Серия
Азиатската сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

15

23:05 часа

Дънрос, следван от Брайън Куок, се отправи към Роджър Крос, шефа на Специалното разузнаване, който бе на терасата и любезно разговаряше с Армстронг и тримата американци — Ед Ланган, униформения морски офицер, капитан трети ранг Джон Мишауър и Стенли Роузмънт, висок мъж на около петдесет. Дънрос не знаеше, че Ланган работи за ФБР, нито пък, че Мишауър работи за американското военноморско разузнаване. Знаеше само, че Роузмънт работи за ЦРУ, макар да не бе от висшите му служители. Някои от жените все още се връщаха по масите си, а други бъбреха по терасите или в градината. Мъжете лениво пиеха своите питиета. Настроението бе също толкова приятно, колкото и нощта. В салона няколко двойки танцуваха. Ейдриън беше между тях, а Пенелоуп стоически понасяше Хавъргил. Той забеляза Кейси и Бартлет, които бяха погълнати от разговора си с Питър и Фльор Марлоу и умираше от желание да дочуе какво си говореха. Този приятел, Марлоу, може да докара големи неприятности, помисли си между другото той. Вече знае прекалено много тайни и ако можеше да прочете нашата книга… Изключено, мислеше той. Дори и адът да замръзне! Това е книгата, която той никога няма да прочете. Как е могъл Аластър да направи такава глупост!

Преди няколко години Аластър Струан бе поръчал на един известен писател да напише историята на „Струан“ в чест на сто двайсет и пет годишнината на тяхната компания и му бе предоставил старите счетоводни книги и куфари с документи, които не бе прочел и пресял предварително. След по-малко от година писателят бе представил готовото произведение — вълнуваща плетеница от събития и сделки, за които се предполагаше, че са завинаги погребани. Потресени, те му бяха благодарили и му бяха изплатили значителен хонорар, а единствените два екземпляра от книгата бяха заключени в сейфа на тай-пана.

Дънрос реши да ги унищожи. Но в края на краищата, помисли си той, животът е такъв, какъвто е, джосът си е джос и при условие, че ще я четем само ние, не би могла да ни навреди.

— Здравей, Роджър — каза той с ледена усмивка. — Може ли да останем при вас?

— Разбира се, тай-пан. — Крос сърдечно го поздрави, както и останалите. — Чувствай се като у дома си.

Американците учтиво се усмихнаха на шегата. Поговориха още малко за разни несъществени неща и за конните състезания в събота, а след това Ланган, Роузмънт и капитан Мишауър, усещайки, че останалите искат да поговорят насаме, учтиво се извиниха и се оттеглиха. Щом останаха сами Брайън Куок разказа накратко онова, което му бе казал Дънрос.

— Наистина ще ти бъдем много благодарни, ако ни помогнеш, Йан — каза Крос, а светлите му очи гледаха проницателно. — Брайън е прав като казва, че това би могло да бъде много опасно — ако разбира се останалите доклади на А. М. Грант съществуват. А дори и да са били унищожени, някои гадове може да изявят желание да проучат въпроса.

— Само че искам да знам точно как и кога получихте копието от последния доклад?

— Защо?

— Сами ли си го набавихте или от трето лице?

— Защо?

Гласът на Дънрос стана по-твърд.

— Защото е важно.

— Защо?

Тай-панът се вгледа в тях и тримата мъже усетиха силата на неговия характер. Но Крос бе също толкова волеви.

— Мога да отговоря отчасти на твоя въпрос, Йан — каза той хладно. — Ако го направя, ще отговориш ли на моя?

— Да.

— С копие от твоя доклад се сдобихме тази сутрин. Агент на разузнаването — предполагам в Англия — е подшушнал на един аматьор тук, че към теб е тръгнал куриер, носещ нещо, което би представлявало интерес за нас. Този хонконгски приятел ни попита дали искаме да му хвърлим един поглед — разбира се срещу заплащане. Тази сутрин фотокопието ми бе донесено вкъщи от един китаец, когото виждах за пръв път в живота си. Той си получи възнаграждението — ти естествено разбираш, че в такива случаи не се пита за името. И така, защо?

— По кое време?

— В 6:04 часа, ако искаш да знаеш съвсем точно. Но защо те вълнува толкова много този въпрос?

