Джеймс Клавел
Търговска къща (82)

80

21:13 часа

Бяха изминали само 16 минути от срутването на „Роуз корт“ и върху обширния район на разрушенията вече имаше много хора. Някои се бяха измъкнали от отломките. Другите бяха спасители, а долу, близо до командния пункт, установен на кръстопътя, се събраха полицейски коли и четири спасителни команди с пожарни, чийто подвижни фарове обливаха със светлина склона. Пожарникари и полицаи си пробиваха трескаво път през развалините. Избухна малък пожар, който беше набързо потушен, тъй като всички съзнаваха опасността от газ. Една линейка с ранени или умиращи замина и пристигаха нови.

Тъмнината създаваше хаос, уличните светлини бяха угаснали, започваше да вали. Преди минута пристигна дивизионният командир на пожарната охрана и повика инженери от газовата компания, а други специалисти бяха изпратени да проверят основите на намиращите се наблизо високи сгради и други постройки и да решат дали не се налага да бъдат евакуирани — и трите редици по „Коутуол“, „Кондуит“ и „По Шан роуд“ бяха под съмнение.

— Боже — прошепна ужасен командирът, — ще са необходими цели седмици да се изровят жертвите и да се разчисти всичко това.

Но стоеше на открито и външно беше въплъщение на спокойствието. Нова патрулна кола зави със сирената си и спря.

— О, здравей, Робърт — поздрави пожарникарят, когато Армстронг се приближи до него. — Да — забеляза той ужаса му — един Бог знае колко хора са погребани под…

— Внимавайте! — изкрещя някой и всички се разбягаха, когато от разрушените горни етажи на „Синклер тауърс“ се откъсна огромно парче железобетон и се стовари на земята. Една от полицейските коли обърна фаровете си нагоре. Сега можеха да видят зяпналите към небето полуразрушени стени. На ръба се люлееше някаква дребна фигурка.

— Пратете някой горе да види какво, по дяволите, става там!

Един пожарникар веднага хукна нататък…

По-нагоре, до бариерата на „Коутуол роуд“ в тъмнината се събираха зрители от съседните сгради, ужасени от възможността от ново свличане, обезумели обитатели, които не знаеха дали да се евакуират, или не. Орланда все още стоеше вцепенена до колата и дъждът, се смесваше със сълзите й. През бариерата се изсипа нова група полицейски подкрепления, които се разпръснаха във верига из тресавището и започнаха да оглеждат терена с мощни прожектори. Един от тях чу вик за помощ и насочи фенерчето си към храсталака, но после промени посоката като видя Рико да маха и вика, а до нея лежаха две неподвижни фигури.

По-долу, на разклонението на „Коутуол“ намали и спря колата на Горнт. Той пренебрегна нарежданията на измъчения полицай, пусна ключовете в ръката му и се втурна нагоре по хълма. Като се приближи до бариерата и видя размера на разрушенията. Горнт се изуми. Само преди минути пи и флиртува тук с Кейси и всичко беше наред. Работата с Орланда беше уредена. После победата му се превърна в поражение и той се нахвърли върху Дънрос, но по някакво чудо си тръгна навреме, а сега всички останали може би са мъртви, погребани в развалините, изчезнали завинаги! Божичко! Дънрос, Орланда, Кейси, Джейсън Бар…

— Дръпнете се от пътя! — извика полицаят. Покрай него притичаха нови санитари и пожарникари с брадвички, прехвърлиха се през дигата от кал, каменни блокове и дървета и се втурнаха към развалините.

— Извинете, сър, но не можете да останете тук.

Горнт се отмести настрани, задъхан от тичането.

— Спасил ли се е някой?

— О, да, разбира се, сигурен съм, че…

— Виждали ли сте Дънрос, Йан Дънрос?

— Кого?

— Тай-пана?

— Не, съжалявам, не съм — полицаят се извърна, за да спре и успокои някакви родители.

Горнт отново извърна поглед към срутването, все още ужасен от огромните му мащаби.

— Божичко — възкликна някакъв глас с американски акцент наблизо.

Горнт се обърна. Всред новодошлите, които се изкачваха с мъка нагоре, забеляза Пол Чой и Винъс Пун. Всички се бяха втренчили смаяно в тъмнината.

— Божичко!

— Какво правиш тук, Пол?

— О, здравейте мистър Горнт! Моят… чичо е някъде там — едва успя да каже Пол Чой. — Боже Господи, виждате ли това?

— Фор Фингър ли?

— Да. Той…

Винъс Пун надменно го прекъсна:

— Мистър Уу ме очаква да обсъдим един филмов договор. Той ще бъде продуцент.

