа.

— Повери ми я, а? Бях спасител… — години наред.

Преди Марлоу да успее да каже „не“, Бартлет повдигна Фльор на ръце и стъпи на ръба на перилото и за секунда застана в равновесно положение.

— Само задръж дъха си.

Тя сложи едната си ръка около врата му, хвана носа си и тогава той скочи в пространството с Фльор в ръцете си — уверено и спокойно. Гмурна се чисто в морето, като я предпазваше от удара с краката и тялото си и без сътресения се изтласка към повърхността. Главата й беше едва няколко секунди под водата и тя дори не запелтечи, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. След секунди беше на катера. Погледнаха назад.

Щом Питър Марлоу видя, че е на сигурно място сърцето му отново започна да бие.

— О, чудесно — промърмори той.

— Видя ли Кейси? — попита Дънрос. — Фантастично.

— Какво? О, не, тай-пан.

— Господи, каква фигура!

— А да — отвърна му Горнт — и какъв кураж.

Корабът изскърца. Палубата гадно се олюля.

Като един, последните трима мъже се хвърлиха през борда. Дънрос и Горнт се гмурнаха, Питър Марлоу скочи. Гмурнаха се добре, но и двамата мъже знаеха, че не толкова добре, колкото Кейси.

 

 

От другата страна на острова, старото такси с ръмжене изкачваше тясната улица високо над „Уест пойнт“ в „Мид Левълс“, а на задната седалка Суслов пиянски се изтегна. Нощта беше непрогледна и той пееше тъжна руска балада на потящия се шофьор — вратовръзката му беше накриво, палтото му съблечено, ризата му — на потни ивици. Облаците се бяха сгъстили и слезли по-ниско, влажността нараснала и въздухът задушаваше.

— Материебитес — мънкаше той, проклинайки жегата, а после се усмихна — засуканата мръсотия му хареса. Погледна от прозореца. Далече долу светлините на големия град и на пристанището бяха обвити в мъгла от слоести облаци, а Каулуун едва се различаваше.

— Другарю, скоро ще вали — каза той на шофьора, говореше английски неясно, но не се интересуваше дали мъжът го разбира или не.

Вехтото такси хъркаше. Внезапно моторът се задави и това му напомни за кашлицата на Артър и за предстоящата им среща. Вълнението му се разпали.

Таксито го взе от „Голдън фери терминал“, после се изкачи до „Мид Левълс“, на „Пийк“ зави надясно, заобикаляйки правителствената сграда, където живееше губернаторът. Като минаваше край двореца Суслов се запита кога сърпът и чукът ще се развеят на върха на празния пилон. „Скоро — помисли си със задоволство. — С помощта на Артър, а и на «Севрин» — много скоро. Само след няколко години.“

Той се взря в часовника си. Щеше да закъснее малко, но това не го тревожеше. Артър винаги закъсняваше, никога с по-малко от десет минути и никога с повече от двайсет. „Опасно е да си човек с навици в нашата професия — помисли си той. — Но опасно или не, Артър е огромна придобивка, а «Севрин», неговото творение — един брилянтен жизнен инструмент във въоръжението на нашето КГБ — погребан наистина надълбоко, чакащ търпеливо, както всички останали «Севриновци» по целия свят. Само около деветдесет хиляди от нас сме офицерите на КГБ и все пак ние почти управляваме света. Вече сме го променили, променихме го постепенно, вече притежаваме половината… и то в такова кратко време, едва от 1917.

Толкова малко наши и толкова много техни. Но сега нашите пипала проникват във всеки ъгъл. Нашите армии от помощници — информатори, глупаци, паразити, предатели, подлеци, които се самоизмамват и неуспели, пропаднали привърженици, които ние така умишлено вербуваме, са на всяко парче земя, изяждайки се един друг като вредители и всичките подменяни рано или късно. И навсякъде един от нас, един от елита, офицерите на КГБ в центъра на всяка сплетня, контролиращи, ръководещи, отстраняващи. Ние действително сме модерна Русия. Авангардът на Ленин. Без нас, нашата техника и нашето оркестрирано използване на страха няма да има Съветска Русия, нито Съветска империя, нито движеща сила, която да пази ръководителите на всемогъщата партия — и никъде по земята няма да има комунистическа държава. Да, ние сме цвета на обществото.“

Усмивката му стана по-широка.

Беше горещо и душно в таксито, въпреки че прозорците бяха отворени.

Изкиска се като си спомни измисленото си минало, както го беше представил пред Травкин. Този паразит! Просто още един глупак, още едно оръдие, което може да бъде използвано, а когато си свърши работата да бъде елиминиран.

