Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2012 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част I

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част II

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

История

  1. — Добавяне

79

20:56 часа

Свличането беше започнало по-нагоре в планината, над „По Шан роуд“, пресече шосето и се блъсна в един двуетажен гараж с такава сила, че гаражът се завъртя и се прекатури, плъзна се малко надолу и се срути. Земната маса набра скорост, заобиколи един висок тъмен блок, пресече „Кондуит роуд“ и смаза двуетажната къща на Ричард Куанг. После, заедно с тези две сгради потокът, вече 900 фута дълъг и 200 фута широк — 50 хиляди тона пръст и камъни — продължи, пътя си надолу през „Коутуол роуд“ и се блъсна в „Роуз корт“.

Свличането трая 7 секунди.

При удара „Роуз корт“ сякаш потрепери, после се помести от основите си и тръгна по посока на пристанището, прекатури се и се пречупи в средата като човек, който коленичи, а после пада.

При падането горните етажи се удариха и откъснаха върха на по-ниския „Синклер тауърс“, после се срутиха и разпаднаха на парчета. Част от земния поток и разрушеното жилище продължиха пътя си надолу, нахлуха в една строителна площадка на склона на планината и спряха. Щом сградата се срутил сред облак прах, угаснаха и лампите. И над целия Мид Левълс легна вцепенена, бездънна тишина.

После се разнесоха писъци.

 

 

В тунела под „Синклер роуд“ Суслов се задушаваше, полузаровен всред отломки от зидария. Част от тавана на тунела се бе разкъсала, от разрушените отводни и водопроводни тръби струеше вода и тунелът се пълнеше бързо. Суслов се изправи несигурно и си проправи път навън, разсъдъкът му беше объркан и безпомощен, не знаеше нито какво става, нито какво се е случило, само, че някак си е бил заловен и упоен и сега е в някакъв кошмарен ритъм на сън и безсъние в червената стая. Огледа се наоколо, обхванат от паника. Всички сгради бяха тъмни, нямаше ток, заобикаляше го някакъв безформен куп от пищящи, мърдащи отломки. После инстинктите му надвиха и той побягна през глава надолу по „Синклер роуд“.

 

 

Високо горе на „Коутуол роуд“ чакащите от другата страна на първото свлачище не бяха пострадали, само парализирани от шока. Неколцината, които още се държаха на крака, сред тях и Кейси, не можеха да повярват на очите си. Докъдето им стигаше погледът, не се виждаше никакъв път, всичко беше отнесено от огромното свлачище. По-голямата част от допреди малко терасирания склон сега представляваше неравна повърхност от кал, пръст и камъни — пътищата и сградите бяха изчезнали, а Дънрос и компанията му бяха отнесени някъде надолу по склона.

Кейси се опита да изпищи, но бе останала без глас. После от устата й се откъсна едно „О, Боже! Линк!“, краката й сами я понесоха и преди да разбере какво става, тя вече лазеше, падаше и си пробиваше път надолу към развалините. Тъмнината беше ужасна, изпълнена с вледеняващи писъци, отвсякъде се надигаха гласове, викове за помощ, невероятната разкривена купчина от отломки все още се помръдваше тук-там, някъде още падаха и се разбиваха парчета от сградата. Изведнъж нощта се освети от експлодиращи електропроводи, които изригваха каскади от кълбовидни мълнии над развалините.

Кейси се втурна обезумяла към мястото, където по-рано беше фоайето. Далече надолу, почти скрита в тъмнината, се стелеше разкривена маса от чакъл, бетонни блокове, греди, обувки, играчки, съдове, дивани, столове, легла, радиоапарати, телевизори, дрехи, крайници, книги, три коли, които бяха паркирани отвън, и нови писъци. После в светлината на експлодиращите електропроводи тя зърна надолу по склона смачканите останки на някогашния асансьор със стърчащи от него счупени ръце и крака.

Линк! — крещеше, колкото глас имаше Кейси, без да усети, че плаче и сълзите се стичат по лицето й. Но отговор нямаше. Започна отчаяно да се катери по опасните отломки, едва не падна, но пак запълзя надолу. Около нея пищяха и викаха мъже и жени. Някъде наблизо се разнесе слаб ужасен вопъл и отломките помръднаха. Тя падна на колене, чорапите и роклята й бяха скъсани, коленете й издрани, и отмести няколко тухли, под които се откри малка кухина и в нея три-четири годишно китайче ужасено, кашлящо, почти задушено, заклещено под огромна стенеща купчина каменни късове.

— О, Боже, горкичкото.