Горнт пропусна тази очевидна измислица, докато умът му усилено работеше. Ако успее да спаси Фор Фингър, старецът може и да му помогне да се отърве от задаващото се поражение на борсата.

— На кой етаж е бил?

— На петия — отговори Винъс Пун.

— Пол, заобиколи откъм „Синклер“ и тръгни нагоре от тази страна на склона. Аз ще тръгна надолу да те пресрещна! Върви!

Младежът хукна, преди Винъс Пун да успее да го спре. Полицаят все още беше ангажиран настрани. Горнт се втурна без колебание към бариерата. Той познаваше добре апартамента на Плъм, който беше на петия етаж — Уу вероятно беше някъде наблизо. В тъмнината не забеляза Орланда от другата страна на пътя.

След като се прехвърли през бариерата, тръгна колкото се може по-бързо, но краката му затъваха в пръстта. На няколко пъти се препъна.

— Айейа, уважаеми сър! — извика той на кантонезки на един санитар с носилка, когото зърна наблизо. — Имате ли резервно фенерче?

— Да, да, заповядайте! — отговори мъжът. — Но внимавайте, пътеката е опасна. Има много духове.

Горнт му благодари и забърза нататък, за да навакса загубеното време. Като се приближи до мястото на фоайето, той спря. Нагоре по хълма, докъдето му стигаше погледът, зееше само грозната наклонена рана на свлачището, широка 100 ярда. По краищата и на трите редици от сгради имаше други застрашени постройки и високи здания, едно, от които още беше в строеж, и при мисълта да бъде затворен в едно от тях му прилоша. Целият „Кондуит роуд“ бе пометен, имаше изкоренени дървета и съборен парапет. Като погледна надолу, Горнт потрепери.

— Това не е възможно — промълви той, като си спомни колко висок и стабилен беше „Роуз корт“ и колко радост му носеше през годините. После съзря светлините на върха на „Синклер тауърс“, сградата, която винаги бе ненавиждал, задето му закрива изгледа — още повече намрази Дънрос затова, че я финансира и я притежаваше. Забеляза, че горният ъгъл липсва и по него премина вълна на задоволство, което бързо се превърна в тъга при мисълта за неговия собствен апартамент на дванадесетия етаж на „Роуз корт“ и приятното време, което бе прекарал с Орланда на осмия етаж на същата сграда, сега превърната в развалини, пълни със смърт.

— Божичко — възкликна на глас Горнт и благослови своя джос. После продължи нататък.

 

 

Кейси седеше нещастна на купчина камъни и чакаше. По целия склон в здрачевината работеха спасители, които пристъпваха предпазливо по опасната повърхност и от време на време викаха, а после се ослушваха за отговор от развалините. Тук-там някои отчаяно копаеха и разчистваха отломките, щом намереха някой нов нещастник.

Кейси стана и погледна неспокойно надолу по склона за Дънрос. Той бързо се изгуби от полезрението й, но от време на време улавяше светлината на фенерчето му. От няколко минути обаче и то не се виждаше. Тревогата й нарасна, минутите се влачеха и при всяко наслагване на развалините, страхът й се усилваше. Линк, Линк е някъде там, се набиваше в мозъка й.

„Трябва да направя нещо, не мога само да седя, не, по-добре да седя и да чакам, и да се моля, и да чакам, да чакам Йан да се върне. Той ще го намери…“

Кейси скочи на крака, обзета от внезапен ужас. От средата на склона се откъсна нова лавина от камъни и се спусна надолу, разпръсквайки спасителите, които хукнаха да бягат. След секунда верижната реакция престана и отново настъпи тишина, но сърцето й продължи да тупти. Не се виждаше никаква светлинка от фенерчето на Дънрос, за да й вдъхне увереност.

— О, Господи, дано е добре!

— Кейси? Кейси, ти ли си? — от тъмнината изскочи Горнт и се покатери до нея.

— О, Куилън — възкликна тя и той я прегърна, придавайки й от своята сила. — Моля те, помогни на Лин…

— Дойдох веднага щом разбрах — побърза да я прекъсне той. — Съобщиха по радиото. Божичко, ужасих се, че сте… Въобще не очаквах… Дръж се, Кейси!

— Аз съм… Аз съм добре. Линк е… той е там някъде, Куилън.

— Какво? Но как така? Той…

— Той е бил в ап… в апартамента на Орланда и…

— Може би грешиш, Кейси. Слу…

— Не. Орланда ми каза.

— А? И тя ли се е спасила. — Горнт въздъхна. — И Орланда ли се спаси?

— Да. Беше с мене, наблизо, ей там. Аз видях как стана, Куилън, видях тази отвратителна лавина и как цялата сграда се срути и после хукнах насам, Йан дойде на помощ и Линк е т…

— Дънрос? И той ли се измъкна? — попита Горнт.