Баща му беше комунист от самото начало — първо тайно в ЧК, а после в КГБ от създаването му през 1917. Сега, когато наближаваше 80-те, все още висок и с изправена осанка, в заслужен отдих, живееше като старомоден принц с прислужници, коне и телохранители. Суслов беше сигурен, че ще наследи същата тази дача, същата земя, същата почит, когато му дойде времето. Това очаква и сина му — новак в КГБ, ако продължаваше да служи безрезервно.

„Да — каза си той уверено, — след 13 години ще заслужа отдих. Още 13 велики години да помага на нападението да се движи напред, да не се отпуска, независимо от това какво прави врагът.

А кой е врагът? Истинският враг?

Всички онези, които не ни се подчиняват, всички онези, които отхвърлят нашето величие — най-много руснаците.“ Той силно се изсмя.

Умореният млад шофьор с кисела физиономия погледна за миг в огледалото за обратно виждане. Надяваше се, че доста пияният му клиент не ще може да разчете правилно сумата от апарата и ще му даде голям бакшиш. Той погледна адреса, който му беше даден.

„Роуз корт“ на „Коутуол роуд“ е модерен четиринайсет етажен блок. Долните три етажа бяха гаражи. Около него имаше тясна ивица бетон, а отдолу под тънък бетонен насип бяха „Синклер роуд“ и „Синклер тауърс“ и още жилищни блокове, сгушени в планината. Специално място за живеене. Величествена гледка, апартаментите — под облаците.

Таксиметровият апарат показваше 8,70 ХК долара. Суслов надникна в едно тесте с банкноти, подаде на шофьора 100 вместо 10 и излезе с усилие. Една китайка си вееше нетърпеливо с ветрило. Той залитна към домофона на апартаментите. Тя каза на шофьора да чака мъжа й и погледна с ненавист след Суслов.

Краката му бяха нестабилни. Намери бутона, който търсеше и го натисна: „Ърнест Клинкър, господин управител“.

— Кой е?

— Ърни, аз съм Грегор — каза той с дебел глас като се оригна. — Вътре ли си?

— Не съм. Разбира се, че съм вътре, друже. Ти закъсня! Струва ми се, че си ходил от кръчма в кръчма! Няма водка, няма бира, а ние с Мейбъл сме тук, за да те посрещнем.

Суслов се запъти към асансьора. Вратата на апартамента вече беше отворена и един малък грозен мъж с румено лице на около шестдесет протегна ръката си.

— Хвърли камък по гадните врани! Да зарежем нещо — каза Клинкър с усмивка, която показваше евтини изкуствени зъби. — Ти си си сръбнал малко, а приятелче? — Суслов го прегърна като мечка, в замяна получи същото и влязоха вътре.

Апартаментът се състоеше от две мънички спални, всекидневна, кухня, баня. Стаите бяха оскъдно, но приятно мебелирани и единственият разкош беше малък магнетофонен дек, от който силно се носеше оперна музика.

— Бира или водка?

Суслов засия и се оригна.

— Първо да пусна една вода, после водка, после… после още една и тогава… тогава в леглото.

— Прав си, Капитане, стари мой друже. Хей, Мейбъл, кажи здрасти на Капитана!

Старият сънен булдог върху добре изгризаната си постелка отвори за малко едното си око, излая веднъж и отново заспа почти веднага. Клинкър засия, отиде до масата, наля една люта водка и чаша вода. Без лед. Той отпи малко „Гинес“ и извика:

— Колко ще останеш, Грегор?

— Само тази вечер, товарищ. Може би и утре вечер. Утре… утре трябва пак да съм на борда. Но утре вечер… може би, а?

— Ами Джини? Тя отново те изгонила…?

В безличния камион, паркиран долу на пътя Роджър Крос, Брайън Куок и техникът от полицейската радиослужба слушаха този разговор през един високоговорител. Чуха Клинкър да се киска и да повтаря:

— Значи те е изхвърлила, а?

— Цяла вечер танцувахме джига и тя… тя казва иди при Ърни и ме остави… остави ме да спя.

— Ти си един щастлив мръсник. Тя е принцеса, онази. Доведи я утре тук.

— Да… да, аз… ще го направя. Да, тя е най-добрата.

Чуха, че Суслов изсипа кофа вода в тоалетната и се върна.

— Ето, стари приятелю.

— Благодаря. — Звук от жадно пиене. — Аз… аз мисля… аз мисля, че ми се иска да легна за… да легна. За няколко минути.

— Май по-точно за няколко часа. Не се тормози аз ще направя закуската. Ето, още едно…

Полицаите в камиона слушаха внимателно. Крос беше наредил да поставят микрофон в апартамента на Клинкър преди две години. Наблюдаваха го периодично, винаги, когато Суслов беше там. Суслов се беше запознал с Клинкър в един бар. И двамата мъже бяха подводничари и се сприятелиха. Клинкър го беше поканил да остане и от време на време Суслов се възползваше. Крос веднага разпореди проверка на Клинкър, но не откриха нищо неблагоприятно. В продължение на двайсет години Клинкър е бил моряк в Кралската флота. След войната се местил от място на място в търговския флот през Азия до Хонконг, където се установил, след като се пенсионирал. Тих, сговорчив човек, който живееше сам и от пет години беше домоуправител и пазач на „Роуз корт“. Суслов и Клинкър бяха като гърне и похлупак пиеха много, гуляеха много и си разказваха истории. Нито един от разговорите им, които продължаваха с часове не беше от значение.

