Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2012 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част I

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част II

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

История

  1. — Добавяне

9

17:25 часа

Полицейският патолог доктор Менг фокусира микроскопа и внимателно разгледа тънкото резенче човешка плът, което бе отрязал от ухото. Брайън Куок нетърпеливо го наблюдаваше. Докторът бе малък педантичен кантонезец с очила с голям диоптър, вдигнати на челото му. Най-после той изправи глава и очилата му елегантно паднаха на мястото си.

— Виж Брайън, възможно е да е отрязано от жив човек, а не от труп… вероятно е. Може би преди не повече от около осем или десет часа. Притиснатото място… тук погледни. — Доктор Менг посочи внимателно към обезцветеното петно отзад и отгоре. — … със сигурност ме навежда на мисълта, че човекът е бил жив.

— Защо притиснато, доктор Менг? Притиснато от какво? А разреза?

— Може да е било причинено от някой, който здраво го е държал — каза предпазливо доктор Менг, — докато са го отрязвали.

— С какво — с нож, с бръснач или с китайски домакински сатър?

— С остър инструмент.

Брайън Куок въздъхна:

— Това може ли да предизвика смърт? Шокът? Например на човек като Джон Чен?

Доктор Менг намокри пръстите си.

— Да, възможно е. Но е възможно и да остане жив. Имал ли е някакви проблеми със сърцето?

— Баща му каза, че не е имал. Още не съм попитал личния му лекар — заминал е на почивка, но Джон винаги е изглеждал съвсем здрав.

— Вероятно такова осакатяване не би могло да убие здрав човек, но една-две седмици ще се чувства доста зле. — Докторът се усмихна широко. — Наистина много зле.

— Господи! — каза Брайън. — Можеш ли да ми кажеш още нещо, което би ми помогнало? Дали ухото е на евроазиатец или на чист китаец?

— Не. Не, по това парче е почти невъзможно. Но със сигурност не е от англосаксонец, нито от индиец, нито от негър. — Доктор Менг свали очилата си и се вгледа с късогледите си очи във високия полицейски началник. — Това вероятно ще причини големи вълнения в „Хаус ъф Чен“, а?

— Да. А също и в „Ноубъл хаус“. — Брайън Куок се замисли за момент. — Според теб този Бивш вълк, този маниак, дали е китаец?

— Почеркът би могъл да принадлежи на културен човек, да. Но също толкова вероятно е да го е написал и някой quai loh, който се прави на културен. Но това не значи, че този, който го е извършил е написал и писмото.

— Знам. Каква е вероятността Джон Чен да е мъртъв?

— От осакатяването ли?

— От факта, че Бившият вълк, или по-вероятно Бившите вълци, са изпратили ухото, преди дори да започнат преговори.

Дребният мъж се усмихна и каза сухо:

— Имаш предвид мисълта на Сън Цу: убий един, за да хвърлиш в ужас десет хиляди? Не знам. Не размишлявам върху такива неразрешими загадки. Преценявам само шансовете на коне или на акции. Какво ще кажеш за Голдън Лейди, коня на Джон Чен?

— Има огромни шансове. Определено. Както и Ноубъл Стар — на Струан, и Пайлът Фиш — на Горнт, а още повече Бътърскот Лес — на Ричард Куанг. Това е фаворитът, ще заложа на него. Но Голдън Лейди бяга много добре. Вероятно залаганията за нея ще започнат от три към едно. Фурия е и състезанието ще е добро за нея. В сухо време. Хич я няма при дъжд.

— А има ли някакви изгледи за дъжд?

— Възможно е. Казват, че се задава буря. Дори и една капка би могла много да промени нещата.

— Значи дано да не вали до неделя, а?

— Този месец няма да вали, освен ако не извадим страшен късмет.

— Е, все едно! Идва зима и тогава ще се отървем от тази проклета влага. — Доктор Менг погледна към стенния часовник. Беше 17:35. — Какво ще кажеш за едно бързо, преди да се приберем вкъщи?

— Не, благодаря. Имам още малко работа. Адски неприятна история.

— Утре ще видя дали мога да открия някакви улики по плата, хартията или другите неща. Може би някои и друг отпечатък ще ти бъде от полза — добави докторът.

— Не съм съвсем сигурен. Цялата тази работа е много гнила. Наистина много гнила.

Доктор Менг кимна и мекотата изчезна от гласа му:

— Всяко нещо, свързано с „Ноубъл хаус“ и тяхната марионетка, „Хаус ъф Чен“, е гнило. Не е ли така?

Брайън Куок премина на сей яп, един от основните диалекти в провинцията Куантунг, на който говореха много от кантонезците в Хонконг:

— Искаш да кажеш, че всички капиталистически кучета са гнили, нали? И че сред тях „Ноубъл хаус“ и „Хаус ъф Чен“ са главните и пълни с лайна? — каза той закачливо.

— Още ли не си разбрал, че ветровете на промяната фучат из целия свят? И че Китай под прославеното ръководство на Председателя Мао и мисълта на Мао е водещ…

— Не се опитвай да ме спечелиш за новата си вяра — каза студено Брайън Куок, преминавайки отново на английски. — Повечето от мислите на Мао са преписани от трудовете на Сън Цу, Конфуций, Маркс, Лао Цу и някои други. Знам, че е поет — велик поет — но е поробил Китай и сега там няма никаква свобода. Никаква.

— Свобода ли? — каза предизвикателно дребният мъж. — Какво е свободата за няколко години, когато под ръководството на Председателя Мао Китай отново стана Китай и отново зае в света мястото, което заслужава. Сега всички гадни капиталисти се страхуват от Китай! Страхува се дори и ревизионистка Русия.

— Да. Съгласен съм. И му благодаря за това. А между другото, ако тук не ти харесва, иди си в Кантон, за да се потиш и под езика в твоя комунистически рай и дю не ло мо на всички комунисти и техните съмишленици!

— Трябва да отидеш там и сам да видиш. Кофти пропаганда е, че комунизмът е лош за Китай. Не четеш ли вестници? Вече никой не гладува.

— А какво ще кажеш за двадесетината милиона, които бяха убити след преврата? А промиването на мозъци?

— Също пропаганда! Това, че си учил в английски и канадски училища и че говориш като капиталистическа свиня, още не значи, че си един от тях. Не забравяй произхода си.

— Не го забравям. Помня го много добре.

— Баща ти е сгрешил, като те е изпратил да учиш другаде!

Всички знаеха, че Брайън Куок е роден в Кантон и на шестгодишна възраст е изпратен да учи в Хонконг. Бил толкова добър ученик, че през 37-а, вече на дванадесет години, спечелил стипендия за много реномирано училище в Англия и заминал. През 39-а, при започването на Втората световна война, цялото училище било евакуирано в Канада. През 42-а на осемнадесет години завършил като първенец на класа, старши префект, и започнал работа в Кралската канадска конна полиция (в цивилния отдел) в огромния китайски квартал на Ванкувър. Говорел кантонезки, мандарински, сей яп и се откроявал в службата. През 54-а подал молба да бъде прехвърлен в Кралската хонконгска полиция. С неохотното съгласие на канадската конна полиция, която искала да го задържи, той се върнал.

— Това, че работиш за тях, е жива загуба, Брайън! — продължи доктор Менг. — Трябва да служиш на масите и да работиш за Партията!

— През 43-а Партията уби баща ми, майка ми и по-голямата част от семейството ми!

— Няма никакво доказателство! Никакво. Това са слухове. Може да е работа на дяволите от Куоминтанг. Тогава в Кантон цареше хаос. Бях там и зная! Може да са били японските свине или триадите, кой знае? Откъде си сигурен?

— Сигурен съм.

