Джеймс Клавел
Търговска къща (26)

24

18:20 часа

Капитан Григорий Суслов весело махна на полицаите пред входа на корабостроителницата в Каулуун, след него се движеха двама цивилни детективи. Беше облечен в добре ушит цивилен костюм и стоеше до тротоара, наблюдавайки трафика, после спря минаващо такси. Таксито тръгна, а след него малък сив Ягуар със сержант Лий и още един цивилен агент на волана, предпазливо го последваха.

Таксито караше по продължение на „Чатъм роуд“, включвайки се в както обикновено натоварения поток от коли в посока юг, покрай железопътната линия, след това зави на запад и продължи по „Солсбъри роуд“ към най-южната част на Каулуун. Минавайки железопътния терминал, близо до „Голдън фери терминал“, таксито спря. Суслов плати на шофьора и се затича нагоре по стъпалата на „Виктория енд Албърт“. Сержант Лий го последва, докато другият детектив паркираше полицейския Ягуар.

Суслов вървеше с леки стъпки. Спря за момент в огромното препълнено фоайе с висок, украсен с прекрасни орнаменти таван и старомодни електрически вентилатори, оглеждайки се за свободна маса. Беше оживено, чуваше се звън на лед в чашите за коктейли и шумни разговори. Повечето бяха европейци. Няколко китайски двойки. Суслов обходи с поглед хората по масите, високо си поръча двойна водка и започна да чете вестник. След малко до него застана момиче.

— Хелоу — поздрави тя.

— Джини, дарагая! — отговори широко усмихнат на поздрава, прегърна момичето и го повдигна от земята. Това неприятно шокира всички жени наоколо и предизвика завист в мъжете. — Толкова време мина, галубчик.

— Айейа! — възкликна тя, поклащайки глава. — Ти закъснява. Защо караш ме чака? Лейди не трябва чака във „Виктория“ сама.

— Права си, галубчик! — Суслов извади тънък пакет и го подаде на момичето с широка усмивка. — Ето, чак от Владивосток!

— Ох! Благодаря.

Джини Фу, беше двадесет и осем годишна и повечето вечери работеше в „Хепи дринкс бар“, намиращ се в малка уличка след Монкок. Някои вечери отиваше в „Гуд лак балруум“. През повечето дни заместваше приятелки на малки щандове в големи магазини, докато те бяха с клиенти. Имаше бели зъби, черни очи с бадемова форма, черна коса и златиста кожа, яркият й костюм беше с цепки от двете страни на бедрата. Тя разгледа пакета.

— О благодаря, Григорий, много благодаря!

Постави пакета в голямата си чанта и му се усмихна радостно. Келнерът, който идваше с водката на Суслов, я изгледа с открито пренебрежение, което всички китайци хранеха към младите жени, общуващи с бели мъже. Смятаха ги за трета класа проститутки. Той остави водката долу и високомерно се взря в нея.

— Проклети да са всичките ти помиярски прадеди — изсъска тя на уличен кантонезки. — Мъжът ми е полицай и ако му кажа само една дума ще ти смаже жалките ташаци още тази вечер.

Келнерът побледня.

— Горещ чай! Донеси ми шибания си чай и само посмей да плюеш в него, ще накарам мъжа си да ти завре сламка в оная работа!

Келнерът бързо се отдалечи.

— Какво му каза? — попита Суслов, който знаеше само няколко думи кантонезки, за разлика от английския, който говореше доста добре.

Джини Фу му се усмихна сладко.

— Помолих да ми сервира чай.

Знаеше, че сега китаецът непременно ще плюе в чашата или по-вероятно ще накара някой колега да го направи. Нямаше да пие от чая и така той щеше да изгуби още повече престиж. Мръсен кучешки кокал!

— Следващия път не иска среща тук, много гадни хора — каза тя с достойнство, оглеждайки се наоколо, след това сбърчи носа си по посока на група англичанки на средна възраст, които я гледаха втренчено. — Много воня на тела — добави високо, отметна отново косите си и сподавено се изсмя, забелязвайки как те се изчервиха и погледнаха настрани. — Този подарък, Григорий — благодаря много!

— Няма нищо — каза Суслов.

Знаеше, че сега няма да го отвори. Много благоразумни китайски маниери. Защото ако подаръкът не й хареса или е разочарована, че не е улучил нейния размер, цвета, или е възмутена от скъперничеството или каквото и да е друго, тогава той няма да изгуби престиж, тя — също.

— Много благоразумно!

— Какво?

— Нищо.

— Ти изглежда добре.

— Ти също. — Бяха минали три месеца и независимо, че любовницата му във Владивосток също беше евроазиатка, от майка рускиня и баща китаец, той се наслаждаваше на връзката си с Джини Фу.

— Греги — каза тя, след това сниши глас и добави с дръзка усмивка: — Финиш водка. Ние започва празник! Аз има водка… аз има други неща!

Той отвърна на усмивката й.

— Това го имаш, гълъбице!

— Колко много ден имаш?

— Най-малко три, но…

— Ох! — тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Ще ходя напред-назад за кораба си. Но по-голямата част от нощта ще е наша, утре също.

— Три месеца дълго време, Греги.

— Скоро ще се върна.

— Да. Финиш водка и ние започва!