— Натряскал се е както обикновено, Брайън — каза Крос.

— Да, сър — Брайън Куок беше отегчен, но се опитваше да не го показва.

В малката всекидневна Клинкър подаде рамото си на Суслов.

— Хайде, на тебе ти се спи. — Той настани Суслов в малката спалня. Суслов се просна с цялата си тежест и въздъхна.

Клинкър дръпна завесите, после отиде до един друг малък магнетофон и го включи. След миг от лентата се чу тежко дишане и леко похъркване. Суслов се изправи безшумно, без следа от пиянство. Клинкър, вече на колене, махна едно чердже и отвори люка на пода. Суслов безшумно потъна долу. Клинкър се ухили, плесна го по гърба и затвори след него добре смазаната врата. Стълбите под люка водеха до неравен тунел, който се съединяваше с големия, сух, подземен, отточен и гърмящ канал. Суслов внимателно търсеше път, като се възползваше от мигащата светлина, която беше на конзола в дъното на стълбите. За момент чу кола по „Синклер роуд“ точно над главата му. Още няколко стъпки и беше под „Синклер тауърс“. Друг люк водеше към малка стаичка на един пазач. Извеждаше навън до някаква неизползвана задна стълба. Започна да се катери.

Роджър Крос все още слушаше тежкото дишане примесено с опера. Камионът беше тесен и вътре беше задушно, ризите им бяха мокри от пот. Крос пушеше.

— Звучи така, сякаш е заспал нощен сън — каза той. Чуваха Клинкър да си тананика със затворена уста и движенията му докато почистваше счупената чаша. Червената предупредителна светлина на предната част на радиото започна да премигва. Операторът чукна по предавателя.

— Патрулна кола 1423. Кажете.

— От щабквартирата за командира Крос. Спешно.

— Крос слуша.

— Дежурният е, сър. Току-що пристигна доклад, че в ресторанта на „Плуващия дракон“ има пожар… — Брайън Куок ахна. — … Пожарните вече са там и полицаят каза, че може би около 20 са мъртви или са се удавили. Изглежда, че корабът се е запалил от кухнята, сър. Имало е няколко експлозии. Те са отнесли по-голямата част от корпуса и… Момент, сър, пристигна друго съобщение от марината.

Те зачакаха. Брайън Куок наруши тишината.

— Дънрос?

— Празненството на най-горната палуба ли беше? — попита Крос.

— Да, сър.

— Той е твърде умен, за да изгори до смърт или да се удави — каза тихо Крос.

— Пожарът случайно ли е възникнал или е причинен умишлено?

Брайън Куок не отговори.

Гласът от щаб квартирата отново се чу.

— Марината докладва, че корабът се е преобърнал. Казват, че е силно разцепен и като че ли няколко души са останали под него.

— Нашият агент беше ли с важните персони?

— Не сър, той чакаше на кея близо до колата си. Нямаше никакво време да се свържем с него.

— Ами хората, които бяха на най-горната палуба?

— Момент така ще попитам…

Отново настъпи тишина. Брайън Куок си избърса потта.

— … Казват, че 20 или 30 от онези горе са скочили, сър. За нещастие повечето от тях са напуснали кораба малко късно, точно преди да се преобърне. От марината не знаят колко от тях са останали отдолу.

— Чакай така. — Крос помисли малко и отново заговори в микрофона. — Изпращам незабавно командира Куок там. Изпратете група водолази да го посрещнат. Помолете флотата за помощ. Ще бъда у дома, ако потрябвам. — Той щракна микрофона. После се обърна към Брайън. — Ще тръгна пеша оттук. Обади ми се веднага щом научиш нещо за Дънрос. Ако е мъртъв веднага ще отидем до банковите трезори и по дяволите последствията. А сега, възможно най-бързо.

Той излезе. Камионът се отправи нагоре по хълма. Абърдийн беше по хребета на планините право на юг. Той погледна „Роуз корт“ за миг, а после надолу през улицата под „Синклер тауърс“. Една от групите му все още наблюдаваше входа, чакайки търпеливо завръщането на Цу-ян. „Къде ли е това копеле?“ — запита се раздразнено.

Много загрижен, тръгна надолу по хълма. Започна да пръска дъжд, ускори стъпките си.