— Имало ли е свидетел? Не! Ти самият си ми го казвал! — гласът на доктор Менг стана креслив и той се взря в него с късогледите си очи. — Айейа, ти си китаец. Използвай образованието си за доброто на Китай, за масите, а не за капиталистическите господари.

— Я върви на майната си!

Доктор Менг се изсмя и очилата му пак паднаха на мястото си. „Само почакай, полицейски началник Кар-шун Куок. Някой ден ще ти се отворят очите, някой ден ще разбереш колко прекрасно е това.“

— А междувременно си свърши работата и ми дай нещо конкретно! — Брайън Куок излезе от лабораторията и закрачи по коридора към асансьора. Ризата му беше залепнала за гърба. „Дано да завали“ — помисли той.

Влезе в асансьора и няколко полицаи го поздравиха. Той им отвърна. Слезе на третия етаж и тръгна по мрачния коридор към кабинета си. Армстронг го чакаше, четейки лениво някакъв китайски вестник.

— Здрасти, Робърт — каза той, доволен, че го вижда. — Нещо ново?

— Нищо. А при теб?

Брайън Куок му каза какво е мнението на доктор Менг.

— Този малък педераст с неговото „вероятно е“! Категоричен е, само когато има пред себе си труп, а дори и тогава проверява по няколко пъти.

— Да. Или когато говори за Председателя Мао.

— О, пак ли пусна разваления грамофон?

— Да. — Брайън Куок се ухили. — Казах му да си върви в Китай.

— Никога няма да го направи.

— Знам. — Брайън се загледа в купчината листа, която се мъдреше върху бюрото му и въздъхна. — Местен човек не би отрязал ухо толкова бързо.

— Не, ако става въпрос за обикновено отвличане.

— Какво?

— Може някой да му е имал зъб, а отвличането да е само прикритие — каза Армстронг и изпеченото му лице стана сериозно. — Съгласен съм с теб и с Дънрос. Мисля, че са го очистили.

— Но защо?

— Може би Джон се е опитвал да се измъкне, станало е сбиване и те или той са изпаднали в паника, и преди да разберат какво точно става, те или той са го наръгали или са го фраснали с тъп предмет. — Армстронг въздъхна и се протегна, за да отпусне стегнатите си рамене. — Във всеки случай, приятелче, Големият Бял Баща иска тази работа да бъде бързо разкрита. Удостои ме дори с телефонно обаждане, за да ме уведоми, че лично губернаторът е изразил своята загриженост.

Брайън Куок тихо изпсува:

— Лошите вести се разчуват бързо! Още нищо ли не е излязло по вестниците?

— Не, но целият Хонконг говори за това и утре сутрин огнен вятър ще ни духа под опашките. Страхувам се, че Господин Благороден Скапан Бивш Вълк с помощта на чумавата, черногледа, несговорчива хонконгска преса, ще ни създаде маса неприятности, докато хванем това копеле или копелета.

— Но ние ще го пипнем, о да, ще го пипнем!

— Разбира се. Какво ще кажеш да ударим по една бира — или по-добре по един много голям джин с тоник? Имам нужда.

— Добра идея. Пак ли те сви стомахът?

— Да. Мери твърди, че се дължи на прекрасните мисли, с които съм изпълнен. — Те се засмяха в един глас и тръгнаха към вратата. Вече бяха в коридора, когато телефонът иззвъня.

— Зарежи я тая проклетия, не вдигай. Бълва само неприятности — каза Армстронг, въпреки че много добре знаеше, че нито той, нито Брайън биха го сторили.

Брайън вдигна слушалката и замръзна. Беше старши полицейски началник Роджър Крос, шефът на Специалното разузнаване.

— Да, сър?

— Брайън, ако обичаш, веднага се качи при мен.

— Да, сър.

— Армстронг при теб ли е?

— Да, сър.

— Доведи и него. — Чу се щракане.

— Да, сър — той остави слушалката и усети как потта се стича по гърба му. — Господ ни вика — и двамата.

Сърцето на Армстронг прескочи.

— А? И мен ли? — той настигна Брайън, който бе тръгнал към асансьора. — За какво, по дяволите, съм му притрябвал? Вече не съм в Специалното разузнаване.

— Не е наша работа да разсъждаваме. Нашата работа е да се насираме, само като измърмори. — Брайън Куок натисна горния бутон. — Какво става?

— Сигурно е нещо важно. Може да е свързано с Китай.

— Чоу Ен-лай е свалил Мао и сега умерените са на власт?

— Мечтател! Мао ще умре на своя пост — Богоизбраният Вожд на Китай.

— Единственото хубаво нещо, което може да се каже за Мао е, че първо е китаец и после комунист. Проклети комунисти!

— Ей, Брайън, може би руснаците пак създават напрежение по границата. Нов инцидент?

— Възможно е. Да. Задава се война — ясно ли ти е, задава се война между Китай и Русия. Мао е прав и за това.

— Руснаците не са чак толкова глупави.

— Не бъди толкова сигурен, приятелю. Казвал съм го и пак ще го кажа — руснаците са срещу целия свят. Ще има война — скоро ще ми дължиш хиляда долара, Робърт.

— Не ми се плаща този бас. Унищожението ще бъде ужасяващо.

— Да. Но въпреки това ще се случи. Мао е прав и за това. Наистина ще бъде ужасно, но не и катастрофално. — С раздразнение Брайън Куок натисна отново бутона за асансьора. Внезапно вдигна очи. — Нали не мислиш, че е възможно в края на краищата да е започнало нападение от страна на Тайван?

— Този стар изтъркан виц? Тази илюзия? Я стига, Брайън! Чианг Кай-шек никога няма да хвърли Тайван в такова нещо.

— Ако не го направи, целият свят ще отиде по дяволите. Ако Мао се задържи на власт тридесет години… Господи, не можеш да си представиш какво ще стане. Един милиард автомати? Чианг беше съвсем прав, като преследваше комунистическите копелета — те са истинският враг на Китай. Те са китайската чума. Боже, ако им бъде дадено време, ще обработят всички деца като кучетата на Павлов.

Армстронг каза меко:

— Всеки би помислил, че си бесен националист. Успокой се, момчето ми, всичко на този свят е отвратително. А ти, капиталистическо куче, можеш да ходиш в събота на конни състезания, в неделя — на рали, а на всичкото отгоре и един куп сладки котенца, които само чакат да им смигнеш. А?

— Извинявай. — Те се качиха в асансьора. — Онова копеленце Менг ме извади от равновесие — каза Брайън и заби палеца си в най-горния бутон.

Армстронг мина на кантонезки:

Да ти седне старата ти майка, братко.

А на твоята да го натъпче бясна маймуна с един тестис в кофа свински лайна.

Армстронг засия.

— Не е лошо, Брайън — каза той на английски. — Никак не е лошо.

Асансьорът спря. Минаха по мрачния коридор, спряха пред вратата и се подготвиха. Брайън леко почука.

— Влез.

Роджър Крос бе на около петдесет години, висок, слаб мъж, със светлосини очи, руса оредяваща коса и малки ръце с дълги пръсти. Бюрото му бе подредено безупречно. Безупречен бе и цивилният му костюм, а кабинетът — спартански. Той ги покани с жест, продължавайки да чете съдържанието на някаква папка. Най-после я затвори внимателно и я постави пред себе си.

— Американски милионер пристига с контрабандно оръжие, бивш, силно подозиран наркотрафикант и шанхайски милионер бяга в Тайван, а сега и — Господ да ни е на помощ — отвличане на важна клечка, Бивши вълци и отрязано ухо. Всичко това за някакви си деветнадесет часа. Каква е връзката?

Армстронг наруши тишината:

— Трябва ли да има такава, сър?

— А не трябва ли?

— Съжалявам, но не зная. Засега.

— Това е много досадно, Робърт, наистина много досадно.

— Да, сър.

