Джеймс Клавел
Търговска къща (48)

46

20:25 часа

Линк Бартлет внимателно избра вратовръзката си. Беше с бледосиня риза, светлокафяв костюм и вратовръзката — кафява с червена ивица.

Имаше една отворена бира на скрина. Цял ден спори със себе си дали трябва да се види с Орланда или не, дали да каже на Кейси или да не й каже.

Денят беше добър за него. Първо закуска с Орланда, а после до Кай Так, за да провери самолета си и да се увери, че може да го използва за полета с Дънрос до Тайпей. Обяд с Кейси после вълнението на борсата. След затварянето с Кейси взеха ферибота до Каулуун. Брезентовите транспаранти за буря плющяха от дъжда и закриваха гледката, така, че на палубата те обземаше чувство за клаустрофобия и пътуването не беше приятно. Но с Кейси беше приятно. Той усещаше присъствието й, което се подсилваше от историята с Орланда и дилемата.

— Йан е узнал, нали Линк?

— Така ми се струва. Но той е умен, битката още не е приключила, само първата атака.

— Как може да си възвърне позициите? Основният му капитал е с намалени цени.

— В сравнение с миналата седмица, да, но ние не знаем неговия коефициент на печалба. Тази борса е като играта Йо-Йо, ти сама го каза — и е опасна. Йан беше прав за това.

— Обзалагам се, че знае за двата милиона, които даде на Горнт.

— Възможно е. Не би предприел нищо, ако не съществува някакъв шанс. Ще се срещнем ли със Сиймър и Чарли Форестър?

— Да. Полетът на Пан Ам е навреме и ще имам лимузина на разположение. Ще тръгна скоро след като се върнем.

— Мислиш ли, че ще искат да вечерят?

— Не. Ще им трябва време да се адаптират към часовата разлика, преди да им хрумне да гуляят. — Той се намръщи. — Поне така се надявам.

— В колко часа пристига самолетът им?

— 16:50. Ще се върнем към 18.

В шест имаха среща със Сиймър Стайглър. Форестър не беше добре и веднага си легна.

Адвокатът беше нюйоркчанин, хубав мъж, с чуплива сиво-черна коса и тъмни очи и сенки под очите.

— Кейси ме въведе в детайлите, Линк — каза той. — Изглежда, че сме в отлично състояние.

Според предварителна уговорка, Бартлет и Кейси бяха изложили цялата сделка на адвоката си, с изключение на тайното споразумение относно корабите на Дънрос.

— Има няколко клаузи, които бих искал да включа, за да сме защитени — каза Стайглър.

— Добре. Но не искам отново да се водят преговори за сделката. Искам тя да бъде запазена в тайна, така както беше в изложението ни.

— А какво става с „Ротуел-Горнт“? Най-добре е да проучиш въпроса, а? Може да издадем фиктивна полица на „Струан“.

— Не — каза Кейси. — Оставете Горнт и Дънрос сами, Сеймър. — Те не казаха на Стайглър и за частната сделка на Бартлет с Горнт. — В Хонконг е много по-сложно отколкото си мислехме. Най-добре е да оставим нещата такива каквито са.

— Така е добре — каза Бартлет. — Оставете Горнт и Дънрос на мен и Кейси. Заемете се само с техните адвокати.

— Какво представляват те?

— Англичани. Много почтени — каза Кейси. — Срещнах се с Джон Даусън на обяд. Дънрос трябваше да присъства, но изпрати Жак де Вил. Той е един от директорите на „Струан“. Занимава се с общите въпроси и отчасти с финанси. Жак е много добър, но Дънрос движи и решава всичко. Това е.

— Дали да не извикаме Даусън по телефона още сега? Ще се срещна с него на закуска, да кажем в осем, тука.

Бартлет и Кейси се засмяха.

— Не става, Сиймър. Най-спокойно ще бъде около десет и двучасов обяд. Те ядат и пият така, сякаш е за последен път и всичко е на „стари приятелю“.

