Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (8)

Глава 7

Обикновено Джеси не спеше до късно, но когато се събуди, в стаята й беше напълно светло. Няколко часа от утрото бяха минали. Защо? Обикновено, ако не бе станала до седем часа, Кейт щеше да я събуди. Може би Кейт бе предположила, че е станала и излязла.

Докато Джеси се обличаше, се чудеше, какво ли мисли Кейт за цялата бъркотия в живота им. Но тя вероятно не би й казала, дори ако я попиташе. Откакто Джеси се помнеше, индианката беше там, както и много други в ранчото. Но никога не се беше сближила с Кейт. Възрастната жена никога не насърчаваше разговорите. Често, особено напоследък, тя видимо се държеше враждебно. Дали някога Кейт е била любовница на баща й? Джеси знаеше, че никога няма да разбере отговора на този въпрос. Тя често съжаляваше Кейт за това, че е пропиляла живота си тук, без да създаде свое семейство. Но всеки път, щом попиташе Кейт, защо е останала, тя отговаряше, че Томас има нужда от нея. Дори след като той умря и Джеси предложи да настани Кейт, където пожелае, тя отказа. Никъде не искаше да отиде. Ранчото бе всичко, което Кейт имаше.

Джеси остави нещата така, благодарна, че индианката беше там, за да се грижи за домакинството, след като Джеси определено нямаше време. Къщата беше чиста, леглото на Джеси винаги оправено, когато се върнеше в края на деня, дрехите й изпрани и закачени в гардероба, топлите ястия я чакаха.

Щом се облече, Джеси избърза до конюшнята, ядосана на себе си, че е закъсняла. Тя не обърна внимание на гласа на Рейчъл, идващ откъм верандата, но спря, когато чу този на Чейс Самърс да се извисява. За първи път беше ядосан на някой друг, а не на нея.

— Рейчъл, не бих се оженил за разглезеното ти момиченце, дори да ми платиш! От къде по дяволите измисли тази безумна идея?

Джеси замръзна.

— От теб — отвърна спокойно Рейчъл. — Ти каза, че трябва да й намеря съпруг, ако искам да сваля отговорността за нея от плещите си.

— Но аз бях ядосан, не говорех сериозно! Тя е още дете. Има нужда от баща, а не от съпруг.

— Тя имаше баща. Много добре й е повлияло — отвърна Рейчъл горчиво. — А ти чудесно знаеш, че тя е достатъчно голяма, за да се омъжи.

— Възрастта няма нищо общо с това. Тя все още се държи като дете. Забрави, Рейчъл! Намери някой друг, на който да я стовариш, ако трябва, но аз не искам да имам нищо общо с това момиченце.

— Няма ли поне да си помислиш? — гласът на Рейчъл стана мек и умоляващ. — Скиташ се от години, Чейс. Това е подходяща земя, да се установиш, а и ранчото е голямо и е доказало възможностите си.

— С дългове — припомни й той.

— Аз ще платя дълга — каза тя бързо. — Не е нужно тя да разбира!

— Чуваш ли се, Рейчъл? — извика Чейс. — Надявам се, че няма да отправиш това предложение на някой друг! Друг мъж би сграбчил веднага възможността и така няма да направиш услуга на момичето. Сега, имам желание да ти помогна, но не и с цената на човешка саможертва. А и ти не си толкова студенокръвна, така че просто се преструвай, че никога не ти е хрумвала тази идея.

— Тогава, кажи ми за Бога, какво трябва да направя! — започна Рейчъл да плаче. — Не мога да издържа още дълго. Не съм свикнала с такава неприязън и то от собствената ми дъщеря! Непоносимо е! Тя не ме иска тук. Тя си отива, когато и да я заговоря. Ще е щастлива, ако си тръгна, но не мога да я оставя тук сама. Просто не мога да го направя. Тя трябва да има някой, който да се грижи за нея.