— Влудяващо. Особено като се има предвид, че онези, които дърпат конците, вече започнаха да ми дишат тежко във врата. А когато се случи такова нещо… — Той им се усмихна и двамата направиха усилие, за да не потреперят. — Разбира се, Робърт, вчера те предупредих, че може да са замесени големи имена.

— Да, сър.

— Брайън, вече те готвим за висок пост. Не мислиш ли, че можеш да изхвърлиш от съзнанието си конните и автомобилните състезания и почти всички фусти ида приложиш твоите несъмнени способности в разрешаването на този малък ребус.

— Да, сър.

— Моля те, направи го. Много бързо. Натоварен си със случая заедно с Робърт — може би през следващите няколко дни ще има нужда от твоите знания. Искам тази работа да ми се махне от главата много, много бързо, защото изникна малък проблем. Снощи ми се обади един от нашите американски приятели от консулството. Частно. — Той посочи папката. — Това е резултатът. С негова помощ в малките часове пипнахме оригинала. Естествено това е копие, оригиналът беше върнат и… — той се поколеба, търсейки точната дума, — … куриерът, между другото аматьор, не разбра нищо. Това е доклад, нещо като бюлетин с няколко раздела. И всичките са доста любопитни. Да. Единият е със заглавие „КГБ в Азия“. Според него съществува дълбоко законспирирана шпионска мрежа, за която дори не съм и чувал, с кодово название „Севрин“. Имат агенти на ключови позиции в правителството, полицията и бизнеса — на ниво тай-панове — из цяла Азия и особено тук, в Хонконг.

От устата на Брайън Куок излезе само едно свистене.

— Точно така — каза любезно Крос. — Ако това е вярно.

— А вие мислите, че е. Така ли? — попита Армстронг.

— Знаеш ли, Робърт, май ще трябва да те пенсионираме по-рано поради болест: размекване на мозъка. Ако не бях разтревожен, мислиш ли, че щях да си направя жалкото удоволствие да моля за съдействие Криминалния отдел в Каулуун?

— Извинете, сър.

Крос завъртя папката с лице към тях и я отвори на заглавната страница. Там пишеше: „Строго поверително за Йан Дънрос. Да се предаде лично. Доклад 3/1963. Единствен екземпляр.“

— Да — продължи той. — Да. За първи път имаме реално доказателство за това, че „Струан“ имат собствена разузнавателна мрежа. — Той се усмихна, от което ги полазиха тръпки. — Бих искал да разбера, как търговците са в течение на цялата тайна информация, която би трябвало да знаем много преди тях.

— Да, сър.

— Докладът явно е част от поредица, а този е подписан от името на Комисията за изследвания на „Струан“, някакъв си А. М. Грант в Лондон, датата е от преди три дни.

Брайън Куок отново зяпна:

— Грант? Това не е ли Алън Медфърд Грант, сътрудник на Института за стратегическо планиране в Лондон?

— Отличен, Брайън. Десет от десет. Да. Самият господин А. М. Г. Господин Важна Клечка, господин Съветника на правителството на Нейно Величество по секретните дела, който наистина знае страшно много неща. Познаваш ли го, Брайън?

Брайън Куок каза:

— Миналата година се срещнах няколко пъти с него по време на курса за висши полицейски служители в „Дженеръл стаф колидж“. Изнесе лекции по въпросите на съвременното стратегическо мислене в Далечния Изток. Блестящ. Наистина блестящ.

— За щастие е англичанин и е на наша страна. Но въпреки това… — Крос отново въздъхна. — Искрено се надявам, че този път е направил грешка. Защото, ако не е така, сме затънали в блатото повече, отколкото съм си представял. Изглежда, че много малко от нашите тайни са все още тайни. Неприятно. Много. А колкото до това — той докосна папката, — наистина съм много шокиран.

— Оригиналът стигнал ли е до назначението си?

— Да. Дънрос го е получил лично, днес в 4:18 следобед. — Гласът му стана още по-мек. — Слава Богу, отношенията ми с братовчедите ни зад океана са прекрасни. Като твоите, Робърт, и за разлика от твоите, Брайън. Ти никога не си харесвал Америка, нали Брайън?

— Да, сър.

— Може ли да попитам защо?

— Говорят прекалено много, не можеш да им довериш никаква тайна — кресливи са и според мен глупави.

Крос се усмихна само с устата си:

— Това не е достатъчна причина, за да не поддържаш добри отношения с тях, Брайън. Може би глупакът си ти.

— Да, сър.

— Не всички са глупави, о, съвсем не всички. — Шефът затвори папката, но я остави с лице към тях. И двамата я гледаха като хипнотизирани.

— Американците казаха ли, откъде са разбрали за тази папка, сър? — без да мисли, попита Армстронг.

— Робърт, наистина мисля, че синекурната длъжност в Каулуун ти е размътила мозъка. Да те предложа ли за пенсиониране по болест?

Едрият мъж трепна:

— Не, сър, благодаря ви, сър.

— Ние бихме ли им разкрили нашите източници?

— Не, сър.

— Щяха ли да ми кажат, ако бях имал глупостта да ги попитам?

— Не, сър.

— Цялата тази работа е много досадна и е въпрос на престиж. На моя престиж. Не си ли съгласен, Робърт?

— Да, сър.

— Добре, това е вече нещо. — Крос се облегна назад и започна да се клати на стола си, вперил поглед в тях. И двамата се чудеха, кой ли е подшушнал тази информация и защо?

„Няма начин да е ЦРУ — мислеше си Брайън Куок. — Те щяха сами да хванат доклада. Нямат нужда Специалното разузнаване да им върши черната работа. Онези ненормални копелета са способни на всичко, биха притиснали всеки. Ако не са те, тогава кой? Кой? Сигурно е някой от разузнаването, който не може или не е могъл да извърши това и е в добри отношения с Крос. Официално лице от консулството? Възможно е. Джони Мишауър от Военноморското разузнаване? По собствен канал. Кой? Няма много… Човекът на ФБР, протежето на Крос! Ед Ланган. Но откъде Ланган би могъл да знае за тази папка? Информация от Лондон? Възможно е, но там ФБР няма представителство. Ако информацията е дошла от Лондон, би трябвало пети или шести отдел на Военното разузнаване да са го знаели преди това. Щяха да ни изпратят телекс и да ни направят на нищо за това, че не можем да си свършим работата на собствена територия. А дали самолетът, с който е пристигнал куриерът, е кацнал в Ливан? Доколкото си спомням, там има един човек на ФБР. А ако не е нито от Лондон, нито от Ливан, тогава информацията сигурно е дошла от самия самолет. Добронамерен придружаващ информатор, който е видял доклада или поне папката? Екипажът? Айейа! Дали самолетът е бил на ТУА или на Пан Ам? ФБР има връзки навсякъде, тесни връзки — с най-различни съвсем обикновени сфери, и правилно. О, да. Има ли неделен полет? Да. На Пан Ам, кацащ по разписание в 20:30. А докато се настани човек в хотела, става прекалено късно за незабавна доставка. Идеално.“

— Странно е, че куриерът е пристигнал с полета на Пан Ам, а не с този на БОАК, който е много по-удобен — каза той, доволен от начина, по който работеше мозъкът му.

— Да. И аз си помислих същото — отбеляза Крос с равен глас. — Ужасно нетипично за един англичанин. Разбира се, Пан Ам винаги каца навреме, докато с бедния стар БОАК напоследък… — Той кимна доволно на Брайън. — Отново отличен. Ставаш първенец на класа.

— Благодаря ви, сър.

— До какъв друг извод стигна?

След кратка пауза Брайън Куок каза:

— В замяна на информацията сте обещали на Ланган пълно копие на доклада.

— И?

— И съжалявате, че сте го изпълнили.

Крос въздъхна:

— Защо?

— Ще разбера, едва след като го прочета.