— Защото Алън Медфърд Грант…

— О, татко, извинявам се, че ви прекъсвам — каза Ейдриън, дотичвайки задъхана. След нея идваше висок, приятен младеж, а изпомачканият му, широк смокинг, изкривената папионка и прашните кафяво-черни обувки бяха в пълно противоречие с цялата тази елегантност. — Извинявам се, че прекъсвам разговора ви, но може ли да направя нещо за музиката?

Дънрос наблюдаваше младежа. Той познаваше Мартин Хейпли и неговата репутация. Завършилият в Англия канадец, журналист, бе двайсет и пет годишен и живееше в колонията от две години, но вече бе истинска напаст за бизнес-кръговете. Неговият хаплив сарказъм и проницателни анализи на личности и начините за правене на бизнес, който бяха законни в Хонконг, но незаконни в целия западен свят, бяха непрекъснат дразнител.

— Татко, питах за музиката — повтори Ейдриън и продължи — ужасна е. Мама каза, че трябва да попитам теб. Може ли да им кажа да свирят нещо друго? Моля те.

— Добре, но не превръщай моя прием в хепънинг.

Тя се засмя, а той насочи вниманието си към Мартин Хейпли.

— Добър вечер.

— Добър вечер, тай-пан — каза младият мъж със самоуверена предизвикателна усмивка. — Ейдриън ме покани. Надявам се, че не съм създал неудобство, идвайки след вечеря.

— Разбира се. Забавлявай се — каза Дънрос и добави сухо, — тук има много твои приятели.

Хейпли се засмя.

— Изпуснах вечерята, защото надуших нещо страшно интересно.

— О?

— Да. Изглежда, че нечии много големи интереси, които съвпадат с интересите на определена много голяма банка, са причината за разпространението на някакви гадни слухове, отнасящи се до платежоспособността на една китайска банка.

— „Хо-Пак“ ли имаш предвид?

— Въпреки, че това са глупости. Имам предвид слуховете. Просто нови хонконгски лъжи.

— О? — През целия ден Дънрос бе дочувал слухове за това, че е наложен запор върху имуществото на банката на Ричард Куанг — „Хо-Пак“. — Сигурен ли си?

— В утрешния „Гардиън“ ще излезе моя статия на тази тема. А, като стана въпрос за „Хо-Пак“, — добави оживено Мартин Хейпли — чухте ли, че днес следобед повече от сто души са изтеглили всичките си пари от клона на банката в Абърдийн? Това може да се окаже началото на провал и…

— Извинявай, татко… хайде, Мартин, не виждаш ли, че татко е зает? — Тя се вдигна на пръсти и безгрижно целуна Дънрос, а ръката му автоматично я прегърна.

— Приятно прекарване, скъпа. — Той изпрати с поглед забързаното момиче и Хейпли, който я следваше. Нахално копеле, помисли си разсеяно Дънрос с желание да види утрешната статия още сега, защото знаеше, че Хейпли е усърден, неподкупен и много добър професионалист. Възможно ли е Ричард да е неплатежоспособен?

— За какво говорехме, Йан? Не беше ли нещо за Алън Медфърд Грант? — каза някой и прекъсна мислите му.

— О, извинете, да. — Дънрос седна на ръба на масата, опитвайки се да подреди в съзнанието си всички тези проблеми. — А. М. Грант е мъртъв! — каза тихо той.

Тримата полицаи зяпнаха от учудване.

— Какво?

— Тази вечер в осем без една получих телекс, а в девет и единайсет разговарях по телефона с неговия помощник в Лондон. — Дънрос ги наблюдаваше. — Исках да знам точно кога сте го получили, защото очевидно вашият агент на КГБ — ако такъв съществува — е имал достатъчно време, за да се обади в Лондон и да нареди да убият бедния А. М. Г. Не е ли така?

— Да. — Лицето на Крос бе много сериозно. — В колко часа е умрял?

Дънрос му преразказа целия си разговор с Киърнън, но спести онази част, която се отнасяше до разговора с Швейцария. Някаква интуиция го накара да скрие.

— Сега въпросът е: това нещастен случай ли е, случайност или убийство?

— Не знам — каза Крос. — Но лично аз не вярвам в случайности.

— Аз също.

— По дяволите — каза през зъби Армстронг, — ако А. М. Г. не е имал разрешение… един бог знае какво е имало в тези доклади, по дяволите, и ти, Йан. Ако притежаваш единствените екземпляри, това ги прави по-опасни от когато и да било.

— При условие, че съществуват — каза Дънрос.

— А съществуват ли?

