Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (33)

Глава 32

Небето беше плътно покрито от облаци и нямаше изглед слънцето да постопли кой знае колко. Без ясен изгрев, земята бе осветена само от мъглива синя светлина, когато Чейс напусна лагера. Но беше достатъчно светло, за да различи следите на Джеси, ясно отпечатани в покритата със слана земя.

С настроението, което го бе обзело, не го интересуваше дали мъжете ще забележат, че се отправя в същата посока, в която тя бе заминала. Те може би се чудеха за връзката й с него, но каква беше тя всъщност? Той със сигурност не знаеше.

Чейс яздеше по студената гола земя, а смразяващия вятър хапеше страните му. Беше закопчал сакото си чак до врата и увил кърпата си около ушите, както Балди бе предложил. Но дори и стария чифт вълнени гамаши, които бе заел от Джеб не помагаха. Нищо не помагаше. Той се прокле, задето бе напуснал лагерния огън, за да преследва една жена, което сигурно щеше да му отнеме цял ден, докато я намери.

Въпреки всичко не стана така. Беше яздил не повече от половин миля, и когато изкачи един нисък хълм, спирайки за кратко, видя големия жребец на Джеси да пасе на следващото възвишение. В равнината между двата хълма, Джеси лежеше на земята. От коня ли бе паднала?

Чейс усети, как гърдите му се стягат. Той слезе от хълма, задържайки дъха си. Изпусна го само защото тя обърна глава при звука от стъпките на коня му.

Той скочи толкова бързо на земята, че почти се препъна. Коленичи до нея, притеснен от пепелявата й бледност.

— За Бога, Джеси, какво се е случило?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо — повтори тя, простенвайки.

— Какво по дяволите правиш тук? — отдръпна се той, намръщен. — Проклятие, Джеси…

— Би ли се разкарал?! — прекъсна го тя твърдо.

— Разбира се, че не. Ти си пострадала.

— Не съм.

Джеси понечи да седне, но пребледня дори повече и отново легна, затваряйки очи. Господи, защо трябваше да я намери така? Чист късмет бе, че успя да стигне сама толкова далеч, измъчвана от сутрешното гадене. Това не беше първия път, когато се свиваше на студената земя, докато преминат вълните на гадене. Винаги успяваше да го направи тайно.

— Джеси, моля те, кажи ми какво не е наред.

Имаше неподправена тревога в гласа му. Това я учуди. Трябваше да му каже нещо — не истината, но поне нещо.

— Просто не се чувствам добре, това е всичко. Предполагам, че съм се преуморила.

— Е, лежането на студената земя не може да помогне. Ще умреш тук.

— Опитах да стигна до бараката с провизиите, но тази сутрин не успях. — Джеси твърде късно осъзна, че е казала повече, отколкото трябва.

— Тази сутрин? Там ли си ходила през всички тези сутрини? Защо?

Тя понечи да каже „Защото там е достатъчно топло за това, през което преминавам“, но не можеше и излъга.

— Яздех към северното пасище. Защо да не се отбия там за малко, за да се нахраня? Имаш ли още въпроси?

— Връщам те в ранчото.

— Не! Проклятие, просто трябва да полежа малко. Мислиш ли, че ако можех да яздя щях да лежа тук? — попита тя хапливо.

— Няма да останеш тук. Ще те заведа в бараката. Можеш да лежиш там.

— Не, Чейс — той посегна към нея и тя се паникьоса. — Не ме докосвай!

Той не й обърна внимание. Но Джеси знаеше, че и най-лекото движение ще преобърне стомаха й. Така и стана. Тя се отскубна от него и се извърна точно на време, за да се освободи от всичко, което не бе изхвърлила все още. Веднага щом приключи, той внимателно я вдигна и я занесе до коня си. Сложи я странично върху седлото и се качи зад нея, привличайки я към себе си, а после отиде да вземе Блекстар. Тя не протестира повече. Вместо това се отпусна, сгушена в ръцете му през целия път до бараката. Той я внесе вътре и я сложи върху леглото, което беше най-близко до огнището. Веднага запали огън и й помогна да свали сакото, ботушите и кобура си, така, че да й е по-удобно.

— Да ти донеса ли нещо за ядене, Джеси? — предложи Чейс.

— Не! — каза тя бързо, но добави с по-мек тон. — Но би могъл да сложиш малко вода да заври. Имам малко дива мента в дисагите си, която помага за… успокояване на стомаха.

Чейс не зададе никакви въпроси за домашната медицина, а направи така, както го бе помолила и сложи вода на огъня, преди да излезе за дисагите. Докато чакаше водата да заври, за да може да добави билките, Джеси заспа. Той не я събуди. Сънят бе вероятно най-доброто лечение за нея и отварата можеше да изчака, докато се събуди. Той седна и се загледа в нея, като се чудеше дали трябва да отиде за лекар. Но най-близкия беше на най-малко ден път, а той не можеше да я остави сама за толкова дълго.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че може би Джеси е права. Преуморяваше се. Ставаше преди изгрев и работеше до залез. Дори тя не бе свикнала с толкова много работа. И се тревожеше, проклетите крадци на добитък почти я бяха унищожили.

Чейс излезе, за да подслони конете под навеса. Той започна да проклина, когато заваля сняг. Тогава осъзна, че ако продължи да вали, може да ги затрупа. И нямаше да има защо да се притесняват за стадото, защото времето щеше да попречи на действията на Боудри. Щом се увери, че конете имат достатъчно храна, Чейс избърза към бараката.