— Брайън, днес ти наистина надмина себе си. Добре. — Шефът разсеяно разлисти папката и двамата мъже разбраха, че съзнателно ги дразни, но не знаеха защо. — В другите раздели има едно-две много любопитни съвпадения. Имена като Винченцо Банастазио… места за срещи като „Синклер тауърс“… Говори ли ви нещо „Нелсън трейдинг“?

И двамата поклатиха отрицателно глави.

— Всичко е много любопитно. Комунисти от ляво, комунисти от дясно… — Очите му станаха още по-студени. — Изглежда си имаме гадинка и в нашите среди, вероятно на ниво полицейски началник.

— Невъзможно! — изпусна се Армстронг.

— Колко време работи при нас в Специалното разузнаване, момчето ми?

Армстронг трепна:

— Почти пет години.

— И за шпионина Сордж беше невъзможно. За Ким Филби също беше невъзможно. Боже Господи, Филби! — Внезапното бягство на англичанина в Съветска Русия през януари тази година бе предизвикало страхотен шок в целия западен свят. Бивш супер агент на шести отдел на Британското военно разузнаване за задокеански шпионаж и контрашпионаж, доскоро Филби бе работил в британското посолство във Вашингтон, където отговаряше за свръзката на Министерството на отбраната на САЩ, държавата и ЦРУ по всички въпроси на сигурността на най-високо равнище. — Невъзможно е, в името на всичко свято, през всичките тези години да е бил съветски агент и да е останал неразкрит, нали, Робърт?

— Да, сър.

— И все пак е бил. В продължение на години е бил посветен в нашите най-големи тайни. От 42-а до 58-а със сигурност. И кога е започнал да шпионира? Бог да ни пази, през 1931 в Кеймбридж. Завербуван за член на партията от другия най-голям предател, Бърджис, също от Кеймбридж, и неговия приятел Маклийн, дано вечно да се пържат в ада. Преди няколко години тези двама високопоставени дипломати, които през войната също са били в разузнаването, внезапно избягаха в Русия. Секунди преди да ги хванат агентите от британското контраразузнаване. Последвалият скандал разтърси Острова и НАТО. — Кой друг са завербували?

— Не зная — каза предпазливо Армстронг. — Но бъдете сигурен, че сега всички те са важни клечки в правителството, Външното министерство, образованието, пресата, особено в пресата — и подобно на Филби всички са много, много дълбоко законспирирани.

— За хората няма нищо невъзможно. Нищо. Хората са наистина много ужасни. — Крос въздъхна и леко побутна папката. — Да. Но да бъдеш в Специалното разузнаване е привилегия, нали, Робърт?

— Да, сър.

— Трябва да бъдеш поканен, нали? Не можеш сам да се предложиш?

— Да, сър.

— Никога не съм те питал, защо не остана при нас?

— Да, сър.

— Е, питам те.

Армстронг изстена вътре в себе си и пое дълбоко въздух:

— Защото ми харесва да бъда полицай, а не таен агент. Харесва ми работата в Криминалния отдел. Обичам да напрягам мозъка си, за да пипна някой престъпник. Преследването и залавянето, а след това и доказването пред съда според правилата.

— А в Специалното разузнаване не е така, а? Не ни засягат нито съдилищата, нито законите, нито нищо — само резултатът, а?

— Специалното разузнаване и Специалният отдел имат други правила — каза предпазливо Армстронг. — Без тях колонията щеше да е в тежко положение и нямаше да може да се защити.

— Да, така е. Хората са ужасни, а фанатиците се размножават като личинки в труп. Ти беше добър таен агент. И, струва ми се, е дошъл моментът да се отплатиш за всичките онези часове и месеци на старателна подготовка, заплатени от Нейно Величество.

Сърцето на Армстронг два пъти прескочи, но не каза нищо. Затаи дъх и благодари на Бога за това, че дори Крос не можеше да го премести от Криминалния отдел без негово съгласие. Той си спомняше с огромна неприязън времето, прекарано в Специалното разузнаване. В началото беше вълнуващо, а да бъдеш избран, беше вот на доверие. Но много бързо всичко това бе помрачено — внезапното връхлитане върху престъпника в тъмното, разпити без съдебни процедури, никакви притеснения за намиране на категорични доказателства, само резултат и бърза, тайна заповед за депортиране, подписана от губернатора. После веднага към границата или в някоя джонка към Тайван, без право на обжалване и безвъзвратно. Винаги.

— Не е както в Англия, Брайън, — винаги бе казвал на приятеля си. — Аз съм за честен, открит процес.

— Има ли значение? Бъди практичен, Робърт. Знаеш, че всички тези копелета са виновни, че са ни врагове, вражески комунистически агенти, които изопачават правилата, за да останат тук, за да унищожат нас и нашето общество, подпомагани и поощрявани от няколко мръсни адвокати, които са готови на всичко за трийсет сребърника, дори и по-малко. Същото е и в Канада. Господи, имаше ужасни моменти в Кралската полиция. Врагове ни бяха собствените ни адвокати и политици, както и новодошлите заселници — странно, но винаги от Острова й всички членове на социалистически профсъюзи и винаги начело на всяка безредица. Има ли значение? Важното е да се отървеш от паразитите.

— Има значение, поне така мисля. А и не всички тук са комунистически разбойници. Има и много разбойници — националисти, които искат да…

— Националистите искат да изхвърлят комунистите от Хонконг, това е всичко.

— Глупости! След войната Чианг Кай-шек искаше да заграби колонията. Спря го единствено Британската военна флота, след като американците ни изоставиха. Той все още иска да бъде наш владетел. И в това отношение не е по-различен от Мао!

— Ако Специалното разузнаване няма необходимата свобода, как ще се спасим от катастрофата?

— Брайън, братко, просто казах, че не ми харесва работата в Специалното разузнаване. Искам да бъда полицай, а не някакъв шибан Джеймс Бонд!

„Да — мислеше си Армстронг мрачно, — просто полицай, в Криминалния отдел, докато се пенсионирам и се върна в добрата стара Англия. Господи, стигат ми неприятностите с тези проклети Бивши вълци.“ Той погледна отново към Крос с предпазливо уклончиво изражение и зачака.

Крос го изгледа и после потропа с пръст върху папката.

— Според това сме затънали в блатото много по-дълбоко, отколкото дори аз предполагах. Много печално. Да. — Той вдигна очи. — В този доклад се споменават и предишните, изпратени на Дънрос. Естествено бих искал да ги видя, колкото е възможно по-скоро. Бързо и тихо.

Армстронг погледна към Брайън Куок:

— Какво ще кажеш за Клаудия Чен?

— Никакъв шанс. Никакъв.

— В такъв случай какво предлагаш, Брайън? — попита Крос. — Предполагам, че моят американски приятел ще има същото желание… и ако е бил достатъчно заблуден да предаде доклада или копие от него на шефа на ЦРУ тук… наистина ще бъда много потиснат, ако отново ни изпреварят.

Брайън Куок се замисли за момент.

— Можем да изпратим специален екип в работните кабинети на тай-пана и в неговия личен апартамент, но ще отнеме много време, защото не знаем къде да търсим, и ще трябва да го правим само нощем. Може да се окаже доста трудно. Останалите доклади, ако съществуват такива, вероятно са в някой сейф в Грейт хаус или в къщата му на Шек-О, в апартамента му на „Синклер тауърс“, или някъде другаде.

— Печално — съгласи се Крос. — Нашето разузнаване се отпуска ужасяващо, дори и на собствената ни територия. Жалко. Ако бяхме китайци, щяхме да знаем всичко, нали, Брайън?

— Не, сър, извинявайте.

— Ами, след като не знаеш къде да търсиш, ще трябва да попиташ.

— Сър?