 

 

Суслов взе една леденостудена бира от модерния хладилник и я отвори. Пи с удоволствие. „Синклер тауърс“ номер 32 беше просторна, богата, чиста и добре мебелирана, с три спални и обширна всекидневна. Беше на единайсетия етаж. Имаше три апартамента на всеки етаж, около два тесни асансьора и аварийно стълбище. Мистър и мисис Джон Чен притежаваха 31-ви апартамент. 33-ти принадлежеше на мистър К. В. Лий. Артър беше казал на Суслов, че К. В. Лий е фалшивото име на Йан Дънрос, който следвайки образеца на своите предшественици, единствен имаше достъп до 3 или 4 частни апартамента из различните части около колонията. Суслов не се беше запознавал нито с Джон Чен нито с Дънрос, въпреки че ги беше срещал по състезания или по други места много пъти.

Внезапен шквал омота завесите, които бяха дръпнати пред отворените прозорци и той чу дъжда. Затвори прозорците внимателно и погледна навън. Улиците и покривите вече бяха мокри. Светкавица проряза небето. Последва тътен от гръмотевица. Температурата беше паднала с няколко градуса. „Ще има хубава буря“, помисли си той с благодарност, доволен, че не е в мъничката паянтова пететажна къща без асансьор на Джини Фу в Монкок и също така щастлив, че не е у Клинкър.

Артър беше организирал всичко: Клинкър, Джини Фу, тази сигурна къща, тунела, така добре, както самият би го направил във Владивосток. Клинкър беше подводничар и кореняк лондончанин. Винаги беше мразел офицерството. Артър каза, че е лесно Клинкър да бъде привлечен за каузата, като се използват вродените у човека подозрения, омрази и потайност.

— Грозният Ърни знае съвсем малко за теб, Грегор — знае разбира се, че си руснак и капитан на „Иванов“. Що се отнася до тунела, казах му, че имаш любовна връзка с една омъжена жена в „Синклер тауърс“, съпругата на един тай-пан от върхушката. Казах му, че записите на магнетофона на хъркане и секретността са, защото скапаните копои са по петите ти и, че са се промъкнали и подслушват апартамента му.

— Копои?

— Жаргонното име на полицаите. Кореняците лондончани винаги са мразили копоите и на грозния Ърни ще му достави удоволствие да ги преметне. Отнасяй се добре към Кралската флота и той ще ти е вярно куче до смърт.

Суслов се усмихна. „Клинкър не е лош човек, а само досадник“.

Той отпи от бирата си, докато се разхождаше из всекидневната. Следобедният вестник беше там. Това беше „Гардиън“, заглавията крещяха. „Тълпа убива ароматно цвете“ и една сполучлива снимка на бунта. Седна в един фотьойл и зачете.

В този момент острите му уши чуха спирането на асансьора. Отиде до масата край вратата и постави заглушител на заредения пистолет. Пъхна оръжието в джоба си и надзърна през шпионката.

Звънецът на вратата също беше със заглушител. Той я отвори и се усмихна.

— Хайде, приятелю — топло прегърна Жак де Вил. — Много време мина.

— Да, да, точно така, другарю — каза де Вил сърдечно. Последният път, когато видя Суслов беше в Сингапур, пет години по-рано, на една тайна среща уредена от Артър, точно след като де Вил склони да се присъедини към „Севрин“. Той и Суслов се срещнаха също така тайно в голямото пристанище на Брест във Франция през юни 1941, дни преди нацистка Германия да нападне Съветска Русия, когато двете страни външно бяха все още съюзници. По онова време де Вил беше маки, а Суслов — втори командир и политкомисар на една съветска подводница, която привидно беше там за ремонт. Запитаха де Вил дали иска да поведе истинска война срещу капиталистическия враг като таен агент, след като фашистите бъдат победени.

Той прие с цялото си сърце.

За Суслов беше лесно да му повлияе. Заради възможностите на де Вил след войната, КГБ тайно го предаде на Гестапо, а след това го спаси от лагер на смъртта. Партизаните му дадоха фалшиво доказателство, че е бил предаден от един от неговите хора заради пари. По онова време де Вил беше на 32 и както мнозина заслепен от социализма и някои от доктрините на Маркс и Ленин. Той никога не беше членувал във френската комунистическа партия, но сега, благодарение на „Севрин“, беше почетен капитан от КГБ.

— Изглеждаш уморен, Фредерик — каза Суслов, използвайки псевдонима на де Вил. — Какво не е наред?

— Просто семеен проблем.

— Кажи ми.

Суслов изслуша внимателно тъжния разказ на де Вил за зет му и дъщеря му. От срещата им през 41-ва той контролираше де Вил. През 47-ма нареди да дойде в Хонконг и да се присъедини към „Струан“. Преди войната де Вил и баща му притежаваха много успешен бизнес и имаха близки делови и семейни връзки със „Струан“. Така, че промяната беше лесна и добре дошла. Тайната задача на де Вил беше да стане член на Вътрешния двор, а с течение на времето и тай-пан.

