Джеймс Клавел
Търговска къща (71)

69

07:30 часа

Малкият хеликоптер свърна обратно към града, под самите облаци и пое по склона, плъзгайки се покрай въжената железница, водеща до върха, и множеството високи блокове, с които бе осеяна стръмнината.

Пилотът се изкачи внимателно на още 100 фута и намали скоростта. Забеляза забулената в мъгла хеликоптерна площадка в имението край Грейт хаус, близо до високо дърво. Веднага се спусна към нея. Дънрос вече го чакаше. Той се наведе, за да се предпази от въртящите се перки, вмъкна се в лявата страна на кабинката, закопча предпазния колан и си сложи слушалките.

— Добро утро, Дънкън — поздрави тай-панът в микрофона. — Не вярвах, че ще успееш.

— И аз — отвърна по-възрастният мъж. — Едва ли ще успеем да се върнем, тай-пан. Облаците пак се спускат много ниско. Да тръгваме, ако ще тръгваме. Предавам ти управлението.

— Излитаме.

Дънрос завъртя леко ръчката на дросела с лявата си ръка, увеличи плавно оборотите и отпусна лоста, а с дясната местеше лоста за управление, като го движеше леко в кръг, за да усети въздушната възглавница, която бързо нарастваше — лявата му ръка контролираше скоростта, изкачванията и спусканията, дясната — посоката, а с педалите за управление поддържаше нестабилната машина в право положение да не се завърти. Дънрос обичаше да управлява хеликоптер. Бе много по-голямо предизвикателство, отколкото летенето с неподвижни криле. Изискваше такава концентрация и умение, че той забравяше проблемите си и летенето го пречистваше. Но рядко летеше сам. Небето беше за професионалисти или за хора, които летяха ежедневно, затова винаги взимаше пилот-инструктор, чието присъствие обаче не отнемаше от удоволствието му.

Усети с ръцете си нарастването на въздушната възглавница и хеликоптерът се повдигна на сантиметър. Дънрос мигновено коригира наклона, причинен от полъха на вятъра. Провери таблото, за да избегне евентуални опасности, вперил поглед навън, заслушан в музиката на мотора. Когато всичко се стабилизира, той увеличи оборотите, повдигайки левия лост, отпусна леко напред и наляво ръчката, като балансираше с крака, и се плъзна наляво, набирайки височина и скорост, за да се спусне надолу по склона на планината.

След като стабилизира машината, Дънрос натисна бутона за предаване, за да докладва на диспечерската кула в Кай Так.

— Внимавай за оборотите! — предупреди го Мак.

— Видях. Съжалявам.

Дънрос се поправи за частица от секундата по-бързо, отколкото трябваше, и се изруга, после уравновеси хеликоптера и направи плавен завой, вече всичко беше наред, летяха на хиляда фута над морското равнище и той насочи машината над пристанището към Каулуун, Новите територии и района на ралито.

— Наистина ли ще проведете ралито, тай-пан?

— Съмнявам се, Дънкън — отговори Дънрос в микрофона. — Но въпреки това не исках да се отказвам от нашата разходка. Цяла седмица я чакам.

Дънкън ръководеше малката си фирма от летището. Изпълняваше предимно местни поръчки, най-често на властите, които му възлагаха топографски измервания. Понякога работеше и за полицията, пожарната команда и митницата. Той беше дребен мъж, бивш пилот от Кралските военновъздушни сили, с набраздено чело, силно раздалечени очи и остър изпитателен поглед.

Макайвър се наведе напред и закри таблото с картонени кръгове, за да го принуди да лети само по чувство — забавянето показваше по-усилена работа, значи се изкачваха.

— Тай-пан, виж там долу — Макайвър му посочи планинския склон недалеч от Каулуун, един от големите бордеи с нелегални заселници. — Навсякъде има кални свличания. Чу ли новините в 7?

— Да, да, чух ги.

— Дай на мен за минута.

Дънрос прехвърли управлението. Макайвър направи чудесен пикиращ завой, за да се спусне по-ниско над поселището, и огледа щетите. Те бяха големи. Около 200 бордея бяха разпръснати и погребани в пръстта. Други, в близост до свлачището, бяха още по-нестабилни отпреди. Още не се бе разнесъл димът от пожарите, които съпровождаха всяко земно свличане.

— Боже Господи, това изглежда ужасно.