Тя видя, че келнерът идва забързано към тях с чай. Когато застана до масата впери поглед в него и докато той сервираше, Джини нареждаше възмутено:

— Хм! Очевидно не е горещ и не е пресен! Коя съм аз! Мръсна чужденка ли? Не, аз съм цивилизована жена от Фоу провинс, чиито богат баща се разорил на комар и я продал за извънбрачно съжителство като втора жена на шефа на полицията! Така че може да се разкараш оттук и да ходиш да се изпикаеш в шапката си! — Тя се изправи на крака.

Келнерът отстъпи крачка назад.

— Какво става? — попита Суслов.

— Не плащай чая, Греги. Не е топъл и пресен! — каза тя властно. — Не му оставяй бакшиш!

Въпреки това Суслов плати, тя го хвана за ръка и те излязоха, следвани от погледите на седящите по масите. Беше вдигнала високо главата си, но вътрешно кипеше от изражението по лицата на китайците, дори и това на младия пиколо, който отвори вратата — приличащ много на най-младия й брат, когото издържаше и на когото плащаше образованието.

Дънрос се качваше по стъпалата. Изчака ги да минат покрай него, в очите му светна присмехулно огънче. Пиколото го посрещна с широка усмивка, покланяйки му се любезно и с уважение. Премина през навалицата към телефона. Много от посетителите веднага го забелязаха и проследиха с поглед. Той заобиколи група туристи с камери и забеляза Жак де Вил и жена му Сюзан седнали на маса в ъгъла. И двамата бяха с тъжни лица и гледаха надолу към чашите си. Той поклати уморено глава, забавлявайки се. Горкият стар Жак отново е хванат в изневяра и сега тя го наказва за неговата непочтеност, бъркайки в старата му рана. Джос! Почти чуваше смеха на стария Чен-Чен.

— Животът на човека е даден, за да страда, малки Йан! Да, вечната yin^[1], воюваща с нашия толкова уязвим yang^[2]…

Той би се престорил, че не ги забелязва, но някакъв инстинкт го накара да постъпи по друг начин.

— Хелоу, Жак — Сюзан. Как сте?

— О, хелоу, хелоу, тай-пан. — Жак де Вил се изправи любезно. — Ще седнеш ли при нас?

— Не благодаря, няма да мога. — След това, виждайки агонията в очите на приятеля си — си спомни за злополуката с колата във Франция. Дъщерята на Жак, Аврил и съпругът й! — Какво се е случило? Точно какво!

Жак се поколеба.

— Точно, тай-пан: Аврил телефонира от Кан, точно излизах от офиса. Тя, тя каза: „Татко… татко, Борже е мъртъв… Чуваш ли ме? Опитвам се да се свържа от два дни… ударът е бил челен, другият мъж е бил… Моят Борже е мъртъв… чуваш ли ме?“ — Гласът на Жак беше безизразен. — След това линията прекъсна. Знаем, че е в болница в Кан. Помислих, че е най-добре Сюзан веднага да замине. Полетът й е отложен… просто чакаме тук. Поръчали сме се да ни свържат с Кан, но няма големи надежди.

— Господи, толкова съжалявам — каза Дънрос, опитвайки се да отхвърли угризението, което преди малко почувства, когато мислено замени Ейдриън за Аврил. Аврил беше само на двадесет, а Борже Ескари чудесен млад мъж. Бяха женени от преди година и половина и това беше първата им ваканция след раждането на сина им. — В колко часа е полетът?

— Сега е за осем.

— Сюзан, искаш ли ние да се грижим за бебето? Жак, защо и ти не отидеш с нея — аз ще имам грижата за всичко тук.

— Благодаря, но не. Най-хубаво е Сюзан да отиде сама. Тя ще доведе Аврил у дома.

— Да — каза Сюзан и Дънрос забеляза, че тя съвсем клюмна. — Имаме ама у дома… най-добре е само аз да замина, тай-пан. Мерси, но така е най-добре. По страните й се стичаха сълзи. — Не е справедливо, нали? Борже беше такова прекрасно момче!

— Да, Сюзан, ще кажа на Пен да идва всеки ден у вас, не се безпокой, бебето ще бъде добре и Жак също. — Дънрос прецени състоянието и на двама им. Сигурен бе, че Жак се владее.

— Жак, когато Сюзан се качи на самолета, отиди в офиса. Изпрати телекс на нашия човек в Марсилия. Нареди му да ангажира апартамент в „Капитол“, да я посрещне и да й осигури франкове за десет хиляди долара. Кажи му от мое име, да бъде на нейно разположение, докато е там. Утре да ми докладва за Аврил, катастрофата, кой е шофирал и кой е бил другият.

— Да, тай-пан.

— Сигурен ли си, че си добре?

Жак се усмихна насила.

— Oui. Merci, mon ami.

— Съжалявам, Сюзан, обади се ако има нужда от нещо.

„Нашият човек в Марсилия ще се погрижи за всичко — мислеше той. — И Жак е железен човек. За всичко ли помислих? Да, мисля да. В момента за всичко съм се разпоредил.

Господи, закриляй Ейдриън и Глена и Дънкан и Пен. И Кейти и всички останали. И мен — докато «Ноубъл хаус» е неопетнен“.

Погледна часовника си, беше точно 18.30. Вдигна телефона.

— Мистър Бартлет, моля. — След малко чу гласа на Кейси.

— Хелоу?

