Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (5)

Глава 4

Минаваше полунощ, когато Джеси стигна до бараката, която се ползваше от работниците в северните пасища. Никой не спеше там през топлите месеци, така че малкия едностаен хамбар беше изцяло на нейно разположение. Имаше дори и походно легло. На следващата сутрин още по изгрев, тя събра малко провизии и потегли. Постигайки отлично време, тя достигна целта си през вечерта на третия ден.

И тогава разбра, че пътуването й е било напразно. Огледа рекичката, която се виеше в околността. Там през зимата, имаше петдесет типита сгушени между дърветата. Или тя бе подранила или те бяха закъснели с връщането си от лова на бизони на Север. Малкото племе на Белия гръм все още не беше пристигнало.

Джеси видя катерица да пробягва във високата трева. Растителността бе избуяла през пролетта и лятото. Щеше да изхранва конете на племето през по-голямата част от зимата, докато то се премести. Джеси се огледа тъжно около себе си. Смяташе да поговори с Белия гръм и беше крайно разочарована. Не го бе виждала от пролетта, така че той не знаеше за смъртта на баща й. Сега вероятно нямаше да го види преди късна есен. Нито да успее се върне докато не мине есенното събиране на говедата.

Джеси прекоси рекичката, решена да си направи лагер за през нощта. Отиде право на мястото, където бе прекарала толкова много нощи, мястото, където майката на Белия гръм, Широка река винаги издигаше типито им. Но там беше самотно без приятеля й и семейството му, без шума, който децата вдигаха, без жените, които разказваха истории, докато работят и мъжете, надаващи триумфални викове след лов. Изглеждаше по-самотно от всяко друго място по пътя.

Докато разпъваше одеялото си и събираше дърва за огън, Джеси си спомни първия път, когато дойде в този регион, преди осем години. Тогава последва баща си, без той да знае, защото той бе взел едно новородено бебе със себе си и тя се страхуваше, че той ще го остави някъде да умре. Беше ядосан, защото се бе родило момиченце. Джеси не бе толкова невежа, за да не разбере, че това бебе бе нейна полусестра.

Баща й бе довел бебето тук и тя се почувства облекчена. Не знаеше, че той оставя бебето на баба му. Индианската любовница, която живя година с Томас, бе починала при раждането. Тя бе по-голямата полусестра на Белия гръм. Джеси научи това много по-късно.

Джеси разкри присъствието си пред индианците, след като баща й напусна лагера, защото искаше да се увери, че бебето ще е в безопасност. Майката на Белия гръм предположи коя е по приликата с баща й и тъй като можеше да говори английски, двете се сближиха. Дори строгия втори баща на Белия гръм, Бягащия с вълци, покровителстваше Джеси. Той познаваше Томас Блеър от ранните му траперски дни през 1830 и в онези години бяха приятели.

Джеси идваше да види бебето всеки месец през тази година, докато времето не стана твърде сурово за пътуване. Тя израсна близо до Белия гръм и малката му сестра, Малката сива птица, и бе много щастлива, че има приятели за първи път. Баща й беше студен човек и индианците запълваха празнината в живота на Джеси.

През следващата година, когато най-накрая времето позволи на Джеси отново да пътува на Север, тя научи, че малката й полусестра е починала през тежката зима. Джеси можеше да спре да ги посещава, но тя откри, че индианския лагер е единственото място, където може да бъде себе си. Дори можеше да се облича като момиче, което баща й не би позволил. Джеси завърза сърдечни приятелства и най-вече с Белия гръм.

Тя получаваше най-доброто от двата свята, когато беше с индианците. Можеше да стои при типито, както младите момичета трябваше да правят, да се учи да шие и да изработва украшения от мъниста, да готви, да облича и щави бизонски кожи. Но никой нямаше да я гледа на криво, ако искаше да отиде на лов с Белия гръм или да участва в надбягване с коне, дори ако се присъедини към момчешките игри. Тя можеше да прави всичко това, защото не беше една от тях и защото бе дошла при тях в момчешки дрехи и бе демонстрирала завидни мъжки умения.

Те я приеха. Наричаха я Приличащата. С черната си коса и загоряла от слънцето кожа, тя приличаше на индианка. Джесика харесваше индианското си име.