Кейси се огледа наоколо обезумяла, но нямаше кой да й помогне. Част от отломките се размърдаха със стон и писък, като освободиха голям бетонен къс със забодено в него армиращо желязо. Забравила собствената си безопасност, Кейси започна да размества парчетата с разкървавени пръсти. Отломките под нея отново се размърдаха и част от тях се свлякоха надолу по склона. Тя отчаяно разчисти с нокти малък проход и сграбчи ръката на момиченцето, като му помогна да се измъкне навън, после го прегърна и бързо се отдръпна на по-безопасно място, тъй като отломките, на които беше стъпила, се срутиха — Кейси остана сама, с треперещото дете в безопасност й невредимо в ръцете й, вкопчило се здраво в нея.

 

 

Когато лавината от пръст се спусна надолу по хълма и разкъса по-голямата част от пътя и парапета, на края на които свряха Дънрос и компанията му, те бяха пометени надолу по стръмния склон, но падането им бе омекотено от храсталак и друга растителност. Тай-панът се изправи в здрачевината, объркан и замаян, учуден, че може да стои на краката си и е невредим. Наблизо се чуваха агонизиращи стонове. Дънрос се изкачи опипом по стръмния, кален и мокър склон до Дайан Чен. Тя беше почти в безсъзнание и стенеше, единият й крак беше жестоко извит под нея. Костта й стърчеше навън, но доколкото можеше да се забележи, нямаше разкъсани артерии и опасни кръвоизливи. Той изпъна крака й колкото се може по-внимателно, но тя изпищя от болка и припадна. Дънрос почувства нечие присъствие наблизо и погледна нагоре. Там стоеше Рико, разрошена, с разкъсана рокля и без обувки, от носа й се стичаше струйка кръв.

— Божичко, добре ли си?

— Да… — отвърна тя разтреперана. — Това… това земетресение ли беше?

В този момент избухна нова експлозия от късо съединение на електропроводите и за секунди районът се освети от кълбовидни мълнии.

— Господи — ахна тай-панът. — Също като в Лондон по време на въздушните нападения.

Тогава съзря Филип Чен върху купчина камъни около една фиданка, проснат неподвижно с главата надолу.

— Стой тук с Дайан — заповяда той на Рико и тръгна надолу по склона. Обърна стареца по гръб, изтръпнал от ужас. Неговият компрадор още дишаше. Дънрос потръпна от облекчение. Настани го колкото се може по-удобно и се огледа в мрака. И други хора се надигаха. Недалеч от себе си забеляза Крисчън Токс, който разтърсваше главата си, опитвайки се да я проясни.

— Отвратителна дяволска работа — повтаряше непрекъснато той. — Тук сигурно живеят няколкостотин души — Токс се изправи на крака олюлявайки се, но се подхлъзна в калта и отново изруга. — Трябва… трябва да се добера до телефон. Подайте ми ръка, ако обичате — пак се подхлъзна и изруга. — Идиотският ми глезен. Май съм го изкълчил.

Дънрос му помогна да се изправи, после го хванаха с Рико от двете страни и се изкачиха тромаво по останките до пътя. Някои от хората там още стояха като вцепенени, други се катереха по първото свлачище, за да се опитат да помогнат. Част от обитателите на сградата стенеха като обезумели. На едно място държаха за ръце една жена, а мъжът й вече тичаше, падаше и ставаше надолу към развалините, където бяха останали трите им деца с тяхната ама.

Щом стъпиха на равно, Токс забърза, накуцвайки надолу по „Коутуол роуд“, а Дънрос се втурна към колата си за фенерче и аптечка.

Лим никакъв не се виждаше. Дънрос се сети, че шофьорът му беше с тях, когато се спусна лавината. Докато търсеше ключовете от багажника, той се опита да си спомни.

„Кой беше с нас? Токс, Рико, Жак — не, Жак си тръгна, Филип и Дайан Чен, Бар, не, него го оставихме на приема. Боже Господи! Приемът. Бях забравил за него! Кой още беше там? Ричард Куанг и жена му, Плъм, Джонджон, не, той си тръгна по-рано, Роджър Крос, не, чакай, той не си ли тръгна?“

Дънрос отвори багажника и извади две фенерчета, аптечката и дълго въже. Върна се бегом при Рико, като гърбът вече го наболяваше.

— Ще се върнеш ли да се погрижиш за Дайан и Филип, докато аз потърся помощ? — гласът му беше преднамерено строг. — Ето — даде й фенерче, бинтове и шише аспирин. — Върви. Дайан си е счупила крака. За Филип не знам. Направи каквото можеш и остани при тях, докато дойде линейка или се върна аз. Разбра ли ме?

— Да, да, добре — в очите й проблесна страх, като погледна нагоре. — Има ли опасност от ново свличане?

— Не. Няма страшно. Върви бързо.