— Успокой се, госпожо — започна да я успокоява Чейс. — Вероятно е време да обмислиш възможността да платиш на някого да бъде неин настойник, така че да не трябва ти да го правиш.

— Но на кого бих могла да поверя такава отговорност? Кой не би се възползвал от нея? — тя внезапно се оживи. — Мога да се доверя на теб, Чейс. Би ли…

— Не, не бих! Не бих се справил, Рейчъл. Поради някаква причина избухвам всеки път, когато говоря с това момиче. Ще свърша извивайки й врата, ако бъде поверена на грижите ми.

Тогава Джеси си тръгна ужасена и унижена отвъд всичко, което бе чувствала до сега. Агонизираща болка се разля в гърдите й, свивайки гърлото й. Болка от пренебрежението и презрението, болка от категоричното отхвърляне. Болеше, болеше я толкова силно, че искаше да заплаче. Но нямаше да плаче заради тях, каза си тя. Нямаше.

Сълзите я заслепяваха, когато достигна конюшнята. Тъкмо щеше да се срине, когато детски глас каза:

— Какво се е случило, Джеси?

— Нищо! — отсече тя. — Просто ми влезе прах в очите.

— Мога ли да помогна?

— Не! Добре съм. Сълзенето отми прахта.

Тя мина покрай него към отделението на Блекстар, но Били я последва.

— Не знаех, че все още си тук.

— Е тук съм, нали?

Той не се отказваше.

— Ще излизаш ли сега? — попита той, докато тя оседлаваше Блекстар. Когато Джеси не му отговори, той настоя. — Може ли да дойда с теб този път?

— Не!

— Но аз няма да ти се пречкам, Джеси, обещавам. Моля те?

Умолителната пламенност на гласа му някак достигна до нея и тя омекна.

— Е, добре — после добави строго, за да не си помисли, че я е склонил лесно — Но само този път. Можеш да използваш дорестия кон там, ако знаеш как да го оседлаеш.

Били подвикна радостно и изтича към коня, но се оказа в безизходица. Истината беше, че всеки път, когато Джеб му показваше как да оседлае кон, за да може да язди из долината, стареца всъщност сам слагаше седлото.

Той дори не можеше да повдигне седлото от парапета, камо ли да го постави на гърба на коня. И коня и парапета бяха по-високи от него.

Джеси приключи с Блекстар и го поведе към Били, клатейки развеселено глава. Седлото, с което той се бореше беше поне двадесет килограмово. Но наблизо нямаше друго. Трябваше да признае, че на хлапето не му липсва решителност.

Тя му помогна да свалят седлото от парапета.

— Сега, заедно… едно, две, три…

Те го поставиха на коня и Джеси отстъпи назад.

— Сега можеш ли да се справиш?

— Разбира се. Благодаря ти.

Джеси чакаше нетърпеливо, докато той се опитваше да се справи с ремъците, затъкнати под седлото. Ръцете му бяха твърде къси и не можеше да ги достигне. Най-накрая, заобиколи коня и издърпа ремъка под него, като го закопча твърде хлабаво.

— Честно, можеш ли да свършиш нещо както трябва? — каза тя грубо, като се приближи, за да му помогне отново.

Били наблюдаваше строгото й изражение, докато приключи работата. Той се ухили щастливо. Това, което тя правеше за него говореше много повече от думите.

— Ти не ме мразиш наистина, нали Джеси?

Тя го погледна уплашено. Защо той умееше да вижда така ясно през нея?

— Разбира се, че те мразя.

— Но — протестира Били, — аз мисля, че малко ме харесваш.

— Е, това само показва, колко знаеш — каза тя развеселено. Искаше само да се пошегува, но когато го погледна, в очите му блестяха сълзи. — О, Били, аз само се шегувах. Честно! Разбира се, че те харесвам. — Той я погледна облекчено и тя добави. — Но не смей да споменаваш на майка си, какво съм казала, ясно ли е?