Докато мислеше за хората, които обичаше най-много, в ума й се появи и човека, който мразеше най-много — Лейтън Боудри. Той беше на средна възраст, плешив, с изразителни кафяви очи, които разкриваха развратния му характер. Нищо не говореше в полза на този мъж. Нито показните му дрехи, нито мършавото му тяло. Той беше грозен. Напомняше на Джеси на невестулка, заинтересувана само от собственото си удоволствие.

Първия път, когато го срещна, въпреки, че настояваше да му платят за документа, който бе спечелил от баща й, очите му шареха смело по тялото й. Тя имаше чувството, че ако нямаше никой друг там, ръцете му щяха да последват очите.

Колко права беше. Втората й среща с мъжа не бе минала толкова лесно. Боудри я пресрещна по пътя към гарата, когато щеше да заминава за Денвър, за да пазарува. Наоколо нямаше никой, за да й помогне.

Тя ясно си спомняше мъркащия му глас.

— Какво удоволствие да ви срещна, госпожице Блеър. Едва ви разпознах в рокля, скъпа.

— Извинете ме — опита се Джеси да го подмине, но Лейтън Боудри й препречи пътя.

— Вероятно имате нещо за мен? — попита Боудри мазно.

Джеси се ядоса.

— Разбрахме се, че ще си получите кървавите пари след три месеца!

Мъжът сви рамене.

— Просто помислих, че може би ще искате да платите по-рано. Но разбира се, вие не можете да си го позволите, нали? Как можах да забравя? — засмя се той. — Беше щедро от моя страна да ви дам време, нали? Не сте ми благодарили подобаващо за щедростта.

Джеси стисна зъби.

— Беше много мило от ваша страна — каза тя вдървено.

— Радвам се, че осъзнавате това. Разбира се, малко интерес от ваша страна не би навредил — преди тя да може да отговори, той продължи. — Скъпа, дори мога да бъда склонен да опростя част от дълга ви, ако вие…

— Забравете! — изплющя гласът на Джеси. — Ще си получите дължимото — в пари!

Боудри се присмя на възмущението й и протегна костеливата си ръка, за да докосне лицето й.

— Помислете си. Момичетата имат нужда от мъж. Може дори да помисля за женитба — ръката му падна на рамото й и започна да се придвижва по-ниско.

Джеси реагира инстинктивно, забивайки в мъжа свития си юмрук, който я боля през целия път до Денвър. Изненадата му не смекчи гнева й, нито пък струйката кръв в ъгълчето на устата му.

— Не смейте да ме докосвате никога повече, господин Боудри! — предупреди го тя студено.

— Ще съжаляваш за това, момиченце! — каза той също толкова студено, без следа от предишните преструвки.

— Съмнявам се — отвърна разпалено Джеси. — Щях да съжалявам, ако си носех пистолета, защото тогава щеше да се наложи да обяснявам на шерифа, защо съм ви застреляла. Приятен ден, господин Боудри.

От тези спомени я побиха тръпки и тя побърза да ги пропъди от ума си.

Джеси опърли на огъня голямата дива кокошка, която бе застреляла по-рано същия ден. Наряза я, сложи я в тенджера с вода, заедно с малко изсушен грах, подправки и брашно, после омеси гъсто тесто от провизиите си и го добави на парченца в тенджерата, като кнедли. Отдавна бе научила, никога да не се скъпи за храна, само защото е сама. С обилно ядене можеше да се извърви много път. Също така й осигуряваше храна за дългите, изморителни дни на седлото.

Докато яденето вреше на огъня, тя отиде при Блекстар, изтърка го прилежно и хвърли отгоре му одеяло за през нощта. Тя бе облякла украсеното си с ресни палто от еленова кожа, за да се стопли. Лятото си отиваше. Уви единственото друго одеяло около краката си и се настани до огъня, за да се нахрани.

Беше наполовина приключила с вечерята си, когато Блекстар започна да пръхти и да потропва с крака. Тогава разбра, че вече не е сама. Джеси знаеше, че е по-добре да не прави резки движения. Точно това очакваха индианците от някой бял и можеше да получи стрела в гърба заради глупостта си. Остана там, където си беше.

Изчака още няколко секунди, преди да проговори високо с ясен приятелски тон:

— Бих се радвала на компания и имам достатъчно храна, ако само се приближите до огъня, за да мога да ви видя.

Никой не отговори. Трябваше ли да го каже й на езика на шайените?

Все още не помръдваше, но опита с диалекта на шайените.

