Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (39)

Глава 38

— Майко, не мога да намеря индианските пера, които Джеб ми даде снощи!

Рейчъл поклати глава. Тя погледна към Чейс, после към преливащия отворен куфар на леглото и въздъхна. Сутринта бе по-трескава, отколкото би могла да си представи.

— Би ли имал нещо против да затвориш този куфар и да го занесеш на верандата? Имам чувството, че сина ми ще открие още няколко липсващи неща, преди да го направим. Ако не тръгнем скоро, ще се наложи да прекараме нощта в Шайен, а аз предпочитам да не го правя.

Чейс кимна, без да казва нищо. Знаеше, че Рейчъл умело прикрива чувствата си. Тя му бе разказала за разговора си с Джеси. Той знаеше, че жената е наранена.

А Джеси? Тя наистина ли беше толкова безсърдечна или бе убедена, че Рейчъл лъже? Той щеше сам да попита Кейт, след като чу цялата история, но не можа да намери индианката. На сутринта нямаше и приготвена закуска. Завинаги ли си беше заминала Кейт? Не доказваше ли това нещо?

Чейс въздъхна и се зае със затварянето на куфара на Рейчъл. Щеше ли Джеси да дойде, за да се сбогува? Били я обожаваше. Ако тя не се появеше, това щеше да разбие сърцето му.

Куфарът не искаше да се затвори дори и след третия опит и Чейс изруга, когато го отвори, за да намери пречката. Тънка книга, която бе паднала от хастара в горната част на куфара, сега стоеше в края и не му позволяваше да се затвори. Това ли беше проблема? Чейс я метна обратно и отново опита да затвори проклетото нещо. Защо жените пътуваха с толкова много дрехи, беше загадка за него. Добре, че Джеси твърдо бе решила да не пътува с него, измърмори си той. Не можеше да си се представи да минава през това затваряне на куфари всеки път, щом отиваха някъде. Е, ако беше богат и имаше слуги, които да вършат това — о, по дяволите.

Куфарът все още не искаше да се затваря. Отново тази книга. Не я беше поставил достатъчно навътре към центъра. Ъгълът й се подаваше извън куфара. Той се опита да я натъпче навътре, без да отваря целия капак, но дрехите бяха твърде притиснати. Изкушаваше се да я издърпа и да остави Рейчъл да се чуди, какво се е случило с нея, когато стигне в Чикаго.

Чейс погледна към вратата, за да се увери, че няма да го хванат на местопрестъплението, хвърли книгата на пода и тъкмо щеше да я срита под леглото, когато очите му попаднаха на думата дневник. Той се вгледа в него за няколко секунди. Не можеше. Не и дневник. Това беше нещо, което Рейчъл не можеше да замени. Беше си помислил, че е роман. Интересно, той никога не бе смятал, че Рейчъл е от типа жени, които си водят дневник, не и тя.

Чейс затвори куфара и го изнесе на верандата, където Джеб чакаше с фургона.

— Има ли още от такива? — измърмори Джеб, докато хвърляше куфара отзад във фургона.

Чейс се засмя.

— Съмнявам се тези на Били да са толкова тежки. За твоя сигурност намери някой, който да ти помогне с разтоварването, когато стигнете в града.

— Хм. Ти си един фукльо. Сякаш бих могъл да повдигна това сам! Ако тази жена не се размърда, ще пристигнем там посред нощ.

— Виждал ли си Джеси случайно? — попита го Чейс.

— Да не си сляп, млади приятелю? Току-що я подмина в натруфения салон.

Чейс се завъртя, зарадван заради Рейчъл и Били, че Джеси ще се появи.

На средата на пътя към вратата, Чейс внезапно спря. Момичето, което седеше скромно в стола до пращящия огън едва можеше да се разпознае. Да, беше Джеси, но такава, каквато никога не бе мислил, че ще види. Носеше рокля от розово кадифе и дантела. Косата й беше събрана на врата и преплетена с бели панделки, контрастиращи с лъскавите й черни плитки. Той остана без думи. Тя беше най-красивата жена, която някога бе виждал.

Точно тогава Рейчъл влезе в стаята заедно с Били. И двамата занемяха за момент.

— О, Боже! — ухили се Били от ухо до ухо. — Ще засрамиш всички момичета на Изток, Джеси — той избърза към нея и тя се изправи. Ръцете му се увиха около кръста й. Джеси искаше да придърпа Били още по-близо и да го стисне така, както не бе стискала никой до сега, но тя гледаше към Рейчъл над главата на брат си и ръцете й не помръднаха. В гърлото й беше заседнала буца. Не биваше да идва. Трябваше да си остане затворена в стаята, докато си тръгнат.

Били дори не забеляза, че тя не отвръща на прегръдката му.

— Ще ми липсваш ужасно много, Джеси. Може ли да дойда да те видя пак?

От гърлото й се изплъзна звук, но никой не го чу, освен Били. Тя се наведе и прошепна.

— Ако не го направиш, никога няма да ти го простя, хлапе.

Устните й докоснаха бузата му, докато се изправяше. Били отстъпи назад с лъчезарна усмивка и нададе радостен вик, преди да излезе изтичвайки от салона, като почти събори Чейс.

Рейчъл се приближи с надежда.

— Джесика…

— Сбогом, Рейчъл.

Джеси изглеждаше непоколебима. Беше загубила контрол, но сега, след като Били не беше в стаята, отново си го бе възвърнала.

Рейчъл обходи с очи дъщеря си, която бе по-прекрасна, отколкото някога си бе мечтала, че ще стане. Но тя бе напълно изгубена за нея.