— О, да. Да, той сега е там долу. Част от срутената сграда се раздвижи и асансьорът, асансьорът беше пълен с тела. Йан е там долу някъде, търси… търси в случай, че… — Гласът й угасна.

Видя, че Горнт погледна към склона.

— Кой още се спаси?

— Жак, семейство Чен, журналистът, не знам…

Кейси не виждаше лицето му и не можеше да разбере какво мисли.

— Ти съжаляваш ли, че… че Йан е жив?

— Не. Напротив. Накъде отиде?

— Там долу — тя взе фенерчето и му показа. — Ей там, където е разчистено. Не съм го виждала от известно време, но е там някъде. Виждаш ли останките от асансьора? Някъде там.

Сега можеше да види по-добре брадатото му лице с изваяни черти и тъмни очи, но по него не се четеше нищо.

— Остани тук — каза й той. — Тук си в безопасност.

Взе фенерчето, тръгна към развалините, и скоро бе погълнат от тях.

Дъждът се усили, топъл като нощта, и Горнт изплю горчилката от устата си, едновременно вбесен и доволен, че неприятелят му е жив. Повече го искаше жив.

Пътят надолу беше много хлъзгав. Една дъска се заклати и поддаде. Той залитна и си ожули крака, изруга и продължи нататък, като подбираше по-безопасно място.

„Значи Йан, проклетият Дънрос, е излязъл преди сградата да се срути. Този проклетник сякаш е застрахован от злополуки. Божичко! Но не забравяй, че боговете бдяха и над тебе. Не го забравяй…“

Той спря. Някъде наблизо се носеха слаби викове за помощ. Напрегна слух, но не можа да определи посоката. Извика:

— Къде сте, къде сте? — и отново се ослуша. Нищо. Пак огледа колебливо пътя пред себе си. Цялата тази проклета маса може всеки момент да се плъзне стотина фута.

— Къде сте?

Отново нищо и Горнт продължи внимателно надолу, където миризмата на газ ставаше по-силна.

Като се приближи до останките на асансьора, той огледа телата, без да разпознае никое от тях, после продължи нататък и като зави внимателно покрай един ъгъл, се мушна под някакъв навес. Изведнъж го заслепи светлина от фенерче.

— Куилън, какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дънрос.

— Теб търся — отвърна мрачно Горнт, като насочи фенерчето си към него. — Кейси ми каза, че си играеш на криеница.

Дънрос се беше облегнал на купчина камъни, за да си поеме дъх, ръцете му бяха раздрани и окървавени, дрехите на парцали. Когато този участък от развалини се раздвижи, входът към кухнята се стесни. Дънрос се втурна да се спасява, фенерчето падна от ръката му и когато лавината отмина, той се оказа в капан заедно е Клинкър. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се паникьоса в тъмнината. Търпеливо опипа с ръце наоколо, за да намери фенерчето. И когато беше готов да се откаже, пръстите му го напипаха. Щом се сдоби пак със светлина, страхът му го напусна. Фенерчето му посочи друг път навън. Той изгледа Горнт и му се усмихна едва-едва:

— Съжаляваш ли, че не съм мъртъв?

Горнт сви рамене и му се усмихна по същия гаден начин:

— Да. Джос. Но скоро и това ще стане.

Навесът изскърца и леко помръдна и той го освети с фенерчето си. Двамата мъже затаиха дъх. Навесът се намести с въздишка.

— Съвсем скоро, ако не побързаме да се измъкнем оттук.

Дънрос се изправи и изстена, прерязан от остра болка в гърба.

— Не си ранен, надявам се? — попита Горнт.

Дънрос се изсмя и се почувства по-добре, страхът да не бъде погребан жив вече отмираше.

— Не. Ще ми помогнеш ли?

— Какво?

Дънрос насочи фенерчето си към отломките. Едва сега Горнт видя Клинкър.

— Озовах се тук, докато се опитвах да го спася.

Горнт веднага се притече на помощ, клекна и започна да размества отломките, за да разшири изхода.

— Казва се Клинкър. Краката му са премазани, едното му стъпало липсва.

— За Бога! Дай да ти помогна!

Горнт хвана по-здраво дъската и я отмести, после скочи в кухината. След секунда се извърна и погледна към Дънрос:

— Съжалявам, нещастникът е мъртъв!

— О, Боже! Сигурен ли си?

Горнт повдигна стареца като кукла и го изнесе навън.

— Горкият човечец!

— Джос. Каза ли къде се е намирал в сградата? На кой етаж? Имало ли е някой с него?

— Мърмореше, че бил пазач и живеел под зданието, а също и за някаква си Мейбъл или нещо подобно.

Горнт огледа с фенерчето си наоколо.