— А, хелоу, Сирануш — каза Дънрос. — Би ли му предала, че съм във фоайето.

— Разбира се! Би ли се качил горе? Ние сме…

— Защо вие не слезете? Предлагам, ако не сте много заети, да ви взема на следващата си среща — може да е интересно за вас. След това можем да вечеряме заедно, ако нямате ангажимент.

— Много бих искала. Само за момент да проверя.

Той я чу да повтаря казаното и се замисли за баса си с Клаудия. Не е възможно, тези двамата да не са любовници, или да не са били, да живеят толкова близко. Би било неестествено!

— Ще слезем веднага, тай-пан! — той усети усмивката в гласа й.

Главният оберкелнер се въртеше около него, очаквайки рядката възможност да настани тай-пана. Беше предупреден в момента, в който Йан приближи входната врата. Името му беше Артърнуун Пок, изглеждаше величествен с посивелите си коси и управляваше тази смяна с бамбуков камшик.

— Почитаеми сър, това е голямо удоволствие за мен — каза възрастният мъж на кантонезки с почтителен поклон. — Яли ли сте днес ориз? — Това беше любезният поздрав „добър ден“ или „добър вечер“ или „как си“.

— Да, благодаря, по-големи братко — отговори Дънрос. Той познаваше Артърнуун Пок откакто се помнеше. Пок беше оберкелнерът на следобедната смяна и много пъти, когато Дънрос беше малък, отиваше при него, за да изпълни поръчки или пък да търси утеха след наказание с камшик или плесници. Старецът го настаняваше на някоя ъглова маса, черпеше го с пасти, милваше го по главата и никога не му вземаше пари. — Изглеждаш добре!

— Благодаря, тай-пан. Вие също изглеждате чудесно! Но още имате само един син! Не мислите ли, че би трябвало вашата почитаема първа жена да ви намери втора жена?

И двамата се засмяха.

— Моля последвайте ме — възрастният мъж го поведе към избрана маса, която се освободи, благодарение на четирима енергични келнери. Те стояха почтително, всички усмихнати.

— От вашето вино, нали сър? — попита келнерът, сервиращ вината. — Имам бутилка от ’52.

— Отлично — каза Дънрос, сигурен, че ще бъде „La Doucette“.

Предпочиташе да пие чай, но беше въпрос на престиж да приеме вино. Бутилката беше вече сервирана, поставена в кофичка с лед.

— Очаквам мистър Бартлет и мис Чолок.

Друг келнер отиде веднага на асансьора, за да ги посрещне.

— Ако има нещо, моля повикайте ме. — Пок се поклони и се отдалечи.

Всеки келнер във фоайето беше под напрежение от присъствието му. Дънрос седна и забеляза наблизо Питър и Фльор Марлоу, които се опитваха да контролират две красиви, буйни момичета на четири и осем години. Дънрос въздъхна с облекчение — неговите дъщери бяха минали тази възраст. Наслаждавайки се на виното, забеляза, че старият Уили Таск гледа към него и му маха с ръка. Махна в отговор.

Като малък, му се случваше да идва три-четири пъти седмично с бизнес поръчки от стария Роб Струан, бащата на Аластър — или с поръчки на баща си, който дълги години бе ръководил външния отдел на „Ноубъл хаус“. От време на време Так работеше за тях срещу 7.5 процента комисиона.

— За какво е 0.5 процент, чичо Так? — попита един ден.

— Това са така наречените от мен „пари за куклички“, малки Йан.

— Какво значи „пари за куклички“?

— Допълнителни джобни пари, които харчиш за куклички — за момичета, които ти харесват.

— Но защо даваш пари на момичета?

— Виж, това е дълга история, момко.

Дънрос се усмихна. Да, много дълга история. Тази част от неговото възпитание имаше няколко учители, някои добри, други много добри и някои лоши. Старият чичо Чен-Чен беше уредил запознаването с първата му любовница, когато беше на четиринадесет години.

— Наистина ли ще го направиш, чичо Чен-Чен?

— Да, но не трябва да казваш на никого или баща ти жив ще ме одере! Ха — продължи прекрасният стар човек, — баща ти трябваше да се погрижи сам за това или да каже на мен да го уредя, но няма нищо. Сега тря…

— Но кога ще трябва аз, кога аз… сигурен ли си? Искам да кажа колко, колко да платя и кога, чичо Чен-Чен? Кога? Искам да питам кога — преди или след това? Това не зная.

— Ти много неща не знаеш! Още не си научил кога да говориш и кога да мълчиш! Дю не ло мо! Как бих могъл да те инструктирам, като не преставаш да говориш? Да не мислиш, че имам цял ден?

— Не, сър.

— Иий — каза старият Чен-Чен с голямата си усмивка, — какъв щастливец си ти! За първи път ще ти бъде, нали? Кажи истината?

— Е… да, ъ-ъ добре… ъ, да.

— Добре!

След много години Дънрос разбра, че едни от най-известните домове за забавления в Хонконг и Макао са наддавали за привилегията, първи да обслужат бъдещия тай-пан и пра-пра-правнук на самия Зеленоок Дявол. Освен престиж, заведението получаваше известност за бъдещите генерации, като място предпочетено от компрадора на „Ноубъл хаус“. Необикновена щеше да бъде и съдбата на момичето, което ще спи с потомъка на „Ноубъл хаус“. Първия път биваше еликсир с превъзходни достойнства — така както, според китайските традиционни знания, за възстар мъж, качествата и достойнствата на девствената yin са ценени и търсени, за да подмладяват yang.