— В такъв случай ще се видя с него следобед, когато ще е добродушен и може би ще го понаучим на някой и друг номер — каза Сиймър Стайглър, а погледът му стана остър. Той потули една прозявка. — Трябва да се обадя в Ню Йорк, преди да захъркам. Имам всички документи за обединението с „G x R“…

— Аз ще ги взема — каза Кейси.

— Освен това купих блок от 200 000 акции от „Ротуел-Горнт“ по 23.50. — Как вървят днес?

— По 21.

— Боже, Линк, ти си закъсал с 300 бона — каза Кейси разтревожена. — Защо да не продадеш и да купиш отново? Ако има възможност.

— Не. Ще задържам капитала — Бартлет не беше обезпокоен за капитала на Ротуел, защото беше далеч напред в дела си от номера на Горнт за краткосрочна продажба. — Защо не приключиш за тази вечер, Сиймър? Като станеш сутринта ще закусим тримата заедно, да кажем в осем?

— Добра идея. Кейси ще ми уредиш ли среща с Даусън?

— Това ще е първото нещо. Те ще се срещнат с теб сутринта по някое време. Тай-панът, Йан Дънрос им е казал, че нашата сделка е от първостепенно значение.

— Би трябвало — каза Стайглър. — Нашата първа вноска по ипотеката ще откачи Дънрос от ченгела.

— Ако оцелее — отбеляза Кейси.

— Днес те има, утре те няма, така че нека да се забавляваме. — Това беше една от любимите реплики на Сиймър и фразата му все още кънтеше в главата на Бартлет. Днес те има, утре те няма… като пожара снощи. Можеше и да свърши зле. „Можех да си тресна главата така както направи онзи нещастник Пениуърд. Човек не знае кога ще му дойде редът. Твоята злополука, твоят куршум, или твоята беда. Отвън или отвътре. Като татко! Господи — загорял и здравеняк, едва ли е бил болен и ден през живота си, а после рак и за три месеца си замина — беше страшен за гледане и умря в големи мъки.“

Бартлет усети, че внезапно изби пот по челото му. Беше ужасно, по време на развода си погреба баща си, майка му се побърка и всичко се разпадаше. Осигуряването на жена му и децата беше несправедливо уредено. Той едва успя да запази контрол над компаниите, да изплати дължимите суми, без да се налага да разпродава. Все още продължаваше да плаща въпреки, че тя се омъжи повторно — нарастващата издръжка на децата му, както и за тяхното обезпечаване в бъдеще.

„Всеки цент все още е болка, не заради самите пари, а заради несправедливия закон на Калифорния — една трета за адвоката докато смъртта ни раздели, изцеждан от моя и от нейния адвокат. Един ден ще им отмъстя, — за пореден път мрачно си обеща Бартлет. — На тях и на всичките други проклети паразити.“ С усилие ги захвърли настрана. За днес.

— Днес те има, утре те няма, затова нека да се забавляваме — повтори той докато си отпиваше бирата, завърза вратовръзката си и се огледа в огледалото. Без да се суети. Обичаше да живее, без да се самоизтъква и беше в хармония със себе си, знаеше кой е и какво иска. Войната му помогна за това. Оцеляването след развода, оцеляването без нея, откритието за нея и живота му с това откритие — Кейси — единственото прекрасно нещо през цялата тази година.

„Кейси. Какво Кейси?

Нашите правила са съвсем ясни. Винаги са били такива. Тя ги установи: ако аз имам среща или тя има среща — никакви въпроси и никакви взаимни упреци.

Тогава защо съм така напрегнат сега, когато реших да се видя с Орланда, без да казвам на Кейси?“

Погледна часовника си. Почти беше време за тръгване.

Едно нерешително почукване на вратата и тя веднага беше отворена и нощният Сонг засия.

— Госпожица — съобщи старецът и направи крачка встрани.

Кейси се приближаваше по коридора със сноп хартии и тетрадки в ръка.

— О, здрасти, Кейси — каза Бартлет, — тъкмо щях да ти се обадя.

— Здрасти, Линк — извика тя, а после каза — Doh jeh — на кантонезки на стареца. Походката й беше щастлива, когато влезе в апартамента с две спални. — Има нещо за теб.