— Питай. Винаги досега Дънрос ни е съдействал. В края на краищата, той ти е приятел. Помоли го да ги видиш.

— А ако каже „не“, или че са унищожени?

— Използвай надарената си глава. Поласкай го малко, използвай малко хитрост, предразположи го, Брайън. И му предложи размяна.

— Имаме ли под ръка нещо, което да му предложим?

— „Нелсън трейдинг“.

— Сър?

— Една част се съдържа в доклада. Плюс скромна допълнителна информация, която с удоволствие ще ти предам малко по-късно.

— Благодаря ви, сър.

— Робърт, докъде стигна с търсенето на Джон Чен и Бившия вълк или Бившите вълци?

— Целият криминален отдел е вдигнат на крак. Веднага научихме номера на колата му — 1098. Между другото, разговаряхме със съпругата му, госпожа Барбара Чен. През по-голямата част от времето беше в истерия, но иначе ясна.

— О?

— Да, сър. Тя е… Е, нали разбирате.

— Да.

— Каза, че не било необичайно мъжът й да се прибира много късно. Сподели, че много често до късно имал бизнес-съвещания, а понякога рано сутрин отивал на пистата или на корабчето си. Почти съм сигурен, че е знаела, че е гуляйджия. Беше сравнително лесно да проследим действията му до два след полунощ. Оставил е Кейси Чолок в „Олд Вик“ около 22:30…

— Срещнал ли се е снощи с Бартлет?

— Не. През цялото време Бартлет е бил в самолета си на Кай Так.

— Джон Чен разговарял ли е с него?

— Не, освен ако има някакъв начин самолетът да се включи в нашата телефонна мрежа. Държахме я под наблюдение до сутрешния обиск.

— Продължавай.

— След като оставил госпожица Чолок — между другото открих, че е бил с Ролса на баща си, — се е качил на автомобилния ферибот и се е прехвърлил на хонконгския бряг, където отишъл в един частен китайски клуб близо до „Куинс роуд“ и освободил колата и шофьора… — Армстронг извади бележника си и погледна в него. — … клубът се нарича „Тонг Лау“. Там се срещнал със свой приятел и колега в бизнеса, Уо Санг Чи, и започнали да играят ма-джонг. Около полунощ играта се разтурила. След това заедно с Уо Санг Чи и другите двама играчи и негови приятели, Та Пан Фат — журналист и По Ча Сик — борсов посредник, се качили на едно такси.

Робърт Армстронг продължи да докладва фактите в познатия полицейски стил, а това му доставяше удоволствие и отклони мислите му от папката и цялата секретна информация, която бе научил, както и от проблема за парите, от които спешно се нуждаеше. „Бих искал, Господи, да можех да бъда просто полицай“ — помисли с ненавист към цялото Специално разузнаване и необходимостта от него.

— Та Пан Фат слязъл първи от таксито пред дома си на „Куинс роуд“, малко след това, на същия булевард слязъл и Уо Санг Чи. Джон Чен и По Ча Сик — подозираме, че имат връзки с триади и в момента се прави подробна проверка, отишли до гаража Тинг Ма на „Сънинг роуд“, Коозуей Бей, за да вземат колата на Джон Чен, Ягуар модел 1960. — Той отново погледна в бележника си, с желанието да бъде точен, а китайските имена както винаги го объркваха, дори и след толкова години. — Един чирак от гаража, Тонг Та Уей, го потвърди. След това Джон Чен закарал приятеля си По Ча Сик до дома му на „Вилидж стрийт“ 17 в „Хепи вели“, където оставил колата. Междувременно Уо Санг Чи, колегата на Джон Чен — любопитното за него е, че оглавява Транспортната компания на „Струан“, владееща монопола над превозите за и от Кай Так, — отишъл в ресторанта „Сап уа“ на „Флеминг роуд“. Той твърди, че след като стоял там тридесет минути, дошъл Джон Чен и двамата излезли с колата на Чен с намерението да си вземат от улицата момичета за танци и да ги заведат на вечеря…

— Не е отишъл дори в танцовата зала, за да си откупи момичетата, така ли? — попита Крос замислено. — Каква е тарифата, Брайън?

— В този час шестдесет хонконгски долара.

— Знам, че Филип Чен се слави като скъперник, но дали и синът му е същият?

— В този час на нощта, сър — каза Брайън Куок с желанието да помогне, — много момичета излизат от клубовете, ако още не са успели да си намерят партньор. Повечето затварят около един след полунощ, а в неделя вечер се изкарват добри пари. Съвсем нормално е мъжете да обикалят из улиците, въпреки че наистина е глупаво да хвърлиш на вятъра шейсет, а може би и два или три пъти по шейсет долара, защото почтените момичета обикновено се движат на двойки и тройки и човек взема на вечеря две или три като начало. Няма смисъл да даваш напразно тези пари.

— А ти обикаляш ли, Брайън?

— Не, сър. Няма защо.

Крос въздъхна и се обърна отново към Армстронг:

— Продължавай, Робърт.

— Не успели да си намерят момичета и отишли в нощния клуб „Копакабана“ в хотел „Сап Чък“ на „Глостър роуд“, за да вечерят. Пристигнали там около един часа. Към 01:45 часа излезли и Уо Санг Чи видял Джон Чен да влиза в колата си, но не го видял да потегля. След това се прибрал пеша, тъй като живеел наблизо. Каза, че Джон Чен не бил нито пиян, нито ядосан. Напротив — изглеждал в добро настроение, въпреки че по-рано същата вечер в клуба „Тонг Лау“, му се сторил раздразнителен и прекъснал играта по средата. Това е. От тогава Джон Чен не е бил видян нито от приятелите, нито от семейството си.

— Казал ли е на Уо Санг Чи къде отида?

— Не. Уо Санг Чи смята, че е тръгнал да се прибира, но после предположи, че може и да е отишъл при любовницата си. Попитахме го коя е тя, но той каза, че не знае. След като го попритиснахме, си спомни едно име — Уханно Цвете, но не знае нито адрес, нито телефон. Това е всичко.

— Уханно Цвете? Сигурно стотици нощни дами носят това име.

— Да, сър.

За момент Крос потъна в мислите си:

— Защо Дънрос би желал да отстрани Джон Чен?

Двамата полицаи зяпнаха началника си.

— Запиши това в своя мозък — машина, Брайън.

— Да, сър, но няма никаква причина. Джон Чен не представлява никаква заплаха за Дънрос и не би могъл, дори и да стане компрадор. В „Ноубъл хаус“ цялата власт е в ръцете на тай-пана.

— Така ли?

— Да. По закон. — Брайън Куок се поколеба за миг, отново много объркан. — Ами да… в „Ноубъл хаус“ е така.

Крос прехвърли вниманието си към Армстронг.

— Не мога да измисля никаква причина, сър. Поне засега.

Крос запали цигара и Армстронг усети силен спазъм от желание да стори същото. „Няма да успея да удържа на думата си — помисли си той. — Проклето копеле, което всички трябва да понасяме. Какво, по дяволите, е намислил?“

Крос му предложи пакет „Синиър сървис“ — марката, която винаги бе пушил.

— Не, благодаря ви, сър, — чу гласа си, докато режещи болки пронизваха стомаха и цялото му тяло.

— Не пушиш ли, Робърт?

— Не, отказах ги… в момента се опитвам да ги откажа.

— Възхитително! Защо Бартлет би желал да отстрани Джон Чен?

Двамата полицаи отново изгледаха глупаво. След това Армстронг каза, прочиствайки гърлото си:

— Вие знаете ли защо, сър?

— Ако знаех, щях ли да ви питам? Трябва да разберете. Има някаква връзка — прекалено много съвпадения, прекалено добро изпълнение, прекалено на място и прекалено гнило. Да, намирисва ми на КГБ, а когато подобно нещо се случи на моя територия ставам много нервен.