— Господи, чичо Чен-Чен! — беше избухнал тогава Дънрос. — Истина ли е? Ти чисто и просто си ме продал! Искаш да ми кажеш, че си ме продал на заведението, така ли? Мен!

— Разбира се. — Старият човек вдигна погледа си към него и започна да се смее, прикован на легло в големия дом на фамилия Чен, почти ослепял и съвсем близко до смъртта, но още очарователен. — Кой ти каза, кой, а? Ех, млади Йан!

Таск му бе казал, той беше вдовец, редовен посетител на „Каулуун данс хол“, заведения и барове. На него му разказала една мама-сан, че било обичай компрадорът на „Ноубъл хаус“, да избере с кого за първи път да спи потомъкът на Зеленоокия Дявол Струан.

— Да, момчето ми — му каза Таск. — Дърк Струан казал едно време на сър Гордън Чен, бащата на стария Чен-Чен, че ще гледа с лошо око на „Хаус ъф Чен“, ако не направят правилен избор.

— Топки — отвърна Дънрос на Таск, който, докачен, обясни, че само предава легендата, която сега е част от фолклора на Хонконг.

— Топки или не, Йан, стари приятелю, твоето първо любовно преживяване е струвало хиляди на този стар женкар!

— Мисля, че това е дяволски отвратително, чичо Чен-Чен!

— Но защо? Беше твърде изгоден търг. На теб нищо не ти струваше, достави ти огромно удоволствие. На мен също нищо не ми струваше, спечелих 20 000 ХК долара. Домът за забавление спечели престиж, момичето също. На нея нищо не й струваше, но така спечели огромна клиентела, която искаше да опита „специалитета“ на твоя първи избор!

Знаеше само името Елегънт Джейд — единственото име, под което я познаваше. Беше на двадесет и две години и много обиграна, упражняваше тази професия от дванадесетгодишна. Когато бе продадена от родителите си на „Хаус ъф таузънт плежърс“ Елегънт Джейд беше приятна и нежна — когато искаше и абсолютен дракон, когато не искаше. Дънрос беше лудо влюбен в нея и тяхната връзка продължи две летни ваканции, когато се връщаше от пансиона в Англия. За толкова време беше и контрактът на Чен-Чен с „Хаус ъф таузънт плежърс“. Когато се завърна за третата ваканция, още първия ден отиде в заведението, но тя бе изчезнала.

Дънрос още си спомняше мъката, която изпита и колко се мъчи да я открие. Момичето не бе оставило никаква следа.

— Какво е станало с нея, чичо Чен-Чен? Какво в действителност е станало?

Старият човек въздъхна, лежеше безпомощен в голямото си легло.

— Беше й време да си отиде. Много често младият мъж е склонен да отделя твърде много време на момиче — време и чувства. Трябваше да си замине… след нея ти можеш сам да направиш избора си. Освен това трябва да мислиш за „Ноубъл хаус“, не за нея… О, не се опитвай да скриеш страстта си, разбирам те, о, как те разбирам! Не се тревожи за нея, синко, платиха й добре и тя няма твое дете.

— Къде е сега?

— Замина за Тайван. Имаше достатъчно пари, за да започне собствен бизнес. Такова беше желанието й. Част от споразумението бе аз да откупя контракта й с „Хаус ъф таузънт плежърс“. Това ми струваше 5… или 10 000… не мога да си спомня… Моля те извини ме, уморен съм. Трябва да поспя малко. Моля те, синко, ела утре.

Пиейки виното си Дънрос си спомняше за онова време. Това беше единственият път, когато старият Чен-Чен го бе нарекъл синко. Какъв мъдър човек! Ако само мога да бъда и аз толкова мъдър, толкова любезен и толкова достоен.

Чен-Чен умря две седмици след това. Неговото погребение беше най-величественото, което Хонконг бе виждал — хиляда професионални оплаквачки и барабани следваха ковчега. Облечена в бяло жена молеше боговете да направят пътя му лек към нищото или прераждането. Чен-Чен беше християнин и има две погребения — християнско и будистко…

— Хелоу, тай-пан!

Бяха Кейси и Линк. И двамата усмихнати, независимо, че изглеждаха уморени.

Кейси си поръча уиски със сода, Линк — бира.

— Как мина денят ви? — попита Кейси.

— Горе-долу. А вашият?

— Натоварен, но се справяме — каза тя. — Твоят адвокат, Даусън, анулира срещата ни тази сутрин — ще се състои утре на обяд. Останалата част от деня бях на телефона или пращах телекси до Щатите. Обслужването тук е великолепно, хотелът е добър. Готови сме да приключим с нашата страна от споразумението.

— Добре. Мисля и аз утре да присъствам на срещата с Даусън — каза Дънрос. — Това ще ускори нещата. Ще го извикам в офиса. Ще изпратя колата за вас в 11.10.

— Няма нужда, тай-пан, зная пътя — отговори Кейси. — Пътувах в двете посоки тази сутрин. Най-добре похарчените пет цента. Как успявате да запазите толкова ниска цената на билетите?

