Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (25)

Глава 24

Джеси се чувстваше неудобно върху седлото през цялата седмица и всеки път, щом яздеше, си мислеше за Чейс. Беше заминал на следващата сутрин. Тя остана в стаята си, докато той не тръгна, без да дойде да се сбогува. Преди да потегли имаха спор с Рейчъл, и Джеси дочу по-голямата част.

— Помолих я да се омъжи за мен. Тя отказа. По дяволите, Рейчъл, какво още бих могъл да направя?

— Можеше да я оставиш на мира! — Рейчъл всъщност му крещеше. — Аз ти вярвах!

— Какво искаш от мен, Рейчъл? Случи се. Мислиш ли, че не съжалих, когато разбрах, че е девствена? Но беше твърде късно, за да спра.

— Не си искал да спреш!

След това гласовете им се снижиха и Джеси не чу нищо повече, освен затръшването на входната врата, когато Чейс напусна къщата. Стана й любопитен опита му да се държи благородно. И двамата знаеха, че тя бе тази, която не му позволи да спре. Въпреки това, бе оставил Рейчъл да си мисли, че той е единственият виновник. Глупак. Какво се опитваше да докаже?

Джеси дълго мисли за това през следващите седмици. Не можеше да си го избие от главата. Рейчъл й напомняше постоянно за това с тъжното си и състрадателно лице. Беше абсурдно. Жената се държеше така, сякаш беше извършено най-отвратителното престъпление. Как може уличница като нея да бъде такава лицемерка? Загубата на девствеността нямаше значение за Джеси, но Рейчъл се държеше така, сякаш беше ограбена.

Рейчъл също не бе споменала повече името на Чейс. Сякаш Джеси внезапно бе станала чуплива и дори единствена грешна дума щеше да я разбие на парченца. Напълно нелепо.

Поведението на Рейчъл бе изнервящо и по друга причина. Съчувствието й беше не само нежелано, но и не позволяваше на Джеси да забрави за Чейс — което тя отчаяно искаше.

Сега и майката и дъщерята го презираха, но поради различни причини. Джеси никога нямаше да му прости лошото му отношение, нито това, че преди да напусне живота й я бе напляскал. Тъй като никога нямаше да го види отново, едва ли щеше да получи шанс да изравни резултата. А това я разгневяваше безгранично.

Болестта, която застигна Джеси в средата на октомври, бе като благословия, тъй като й пречеше да мисли за всичко останало. През първите няколко дни, тя си мислеше, че неразположението ще отмине бързо. В началото се разстрои от това, че се бе разболяла, но когато не се подобри, започна да се тревожи. Засега успяваше да запази болестта си в тайна, въпреки че й беше трудно. Не искаше никой да се суети около нея, особено Рейчъл. Джеси почти не бе боледувала през живота си и не беше свикнала с това. След седмица реши, че е време да посети доктора, но не се чувстваше готова за дълга езда с Блекстар. За да има извинение да използва кабриолета, тя счупи тока на ботушите си за езда.

Джеси не бе предвидила, че Били ще иска да я придружи, но не му отказа. Лесно се отърва от него, щом пристигнаха в града, защото той изяви огромно желание да отиде да ги регистрира в хотела за през нощта. Веднага щом се изгуби от погледа й, тя се запъти към офиса на Док Медли.

Дали той беше истински доктор, конски доктор или просто мъж, който разбираше малко от медицина, тя не знаеше. Но жителите на Шайен бяха късметлии, че изобщо имаха някаква медицинска помощ. Много градове на Запад нямаха този късмет. И изглежда си разбираше от работата, защото задаваше правилните въпроси, сякаш знаеше какво прави. Проблемът беше, че не спираше да се мръщи, откакто Джеси привърши обяснението си. И това започна ужасно да я изнервя.

— Е, какво ми има? — попита тя. — Заразно ли е? Умирам ли?

Мъжът изглеждаше видимо нервен.

— Истината е, госпожице Джеси, че нямам представа, от какво сте болна. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че сте бременна. Но вие сте необвързана млада дама и трябва да отхвърля това. Ала нищо друго не пасва. Стомахът ви се бунтува само сутрин, а през останалото време сте добре.

Джеси не чу нищо, което бе казал… след думата бременна.

— Но, толкова е рано… имам предвид, минали са само три… не, четири седмици откакто… по дяволите!

След заекващото й признание, Док Медли прочисти гърлото си с неудобство и започна да пренарежда документите по бюрото си, като отбягваше да погледне Джеси в очите.

— Да, е, не отнема дълго, за да се разбере, ако сте заченала… ъм, ако сте била с мъж… ъм, така де, госпожице Джеси. Не съм свикнал да обсъждам това. Жените наоколо не идват при мен за такъв деликатен въпрос. Те се грижат една за друга.

— Значи наистина мислите, че съм бременна?

— Ако бяхте омъжена, госпожице Джеси, нямаше да се поколебая да кажа да.

— Е, не съм омъжена! — каза Джеси остро. — И предпочитах да мисля, че умирам!

Отвън пред кабинета на доктора, Джеси спря, облегна се на вратата, и отчаяно опита да събере мислите си, без да оставя гнева да се намесва. Трябваше да помисли за много неща. Но бебе?!

Джеси стигна до хотела, без дори да разбере, че е прекосила града. Били я чакаше и я последва до стаята й озадачен. Никога не я беше виждал толкова замислена.

— Нещо не е наред ли, Джеси?

— Какво би могло да не е? — засмя се тя на висок глас легнала върху твърде мекото легло в мрачната стая. После изохка и сложи ръце върху слепоочията си, сякаш щеше да предотврати болката.

Били се намръщи.

— Аз… аз помислих, че може би си чула за Чейс Самърс, че си разстроена, защото той е още тук.

Джеси се изправи много бавно.

— Тук? Какво имаш предвид?

— Той все още е в града. Не е напуснал, както си мислехме. Всъщност, отседнал е тук в хотела.

— Видя ли го?

— Не.

— Тогава откъде знаеш? — сопна се тя.

— Двама мъже ми казаха — сви рамене той. — Казаха, че са ни видели, че идваме в града. Казаха също, че знаят, че Чейс работи за теб и ако го търсиш, можеш да го намериш в салона. Предполагам, че просто бяха любезни, Джеси.

Тя скочи от леглото.

— Минаха три седмици, откакто напусна ранчото. Какво прави още тук?

— Ще го видиш ли?

— Не!

Били отстъпи няколко крачки назад.

— Сигурна ли си, че си добре, Джеси?

— Не… да… о, имам разкъсващо главоболие, което ще ме накара да блъскам по стените, ако скоро не отмине. Имам нужда от малко тишина. Защо не слезеш да си вземеш вечеря и после не си легнеш? — но щом най-накрая помисли за него добави. — Ще се справиш ли сам?

Той се изпъчи обидено.

— Разбира се. Но ти също трябва да ядеш.

— Не, не и тази вечер. Мисля, че сега ще си легна, за да може съня да излекува болката. Ще те събудя сутринта, когато стане време да тръгваме.

— Ами ботушите ти?

— Ще ги взема, преди да тръгнем. И Били, ако налетиш на Чейс, направи така, че да не те види. Предпочитам той да не знае, че сме тук.

— Изобщо не го харесваш, нали Джеси?

— Какво има за харесване у един арогантен, дебелоглав… — тя спря, преди да е изгубила контрол. — Не, не го харесвам.

— Жалко.

— Защо? — попита Джеси невярващо.

— Просто… ти и той бихте могли… о, няма значение. Ще се видим сутринта, Джеси.

— Почакай… — но Били вече бе затворил вратата.