— Тази сутрин съм станал призори. От пожарната ме помолиха да им помогна на трети хълм, оттатък Абърдийн. Преди няколко дни там се свлякла почвата и едва не погребала едно дете. Снощи в същия район имало ново свличане. Много опасно. Около 200 фута на дължина и 50 на ширина. Двеста-триста коптора били разрушени, но има само 10 загинали — дяволски късмет!

Макайвър направи няколко кръга, записа си нещо в бележника, после бързо набра скорост и височина и потегли по курса си. След като го стабилизира и изравни, той каза:

— Твои е.

Дънрос пое управлението.

Вдясно от тях се появи Ша Тин. Когато го приближиха, Макайвър свали картонените кръгове от инструментите.

— Добре — каза той, като провери данните. — Погледни!

— Някакви интересни поръчки в последно време?

— Все същите. Ако утре сутринта времето позволява, ще летя с чартърен полет до Макао.

— С Ландо Мата?

— Не, с някакъв американец на име Банастазио. Внимавай за оборотите! О, ето че пристигнахме.

Рибарското селище при Ша Тин беше разположено до шосето, което водеше обратно към хълмовете, а там щеше да се проведе планинското рали. Трасето представляваше груб черен път, прокаран с булдозер през планината. В подножието на хълма имаше няколко коли, някои от тях с ремаркета, но почти никакви зрители. Обикновено идваха с хиляди, повечето европейци. Това беше единственото рали в колонията. Британското законодателство забраняваше използването на обществените пътища за състезания и затова „Спортс кар енд рали клъб ъф Хонконг“ организираше съвместно с португалския градски съвет ежегодно Гран При рали за аматьори в Макао. Миналата година 60-те обиколки на ралито бяха изминати най-бързо от Гуидо Родригес от хонконгската полиция — за 3 ч. 26 мин., със средна скорост 72 км/ч. Дънрос с „Лотос“ и Брайън Куок с взет под наем „Е-Тайп Джаг“ се бориха равностойно за второто място, когато Дънрос спука гума на влизане в завоя Фишърмън и едва не се уби на същото място, където през 1950-а, една година, преди да стане тай-пан, бе избухнал моторът му.

Йан се съсредоточи върху приземяването, тъй като знаеше, че ги наблюдават. Хеликоптерът бе готов, с подходящите за спускане обороти, вятърът духаше напред и надясно и при приближаването към земята малко завихряше. Тай-панът управляваше машината безупречно. На подходящото място се коригира и спря във въздуха, владеейки напълно хеликоптера, после едновременно отпусна много внимателно дросела и повдигна левия лост да промени стъпката на перките и омекоти приземяването. Плазовете докоснаха земята. Дънрос отне дросела и плавно отпусна лоста до крайно положение. Досега не се бе приземявал толкова успешно.

Макайвър не каза нищо.

— Тай-пан, защо не оставиш на мене да довърша — предложи той. — Тия хора ми изглеждат доста притеснени.

— Благодаря.

Йан приведе глава и се отправи към групичката от облечени в дъждобрани мъже.

— Добро утро.

— Отвратително е, тай-пан — каза Джордж Т’Чънг, най-големият син на Шити Т’Чънг. — Опитах се да мина с колата и още на първия завой закъсах — той посочи към пътя. Колата му бе затънала в калта и едната й броня бе изкривена. — Трябва да повикам трактор.

— Само дето си загубихме времето — каза кисело Том Никлин. Той беше дребен, заядлив мъж към трийсетте. — Трябваше още вчера да го отложим.

„Разбира се — помисли си доволно Дънрос, — но тогава нямаше да имам извинение за полета и нямаше да изпитам удоволствието да видя всички ви тук с провалена сутрин.“

— Всички единодушно гласувахме за провеждането му. Съгласихме се, че това е смело начинание — обясни невинно Дънрос. — Ти беше там. Също и баща ти.

Макбрайд побърза да заяви:

— Предлагам официално да го отложим.

— Съгласен — Никлин се отправи обратно към чисто новичкия си камион с четири водещи колела, в който под добре изпънат брезент се гушеше поршето му с подсилен мотор.

— Любезен тип — обади се някой.

Никлин запали мотора и направи майсторски завой по калния несигурен път покрай хеликоптера, чийто мотор заглъхваше.

— Жалко, че е такъв чешит — обади се друг. — Иначе е страшно добър шофьор.

— Да оставим за Макао, а, тай-пан? — предложи Джордж Т’Чънг с аристократичното си произношение, придобито в реномирани английски училища.