Тя му подаде куп телекси и писма и отиде до барчето, за да си налее едно сухо „Мартини“. Беше във всекидневни дрехи, сив панталон, който подхождаше на слабата й фигура, сиви обувки с равни подметки и сива копринена риза, отворена около врата. Косата й беше вързана отзад. Тази вечер беше с очила, а не както обикновено с контактни лещи.

— Първите няколко се отнасят до обединението „G x R“. Подписано, подпечатано, доставено, влизаме във владение на втори септември. Има потвърдено заседание на Управителния съвет за петнадесет часа в Лос Анжелос — така имаме на разположение много време, за да се върнем. Аз по…

— Оправи легло, господарю? — прекъсна я важно нощният Сонг от вратата.

Бартлет отвори уста, за да каже „не“, но Кейси вече му даде знак с глава.

— Um ho — каза тя любезно на кантонезки като произнасяше думите добре и грижливо — Cha z’er, doh jeh — не, благодаря, направете го по-късно.

Нощният Сонг я изгледа глупаво.

— К’во?

Кейси повтори. Старецът изсумтя раздразнен, че Златни Косми показваше лошо възпитание, като се обръщаше към него на неговия език.

— Оправи легло, айейа! Сега, айейа? — запита той на лош английски.

Кейси повтори репликата на кантонезки и отново никаква реакция, отново започна, после спря отегчено и каза на английски:

— О, няма значение! Не сега! Можеш да го направиш по-късно.

Нощният Сонг засия като я накара да преклони глава.

— Да, госпожице.

Той затвори вратата с достатъчно силно затръшване, за да отбележи своята победа.

— Магаре — промърмори тя. — Трябваше да ме разбере. Знам, че го казах правилно, Линк. Защо така упорито се правят, че не разбират? Опитах с моята прислужница, но всичко, което каза тя също беше „К’во?“ — тя се засмя напук на себе си докато имитираше грубото гърлено „К’во казва, айейа?“

Бартлет се засмя.

— Те са само неуки. Но ти къде научи китайски?

— Това е кантонезки. Взех учител — намерих един час време тази сутрин, мислех си, че би трябвало поне да мога да кажа: Здрасти, добро утро, дайте ми сметката, моля… обикновени неща. Дявол да го вземе, сложно е. Всичките тези тонове. В кантонезкия има седем тона, т.е. седем начина за произнасянето на една дума. Молиш за чек, това е mai dan, но ако сгрешиш мъничко, това вече ще означава пържени яйца — те също са mai dan, и единият ще ти даде 50, келнерът ще ти донесе пържените яйца, просто те слагат на място.

Тя отпи от мартинито си и си сложи една маслина.

— Имах нужда от това. Искаш ли още една бира?

Бартлет поклати глава в знак на отказ.

— Това е чудесно — беше изчел всички телекси. Кейси седна на канапето и отвори бележника си.

— Обади се секретарката на Винченцо Банастазио и ме помоли да потвърдя резервацията на апартамента му за събота…

— Не знаех, че ще идва в Хонконг. А ти?

— Мисля, че си спомням, че каза нещо за ходене в Азия миналия месец на пистата в Дел Мар, по времето, когато Джон Чен беше там. Това за Джон е ужасно, нали?

— Надявам се, че ще хванат онези Бивши вълци. Мръсници, да го убият и да сложат онзи знак върху него по този начин. Написах съболезнователно писмо от нас до баща му и съпругата му Дайан. Спомняш ли си, че се видяхме с нея у Йан и в Абърдийн. Господи, струва ми се, че беше преди един милион години.

— Да — Бартлет се намръщи. — Аз още не мога да си спомня Винченцо да е казал подобно нещо. Тук ли ще отседне?

— Не, той иска да е в Хонконг. Потвърдих резервацията в „Хилтън“ по телефона, а утре ще го направя лично. Пристига в събота със сутрешния полет от Токио. — Кейси го погледна над очилата си. — Искаш ли да ти планирам среща?

— Колко време ще остане?