— Ще ви кажа утре. В десет сутринта. — Дънрос се изправи. — Моля да ме извините — каза вежливо той с неговия непринуден чар. — Трябва да обърна внимание и на останалите гости. А, и още нещо. Какво ще стане с „Ийстърн Клауд“?

— Утре ще бъде освободен — каза Роджър Крос.

— И в двата случая ли?

Крос се престори на изненадан.

— Боже Господи, тай-пан, не сме искали да правим сделка! Брайън, не му ли каза, че просто се опитваме да помогнем?

— Да, сър.

— Приятелите трябва винаги да си помагат, нали, тай-пан?

— Да. Точно така. Благодаря ви.

Те гледаха след него, докато се изгуби от погледите им.

— Да или не? — измърмори Брайън Куок.

— Дали съществуват? Според мен, да — каза Армстронг.

— Разбира се, че съществуват — каза с раздразнение Крос.

— Но къде? — Той се замисли за момент, а след това добави с още по-голямо раздразнение: — Брайън, докато ти беше при Йан, Уайн Уейтър Фенг ми каза, че нито един от шперцовете му не става.

Сърцата и на двамата полицаи подскочиха.

— Това е много неприятно, сър — отвърна предпазливо Брайън Куок.

— Да. Този сейф никак няма да е лесен.

Армстронг каза:

— Може би трябва да проверим в Шек-О, сър, за всеки случай.

— Ти би ли държал такива документи там — в случай че съществуват?

— Не зная, сър. Дънрос е непредвидим. Според мен сигурно са в личния му апартамент на последния етаж на „Струан“. Това е може би най-сигурното място.

— Ходил ли си там?

— Не, сър.

— Брайън?

— Не, сър.

— И аз не съм.

Брайън Куок каза замислено:

— Бихме могли да изпратим там наш екип само нощем, сър. Има личен асансьор за този етаж, но за него е необходим специален ключ. Освен това се предполага, че има още един асансьор — директно от подземния гараж.

— В Лондон е станал страхотен гаф — каза Крос. — Не мога да разбера защо тези скапани глупаци не са си свършили работата. Нито пък защо А. М. Г. не е поискал разрешение.

— Вероятно не е искал да знаят, че работи за външен човек.

— Ако външният човек е бил само един. Може да е имало и други — Крос въздъхна и потънал в мисли, запали цигара. Армстронг отново усети спазмите от желанието да запали. Отпи голяма глътка коняк, но това не го облекчи.

— Ланган предал ли е своя екземпляр, сър?

— Да. На Роузмънт и на дипломатическия куриер за щаба на ФБР във Вашингтон.

— По дяволите — каза кисело Брайън Куок, — значи до утре сутринта всички в Хонконг вече ще са го научили.

— Роузмънт ме увери, че това няма да стане. — Крос се усмихна без настроение. — И все пак, трябва да сме подготвени.

— Може би Йан щеше да бъде много по-сговорчив, ако знаеше това, сър?

— Не, много по-добре е да го знаем само ние. Но и той е намислил нещо.

— А какво ще кажете да изпратим полицейски началник Фоксуел да поговори с него, сър? Стари приятели са — предложи Армстронг.

— Щом Брайън не може да го убеди, значи никой не е в състояние да го направи.

— А губернаторът, сър?

Крос поклати глава.

— Няма защо да намесваме и него. Брайън, ти се погрижи за Шек-О.

— Да открия и да отворя сейфа ли, сър?

— Не. Просто заведи няколко души и направи всичко възможно никой друг да не влиза там. Робърт, иди до щаба си се свържи а Лондон. Обади се на Пенели от пети отдел и на Съндърс от шести. Разбери всички подробности за А. М. Г. — всичко, което можеш, провери доколко е вярно това, което каза тай-панът. Провери всичко — може би има и други копия. След това изпрати тук трима от нашите хора, за да държат под наблюдение къщата и особено Дънрос, естествено без той да разбере. След час имам среща с големия началник на кръстовището на „Пийк роуд“ и „Кълъмс уей“ — имате достатъчно време. Изпратете още един екип, който да наблюдава сградата на „Струан“. Оставете един човек в гаража — за всеки случай. Остави ми колата си, Робърт, ще се видим след час и половина в кабинета ми. А сега изчезвайте.

Двамата мъже откриха домакина, извиниха се, благодариха му и се качиха в колата на Брайън Куок. Докато се движеха надолу по „Пийк роуд“ със старото Порше Армстронг изрече онова, което и двамата си бяха мислили от момента, в който Дънрос им бе съобщил новината.