— Добре — отвърна рязко Дънрос, който вече мислеше за ноември, когато щеше да победи Никлин. Побеждавал го бе три пъти в шест ралита, но никога не бе печелил Гран При, тъй като колите му не бяха достатъчно мощни да издържат натиска на дясното му стъпало. — Този път, Бога ми, ще спечеля.

— О, не, тай-пан. Това е моята година! Имам най-нов модел „Лотос 22“, старецът ми се бръкна за него. Ще има да гледаш опашката ми цели 60 обиколки.

— Да имаш да вземаш! Новият ми „Е-Тайп“… — Дънрос замълча.

Към тях приближаваше полицейска кола, която буксуваше и се хлъзгаше по калния път. „Защо ли Съндърс идва толкова рано?“ — учуди се тай-панът и нещо го присви отвътре. Нали му беше казал на обяд. Той опипа неволно с ръка задния джоб на панталона си, за да се увери, че пликът е закопчан там в безопасност. Пръстите му го потвърдиха.

Снощи, като се върна в кабинета на П. Б. Уайт, Дънрос извади 11-те листчета и ги прегледа още веднъж на светло. Шифърът не му говореше нищо. После отиде при ксерокса до покритото с кожа бюро и извади по две копия от всяко. Сложи ги в два различни плика и ги запечата. На единия написа: „П. Б. Уайт — да се предаде на тай-пана на «Струан», без да се отваря.“ После го пъхна в една книга, която взе наслуки от библиотеката и също така внимателно я върна на мястото й. Следвайки указанията на А. М. Г., на втория плик написа едно голямо Г за Рико Гресенхоф и го пъхна в джоба си. Оригиналите запечата в третия плик и също го пъхна в джоба си. Като провери за последен път дали е затворил добре тайния вход, той отключи вратата на кабинета и излезе. След няколко минути си тръгна с Гавалан, Кейси и Рико и макар че имаше достатъчно възможности да даде плика на Рико, реши да изчака, докато предаде оригиналите.

„Сега ли да дам оригиналите на Съндърс, или на обяд?“

Полицейската кола спря. От нея слезе главен инспектор Доналд К. К. Смит. Съндърс и Крос не бяха с него.

— Добро утро — поздрави учтиво Смит, като докосна козирката си с офицерското си бастунче, а другата му ръка все още беше превързана. — Извинете, мистър Дънрос, вие ли сте наели хеликоптера?

— Да, господин главен инспектор — отговори Дънрос. — Какво има?

— Там долу имаме малък инцидент и видях, че идвате насам. Дали не бихме могли да наемем Макайвър с машината за един час — или ако вие сега си тръгвате, да я вземем след това?

— Разбира се. Излитам след секунда. Ралито се отлага.

Смит погледна към планинския път и към небето и изсумтя.

— Разумно решение, според мен. Някой със сигурност щеше да си изпати. Мога ли да поговоря с Макайвър?

— Разбира се. Надявам се, че не е нещо сериозно?

— Не, не, съвсем не. Но е любопитно. Дъждът е отмил два трупа в същия район, където беше намерено тялото на Джон Чен.

Приближиха се и останалите.

— Бившите вълци ли? — попита поразен Джордж Т’Чънг. — Пак ли жертви на отвличания?

— Така предполагаме. И двамата са млади. На единия главата му е смазана, а на другия половината е отсечена като че ли с бел. И двамата са китайци.

— Мили Боже! — младият Джордж Т’Чънг пребледня. Смит кимна печално.

— Не сте ли чували за нечии отвлечени богаташки синчета?

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Нищо чудно — отговори Смит. — Глупаво е от страна на семействата на отвлечените да се разправят сами с похитителите, без да ни уведомят. За нещастие телата са били открити от местни хора и до довечера новината ще бъде в заглавията на всички вестници оттук до Пекин.

— Искате да ги пренесете в хеликоптера ли?

— О, не, тай-пан. Бързаме да докараме специалисти от Отдела за убийства, преди пак да е заваляло. Трябва да идентифицираме тия нещастници. Можете ли веднага да тръгнете?

— Да, разбира се.

— Благодаря. Извинете за безпокойството. Съжалявам за Ноубъл Стар, но и другата седмица ще заложа на нея — Смит кимна учтиво и се отдалечи.

Джордж Т’Чънг бе видимо разстроен.

— Ние всички сме потенциални жертви на тия копелета, Бившите вълци. Ти, аз, моят старец, всички! За Бога, как бихме могли да се защитим?

Никой не отговори. Дънрос изведнъж се засмя:

— Няма място за притеснения, Джордж, ние сме недосегаеми, всички ние.