— Ти не си ли чул нещо или някой?

— Не.

— Да го изнесем оттук — предложи решително Горнт. Вдигнаха го. Излязоха навън, на сравнително по-безопасно място и спряха да си поемат дъх. Наблизо имаше неколцина санитари с носилки. Дънрос им махна.

— Ние ще го отнесем, уважаеми господине — каза единият. Нагласиха тялото на носилката и бързо го отнесоха.

— Куилън, преди да се върнем при Кейси. Тя каза…

— За Бартлет ли? Да, разбрах, че бил у Орланда — Горнт го погледна. — Апартаментът й беше на осмия етаж.

Дънрос погледна надолу по склона. Имаше повече светлинки отпред.

— Къде ли може да се намира сега?

— Сигурно е мъртъв. От осмия етаж?

— Да. Но къде?

Горнт огледа склона.

— Не мога да видя оттук. Може и да позная нещо, но се съмнявам. Трябва да е, трябва да е там долу, почти до „Синклер роуд“.

— Може да е жив, в някоя кухина. Да идем да видим.

Лицето на Горнт се изкриви в любопитна усмивка.

— Ти се нуждаеш от него и от сделката ви, нали?

— Не, не и сега.

— Глупости — Горнт се покатери на една издатина. — Кейси! — извика той, като образува фуния с ръцете си. — Ние слизаме надолу! Върни се до бариерата и чакай там!

Чуха слабия й отговор:

— Добре, внимавайте!

— Добре, Гунга Дин, щом ще си играем на герои, дай да го правим, както трябва. Аз водя — каза кисело Горнт и тръгна.

Дънрос имаше нужда от него и затова го последва, макар че Горнт все повече го дразнеше. Излязоха на открито. После заслизаха надолу по склона. От време на време попадаха на тяло или части от тела, но никого не разпознаха. Подминаха няколко души, обезумели роднини на изчезнали в разрушенията или пък оцелели, които неистово ровеха или се опитваха да извадят с ръце или с някакво парче дърво всичко, което успяваха да намерят.

В подножието на хълма Горнт спря и внимателно огледа развалините с фенерчето си.

— Има ли нещо? — попита Дънрос.

— Не — Горнт зърна някакви мръсни завеси, които можеха да бъдат и от апартамента на Орланда, но той от две години не бе ходил там. Фенерчето му трепна.

— Какво има?

— Нищо.

Горнт се закатери нагоре, търсейки някакви следи от апартамента на Орланда или „Ейжън пропъртис“ на петия етаж.

— Това може да е от мебелировката на Плъм — каза той. Диванът беше разцепен на половина и от него стърчаха пружини.

— Помощ! Помогнете за Бога!

Слабият вик на кантонезки дойде някъде от средата на този участък. Горнт веднага запълзя нататък, тъй като му се стори, че разпозна гласа на Фор Фингър, Дънрос го следваше плътно, над, под или покрай отломките. Всред купчина по-малки парчета откриха възрастен китаец, изплескан и целият покрит е прах. Той седеше сред развалините и се оглеждаше смутен наоколо, видимо невредим. Когато Горнт и Дънрос го приближиха, той направи гримаса, като примижаваше срещу светлината на фенерчетата им.

Те изведнъж го познаха, както и той тях. Това беше Смайлър Чинг, банкерът.

— Какво е станало, уважаеми господа? — попита той на лош кантонезки.

Горнт му обясни накратко и мъжът въздъхна:

— За Бога, това е невъзможно! Аз жив ли съм? Настина ли съм жив?

— Да. На кой етаж бяхте, Смайлър Чинг?

— На дванадесетия — бях в хола. Гледах телевизия — Смайлър Чинг разрови паметта си и устните му се разтегнаха в нова гримаса. — Тъкмо показваха малката лъжкиня, Винъс Пун, и после… после откъм „Кондуит роуд“ се чу оглушителен шум. След това се събудих тук, само преди няколко минути, събудих се тук.

— Кой беше с вас в апартамента?

— Моята ама. Първата жена беше отишла да играе ма-джонг!

Старецът се изправи внимателно, опипа крайниците си и се изкиска:

— Айейа, за Бога, това е някакво чудо, тай-пан и втори тай-пан! Боговете явно ме покровителстват и аз ще си възвърна банката и отново ще забогатея, и ще стана съдия в „Търф клъб“. Айейа! Ама че джос!

Той отново опипа стъпалата и краката си, после бавно се изправи и се отправи на по-безопасно място.

— Ако тринайсетият е тук, значи осмият е малко по-нататък — обади се Дънрос и посочи с фенерчето си.

Горнт кимна с изопнато лице.

— Щом това дърто копеле е оцеляло, значи и Бартлет може да е жив.

— Може. Да проверим.