Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (47)

Глава 46

Родриго спря файтона и развърза конете, които бяха взели със себе си за остатъка от пътуването. Джеси изведе най-спокойната кобила от конюшнята на дон Карлос, докато Родриго възседна един от прекрасните бели испано-арабски жребци. Наистина й липсваше любимият й Блекстар, който я чакаше заедно с Голдънрод в Чикаго. Но тя не се оплакваше, че й дадоха кротък кон. Знаеше, че изобщо не трябва да язди, дори на странично седло и обградена от куп възглавници, както сега. Всъщност, дори не трябваше да излиза от къщата, но както стояха нещата между нея и Чейс, тя имаше нужда от малко време далеч от него.

И така, тя беше на път за Ронда, за да гледа, как Родриго смайва многобройната публика с уменията си в бикоборството. Нямаше да бъде толкова зле, ако единствения път до Ронда не беше стара пътека за мулета, недостъпна за файтон. Сигурно е устройвала легендарните андалуски бандити, които бяха превърнали Ронда в крайното си укрепление при последния бунт на маврите срещу Фердинанд и Изабела. Лесно се охранява една тясна пътечка. Но беше ужасно трудно да се премине от жена в напреднала бременност.

През последните месеци, Джеси бе идвала няколко пъти в Ронда с Родриго и Нита, но отново бе запленена. Градът бе кацнал високо над една скална цепнатина с триста фута дълбочина. Три моста правеха мястото проходимо. Джеси се ужасяваше от прекосяването на Пуенте Нуево, най-високия мост, докато гледаше надолу към дефилето, разделящо града. Много по-надолу бяха другите два моста, построени още от древните римляни.

В старата част на града можеше да се видят цигани, които танцуваха страстно огнено фламенко по улиците. Нита гордо заяви, че може да танцува по-добре от тях.

Вече не се говореше, че дон Карлос ще умре. Той се подобряваше с всеки изминал ден, откакто Чейс пристигна и излизаше от стаята си веднъж или два пъти дневно, обещавайки, че скоро ще възвърне старата си форма. Вече бе започнал да говори за пътуване и дори за завръщането си в Америка с тях.

Чейс се радваше. Той все повече се сближаваше с баща си. Всъщност, единствените моменти, в които Джеси го виждаше да се държи като стария Чейс, беше с дон Карлос. През другото време беше студен и недосегаем.

Вече започваше да си мисли, че никога няма да й прости за това, което се бе случило между нея и Родриго. Той не обърна внимание на обяснението й. Сега бяха като непознати. На няколко пъти бе повдигнала въпроса, но щом го направеше, той напускаше стаята. Чейс ясно показваше, че не иска да има нищо общо с нея.

Последните месеци бяха нетърпими. В самотата си тя прекарваше все повече време с Родриго и дори с Нита. Родриго никога повече не призна любовта си, но винаги беше отзивчив и готов да й угоди.

И ето, че тя беше в Ронда. Знаеше, че не трябва да пътува, когато раждането наближаваше. Родриго смяташе, че е напълно безопасно, разбира се, щом беше с нея.

Тежък аромат на портокалови цветове ги обгърна, докато преминаваха през градините на Пасо де ла Мерсед в Меркадило, по-новата част на Ронда — по-нова, но само с няколко века. Тук се намираше и Арената. Истината беше, че Джеси предпочиташе да почива в леглото си. Но Родриго й бе разказвал толкова много за уменията си в бикоборството, че не й даде сърце да му откаже.

Тя си припомни трите елемента, за които журито най-критично следеше при оценката си. Едното беше стила на матадора. Означаваше изправена стойка, здраво стъпил, непреклонен и грациозно пропускащ бика покрай себе си, без да отстъпи. Властта над бика, контролирането на всяко движение на животното и умишленото му въртене бяха вторият елемент. Третият беше изпълнение на маневрите колкото се може по-бавно. Колкото повече време минаваше, толкова по-опасно беше и животното и имаше повече възможности да смени тактиката си и да изпробва матадора.

Родриго я остави сама на трибуната и отиде да се облича. Повече не го видя, до началния парад около арената, който включваше всички участници в спектакъла. Имаше още двама матадора, освен Родриго и всички изглеждаха величествено в плътно прилепналите копринени чорапи, дълги до коляното панталони и прекрасно украсените жакети. По-голямата част от публиката също беше празнично облечена. Изключително горещото време позволяваше на жените да носят блузи без ръкави. Бяха облечени в цветни поли с волани, а косите им повдигнати с гребени и покрити с мантила. Но маврийското влияние не беше съвсем изгубено. Някои жени покриваха главите и долната част на лицата си с бродирано ленено платно, а роклите им бяха много по-мрачни.

След парада бе пуснат първия бик и маневрите около него започнаха. Тогава излезе Родриго, първия матадор, който демонстрира способностите си с пелерината и напрежението осезаемо се повиши. За кратко Джеси забрави дразнещата болка в гърба и общия дискомфорт, които изпитваше през последните седмици. Гледаше, как той преминава през няколко нападения, като си играеше с бика, изпитваше огромното животно и се присъединяваше към виковете „Оле“, когато публиката го приветстваше.

На четвъртото „оле“, Джеси се преви на две от остър спазъм. Имаше още толкова много да се види — влизането на пикадорите с техните копия, още нападения на матадора, забиването на знамената в раменете на бика, финалната игра с бика и убиването. Но Джеси щеше да изпусне всичко това. Надяваше се, че е сбъркала, но нов спазъм разруши тази надежда.

Трябваше да се махне оттук, преди тълпата да се разпръсне и да я притисне. Не беше лесно, тъй като трябваше да спира на всеки няколко минути, за да отмине болката и после да продължи бавно. Чувстваше се като огромна крава.

Не знаеше къде по дяволите отива, нито какво ще прави, когато стигне там. Защо Чейс не беше тук, за да й помогне? Той трябваше да предложи да ги придружи. Това беше неговото бебе, по дяволите! Трябваше да е тук, за да поеме отговорност, да й се скара, да каже, че я е предупредил да не предприема това пътуване, да я успокои, че всичко ще бъде наред. Къде беше той? Наистина ли я мразеше?

— Сеньора Самърс!

Джеси бавно се извърна и я заля вълна на облекчение, когато видя Магдалена Караско, стара приятелка на дон Карлос, която беше срещнала в Ронда. Жената трябваше само веднъж да погледне към пребледнялото неудобно изражение на Джеси, за да разбере какво се случва.

— Къде е съпругът ти, Джесика?

— Днес не дойде — задъха се Джеси.

— Ти също не трябваше да идваш, Por Dios^[1]!

Джеси кимна виновно.

— Как ще стигна у дома? — попита тя покорно.

— У дома? Глупости! Твърде късно е за това. Ще дойдеш с мен и ще те настаня в моята къща.

— Но… съпругът ми?

— Ще пратя някой за него — увери я Магдалена решително. — Не бива да се тревожиш за нищо.

Джеси беше повече от доволна да остави нещата в ръцете на Магдалена. Тя имаше достатъчно неща, за които да се безпокои.