— Благодаря ти за това — каза Рейчъл, посочвайки роклята на Джеси.

Джеси само кимна, преди да се обърне.

Рейчъл се загледа в непреклонния й гръб за няколко секунди.

— В каквото и да вярваш, Джесика, аз те обичам.

Звукът от стъпките на Рейчъл, докато прекосява стаята, и звукът от затварянето на вратата отекнаха в главата й. Дишането й беше затруднено. Тя потърси пипнешком ръба на стола и когато го откри, се отпусна на него. Джеб подвикна на впряга и фургона потегли от двора. Тя все още го чуваше, все още, все още… вече не го чуваше.

— Ти не си такава, Джеси.

Колко дълго бе стоял там? Колко дълго бе стояла тя там, след като фургона потегли?

— Какво?

— Чу ме — каза Чейс, докато се приближаваше, за да застане до нея. — Можеш да покажеш на хлапето, че те е грижа, дори когато не вярваш, че ти е брат, но не и на майка си — на собствената си майка!

— Защото не ме е грижа — каза Джеси меко.

— Лъжкиня!

Тя скочи от стола, но той хвана ръката й и я обърна обратно с лице към себе си.

— Не можеш да понесеш, че си сгрешила, че си грешила през всички тези години.

— Ти не знаеш нищо.

— Така ли? Кейт е изчезнала, знаеш ли? Или не знаеше?

— Изчезнала? — повтори Джеси.

— Това някак потвърждава това, което Рейчъл ти каза, нали? Кейт сигурно те е чула да викаш на майка си снощи заради нея.

— И какво ако е? — отвърна тя. — Това не означава, че е заминала. Тя е някъде наоколо.

Чейс си наложи да не й се разкрещи. Той я завлече до канапето и я бутна върху него.

— Не мърдай — заповяда той строго. — Имам нещо, което ще искаш да видиш.

Той се върна след миг и хвърли тънка книга до нея на дивана.

— Нямам представа, какво пише вътре — каза Чейс. — Извадих го от куфара на майка ти, когато излезе от стаята и забравих да й го дам. Може да са само безсмислици, а може би не. Разгледай го, Джеси. Виж, за какво би писала жена, като Рейчъл.

Чейс излезе от стаята и остави Джеси сама. Тя взе книгата и гневно я хвърли. Не я интересуваше. Така или иначе в нея щеше да има само лъжи. Но Рейчъл не би писала лъжи, не и на себе си, не и в дневник. Книгата бе предназначена само за нейните очи.

Джеси се загледа в книгата и бързо я вдигна.

12 Декември 1863

Дори не си бях мечтала, че пръстите ми ще заздравеят така добре. Когато доктор Харисън предложи писането, като упражнение за тях, аз се засмях. Нямам на кого да пиша. Въпреки всичко бе хубаво да разбера, че пак мога да се смея. Челюстта вече не ме боли. Доктор Харисън ме увери, че след като съм бременна само във втория месец, бебето не би трябвало да е засегнато. Няма да повярвам на това, докато не го усетя да рита.

 

13 Декември 1863

Все още не мога да пиша за това, което се случи в Роки Вали. Не мисля, че някога бих могла. Доктор Харисън каза, че дневникът е чудесна идея и мисли, че трябва да пиша за това, което Томас ми стори. Но не мога.

 

23 Декември 1863

Бях забравила какво е да си с пълен стомах. Не трябваше да напускам доктор Харисън и да продължавам с малкото пари, които ми даде. Благословен да е, задето ми се довери, че някога ще му платя. Но не мога да си намеря работа. Тялото ми е все още твърде немощно за тежка работа.

 

27 декември 1863

Най-накрая си намерих работа в малък град, за който никога не бях чувала. Само до тук можах да стигна с парите на доктор Харисън. Сервирането би било много по-лесно, ако часовете не се нижеха така бавно. С всяко пени, което мога да спестя, ще минат поне още три седмици, преди да имам достатъчно, за да стигна до Джесика.

 

30 декември 1863

Как бих могла да пиша за това? Но защо не? Какво е да те изнасили пиян старец, сравнено с това да бъдеш пребита почти до смърт от мъжа, който обичаш? Този мъж беше един от клиентите, поне аз си мислех, че е. Чакаше ме отвън пред ресторанта. Слава Богу, приключи бързо. Дали не получавам имунитет срещу болката?

 

18 януари 1864

Отне ми повече да си тръгна от тук, отколкото очаквах. Първото ритане на бебето ме стресна и изпуснах куп чинии. Трябва да ги платя. Но бебето ритна! Слава на Бога, Томас не бе убил сина си!

 

26 януари 1864

Да ми прости Господ, но започвам да мразя Томас. Не стигна, че ме преби и ме изгони без причина, без да го е грижа дали съм жива или не, а сега ми отнема и Джесика. Единственото, което ме чакаше в училището й беше писмо от Томас, че се развежда с мен и ще ме убие, ако опитам някога да видя дъщеря си. Взел я е от училище преди повече от три месеца. Джеб трябва да му е казал, че съм оживяла след побоя. Иначе щеше да остави Джесика в училище. Какво да правя сега?

 

8 февруари 1864

Мисля, че Джонатан Юинг ми спаси живота. Никога не съм срещала толкова мил мъж. След като състоянието ми не ми позволява да работя, бях прибягнала до просене. Томас се бе погрижил няколкото приятели, които ми бяха останали да не ми помагат. Какво бе станало с мъжа, който обичах? Ще разбера ли някога, защо Томас се обърна срещу мен? Дали не е полудял?

Джеси побягна от стаята с дневника, притиснат до гърдите си.