— Ако шпионинът е Крос, значи е имал достатъчно време, за да се обади в Лондон, или да съобщи на Севрин, на КГБ или на когото е трябвало, по дяволите.

— Да.

— Излязохме от кабинета му в 18:10 — това значи единайсет сутринта Лондонско време — така че не бихме могли да бъдем ние. — Армстронг се намести в седалката, за да облекчи болките в гърба. — Мамка му, как ми се пуши.

— В жабката има един пакет, приятелю.

— Утре — ще пуша утре. Като скапан заклет пушач! — Армстронг се изсмя, но смехът му не бе весел. Той погледна към приятеля си. — Трябва, без много шум, да разбереш кой друг, освен Крос е прочел доклада на А. М. Г. Колкото е възможно по-бързо.

— И аз си мислех същото.

— Ако той е единственият… това е още една улика. Не е доказателство, но ще се приближим към целта. — Той прикри една нервна прозявка и се почувства много уморен. — Ако е той, значи наистина много сме загазили.

Брайън караше много бързо и много добре.

— Каза ли кога е дал копието на Ланган?

— Да. На обед. Обядвали са заедно.

— Информацията може да е изтекла и от тях, от консулството — там нищо не може да се запази в тайна.

— Възможно е, но интуицията ми подсказва, че не е оттам. Роузмънт е сигурен, Брайън. Както и Ланган. Те са професионалисти.

— Нямам им доверие.

— Ти на никого нямаш доверие. И двамата са поискали от своите централи да се направи проверка на посещението на Бартлет и Кейси в Москва.

— Добре. Смятам да изпратя телекс на един приятел в Отава. Може да имат нещо за тях в архивите си. Тази Кейси е страхотно парче, не мислиш ли? Дали имаше нещо под това парче плат?

— Обзалагам се на десет долара срещу пени, че никога няма да разбереш.

— Става.

Колата излезе от завоя и Армстронг погледна надолу към големия град и към пристанището. Американският кръстосвач, пуснал котва до корабостроителницата от страната на Хонконг, бе облян в светлина.

— Едно време имаше поне шест-седем наши бойни кораба — каза той с тъга, — добрият стар Кралски военен флот! — По време на войната той бе служил на разрушители, като лейтенант от Кралския военен флот. Бе преживял две потапяния — веднъж при Дюнкерк и втори път близо до Шербург, три дни след десанта в Нормандия.

— Да. Жалко за военния флот, но какво да се прави, времената се менят.

— Но не към по-добро, Брайън. Жалкото е, че цялата империя е заложена на карта! Едно време беше по-хубаво. Целият мръсен свят беше по-хубав! Мръсна война! Мръсни германци, мръсни японци…

— Да. А като стана въпрос за флота, как се държа Мишауър?

— Онзи от американското военноморско разузнаване ли? Много добре — каза вяло Армстронг. — Говореше много за работата си. Пошушна на Стареца, че американците ще удвоят своя седми флот. Толкова е свръхсекретно, че не е искал да го каже дори по телефона. Ще има голямо нападение по суша срещу Виетнам.

— Нещастни глупаци. Ще ги накълцат на парчета също както направиха с французите. Не четат ли вестници, да не говорим за докладите на разузнаването?

— Мишауър пошушна също, че вдругиден атомният им самолетоносач пристига за осем дни за „почивка и възстановяване“. И това е свръхсекретно. Помоли ни да удвоим охраната и да бъдем като бавачки на всички янки, слезли на брега.

— Значи още една неприятност.

— Да. Особено като се има предвид онова, което каза Старецът — някакъв съветски търговски кораб се „дотътрил“ снощи за ремонт.

— По дяволите! — Брайън върна волана след неволно отклонение.

— И аз си помислих същото. Мишауър едва не получи мозъчен удар, а Роузмънт сипа проклятия в продължение на цели две минути. Старецът разбира се ги увери, че, както обикновено, нито един съветски моряк няма да слезе на брега без специално разрешение и, както обикновено, ние ще ги следим, но двама-трима внезапно ще поискат медицинска помощ или нещо от този род и вероятно ще се изплъзнат от погледа ни.

— Да. — След кратка пауза Брайън Куок каза: — дано намерим докладите на А. М. Г., Робърт. Севрин е нож в сърцето на Азия.

— Да.

Известно време и двамата мълчаха.

— Губим нашата война, нали? — каза Армстронг:

— Да.