— Къде е сега дъщеря ти? — попита състрадателно. Де Вил му обясни.

— А, шофьорът на другата кола? — Суслов запомни номера, името и адреса. — Ще гледам да се заемат с него.

— Не — каза изведнъж де Вил. — Беше нещастен случай. Не можем да наказваме някого заради нещастен случай.

— Бил е пиян. Няма извинение за шофиране в пияно състояние. Така или иначе ти си от значение за нас. Ние се грижим за себе си. Аз ще се заема с него.

Де Вил знаеше, че няма смисъл да спори. Дъждовен порив затропа по прозорците.

— Дявол да го вземе, но дъждът е добър. Температурата трябва да се е понижила с 5 градуса. Дали ще продължи?

— Съобщиха, че фронтът е обширен.

Де Вил гледаше как капчиците се стичат по стъклото и се чудеше защо го бяха повикали.

— Как я караш?

— Много добре. Ще пиеш ли? — Суслов отиде до бара, облицован с огледала. — Има хубава водка.

— Добре, водка. Но малка.

— Ако Дънрос се оттегли, ти ли ще бъдеш новия тай-пан?

— Мисля, че изборът ще бъде между нас четиримата: Гавалан, Дейвид Макструан, аз и Линбар Струан.

— В този ред ли?

— Не знам. Освен Линбар, който със сигурност е последен. Благодаря. — Де Вил пое питието си. Вдигнаха наздравица за себе си. — Обзалагам се, че ще е Гавалан.

— Кой е този Макструан?

— Един далечен братовчед. В момента оглавява разширението ни в Канада. Опитваме се да вложим капитал и да проникнем в дървените стърготини, медта и всички канадски минерали предимно от Британска Колумбия.

— Добър ли е?

— Много добър. Много упорит. Много мръсен борец. На 41, бивш лейтенант, парашутист. Лявата му ръка беше почти откъсната над Бирма от оплитане в парашута. Той просто завърза турникет и продължи да се бие. Това му донесе Военен кръст. Ако аз бях тай-пан щях да избера него. — Де Вил сви рамене. — Според закона на нашата компания само тай-панът може да назначава наследника си. Може да го направи по всяко време, дори чрез завещание ако иска. По какъвто и начин да е направено, то е обвързано с „Ноубъл хаус“.

Суслов го наблюдаваше.

— Дънрос направил ли е завещание?

— Йан е много експедитивен.

Възцари се тишина.

— Още една водка?

— Не, мерси. Ще остана на тази. Артър ще дойде ли?

— Да. Какво можем да направим, за да наклоним везните в твоя полза?

Де Вил се поколеба, а после сви рамене. Суслов си наля още.

— Лесно ще дискредитираме този Макструан и останалите. Да, лесно е да ги елиминираме. — Суслов се обърна и го погледна. — Дори Дънрос.

— Не. Това не е решението.

— Има ли друго?

— Търпение — усмихна се де Вил, но очите му бяха много уморени и там се криеха сенки. — Не бих искал да съм причината за… за неговото отстраняване или на останалите.

Суслов се изсмя.

— Не е необходимо да се убива, за да се отстранява. Нима сме варвари? Разбира се, че не. — Той внимателно наблюдаваше протежето си. „Трябва да се поработи с де Вил“. — Разкажи ми за американеца Бартлет и за сделката „Струан“ — „Пар-Кон“.

Де Вил му разказа всичко, което знаеше.

— Парите на Бартлет ще ни дадат всичко, от което се нуждаем.

— Може ли този Горнт да поеме нещата?

— И да и не. Възможно е. Той е упорит и истински ни мрази. Това е отдавнашно съперни…

— Да, зная — Суслов беше изненадан, че де Вил продължава да му повтаря неща, които вече знаеше. „Това е лош знак“, помисли си той и си погледна часовника. — Нашият приятел закъснява 25 минути. Това е странно.

Двамата мъже не се безпокояха. Срещи като тази никога не можеха да бъдат напълно сигурни, тъй като никой никога не можеше да контролира неочакваното.

— Чу ли за пожара в Абърдийн? — попита де Вил след кратък размисъл.

— Какъв пожар?

— Имаше бюлетин по радиото точно преди да се кача. — Де Вил и жена му живееха в 20-ти апартамент на шестия етаж. — Ресторантът на „Плуващия дракон“ в Абърдийн е изгорял. Може би Артър е бил там.

— Видя ли го? — Суслов внезапно се загрижи.

— Не. Но лесно може и да съм го пропуснал. Тръгнах доста преди вечеря.

Суслов замислено отпи от водката си.

— Каза ли ти вече кои са другите в „Севрин“?