— Да, сър.

— Е, дотук добре. Поставете госпожа Дайан Чен под наблюдение — лесно може да бъде въвлечена в някоя история. Вероятността това да се случи с нея е много голяма. Следете един-два дни и Филип Чен.

— Вече е направено. И за двамата. Следим Филип Чен не защото го подозирам, а просто защото мисля, че и двамата ще направят онова, което обикновено правят хората в такива ситуации — не ни помагат, мълчат, преговарят тайно, плащат тайно и накрая, когато всичко свърши, въздъхват с облекчение.

— Точно така. Защо тези хора — макар и да са образовани — мислят, че са много по-умни от нас и отказват да ни помагат да свършим работата, за която ни плащат?

Брайън Куок усети как стоманеният поглед се впи в него и капки пот бавно се стекоха по гърба му. „Овладей се — каза си той. — Това копеле е само един мръсен чужденец, прост, набиващ животински фъшкии, пълен с лайна, без майка, натъпкан с дю ле ло мо, потомък на маймуни, мръсен чужденец“.

— Това е древен китайски обичай. Сигурен съм, че го знаете — каза учтиво той. — Не трябва да се вярва нито на полицията, нито на правителството. Имат опита на четири хилядолетия.

— Съгласен съм, но има едно изключение. Англичаните. Ние, без съмнение, сме доказали, че на нас може да се вярва. Че можем да управляваме и че по принцип нашата администрация е неподкупна.

— Да, сър.

Крос го изгледа, всмуквайки дим от цигарата си. После каза:

— Робърт, знаеш ли за какво са говорили Джон Чен и госпожица Чолок?

— Не. Още не сме успели да разговаряме с нея — цял ден беше в „Струан“. Възможно ли е да е било нещо важно?

— Ще ходиш ли довечера на тържеството на Дънрос?

— Не, сър.

— Брайън?

— Да, сър.

— Добре. Робърт, сигурен съм, че Дънрос няма да има нищо против, ако те заведа. Мини да ме вземеш в осем. Всички важни личности на Хонконг ще бъдат там. Ще можете да се съсипете от работа и си пъхайте носа навсякъде. — Той се ухили на собствената си шега, без да се интересува, че нито един от двамата не направи същото. — Прочетете доклада още сега. Ще се върна след малко. И, Брайън, моля те довечера да не се провалиш. Би било много неприятно.

— Да, сър.

Крос излезе от стаята.

Когато останаха сами, Брайън Куок избърса потта от челото си:

— Този мръсник ми изкарва акъла.

— Да. И на мен, приятелю, винаги го е правил.

— Дали ще изпрати екип в „Струан“? — попита скептично Брайън Куок. — В сърцето на „Ноубъл хаус“?

— Разбира се. Дори лично ще го поведе. Отскоро си в Специалното разузнаване и затова не го познаваш така както го познавам аз. Този мръсник е готов да поведе банда убийци дори и в ада, ако реши, че е достатъчно важно. Обзалагам се, че сам е взел папката. Господи, два пъти е пресичал границата — поне толкова знам, — за да си поприказва с един приятелски настроен агент. Съвсем сам — представяш ли си!

Брайън зяпна от учудване:

— Губернаторът знае ли?

— Не мисля. Щеше да получи мозъчен кръвоизлив, а ако в шести отдел бяха научили, щяха да го опекат, а Крос щеше да бъде изпратен на Кулата в Лондон. Знае прекалено много тайни, за да поема такива рискове. Но той е Крос и това е положението.

— Кой е агентът?

— Нашият човек в Кантон.

— У Фонг Фонг?

— Не, нов е — поне по мое време беше нов. От армията.

— Капитан Та Куо Са?

Армстронг сви рамене:

— Забравям.

Куок се усмихна:

— И съвсем правилно.

— И въпреки това Крос преминаваше границата. Той се ръководи от собствени правила.

— Господи, та ти не можеш да отидеш дори до Макао, само защото допреди две години си работил в Специалното разузнаване, а той пресича границата. Трябва да е луд, за да поема такъв риск.

— Да. — Армстронг започна да имитира Крос. — „А как търговците научават разни неща преди нас, момчето ми?“ Адски просто — отговори си той и подигравката изчезна от гласа му. — С пари. Те дават много пари, докато ние можем да даден една кръгла нуличка. Знае го и аз го знам, и целият свят го знае. Господи, как работят ФБР, ЦРУ, КГБ и корейското ЦРУ? С пари! Съвсем лесно е да накараш Алън Медфърд Грант да работи за теб — Дънрос го е наел. С договор за десет хиляди лири човек може да купи доста доклади. Повече от достатъчно е, а може и за по-малко. Колко ни плащат? Две хиляди лири за триста шейсет и шест дни в годината и двайсет и пет часа на денонощие. А един полицай на улицата получава четиристотин лири. Само си помисли колко бумаги трябва да изпишем, за да получим десет хиляди секретни, с които да купим информация. Какво щяха да представляват ФБР, ЦРУ и проклетото КГБ без неограничените си фондове? По дяволите — добави с горчивина, — ще минат шест месеца, докато получим парите, ако въобще ни ги отпуснат, а Дънрос и още петдесет като него ги плащат от джобните си пари. — Едрият мъж седна на стола си, сгърбен и отпуснат, с тъмни кръгове под зачервените си очи, а скулите му изглеждаха още по-изпъкнали на светлината на лампата. Той погледна към папката, оставена на бюрото пред него, но не посегна към нея. Само се чудеше, какви ли ужасни неща има в нея. — Лесно им е на Дънросовците на света — каза той.

Брайън Куок кимна, избърса дланите си и прибра носната си кърпа.

— Говори се, че Дънрос имал таен фонд. Още навремето Дърк Струан сложил началото му с плячката от Фучоу, когато го разграбил и опожарил — фонд, който единствен тай-панът може да ползва точно за такива неща, за h’eung yau и подкупи, дори и за убийство. Казват, че възлизал на милиони.

— И аз съм го чувал. Да. Само се моля на Бога… е, добре. — Армстронг посегна към папката, поколеба се за момент, после стана и отиде до телефона. — Всичко по реда си — каза той на китайския си приятел с иронична усмивка. — Първо да си пошепнем с някоя и друга важна клечка. — Той набра номера на Управлението на полицията в Каулуун. — Армстронг. Бихте ли ме свързали със сержант Танг-по?

— Добър вечер, сър. Да, сър? — гласът на сержант Танг-по бе топъл и дружелюбен.

— Добър вечер — каза любезно той, използвайки както обикновено съкратеното обръщение за старши сержант. — Искам информация. За кого е било предназначено оръжието? Кои са похитителите на Джон Чен? До три дни искам Джон Чен или трупа му. И този Бивш вълк или Бивши вълци да са на подсъдимата скамейка — много бързо.

Последва кратка пауза.

— Да, сър.

— Ако обичаш, кажи на всички. Големият Бял Баща е наистина много ядосан. А дори когато се ядоса съвсем малко, започва смяна на полицейски началници — дори на сержанти, при това първокласни. Някои дори биват разжалвани в обикновени полицаи и изпращани на границата. А други могат да бъдат изхвърлени или депортирани, или даже да влязат в затвора. Е?

По-дълга пауза.

— Да, сър.

— А когато е наистина много ядосан, всеки се спасява, ако може, преди акцията срещу корупцията да се стовари върху главите на виновните, а дори и на невинните.

Пак пауза.

— Да, сър. Ще кажа на всички. Веднага. Да, веднага.

— Благодаря, старши. Големият Бял Баща е наистина много ядосан. — Гласът му стана още по-остър. — Може би ще помолиш твоите колеги за помощ. Те със сигурност ще разберат, че моят скромен проблем е и техен. — Той премина на кантонезки. — Когато драконите се оригват, целият Хонконг се насира. Нали?