— Превозили сме четиридесет и седем милиона пътници миналата година. — Дънрос погледна Бартлет. — Ще присъстваш ли на срещата утре?

— Не, освен ако не ти трябвам за нещо специално — каза непринудено той. — Поначало Кейси движи юридическата страна на бизнеса ни. Тя знае какво искаме, освен това чакам Сиймър Стайглър Трети, той пристига утре и заедно с твоя адвокат ще се погрижи за документите — ще можем лесно да приключим до седем дни сделката.

— Отлично.

Усмихнат, раболепен келнер донесе напитките им и напълни чашата на Дънрос. Когато отново останаха сами Кейси каза:

— Тай-пан, как искаш да стане с твоите кораби, като отделно споразумение ли? Ако договорът бъде изготвен от адвокатите, няма да се запази в тайна.

— Аз ще изготвя документа и ще го подпечатам с нашия чоп. Това е достатъчно, за да бъде валиден. Така споразумението ще остане само между нас тримата, нали?

— Какво е чоп, Йан? — попита Бартлет.

— Еквивалент на печат. — Дънрос извади тънка, продълговата бамбукова кутийка. Плъзна назад стегнатия капак, извади и им показа, така наречения чоп. Беше направен от слонова кост, с инкрустирани китайски йероглифи. — Това е личният ми чоп — инкрустацията върху него е ръчна и почти невъзможна за фалшифициране. Натискаш този край в мастилото… и слагаш върху документа. Доста често в Хонконг не подписваш, само подпечатваш със собствен чоп. Повечето документи не се признават, докато не са подпечатани с чоп. Печатът на компанията е като този, но малко по-голям.

— Какво значат йероглифите? — Попита Кейси.

— Игра на думи с моето име, на моя праотец. Буквално значат: „знаменит, остър като бръснач, от край до край на благородните зелени морета“. Игрословицата е с името на Зеленоокия Дявол, както са наричали Дърк, „Ноубъл хаус“ и кама или нож. Дънрос се усмихна и го прибра в кутийката. — Има други значения — на капака, „тай-пан на «Ноубъл хаус»“. На китайски… — Той се обърна по посока на звънеца. Млад пиколо носеше табела с надраскано върху нея име на човек, когото търсеха. Не бе за тях и Дънрос продължи: — При китайските надписи винаги има многозначителност. Това ги прави трудни за разбиране.

Кейси си вееше с менюто. Във фоайето беше топло, независимо, че вентилаторите на тавана раздвижваха въздуха. Тя извади кърпичка и я притисна до носа си.

— Винаги ли е толкова влажно?

Дънрос се усмихна.

— Днес е сравнително сухо. Понякога температурата със седмици е деветдесет градуса, а влажността — деветдесет и пет процента. Пролетта и есента са най-хубавите сезони тук. Юли, август и септември са горещи и влажни. Всъщност, предвиждат дъждове. Може да имаме и тайфун. Чух по радиото, че има тропическо понижение на атмосферното налягане, югозападно от нас. Ако сме щастливци ще се разминем само с дъжд. Още нямате режим на водата в хотела, нали?

— Не, — каза Бартлет, — но като видях кофите с вода миналата вечер у вас, вече никога няма да приемам водата, като даденост.

— Сигурно е много тежко — добави Кейси.

— О, свиква се. Впрочем, удовлетворява ли ви предложението ми за документа?

— Разбира се. Йан, със същия самолет пристига Форестър, който е начело на отдела за полиуретанна пяна. Мисля, че бихме могли да направим шоуто. Няма защо да чакаме изготвянето на документацията, не мислиш ли?

— Не. — Дънрос се замисли за момент и реши да провери теорията си. — Колко голям експерт е той?

— Той е експерт.

— Чарли Форестър знае всичко, каквото би могло изобщо да се знае за полиуретанната пяна — производство, доставка и търговия с нея — добави Кейси.

— Добре. — Дънрос се обърна към Бартлет и невинно попита: — Би ли се съгласил да го вземеш в Тайпей? — Той видя пламъчето в очите му и разбра, че е бил прав.

„Гърчи се, копелдак — помисли той, — още не си й го казал! Не съм забравил как ме притисна миналата вечер със секретната информация, до която по някакъв начин си се добрал. Измъкни се от сегашното положение с достойнство!“

— Докато играем голф или правим каквото и да е, Форестър ще се срещне с моя експерт — тогава ще преценим възможностите и ще задвижим нещата.

— Идеята е добра — каза Бартлет, без да показва, че се вълнува и Дънрос подобри мнението си за него.

— Тайпей? Тайпей? В Тайван? — попита въодушевено Кейси. — Отиваме в Тайпей? Кога?

— Неделя следобед — каза Бартлет спокойно. — Отиваме за два дни, Йан…

— Страхотно, Линк — каза с усмивка тя. — Докато играете голф, аз ще проверя нещата с Чарли. Нека следващия път аз да поиграя. Какво е било твойто най-неизгодно положение, тай-пан?

— Десет — отговори Дънрос, — тъй като Бартлет знае, сигурен съм, че ти също знаеш.

Тя се засмя.

— Забравила съм тази съществена статистика. Моето е четиринадесет, при много добър ден.

— Като изключим един или два удара, нали?

— Разбира се, жените лъжат в голфа, толкова колкото и мъжете.

— О?