— Не. Подпитах го както ми нареди, но той…

— Нареди? Аз не ти нареждам, товарищ, аз само ти предлагам.

— Разбира се. Всичко, което той каза беше: „Като му дойде времето ще се съберем всички“.

— Ние двамата скоро ще узнаем. Той е изключително коректен. — Суслов искаше да изпита де Вил и Артър. Това бе едно от основните правила в КГБ, никога да не се доверяваш много на своите шпиони колкото и да са важни те. Спомни си за своя инструктор, който им набиваше в главите един цитат от книгата на Сън Цу „Военното изкуство“, която беше задължително четиво за всички съветски военни: „Има пет класи шпиони: местни, вътрешни, обработени, обречени, оцеляващи. Когато и петте категории работят в съгласие, държавата ще бъде в безопасност, а армията цялостна. Местните шпиони са онези, които са местни жители. Вътрешните шпиони са чиновници от враговете. Обработените шпиони са вражеските, преминали на наша страна. Обречените шпиони са онези, на които им се подава фалшива информация и, които биват предавани. Оцеляващите шпиони връщат обратна информация от лагера на врага. Помнете, че в цялата армия никой не бива да е по-щедро награждаван. Но, ако някой шпионин издаде някаква секретна информация, преди да е дошъл момента, той или тя трябва да бъдат убити заедно с онези, на които е издадена информацията.“

„Ако другите доклади на А. М. Г. приличат на вече разкрития — помисли си Суслов безстрастно, — тогава Дънрос е обречен.“

Той наблюдаваше де Вил, преценяваше го, харесваше го, доволен, че той отново бе издържал изпитанието — както и Артър. Последният абзац от „Военното изкуство“, една толкова важна за съветския елит книга, изскочи в съзнанието му: „Само просветеният ръководител и мъдрият генерал ще използват висшата интелигентност на армията за целите на шпионажа. Шпионите са най-важният елемент по време на война, тъй като от тях зависи способността на армията да се придвижва.“

„Това прави и КГБ — помисли си доволен той. — Търсим най-добрите таланти в целия Съюз. Ние наистина сме елитът. Действително имаме нужда от шпиони от петте категории. Необходими са ни тези хора — Жак, Артър и всички други.“

Суслов си отдъхна, Артър с право беше предпазлив. Част от плана на Артър беше седмината никога да не се запознаят и да не научат, че Суслов е контрольор на „Севрин“ и шеф на Артър. Той познаваше всички „къртици“ на „Севрин“. Заедно с Артър беше одобрявал всеки един от тях през годините, като непрестанно поставяше всички на изпитание, изпробваше тяхната лоялност, отстраняваше някои, заместваше други. „Ти винаги изпитваш и в момента, в който някой шпионин се поколебае, значи е дошло времето да бъде неутрализиран или отстранен, преди да те отстрани или неутрализира. Дори Джини Фу — помисли си той, — въпреки, че тя не е шпионка и не знае нищо. Никога в никого не можеш да си сигурен, освен в себе си — това е, на което ни учи нашата съветска система. Да. Време е да я заведа на пътешествието, което все й обещавам. Едно кратко пътуване другата седмица. До Владивосток. Щом веднъж се озове там, тя може да бъде пречистена и реабилитирана, да се извлече полза от нея и никога повече да не се връща тук.“

Той отпи от водката си, като въртеше около езика си парливата течност.

— Даваме на Артър половин час. Моля — каза той като му кимна да седне на стола.

Де Вил махна вестника и седна в креслото.

— Чете ли за сгромолясването на банките?

Суслов засия.

— Да, товарищ. Великолепно.

— Това операция на КГБ ли е?

— Не ми е известно. Ако е така, ще има повишение за някого. Това беше ключов момент в Лениновата политика — да се обръща специално внимание на западните банки, които са сила. Да се проникне в тях на най-високо равнище, да се окуражава и помага на другите да подклаждат катастрофи в западните валути, но в същото време да вземат назаем капитал от тях, възможно най-много, независимо от лихвата, колкото е по-дългосрочен заемът, толкова по-добре, уверявайки, че никой руснак никога не е просрочил изплащането, независимо от цената. Сгромолясването на „Хо-Пак“ със сигурност ще свали и другите. Вестниците казват, че дори „Виктория“ може да фалира, а?

Де Вил не успя да се въздържи и потръпна и Суслов го забеляза. Загрижеността му се увеличи.

— По дяволите, но това ще съсипе Хонконг — каза де Вил. — О, аз знам, че колкото по-скоро, толкова по-добре, но… но да бъдеш погребан толкова дълбоко.

— Не си заслужава да се тревожиш за това. На всички ни се случва, ти си смутен заради дъщеря ти. Кой баща не би бил? Ще мине.

— Кога ще можем да направим нещо? Аз съм уморен, така съм уморен от чакане.