— За уикенда. Няколко дена. Знаеш колко са неопределени неговите работи. Какво ще кажеш за събота след състезанията? Ще бъдем откъм страната на Хонконг и ако не можем да пояздим ще си направим една лека разходка от Хепи вели.

Бартлет щеше да каже „Нека да е в неделя“, но в този момент се сети за Тайпей.

— Добре, в събота след състезанията — забеляза погледа й. — Какво?

— Просто се чудех какво представлява Банастазио?

— Когато купи четири процента от капитала на „Пар-Кон“ — каза той — ние го прокарахме чрез Сиймър, СЕК и няколко други, всички бяха доволни, че парите му са чисти. Никога не е арестуван или подвеждан под отговорност, въпреки че има много слухове. Не ни е създавал неприятности, никога не е искал да влезе в нито един управителен съвет, не идва на събранията на акционерите, винаги ми дава своето пълномощно и идва с парите си, когато имаме нужда. — Той се взря в нея — Така че?

— Така че нищо, Линк. Знаеш моето мнение за него. Съгласна съм, че не можем да си вземем капитала обратно. Той купи свободно и открито, а и най-напред попита. — Тя намести очилата си и си отбеляза нещо. — Ще уговоря срещата и ще бъда любезна както винаги. По-нататък: Банковата сметка на нашата компания във „Виктория бенк“ е действаща. Внесох 25 000, а това е чековата книжка. Установихме въртящ се фонд и „Фърст сентръл“ може във всеки момент, когато пожелаем, да прехвърли началния капитал от седем милиона на сметката. Там има телекс — потвърждение. Открих твоя лична сметка в същата банка — ето ти чековата книжка с още 25 бона — 20 в хонконгски ценни книжа с ежедневна отсрочка. — Тя се усмихна. — С това можеш да си мушнеш няколко купи с чопсу, и едно хубаво парче нефрит, макар че чувам, че е много трудно да различиш фалшификатите от истинските.

— Не искам нефрит — Бартлет искаше да си погледне часовника, но не го направи, а само отпи от бирата си. — Следващото?

— Следващото: Обади се Клиф Берски и помоли за услуга.

— Каза ли му да си гледа работата?

Тя се изсмя. Клиф Берски беше главен изпълнителен директор на техния клон на „Фърст сентръл“ в Ню Йорк. Изключително добросъвестен, педантичен и докарваше Бартлет до лудост с неговите изисквания за перфектна документация.

— Той моли, ако сделката на „Струан“ пробие, да прекараме нашите облигации през… — тя направи справка в бележника си — чрез „Белгиум“ и „Фар ийст бенк“ тука.

— Защо през тях?

— Не знам. Проверявам ги. Имаме уговорка да се видим и да шитнем по нещо с местния изпълнителен директор в осем. „Фърст сентръл“ току-що е купила неговата банка и има клонове тук, в Сингапур, в Токио.

— Ще работим с него, Кейси.

— Разбира се. Искаш ли да вечеряме? Можем да слезем до „Ескофайър“ или да се качим до „Севън дрегънс“, а може би да се поразходим по „Нейтън роуд“ за малко китайска храна. Някъде наблизо. Метеорологът каза, че се очаква още дъжд.

— Благодаря, но не тази вечер. Отивам до Хонконг.

— О? Къ… — Кейси спря. — Хубаво. Кога тръгваш?

— Ами сега. Не бързай. — Бартлет видя на лицето й същата онази непринудена усмивка докато погледът й се плъзгаше надолу по списъка, но беше сигурен, че е разбрала къде ще ходи и внезапно изпадна в ярост. Запази спокойствие.

— Какво друго имаш?

— Нищо, което да не може да чака — каза тя по същия приятен начин. — Имам една ранна среща с капитан Джанели във връзка с пътуването ти до Тайпей. Канцеларията на Армстронг изпрати документацията, като временно отменя конфискацията, спирането на скандала. Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш бланката, с което се съгласяваш да се върнеш в Хонконг. Пиша вторник на нея. Добре ли е така?

— Разбира се. Четвъртък е началото на атаката.