— Да. Но лъжат, за да омаловажат затруднението си. Колкото по-нисък е резултатът, толкова по-висок е рейтингът! Какъв е залогът при вашите двойки?

— 500 ХК.

— На попадение? — тя подсвирна.

— По дяволите, не — отговори Бартлет. — На игра.

— Дори и така, мисля, че е по-добре да кибича.

— Какво значи това? — Попита Дънрос.

— Да гледам само. Ако не внимавам, Линк ще ме изхвърли от „Пар-Кон“. — Усмивката й стопли двамата мъже и понеже Дънрос вкара Бартлет в този капан, реши да го извади оттам.

— Това е чудесна идея, Кейси — каза той, наблюдавайки я внимателно. — Но от друга страна, мисля, че е по-добре за теб и Форестър първо да ангажирате пазара в Хонконг преди Тайпей — това ще ни бъде най-големият пазар. И ако вашият адвокат пристига в четвъртък, може би ще е добре тук да поработите. — Той погледна директно Бартлет — беше самата невинност. — Ако искаш можеш да не идваш. Аз обаче трябва да отида.

— Не — каза Бартлет. — Кейси, ти оставаш да оправиш нещата тук. Сиймър ще има нужда от цялото ти внимание и помощ. Аз ще направя сам предварителния тур, по-късно ще идем двамата.

Изражението на лицето й не се промени. „Така значи, не съм поканена, а?“ — помисли с раздразнение тя.

— Значи в неделя заминавате?

— Да — каза Дънрос, сигурен, че финесът свърши работа, без да забележи промяна в нея. — Най-рано неделя следобед, по-рано няма да успея, сутринта може би ще катеря възвишение.

— Катерене на възвишение? Катерене в планината ли, тай-пан?

— Само с кола — Новите територии. И двамата сте поканени, ако ви е интересно. — След това се обърна към Бартлет: — Оттам можем директно да отидем на летището. Ако мога да освободя самолета ти, ще гледам да го направя. Ще проуча този въпрос утре.

— Линк — попита Кейси, — ами Армстронг и полицията? Ти си длъжен да стоиш тук.

— Уредих днес това — каза Дънрос, — той е свободен и е под моя опека. Дал съм честната си дума.

Тя се засмя.

— Фантастично! Само да не забравиш да се явиш в определения срок!

— Няма да забравя.

— Заминавате в неделя, а кога се връщате, тай-пан?

— Вторник, за вечеря.

— Във вторник ли подписваме?

— Да.

— Линк, няма ли да стане малко притеснено?

— Не. Ще държа постоянна връзка с теб. Сделката е уредена. Трябва само да се оформи с документи.

— Както кажеш, Линк. Всичко ще е готово за подпис, когато двамата се върнете обратно. Тай-пан, ако има проблеми, ще да се обръщам към Ендрю, нали?

— Да. Или към Жак. — Дънрос погледна в далечния ъгъл. Мястото бе заето от други хора. — Телефонната връзка с Тайпей е добра, няма защо да се притесняваме. Сега, за вечеря свободни ли сте?

— Да, и още как — каза Бартлет.

— Каква храна предпочитате?

— Китайска, ако е възможно?

— Съжалявам, трябва по-точно да определите — отговори Дънрос — Това е все едно да кажете, че искате европейска кухня.

— Линк, не е ли по-добре да оставим на тай-пан да избира? — каза Кейси и добави: — Тай-пан, трябва да си призная, че обичам сладко и кисело, яйца, кифли, пържола и пържен ориз. Не си падам по изненади.

— Аз също — съгласи се с нея Бартлет. — Никакви змии, кучета или други екзотични храни.

— Змията е много хубаво нещо, когато е подходящ сезонът. Особено жлъчката — разбъркана в чая. Действа много ободряващо, повдига работоспособността! Също и китайска порода куче, задушено в сос от стриди — съвършен деликатес.

— Опитвал ли си? Опитвал си куче? — Кейси беше шокирана.

— Бяха ми казали, че е пиле. Имаше вкуса на пиле. Но не бива да ядеш куче и в същото време да пиеш уиски, Кейси. Казват, че превръща месото в желязо…

Той се шегуваше, разказваше и в същото време видя, че Жак и Сюзан взеха такси. Сърцето му беше с тях и с Кейт и с всички. Искаше му се да вземе самолета и да прибере Аврил тук в безопасност — такова прекрасно момиче, като част от собственото му семейство.

„Как за Бога да живееш като човек, да управляваш «Ноубъл хаус» и да останеш с всичкия си? Как да помагаш на фамилията си, да сключваш сделки и да живееш с всичко останало?“

„Това е радостта и болката да бъдеш тай-пан“ — така казваше в сънищата му Дърк Струан. Да, но радостта е твърде малко.

„Не си прав, Дърк има право, прекалено си сериозен. Единствените ти проблеми са «Пар-Кон», бумът на акциите, Кейти, папките на А. М. Г., Крос, Джон Чен, «Тода шипинг» и това, че отказа предложението на Мата, може би не в този ред. Отказа толкова много пари.

Какво искам от живота? Пари? Власт? Или цял Китай?“

Видя, че Кейси и Бартлет го наблюдават. „Откакто тези двамата са тук, неприятностите не спират“. Той ги погледна. Тя заслужаваше да бъде погледната с тесните си панталони и прилепнала блуза.