Сигурността му разсея страховете й и тя тръгна надолу по пътя, като стъпваше внимателно. Дънрос едва тогава забеляза, че е боса. Спомни си, че Дайан и Филип също бяха боси. Изпъна се, за да облекчи болката в гърба си. Дрехите му бяха раздрани, но той не им обърна внимание, а се втурна към първото свлачище. От далечината се донесе воят на полицейски сирени. Едва не му призля от облекчение, като хукна към тях.

Тогава забеляза Орланда в началото на колоната от коли. Тя гледаше неподвижно към мястото, където преди това се издигаше „Роуз корт“, устните й потрепваха, леки спазми разтърсваха лицето и тялото й и Дънрос си спомни, че през нощта на пожара тя беше също толкова зашеметена и едва не припадна. Побърза да отиде при нея и я разтърси, надявайки се да я извади от шоковото състояние.

Орланда!

Тя се съвзе.

— О… О… какво… какво…

Дънрос с огромно облекчение видя, че погледът й се избистри, съзря агонията и бликналите й сълзи.

— Всичко е наред. Няма за какво да се притесняваш. Стегни се сега, всичко е наред, Орланда! — каза й той с нежен, но твърд глас, подпря я на капака на една кола и я остави.

— О, Боже! Линк! — извика след него през сълзи. — Линк… Линк е там!

Дънрос веднага спря и се обърна.

— Къде? Къде е?

— В… в апартамента ми. На осмия етаж… на осмия етаж!

Дънрос отново хукна, фенерчето му беше единственото светло петънце в тресавището.

Тук-там вече се срещаха хора, отправили се слепешката към развалините, като затъваха до глезени в калта, оградили в шепи запалени клечки кибрит. Когато Дънрос се приближи до мястото на срутването, сърцето му се преобърна. Усети миризмата на газ. Тя се засилваше с всяка измината секунда.

Загасете кибрита, за Бога! — изрева той. — Всички ни ще пратите по дяволите!

Видя Кейси.

 

 

Полицейската кола се изкачваше с рев нагоре по хълма след пожарната и макар че сирената й виеше, никой в натовареното движение не й правеше път. Армстронг приемаше обажданията по радиото:

— Всички полицейски части и пожарни команди да се насочат към „Коутуол роуд“. Тревога, тревога, тревога! Ново земно свличане в района на По Шан и „Синклер роуд“! Обадилите се съобщиха, че са се срутили „Роуз корт“ и други две дванадесететажни сгради.

— Ама че работа! — промърмори Армстронг. — Внимавай, за Бога! — сопна се той на шофьора, който бе преминал в другото платно и едва не се блъсна в един камион. — Тук завий надясно, мини напряко през „Касъл“ за „Робинсън“ и тръгни по този път за „Синклер“.

Изтощен и със силно главоболие, той се прибираше вкъщи след нов възстановителен сеанс с Брайън Куок, когато чу съобщението за свличането. Спомни си, че на „Синклер роуд“ живее Крос, който му каза, че ще ходи на приема на Джейсън Плъм, като преди това ще провери с Роузмънт някаква следа, и реши да иде да види какво става. Боже, кой ще поеме СИ, ако с Крос се е случило нещо? И дали ще трябва да освободим Брайън, или ще го задържим, или какво?

Нов глас, решителен и спокоен, надделя над силните атмосферни смущения по радиото:

— Говори заместник-началникът на пожарната охрана, Соумс. Извънредно положение от първа степен! — Армстронг и шофьорът затаиха дъх. — Намирам се на кръстопътя на „Синклер“, „Робинсън“ и „Коутуол роуд“, където съм установил щаба си. Извънредно положение от първа степен, повтарям, от първа степен! Веднага да се уведомят комисарят и губернаторът, това е катастрофа от голям мащаб. Предупредете всички болници в колонията да имат готовност. Всички линейки и медицинският персонал да се отправят към района. Ще имаме нужда от незабавна и значителна армейска помощ. Няма ток, така че искаме генератори, кабели и прожектори.

— Боже Господи! — възкликна Армстронг. После рязко се обърна към шофьора. — Натисни газта, за Бога, и побързай!

Колата увеличи скоростта си.

 

 

— О, Йан — проплака Кейси, все още със зашеметеното дете на ръце. — Линк е там някъде долу.

— Да, да, знам — надвика той безумния хаос от писъци и викове за помощ, заглушаващи зловещото скърцане на развалините, които продължаваха да се слягат. Наоколо бродеха хора, които не знаеха къде да търсят, откъде да започнат, как да помогнат.

— О, да, но… но Линк. Аз не зн… — тя замълча.