Тя се изправи.

— Това е за тази вечер, Линк. Ще се свържа с банкера и с другите.

Тя си изпи мартинито и сложи чашата обратно на огледалния шкаф.

— Не тази вратовръзка, Линк! Синята ще отива повече. Ще се видим на закуска.

Тя му изпрати обичайната си въздушна целувка и излезе с познатото — „Сладки сънища, Линк“.

„Защо, по дяволите, съм толкова смахната? — промърмори силно и ядосано тя. — Кейси нищо не значи. Кучи син.“

Без да осъзнава какво точно прави той беше смачкал празната бирена кутия.

„Кучи син. А сега какво? Да забравя ли или да продължа или какво?“

Кейси вървеше по коридора към своята стая и кипеше. „Залагам си живота, че той ще излиза с онази проклета скитница. Трябваше да я удавя докато имах тази възможност.“

Тогава забеляза, че нощният Сонг е отворил вратата й заради нея и я държи с усмивка, която изтълкува като самодоволна.

— Разкарай се оттука! — изръмжа тя, преди да успее да се спре, после затръшна вратата, хвърли хартиите и бележника си на леглото, готова да заплаче. „Не бива да плачеш — заповяда си тя. — Нито един проклет мъж в никакъв случай няма да те кара да страдаш. В никакъв случай.“ Тя се втренчи в пръстите си, които трепереха.

— О-о, по дяволите всички мъже!

 

 

— Извинете ме, ваше превъзходителство, търсят ви по телефона.

— Благодаря, Джон. — Сър Джефри Алисън се обърна с гръб към Дънрос и останалите. — Бихте ли ме извинили за момент, господа?

Те бяха в правителствената къща, официалното жилище на губернатора. Над „Сентръл“ френските врати бяха отворени, за да влезе вечерната прохлада, въздухът беше свеж и миришеше на измито, дърветата и храстите приятно шумоляха. Губернаторът премина през препълнения салон, където сервираха напитки и закуски преди вечеря, много доволен от начина, по който протичаше вечерта досега. Изглежда всички се забавляваха. Имаше приятни разговори, смях и все още никакви търкания между хонконгските тай-панове и парламентаристите. По негова молба Дънрос положи извънредни усилия да утеши Грей и Бродхърст. Дори Грей изглежда беше улегнал.

Помощникът затвори вратата на кабинета му и го остави насаме с телефона.

— Ало?

— Извинете за безпокойството, сър — каза Крос.

— А, здравей Роджър — губернаторът усети, че сърцето му прескочи. — Не ме безпокоиш — каза той.

— Две много добри информации, сър. Доста важни. Дали ще бъде удобно да намина?

Сър Джефри погледна порцелановия часовник на полицата над камината.

— До петнадесет минути ще поднесат вечерята, Роджър. Къде си сега?

— Само на три минути от вас, сър. Няма да забавя сервирането на вечерята. Но ако предпочитате мога да го направя и после.

— Ела сега, мога да използвам добрата информация. С цялата тази работа с банката и със стоковия пазар. Използвай градинската врата, ако желаеш. Джон ще те посрещне.

— Благодаря, сър — телефонът изключи.

Шефът на тайното разузнаване имаше ключ за желязната градинска порта, която се намираше във високите стени наоколо.

Точно след три минути Крос пресичаше терасата с лека походка. Земята беше много мокра. Той внимателно си избърса краката, преди да влезе през френските прозорци.

— Хванахме доста тлъста риба, сър, вражески агент. Хванахме го на местопрестъплението — каза тихо той. — Майор от КГБ, от „Иванов“ и е негов политкомисар. Той е във връзка с един американец от атомния самолетоносач.

Лицето на губернатора почервеня.

— Ах, този чумав „Иванов“. Боже мили, Роджър, майор така ли? Даваш ли си сметка за дипломатическата и политическата буря, която ще се разрази?

— Да, сър. Затова си помислих, би било най-добре да се консултирам веднага.

— Какво по дяволите правеше онзи?

Крос подробно изложи фактите.