— Оставете на мен — каза той, решил, че тази вечер му се иска кантонезка кухня.

Чуха звънеца на пиколото, обърнаха се и видяха, че на табелката е написано: „Мис К. С. Чолок“. Дънрос кимна на момчето.

— Кейси, той ще те отведе до телефона.

— Благодаря. — Тя се изправи. Последваха я погледите на околните, дълги елегантни крака и сексуална походка — жените ревнуваха и я мразеха.

— Кучи син — спокойно му каза Бартлет.

— О?

— Да — той се усмихна и с това напрежението изчезна. — Сто на сто съм сигурен, че това с Тайпей беше за проба, но не ти се сърдя, Йан. Не. Бях много суров с теб миналата вечер — налагаше се да постъпя по този начин, така че си заслужих да ме попечеш на огъня. Но не го прави втори път с Кейси или ще ти поднеса собствената ти глава на тепсия.

— Ще го направиш ли?

— Да. Тя е забранена зона. — Бартлет я потърси с очи. Видя, че минава покрай масата на Марлоу, спря се за секунда, за да поздрави тях и децата. — Кейси разбра, че не е поканена.

Дънрос се обезпокои.

— Сигурен ли си? Аз помислих… не го ли прикрих достатъчно? Щом разбрах, че не си й казал… Съжалявам, помислих, че добре съм го изиграл.

— По дяволите, направи го перфектно! Но въпреки това, готов съм да се басирам, че тя разбра. — Бартлет отново се усмихна и Дънрос отново се запита, какво ли се крие зад усмивката му.

„Трябва по-внимателно да наблюдавам този негодник — помисли си той. — Значи Кейси е забранена зона, дали е така? Чудя се какво ли значи това?“

Дънрос нарочно избра фоайето за срещата им, искаше да бъде видян с популярните или вече непопулярни Бартлет и неговата лейди. Той знаеше, че ще налее масло в огъня, клюките за предстоящата им сделка ще тръгнат, това ще възбуди пазара на акциите му и ще извади от равновесие борсовите играчи. Ако „Хо-Пак“ фалира и не въвлече след себе си други банки, бумът все още е възможен. Дано Бартлет и Кейси са малко по-сговорчиви — и ако мога истински да им се доверя, ще съм в състояние да направя удар на ударите. Толкова много „ако“. Изпускам контрола над тази битка. Инициативата е в Бартлет и Кейси. Докога ще са склонни да си сътрудничим?

След това се сети за нещо, което Армстронг и Брайън Куок бяха споменали и любопитството му взе връх.

— Какво мислиш за Банастазио? — попита той с безразличен глас.

— Винченцо? Интересен е. Защо?

— Чудех се само. — Каза Дънрос, вътрешно шокиран, че се оказа прав. — Отдавна ли го познаваш?

— Три-четири пъти с Кейси сме ходили с него на конни състезания в Дел Мар. Голям комарджия е. Там и във Вегас. Залага 50 000 на състезание. Той и Джон Чен са големи приятели. И твой познат ли е?

— Не. Никога не съм се запознавал с него, но чух Джон да споменава за него веднъж-два пъти — каза Дънрос — и Цу-ян също.

— Как е Цу-ян? Той също е комарджия. Когато го видях в Лос Анжелос, нямаше търпение час по-скоро да тръгне за Вегас. Беше на Хиподрума, когато последния път ходихме с Джон Чен там. Има ли нещо за Джон или за престъпниците, които го отвлякоха?

— Не.

— Скапана работа.

Дънрос едва го слушаше. В досието, което Йан притежаваше, нямаше индикации, че Бартлет има връзки с Мафията — но Банастазио свързваше всичко. Оръжието, Джон Чен, Цу-ян и Бартлет.

Мафия означава мръсни пари и наркотици, постоянно търсене на легитимен начин за пране на мръсни пари. Цу-ян се беше занимавал с доставка на медикаменти по време на войната в Корея — сега усилено се говореше, че той и Фор Фингър Уу са сериозно замесени в контрабандата на злато в Тайпей, Индонезия и Малайзия. Може ли Банастазио да е доставчик на оръжие за… за кого? Дали горкият Джон Чен не се е натъкнал на нещо и затова да е отвлечен?

Значи ли това, че част от парите на „Пар-Кон“ са пари на Мафията — „Пар-Кон“ ръководена ли е от Мафията или е контролирана от нея?

— Спомних си Джон да казва веднъж, че Банастазио е един от главните притежатели на акциите ви — каза Дънрос, опитвайки наслуки да се добере до истината.

— Винченцо има голямо количество акции. Но той не е нито чиновник, нито директор във фирмата. Защо?

Дънрос видя, че сега Бартлет се концентрира и усещайки насоката на мислите му, прекрати с въпросите.

— Любопитно е, колко малък е светът понякога, нали?

 

 

Кейси вдигна телефона, вътрешно кипеше.

— Хелоу, мис Чолок е на телефона.

— Да, един момент, моля.

„Така значи, аз не съм поканена — мислеше възмутено тя. — Защо тай-панът не го каза открито, а трябваше да го усуква по такъв начин. Защо Линк не ми е казал за Тайпей? Дали и той не е омагьосан от обаянието на тай-пан, като мен? За какво е тази секретност? Какво са намислили?