Още по-дълга пауза.

— Ще се погрижа за това, сър.

— Благодаря ти. — Армстронг остави слушалката на мястото й.

Брайън Куок се ухили:

— След това обаждане доста сфинктери ще се разтреперят.

Англичанинът кимна и отново седна, но лицето му запази суровото си изражение.

— Не обичам да използвам много често този номер. Всъщност това е едва вторият случай, но нямам друг избор. Показа ни го съвсем ясно и Старецът. Най-добре е ти да направиш същото с твоите хора.

— Разбира се. „Когато драконите се оригват…“ Да не би да намекваш за легендарните Пет Дракона?

— Да.

В този момент хубавото лице на Брайън Куок застина в маска — студени, черни очи на фона на златистата му кожа, а правоъгълната му брадичка бе почти голобрада.

— Танг-по от тях ли е?

— Не знам, не съм сигурен. Винаги съм мислил, че е, въпреки, че нямам никакви доказателства. Не, не съм убеден, Брайън. А според теб от тях ли е?

— Не знам.

— Е, няма значение дали е, или не е. Все ще стигне до ушите на някой от тях, което всъщност ме интересува. Лично аз съм съвсем сигурен, че Петте Дракона съществуват. Че това са петима сержанти — китайци, които държат в ръцете си целия незаконен уличен хазарт на Хонконг и вероятно някои банди от изнудвачи за защита, няколко танцови зали и момичета.

— Мисля, че Петте Дракона са реалност, Робърт — може да са повече, може да са по-малко, но целият уличен хазарт се държи от полицията.

— Вероятно китайци, служещи в Кралската полиция, приятелче — поправи го Армстронг. — И все пак нямаме никакво доказателство. Никакво. А от години преследваме тази измамна надежда. Съмнявам се, че въобще някога ще можем да го докажем. — Той се захили. — Може би ти ще го направиш щом станеш помощник-комисар.

— За Бога, престани с тези глупости, Робърт.

— По дяволите, ти си едва на трийсет и девет, изкарал си специалния тежкарски курс в „Стаф колидж“ и вече си супер. Залагам сто към десет, че ще стигнеш до този пост.

— Готово.

— Трябваше да кажа сто хиляди — каза Армстронг с престорено огорчение. — Тогава нямаше да се хванеш.

— Опитай.

— Няма. Не мога да си позволя да загубя толкова много мангизи — може тази година да те убият или догодина, или Бог знае какво, или пък да откажеш, но, ако това не стане, ще лапнеш голямото място, преди да се пенсионираш, при положение, че си готов да извървиш целия този път.

— Заедно с теб.

— Без мен. Аз съм прекалено бясно английско куче. — Армстронг го потупа радостно по гърба. — Това ще бъде велик миг. Но — и ти няма да успееш да сгащиш Драконите, дори и да го докажеш, в което се съмнявам.

— Няма ли?

— Няма. Аз не съм против хазарта. Всички китайци искат да играят и ако няколко полицаи — китайци държат незаконния уличен хазарт, това ще е съвсем чисто и съвсем честно, макар и адски незаконно. Ако не го държат те, ще го държат триадите. Тогава разбитите на групи малки гадни копеленца, които ние с толкова усилия държим разделени, отново ще се обединят в един голям тонг и пред нас наистина ще се изправи огромен проблем. Познаваш ме, братче, не съм човек, които обича да си създава неприятности, затова и няма да стана помощник-комисар. Това положение ми харесва. Драконите управляват хазарта и така поддържаме разцеплението между триадите. И само поради факта, че полицаите винаги се държат здраво и са най-силната триада в Хонконг, по улиците ще цари спокойствие, населението ще спазва реда и почти няма да има престъпност, жестока престъпност.

Брайън Куок го гледаше съсредоточено:

— Ти наистина вярваш в това, нали?

— Да. По някакъв странен начин точно сега Драконите са една от най-силните ни опори. Да погледнем истината в очите, Брайън, само китайци са в състояние да управляват китайци. Тази ситуация е изгодна и за тях. Бруталната престъпност и за тях е зло. По този начин ние получаваме помощ, когато ни потрябва — понякога може би помощ, която ние, мръсните чужденци, не бихме могли да получим по някакъв друг начин. Не защитавам тяхната корумпираност или това, че нарушават закона — ни най-малко, нито подкупите, нито информаторите. Но коя полиция може да работи, без понякога да си изцапа ръцете и без подлите копеленца информатори? Затова според мен злото, чийто носител са Драконите, тук запълва една необходимост. Хонконг е Китай, а Китай е нещо по-особено. Ако става въпрос само за незаконен хазарт, нямам нищо против, все ми е едно. Мен ако питаш, бих го узаконил още тази нощ, но ще съсипя всички, които се занимават с изнудване, танцови зали и момичета. Както знаеш, не понасям сводниците. Хазартът е нещо друго. Как можеш да забраниш на един китаец да играе? Не можеш. Затова по-добре го направи законен и всички ще бъдат доволни. От колко години хонконгската полиция го предлага и всяка година ни отказват — поне от двайсет. Но не. И защо? Макао! Толкова е просто. Доброто старо португалско Макао живее от незаконен хазарт и контрабанда на злато и само това им помага да оцелеят. И ние не можем да си позволим — ние, Обединеното Кралство, не можем да си позволим да завъртим кранчето на нашия стар съюзник.

— Робърт Армстронг — министър-председател!

— Гледай си работата! Но това е истината. Парите, които събираме от незаконния хазарт, са единствените, с които разполагаме за заплащането на мрежата ни от информатори. От къде другаде можем да получим толкова бързо пари? От благодарното ни правителство? Не ме разсмивай! От няколкото допълнителни долара на благодарните данъкоплатци, които защитаваме? Ха!

— Може да си прав. А може и да не си, Робърт. Но със сигурност някой ден това ще се обърне срещу нас. Таксите — неизвестните и безотчетни пари, които „случайно“ се оказват в някое чекмедже в полицията? Нали е така?

— Да, но не и срещу мен, не съм вътре и не вземам такси, както и огромното мнозинство от полицаите. Англичани или китайци. А между другото, как бихме могли ние, триста двадесет и седем офицери — бедни, мръсни чужденци, — да управляваме осем хиляди културни младши офицери и полицаи, и още три милиона и половина културни копеленца, които така или иначе ни ненавиждат до мозъка на костите си.

Брайън Куок се засмя. Смехът му бе заразителен и Армстронг го последва, а после добави:

— Мамка ти, задето ме накара пак да се разприказвам.

— И на тебе. Между другото, ти ли ще го четеш пръв или аз?

Армстронг погледна към папката, която държеше в ръката. Беше тънка и в нея имаше дванадесет, гъсто изписани на машина, страници. Приличаше повече на бюлетин с различни теми, под различни заглавия. Съдържанието на първа страница беше следното: Първа глава: Политическа и бизнес-прогноза за Обединеното Кралство. Втора глава: КГБ в Азия. Трета глава: Злато. Четвърта глава: Последни разработки на ЦРУ.

Армстронг с отегчение вдигна краката си върху бюрото и се нагласи по-удобно на стола. После взе друго решение и подаде папката на Брайън:

— Ето, можеш да я прочетеш. Ти четеш по-бързо от мен. Омръзнало ми е да чета за бедствия.

Брайън Куок я взе, с едва сдържано нетърпение, а сърцето му биеше силно.

Армстронг го наблюдаваше. Видя как лицето на приятеля му изгуби цвета си. Това го разтревожи. Брайън Куок трудно се стряскаше. Той прочете целия доклад, след това го прелисти, за да погледне още веднъж два-три параграфа и бавно затвори папката.

— Толкова ли е лошо? — попита Армстронг.