— Да. Разбира се и двамата отказват да признаят, че са замесени в шпионаж. Морякът отрече да е имало тайник, отрече всичко. Каза, че е спечелил двете хиляди долара, които намерихме у него на покер. Детинщина е да лъжеш щом веднъж са те пийнали, детинщина е да усложняваш нещата — в края на краищата ние винаги се добираме до истината. — Крос връчи големия кафяв плик — това са снимки осем на десет, кадър по кадър.

Губернаторът не отвори плика.

— За какво се отнасят те? Най-общо?

— Една серия показва част от наръчник за управление на корабния радар. — Крос се поколеба. — Другата серия е фотокопие на митническа декларация за арсенала на самолетоносача, амуниции, снаряди и бойни глави. Количества, качества, брой и място за съхраняване на кораба.

— Иисусе Христе! Даже и ядрените бойни глави? Не, моля те, не ми говори — сър Джефри впери поглед в Крос. — Е, Роджър, чудесно е, че информацията не е попаднала във вражески ръце. Ти заслужаваш поздравления. Нашите американски приятели също ще са доволни и ще са ти задължени. Мили Боже, в ръцете на специалисти тази информация би направила беззащитно цялото управление.

— Да, сър — усмихна се Крос леко. Сър Джефри го изучаваше.

— Но какво да правим с този ваш майор?

— Веднага бих го изпратил в Лондон със специален ескорт от РАФ. Мисля, че трябва да го разпитат там, въпреки че ние имаме по-добро оборудване, с повече практика сме и по-добре обучени. Безпокоя се, че неговите началници до един час със сигурност ще са узнали и много вероятно е да се опитат да го спасят или да го убият. Биха могли дори да използват краен дипломатически натиск, за да ни принудят да го върнем на „Иванов“. Освен това, ако Китай и националистите разберат, че сме хванали такава риба, биха се опитали сами да се сдобият с нея.

— Ами американският моряк?

— Разумно е веднага да го предадем на ЦРУ заедно с негатива от филма и тези — това са единствените копия, които направих. Проявих ги и ги направих сам поради съображения за сигурност.

— Предполагам, че Роузмънт би бил най-подходящия човек.

— Да, сър.

Очите на сър Джефри станаха студени.

— Роджър, ти имаш копия от всички мои списъци за гости, нали?

— Не, сър. Преди половин час се обадих в консулството, за да разбера къде е той. И те ми казаха.

Сър Джефри пак го погледна изпод рунтавите си вежди — му вярваше. Беше сигурен, че шефът на Специалното разузнаване наистина знае кого и кога е канил. „Няма значение — помисли си той раздразнено — това му е работата. И залагам златна гвинея срещу поничка, че тези снимки не са единствените копия, които е направил Роджър, защото знае, че нашето адмиралтейство също би ги разгледало с удоволствие, а негово задължение е да ги осигури.“

— Всичко това може ли да има някаква връзка с работата на А. М. Г.?

— Не. В никакъв случай — каза Крос, а губернаторът си помисли, че за миг е чул трептене в гласа на Крос. — Не мисля, че има някаква връзка.

Сър Джефри стана от високия стол, направи няколко крачки, премисляйки различните възможности. „Роджър е прав. Китайското разузнаване от двете страни на бамбуковата ограда ще се заинтересува. Ето защо е много по-добре шпионинът да е по-далеч оттук. Тогава никой няма да бъде изкушен — поне не тук.“

— Мисля, че трябва веднага да приказвам с министъра.

— Може би при тези обстоятелства, сър вие бихте могли да информирате министъра, че съм изпратил майора до Лондон с екс…

— Заминал ли е вече?

— Не, сър. Но в моя власт е да го изпълним, ако сте съгласен.

Сър Джефри пак погледна часовника.

— Много добре. Сега в Лондон е обедно време. След час и нещо ще го информирам. Това време достатъчно ли е?

— О, да. Благодаря ви сър. Всичко е уредено.

— Предположих.

— Ще започна да дишам много по-спокойно щом този е на път за вкъщи, сър. Благодаря.

— Да, а морякът?