— Скоро. Слушай — каза Суслов, за да го окуражи. — През януари бях на среща с Висшия ешелон в Москва. Банковото дело беше от първостепенно значение. Според нашите последни сметки ние сме длъжници на капиталистите с близо 30 млрд. заеми — повечето от тях са към Америка.

Де Вил ахна.

— Богородице, нямах представа, че имате такива успехи.

Усмивката на Суслов стана още по-широка.

— Наистина не ги разбирам капиталистите. Те се самозаблуждават. Ние откровено ги унищожаваме, а те ни дават средствата за това. Удивителни са. Ако ние имаме време, 20 години — най-много 20 години, дотогава нашият дълг ще е 60 млрд., а що се отнася до тях ние ще сме трикратно по-голяма опасност, никога не просрочваме плащанията си… във война, мир или депресия. — Той даде воля на смеха си. — Какво беше казал швейцарският банкер? „Дай на заем малко и получаваш длъжник. Дай на заем много и получаваш партньор.“ Седемдесет милиарда Жак, стари приятелю, и те са наши. Седемдесет и ние можем да извъртим тяхната политика така, че да отговаря на нашите интереси. И тогава, в който и да е момент по наш собствен избор, последната шегичка. „Колко жалко господин Капиталист, Ционист, Банкер, съжаляваме, вие сте разорен. О-о, много съжаляваме, но ние повече не можем да си плащаме дълговете, нито дори лихвите по тези дългове. Много съжаляваме, но от този момент цялата наша валута понастоящем е без стойност. Нашата нова валута е червена рубла. Една червена рубла струва сто от вашите капиталистически долари…“ — Суслов беше много щастлив — … и колкото и да са богати банките взети заедно, те никога няма да могат да прежалят седемдесет милиарда. Никога. Седемдесет и отгоре по онова време заедно с милиардите на целия Източен блок! Тези тъпи мерзавци заслужават да изгубят! Защо трябва да се борим с тях, когато собствената им алчност и глупост ги погубват. А?

Де Вил смутено поклати глава. Суслов го изплаши. „Сигурно остарявам — помисли си той. — В началото беше толкова лесно да повярвам в каузата на масите. Виковете на онеправданите бяха толкова силни и ясни. А сега? Сега те не са така ясни. Аз все още съм обвързан, дълбоко обвързан. Не съжалявам за нищо. Франция ще бъде по-добре при комунистите.

Дали наистина ще е така?

Вече не зная, поне не със сигурност, не така както по-рано. Жалко е за всички хора, че трябва да има някакъв «изъм» — каза си той като се опитваше да прикрие болката си. — Би било добре да няма.“

— Казвам ти, стари приятелю, Сталин и Берия бяха гении — казваше Суслов. — Те са най-великите руснаци, които някога са се раждали.

Де Вил беше шокиран и едва успя да се овладее. Той си спомни за ужаса по време на германската окупация, унижението на Франция, всички села, махали и лозя, спомни си, че Хитлер никога не би посмял да атакува Полша и да започне войната без пакта на Сталин за ненападение, с който той защитаваше тила си. Без Сталин нямаше да има война, нито катастрофа и всички ние щяхме да бъдем много по-добре.

— Двайсет милиона руснаци? Милиони други — каза той.

— Една умерена цена. — Суслов отново си наля. Ентусиазмът и водката го завладяха. — Заради Сталин и Берия ние притежаваме цяла Източна Европа от Балтика до Балканите: Естония, Литва, Латвия, Чехословакия, Унгария, Румъния и България, цяла Полша, Прусия, половин Германия, далечна Монголия. Северна Корея и опори навсякъде другаде. Тяхната операция „Лион“ размаза Британската империя. Заради тяхната поддръжка Обединените нации бяха създадени, за да ни дадат в ръцете най-великото оръжие в нашия арсенал. А после и Израел. — Той започна да се смее. — Моят баща беше един от контрольорите на тази програма.

Де Вил почувства как косата му настръхна.

— Какво?

— Израел беше един успех на Сталин — Берия със значителни размери. Кой помогна и тайно, и явно да бъде създадена държавата? Кой я призна незабавно? Ние го направихме, разбира се и защо? За да споим в сърцето на Арабия едно раково образувание, което ще гнои и постоянно ще разрушава и двете страни и заедно с това ще намали индустриалната мощ на Запада. Евреи срещу мохамедани, срещу християни. Тези фанатици никога няма да живеят в мир едни с други, въпреки че биха могли и то лесно. Никога няма да погребат различията си дори да им струва глупавият живот. — Той се изсмя и се втренчи в чашата си.