Тайпей, а? Чух, че е място за мъже — ако са с намерение да мърсуват там, нямам нищо против. Но не, ако се отнася за бизнес. Защо Линк не ми каза? Какво има за криене?“

Раздразнението й растеше. Спомни си думите на французойката за жените, винаги готови да са на разположение и раздразнението й се насочи към своенравието на Линк и тревогата за него.

„Проклети мъже!

Проклети мъже и светът, който са направили само за себе си. Тук е по-лошо отвсякъде, където съм била.

Гадни англичани! Те всички са толкова учтиви и хитри, със страхотни маниери, казват «моля» и «благодаря», стават, когато влизаш, държат ти, стола да седнеш, но под повърхността са също толкова скапани, колкото и другите. Даже по-лоши. Те са лицемери, това са всъщност! Ще си го върна. Един ден ще играя голф с теб, мистър тай-пан Дънрос и ще е добре да си във форма, защото мога да играя до десет, при хубав ден — научих се на тази игра в мъжкия свят — така че ще ти натрия носа. Да. Или може би билярд.“

Спомни си за баща си и я обзе внезапно чувство на радост. Как й обясняваше основните правила. Но Линк я научи, как да промушва ниско с левия край на стика, за да предизвика засукване на топката надясно — показа й, когато глупаво го предизвика на двубой. Той я смаза, преди да й е дал каквито и да било уроци.

— Кейси, трябва да знаеш слабите места на мъжа, преди да го предизвикаш на двубой. Подиграх се с теб, за да илюстрирам смисъла на това, което току-що ти казах. Не играя за удоволствие, играя — за да победя. Не си играя с теб. Искам те, нищо друго няма значение. Дай да забравим за споразумението си, да се оженим и…

Това стана няколко месеца, след като започна работа при Линк Бартлет. Беше на двадесет години и влюбена в Линк. Но искаше реванш, независимост, богатство и повече да опознае себе си, затова му отказа.

— Не, Линк, споразумяхме се за седем години. Съгласихме се да сме равни. Ще ти помогна да станеш богат и ще получа моето богатство. Никой от двама ни не бива да дължи нищо на другия. Можеш да ме уволниш по всяко време и по всякаква причина и аз мога да напусна по всякаква причина. Равни сме. Не отричам, че съм влюбена с цялото си сърце в теб, но няма да променя споразумението. Но, когато стана на двадесет и седем, ако ти все още искаш да се оженим, ще се омъжа за теб. Но не сега. Обичам те, но ако станем любовници сега аз няма да… никога няма да мога… просто не мога, Линк, не сега. Искам да открия много неща за себе си.

Кейси въздъхна. „Какво извратено побъркано споразумение направих. Дали всичката власт — и всичките години на сълзи и самотност си струват?

Не зная. И «Пар-Кон»? Мога ли някога да достигна целта си: «Пар-Кон» и Линк или ще трябва да избирам между тях?“

— Сирануш? — чу в слушалката.

— О! Хелоу, мистър Горнт! — Почувства, обземащата я топлина. — Такава приятна изненада.

— Надявам се не съм ви обезпокоил?

— Ни най-малко. Какво мога да направя за вас?

— Исках да проверя, ще потвърдите ли за тази неделя, дали сте свободни с мистър Бартлет? Смятам да организирам парти на яхтата си и вие да бъдете почетните гости.

— Съжалявам, мистър Горнт, но Линк няма да може. Ангажиран е.

Тя почувства моментното му колебание и след това прикритото удоволствие в гласа му.

— Бихте ли искали да дойдете без него? Мисля да поканя няколко бизнес приятели. Сигурен съм, че ще бъде интересно за вас.

„Може да се окаже много полезно за «Пар-Кон», ако отида — помисли тя. — Освен това, ако Линк и тай-панът отиват в Тайпей без мен, защо аз да не отида без тях?“

— С удоволствие — отговори тя радостно, — ако сте сигурни, че няма да преча.

— Разбира се не. Ще ви взема от пристанището, точно срещу хотела, близко до „Голдън фери“. В десет часа. Плувате ли?

— Разбира се.

— Добре — водата освежава. Водни ски?

— Много обичам този спорт.

— Много добре!

— Мога ли да взема нещо? Храна или вино или нещо?

— Не. Мисля, че на яхтата има всичко. Ще отидем на някой от отдалечените острови и ще направим пикник там, ще караме водни ски — ще се върнем след залез-слънце.

— Мистър Горнт, искам да запазя тази екскурзия в тайна. Казаха ми, че Конфуций казал: „Мухи не влизат в затворена уста“.

— Конфуций е казал много неща. Веднъж сравнил жената с лунен лъч.

Тя се поколеба, сигналът за опасност се обади.

— Трябва ли да взема придружител?

— Може би — отговори той и тя почувства усмивката му.

— Какво ще кажете за Дънрос?

— Едва ли е подходящ — по-скоро ще развали прекрасния ден.

— С нетърпение ще очаквам неделя, мистър Горнт.

— Благодаря ви.

„Арогантен копелдак — почти гласно каза тя. — Колко много неща приемаш за даденост? Само благодаря и затваряш, няма довиждане.

Аз съм на Линк и не съм на разположение.

Тогава защо флиртуваше по телефона и на партито? И защо искаш този негодник да пази тайна за партито в неделя?

Жените също обичат тайните. Жените харесват много неща, които харесват на мъжете.“