— Може би бихте могли да попитате министъра дали да го предадем на Роузмънт, сър.

Имаше дузина въпроси, които сър Джефри би искал да зададе, но не зададе нито един от тях. От дълъг опит знаеше, че не е добър лъжец, затова колкото по-малко знаеше, толкова по-добре беше.

— Много добре. А сега каква е втората „добра“ новина? Уверен съм, че тази ще е по-добра.

— Хванахме къртицата, сър.

— Добре. Отлично! Много добре. Кого?

— Старши суперинтендант Куок.

— Не може да бъде!

Крос не си позволи да изрази задоволството си.

— Съгласен съм, сър. Дори и така да е суперинтендант, Куок е комунистическа къртица и шпионира за КНР.

Крос разказа как са проникнали под прикритието на Брайън Куок.

— Предполагам, че суперинтендант Армстронг ще трябва да поеме командването, или Спектакъл Уу. Вземам го в специалното разузнаване, сър.

Поразен, сър Джефри гледаше… през прозореца.

— Спаси душата ми. Младият Брайън! Защо? Щеше да стане помощник-комисар след година-две… Предполагам, че няма грешка.

— Не, сър. Както казах, доказателството е неопровержимо. Разбира се все още не знаем как и защо, но скоро ще научим.

Сър Джефри чу края и видя слабото, строго лице и студени очи и изпита голямо съжаление към Брайън Куок, когото харесваше от много време.

— Дръжте ме в течение. Може би ще разберем какво кара хора като него да вършат това. Боже били, такъв чаровник и първокласен играч на крикет. Да, дръжте ме в течение.

— Разбира се, сър — Крос стана. — Интересно. Никога нямаше да се досетя защо беше толкова антиамерикански настроен — това беше единственият му недостатък. Сега вече е ясно. Трябваше да забележа това. Съжалявам сър, и извинете за прекъсването на вечерта.

— Заслужаваш поздравления, Роджър. Щом ще изпращаме съветски агент в Лондон, може би ще изпратим и Брайън Куок? Поради същите причини.

— Не, сър. Не мисля така. Можем да се заемем с Куок тук, много по-бързо и много по-добре. Ние сме тези, които имат нужда да знаят онова, което той знае — в Лондон няма да го разберат. Куок е изменник на Хонконг, не на Великобритания. Той е придобивка за КНР — онзи другият е руснак. Двамата не могат да бъдат съпоставени.

Сър Джефри въздъхна тежко — знаеше, че Крос е прав.

— Съгласен съм. Това наистина беше един ужасен ден, Роджър. Първо фалитите на банките, после стоковият пазар… смъртните случаи нощес, бедният сър Чарлз Пениуърд и жената на Токс…, а тази сутрин смъртните случаи при калните свличания в Абърдийн… рушенето на „Ноубъл хаус“… А изглежда, че бурята ще се развие в ужасен тайфун, който вероятно ще провали надбягванията в събота. А сега и твоите новини, един американски моряк предава страната си, кораба и честта си за нищожни 2 000 долара.

Крос пак се усмихна с тънката си усмивка.

— Може би 2 000 долара не са били нищожна сума за него?

Живеем в ужасни времена, щеше да каже сър Джефри, но знаеше, че въпросът не е във времената. Всъщност хората, чиято алчност, гордост, похот, сребролюбие, ревност, лакомия, гняв и по-голямата страст за власт или пари управляваха света и винаги ще го управляват.

— Благодаря ти, че дойде Роджър. Още веднъж те поздравявам. И така, ще кажа на министъра. Лека нощ.

Той наблюдаваше отдалечаването на Крос — висок и уверен. Когато желязната врата във високата стена се затвори, сър Джефри Алисън зададе истинския въпрос:

— Кой е къртицата в моята полиция?

Докладът на А. М. Г. беше напълно чист. Предателят е предимството на руснаците, а не на КНР. Брайън Куок е бил случайно. Защо Роджър не изтъкна очевидното?

Сър Джефри помръдна с рамене. Ако Брайън беше къртицата, тогава всеки един би могъл да бъде. Всеки.