Точно пред тях на склона, недалеч от останките на асансьора, се слегна голяма купчина изкривени греди и раздробени късове бетон и даде началото на нова лавина от камъни надолу по хълма. Дънрос насочи фенерчето си натам и те видяха как асансьорът бе засипан от вълна от падащи отломки и се свлече надолу, оставяйки след себе си пътека от тела.

— О, Боже — изплака Кейси. Детето се вкопчи уплашено в нея.

— Върни се в колата, там ще си в без… — в този момент към тях се втурна някакъв обезумял от тревога мъж, погледна детето в ръцете й, после го грабна и го притисна до себе си, благодарейки сподавено на Бога и на нея.

— Къде, къде я намерихте?

Кейси му посочи вцепенено.

Той погледна объркан мястото, после се отдалечи в нощта, без да скрие сълзите си на облекчение.

— Остани тук, Кейси — каза настоятелно Дънрос всред шума на приближаващите се от всички страни сирени. — Аз ще поогледам набързо.

— Внимавай, моля те. Не ти ли мирише на газ?

— Да, много силно.

Като си светеше с фенерчето, той започна да слиза надолу по развалините, под, над и между отломките, като се хлъзгаше, падаше и пак ставаше. Беше опасно да се върви сред тази несигурна и скърцаща маса. Първото смачкано тяло беше на някаква непозната китайка. Десетина ярда по-надолу попадна на мъж европеец със смазана, почти липсваща глава. Освети набързо с фенерчето пред себе си, но не видя Бартлет сред труповете. Малко по-надолу имаше още две премазани тела, и двете на китайци. Като преодоля гаденето си, той се промъкна под един опасен навес до европееца и като придържаше внимателно фенерчето си, бръкна в джоба му. Шофьорската книжка беше на името на Ричард Пагмайър.

— Боже! — прошепна Дънрос. Миризмата на газ беше много силна. Стомахът му се преобърна, когато от някакви електропроводи долу в ниското бликнаха нови искри. „Всички ще отидем на оня свят, ако тия искри стигнат дотук“ — помисли си той. Измъкна се внимателно от развалините и се изправи в цял ръст, като задиша по-спокойно. След няколко крачки дочу слаб стон. Трябваше му малко време, за да се ориентира, но откри източника и се спусна надолу с разтуптяно сърце. Мушна се много внимателно под един огромен навес от греди и отломъци. Хвана здраво с ръце бетонния отломък. Наблегна с все сила и го отметна настрани. Отдолу се показа мъжка глава.

— Помощ — прошепна тихо Клинкър. — Бог да те поживи, приятелю…

— Чакай малко.

Дънрос забеляза, че човекът е притиснат от огромна греда, която обаче придържаше и бетонните парчета да не се стоварят отгоре му. Освети с фенерчето си наоколо и попадна на счупена тръба. Опита се да я използва като лост, с който да отмести гредата. Една пирамида от камъни се размърда застрашително.

— Можеш ли да се помръднеш? — попита той задъхан.

— Краката ми… краката ми са много зле, но ще опитам — Клинкър се протегна и хвана за едно стърчащо желязо. — Когато кажеш.

— Как се казваш?

— Клинкър. Ърни Клинкър. А ти?

— Дънрос. Йан Дънрос…

— О! — Клинкър извърна с мъка главата си и погледна нагоре, лицето му беше цялото в кръв, косата сплъстена и устните разранени. — Благодаря, тай-пан — каза той. — Когато кажеш.

Дънрос се облегна с цялото си тяло и мощ върху импровизирания си лост. Гредата се повдигна на сантиметър. Клинкър се размърда, но не можа да се помести.

— Още малко, приятел — изпъшка той от остра болка. Дънрос отново натисна. Усети как жилите на ръцете и краката му се изопнаха от напрежението. Гредата се повдигна още малко. Няколко камъчета се отрониха в дупката. Още малко.

— Сега! — подкани той. — Не мога да я задържа…

Мъжът стисна още по-здраво желязото и бавно се изтегли.

При раздвижването му се отрониха нови камъчета. Щом тялото му се освободи, Дънрос отпусна много внимателно гредата и когато тя легна на мястото си, сграбчи Клинкър и го измъкна на свобода. Едва тогава забеляза кървавата диря от липсващото му ляво стъпало.

— Не мърдай, човече — каза той състрадателно, докато старецът лежеше задъхан, почти изгубил съзнание, и се опитваше да не стене от болка. Дънрос разкъса един бинт и му направи груб турникет точно под коляното.

После се изправи в ограниченото пространство и погледна злокобния навес над главата си, опитвайки се да реши какво да прави сега. После дочу грохота и писъка на свличащите се отломъци. Земята се наклони и той се наведе, като закри глава с ръце. Надигна се нова лавина…