Де Вил го наблюдаваше, мразеше го, искаше да го унищожи, страхуваше се, знаеше, че е изцяло във властта му. Веднъж преди няколко години той осуети изпращането на няколко текущи суми на „Струан“ до един пощенски номер в Берлин. Ден преди това някакъв непознат му се обади вкъщи. Никога преди не е имало такова позвъняване. Беше приятелско. Но той си знаеше.

Де Вил потисна едно потръпване, тъй като Суслов вдигна поглед към него.

— Не си ли съгласен, товарищ? — каза човекът на КГБ, сияещ. — Кълна се никога няма да разбера капиталистите. Те правят врагове от сто хиляди араби, които притежават истинските запаси от нефт в света, а един ден ще се нуждаят от тях отчаяно. Скоро ще имаме Иран и Залива и протока Хормуз. Тогава ще спрем кранчето за Запада, те ще са наши и няма да има нужда от война — само унищожение. — Суслов пресуши водката си и си наля друга.

Де Вил го наблюдаваше. Отвращаваше се от него, чудеше се ужасен, каква е неговата собствена роля. „Затова ли бях една почти перфектна «къртица» в продължение на шестнайсет години, непрекъснато готов, вън от подозрение? Дори Сюзън нищо не подозира и всички вярват, че съм антикомунист, симпатизирам на «Струан», което е архикапиталистическото творение на цяла Азия. Мислите на Дърк Струан проникват в нас. Печалба. Печалба за тай-пана и за «Ноубъл хаус» и тогава Хонконг в този ред и адът заедно с всички, освен Короната, Англия и Китай. И дори да не стана тай-пан аз все още мога да направя «Севрин» разрушителя на Китай, което Суслов и Артър искат. Но дали го искам сега? Сега, когато за първи път действително погледнах в… в това чудовище и в цялото им лицемерие?“

— Сталин — каза той, потрепервайки под погледа на Суслов — Запознавал ли си се някога с него?

— Веднъж бях близо до него. На десет фута. Беше нисичък, но човек можеше да почувства мощта му. На един прием през 1953, който Берия даде за няколко старши офицери на КГБ. Баща ми беше поканен и на мен ми беше разрешено да отида с него. — Сталин беше там, Берия, Маленков… Знаеш ли, че истинското име на Сталин е Йосиф Висарионович Джугашвили? Той е син на един обущар от Тифлис, моят роден град.

Те се чукнаха.

— Не бъди толкова тъжен, другарю — каза той, като не разбра правилно де Вил. — Независимо от личната ти загуба. Ти си част от бъдещето, част от марша към победата. — Суслов пресуши чашата си. — Сталин трябва да е умрял като щастлив мъж, и ние трябва да бъдем така щастливи, нали?

— А, Берия?

— Берия се опита да завземе властта твърде късно. Не успя. Ние от КГБ сме като японците. Онова, в което сме съгласни и те, и ние е, че единственият грях е провалът. Но Сталин… Има една история, разказа ми я баща ми, че когато в Ялта без никаква концесия Рузвелт се съгласил да даде на Сталин Манджурия и Курилските острови, които ни гарантираха превъзходство над Китай и Япония и всички Азиатски води. Сталин получил задушаване от кръвоизлив, защото се опитвал да задуши смеха си и за малко щял да умре.

След пауза де Вил каза:

— А Солженицин и Гулаг?

— Ние сме на война, приятелю, има предатели сред нас. Как без страх малцинството може да управлява мнозинството? Сталин знаеше това. Беше велик мъж. Дори и смъртта му ни направи услуга. Беше великолепно от страна на Хрушчов да го използва, за да „хуманизира“ СССР.

— Това друг „номер“ ли беше? — попита потресен де Вил.

— Би трябвало да е държавна тайна. Няма значение, славата на Сталин скоро ще бъде върната. А сега какво става с Отава?

— О, бях във връзка с Жан-Шарл…

Телефонът рязко иззвъня. Едно-единствено иззвъняване. Очите им се впериха в него. Дишането им почти спря. След около двадесет секунди отново иззвъня веднъж. Двамата мъже си отдъхнаха. Още около двайсет секунди и трето продължително позвъняване. Едно иззвъняване означаваше: „Опасност — напуснете веднага“, две — че срещата се отлага, три, че който и да се обажда скоро ще бъде там, а ако третото иззвъняване е продължително — няма опасност да разговарят.

Суслов вдигна телефона. Чу дишане. Артър попита със странния си акцент:

— Мистър Лоп-синг там ли е?

— Няма никакъв Лоп-тинг тука. Набрали сте грешен номер — каза Суслов с променен глас, съсредоточавайки се с усилие.

— Не мога да дойда тази вечер. Ще бъде ли удобно в петък в три?

Петък означаваше четвъртък, сряда — вторник и така нататък. Три беше код за място на срещата: състезателната писта „Хепи вели“ рано призори.

Утре в зори!

— Да.

Телефонът прекъсна с щракане. Остана само сигналът свободно.