— По-лошо е. Някои от тези неща… ами, ако не беше подписът на А. Медфърд Грант, щях да реша, че онзи, който го е писал, не е с всичкия си. Той твърди, че ЦРУ има сериозна връзка с Мафията, че подготвят свалянето на Кастро, много силни са във Виетнам, в наркотрафика и Бог знае още къде. Ето — прочети го сам.

— А нещо за стария шпионин?

— Със сигурност си имаме такъв. — Брайън отвори отново папката и откри параграфа. — Слушай:

Нямам съмнение, че понастоящем на висок пост в хонконгската полиция работи комунистически агент. В свръхсекретни документи, донесени от генерал Ханс Рихтер, заместник-шеф на източногерманския комитет за държавна сигурност, при бягството му на запад през март тази година, ясно е написано, че кодовото му название е Нашият приятел и че е внедрен поне от десет, а може би и петнадесет години. Неговата свръзка вероятно е служител на КГБ в Хонконг, който се представя за дружелюбен бизнесмен от страните зад Желязната завеса или като банкер, журналист, моряк, слязъл от някой от съветските кораби, пуснали котва в Хонконг. Сред многото документирана информация, която е предоставил „Нашият приятел“ са и: всички тайни радиоканали, всички тайни частни телефонни номера на губернатора, на шефа на полицията и висшия ешелон на хонконгското правителство, както и много подробни досиета на повечето от тях…

— Досиета ли? — прекъсна го Армстронг. — Включени ли са тук?

— Не.

— Мамка му! Продължавай, Брайън.

… на повечето от тях; секретните планове на полицията за борба с провокираните от комунистите бунтове, или повторението на Каулуунските метежи; копия от всички лични досиета на служителите на полицията над чин инспектор; имената на шестима важни националисти, нелегални агенти на Куоминтанг, действащи в Хонконг под ръководството на генерал Джен Танг-уа (приложение А); подробен списък на агентите на хонконгското Специално разузнаване в Куантунг под общото командване на старши агент У Фонг Фонг (приложение Б).

— Господи! — изпъшка Армстронг. — Трябва хитро да измъкнем стария Фонг Фонг и момчетата му.

— Да.

— У Тат-синг в списъка ли е!

Куок погледна в приложението:

— Да. Слушай, този раздел е към края си:

Заключението на нашата комисия е, че до отстраняването на този предател, вътрешната сигурност на Хонконг е в опасност. Защо тази информация не е предадена на самата полиция, все още не знаем. Предполагаме, че е свързано с настоящото проникване на много съветски агенти на всички нива в администрацията на Обединеното Кралство, което създава условия за съществуването на такива като Филби и прави възможно потулването, погрешното представяне или изменението на такъв вид информация (което беше предмет на Проучване 4/1962). Предлагаме този доклад или части от него да бъде незабавно предоставен на губернатора или на комисаря на полицията на Хонконг, ако считате, че можете да им се доверите.

Брайън Куок вдигна очи, а в съзнанието му бушуваше буря.

— Има и още няколко раздела, Господи, политическата ситуация в Кралството, а след това идва ред и на Севрин… Прочети го. — Той поклати безпомощно глава. — Господи, ако това е вярно… значи сме затънали до шията. Боже милостиви!

Армстронг тихо изпсува.

— Кой? Кой може да е шпионинът? Трябва да е по върховете. Но кой?

След дълга тишина, Брайън каза:

— Единственият… единственият, който би могъл да знае всичко това е самият Крос.

— О, я стига, за Бога!

— Помисли си, Робърт. Той е познавал Филби. Нали е учил в Кеймбридж? Двамата са били със сходен произход, на една възраст са били в разузнаването по време на войната, както и Бърджис и Маклийн. След като на Филби му се е разминало след толкова много години, защо не и на Крос?

— Невъзможно!

— Кой друг, освен него? Нали цял живот е бил в шести отдел на Военното разузнаване? Не беше ли тук на обиколка през петдесетте, а след това не го ли изпратиха отново преди пет години, за да създаде Специалното разузнаване като отделен клон на Специалния отдел? И нали оттогава той е шефът му?

— Това не доказва нищо.

— О?

Настъпи дълга тишина. Армстронг наблюдаваше внимателно своя приятел. Познаваше го прекалено добре и можеше да разбере кога говори сериозно.

— Имаш ли нещо конкретно? — попита той с неудобство.

— Да речем това, че Крос е хомосексуалист.

— Ти съвсем си откачил — избухна Армстронг. — Той е женен и… и може да е злобно копеле, но никога не е имало и намек за такова нещо. Никога.

— Да, но няма деца, жена му е непрекъснато в Англия, а когато е тук, спят в отделни стаи.

— Откъде знаеш?

— Техният ама знае, така че, ако имах желание, можех лесно да го разбера.

— Това нищо не значи. Много семейства спят в отделни стаи. Грешиш за Крос.

— Да речем, че мога да ти дам доказателство?

— Какво?

— Къде винаги прекарва част от отпуската си? Камерунските плата в Малая. Да речем, че там има приятел — млад малаец, известен педи.

— Бих искал да видя снимки, но и двамата знаем, че те могат да бъдат фалшифицирани — каза остро Армстронг. — Бих искал да чуя магнетофонни записи, но и двамата знаем, че и те могат да бъдат подправени. А самият младеж? Това не значи нищо. Фабрикуването на фалшиви показания и намирането на мними свидетели е много стар и изтъркан номер. Никога не е имало дори намек… а дори и да е с двойна резба, това не значи нищо — не всички обратни са предатели.

— Да. Но всички обратни много лесно биха могли да бъдат изнудвани. И ако той е, ще бъде един от най-заподозрените. Така ли е?

Армстронг се огледа притеснено:

— Не искам дори да говорим за това тук, може кабинетът да се подслушва.

— И ако е така?

— Ако е така и ако това, което казваш, е вярно, може да ни измете толкова бързо, че свят ще ти се завие. Така или иначе ще го направи.

— Може би. Но ако той е човекът, то тогава ще знае, че сме го усетили. А ако не е, ще ни се изсмее и аз изхвърчам от Специалното разузнаване. Във всеки случай, Робърт, не може да очисти всички китайци от полицията.

Армстронг го изгледа втренчено:

— Какво искаш да кажеш?

— Може би има някоя папка за него. Може би всеки китаец, с чин по-висок от ефрейтор, я е прочел.

— Какво?

— Я стига, Робърт, знаеш много добре, че китайците си умират да членуват в клубове. Може би има някоя папка, може…

— Искаш да кажеш, че сте организирани в братство? В тонг, в тайно общество? Триада в полицията?

— Казах, може би. Това са само догадки, Робърт. Казах вероятно и може би.

— Кой е Големият Дракон? Ти ли?

— Не съм казал, че има такава организация. Казах, може би.

— Има ли и други папки? Например за мен?

— Може би.

— И?

— И ако е имало, Робърт — каза нежно Брайън Куок, — щях да кажа, че си чудесен полицай, че си неподкупен, че си заложил много на фондовата борса, но си сбъркал и сега имаш нужда от някакви си двайсет хиляди, за да върнеш някои належащи дългове — и още няколко други неща.

— Какви други неща?

— Това е Китай, приятелю. Знаем почти всичко, което е свързано с quai loh. Принудени сме, за да оцелеем, не е ли така?

Армстронг го погледна особено:

— Защо досега не си ми казал нищо?

— И сега не съм ти казал нищо. Нищо. Казах „може би“ и повтарям — може би. Но ако всичко това е вярно… — Той му подаде папката и избърса потта от горната си устна. — Сам го прочети. Ако е вярно, значи наистина страшно сме загазили и ще трябва да работим много бързо. Това, което казах, бяха само предположения. Но не и за Крос. Слушай, Робърт, хващам се на бас хиляда срещу едно, че шпионинът е той.