— Аз съм Приличащата, приятелка на шайените. Имам огън и храна, които да споделя, ако ми се представиш.

Отново не получи отговор. Тя се луташе между страх и облекчение, когато минаха десет минути без никакъв звук. Блекстар също се бе успокоил. Но все пак, не беше присъщо за жребеца да протестира без причина.

И тогава изведнъж, той се появи зад нея. От шока, ръката на Джеси се стрелна към гърдите й. Не го бе чула да приближава. В един момент мястото беше празно, а в следващия, обутите в мокасини крака се озоваха на инчове от кръстосаните й стъпала.

Очите й пробягаха по украсените му с ресни гамаши, през препаската, която стигаше само до средата на бедрата му, до широките голи гърди, които бяха изключително мускулести. Белезите по тях свидетелстваха за неговата смелост и издръжливост. Белия Гръм имаше същите белези, оставени от Танца на Слънцето преди години.

Докато очите й се придвижваха нагоре, тя бе изненадана да види мъж на не повече от двадесет и пет години. Лицето му бе поразително, с медна кожа, високи скули, орлов нос и абаносови очи. Очите не разкриваха нищо. Черната му коса беше дълга и се разстилаше по гърба му, с две тънки плитки отпред. На едната плитка висеше самотно синьо перо. Лък и стрели бяха преметнати през рамото му. Ръцете му бяха празни, показвайки, че не я смята за заплаха.

— Какъв красавец си само! — каза Джеси, като завърши огледа си.

Очите на воина срещнаха нейните и тя се изчерви, осъзнавайки какво е казала. Но неговото изражение не се промени. Беше ли разбрал? Тя бавно се изправи на крака, така че да не го стряска. Когато одеялото падна и му разкри гледката на тесните панталони и кобура й, това предизвика първата му реакция.

Преди да е помислила, какво да прави, той хвана палтото й и го разтвори. Очите му се задържаха на меките възвишения, които опъваха предната част на ризата, но Джеси не посмя да се дръпне.

Най-накрая той я пусна и Джеси изпусна дъха, който беше сдържала до сега.

— Е, сега, след като това е установено, вероятно може да поговорим. Говориш ли английски? Не? — тя премина към единствения индиански диалект, който знаеше — шайен? Шайен ли си?

Той изненада Джеси, като изстреля порой от думи с дълбок, звучен глас. За съжаление, единствената дума, която тя разбра беше Дакота.

— Ти си сиукс — заключи тя разочаровано, защото въпреки, че диалектите на шайените и сиуксите бяха близки, не бяха еднакви.

Джеси никога не бе говорила със сиукски воин, но бе виждала няколко при посещенията им в лагера на Белия Гръм. Този воин бе от племената, които бяха все още враждебно настроени към белите, племена, толкова могъщи, че бяха принудили армията да напусне териториите им. Сиуксите и северните шайени не се покоряваха на белите, за разлика от почти всички останали индиански племена. Изискаха и получиха целия регион Паудър Ривър за тяхна ловна територия. И ето, тя се бе изправила срещу сиукски воин, който я бе заварил в своята територия.

Посоката, в която мислите й поеха беше притеснителна и Джеси ги прекрати на момента. Нямаше причина да се страхува от индианеца. За сега. Той бе решил да говори с нея, което беше добър знак.

— Белите ме наричат Джесика Блеър, а шайените Приличащата. Идвам тук често да посещавам приятеля си Белия Гръм и семейството му. Тази година обаче съм подранила и на сутринта ще потегля обратно към дома ми на Юг от тук. Познаваш ли Белия Гръм?

Тя помогна на дългото си обяснение с това, което знаеше от езика на знаците, но нямаше изглед той да я разбира. Тя замълча и той погледна към коня й.

Индианеца приближи към Блекстар, за да го разгледа и тя подвикна:

— Белият Гръм ми го даде.

Най-накрая воина каза нещо, но тя не го разбра. Той протегна ръка, потупа коня по хълбока, и се засмя, когато Блекстар се обърна и опита да захапе ръката му.

Джеси изгуби търпение и извика:

— По дяволите, престани вече да оглеждаш коня ми! Не можеш да го имаш!

Гневът в гласа й не можеше да се сбърка, дори и думите да бяха чужди. Тя успя отново да привлече вниманието му и с бавна крачка той се изправи пред нея. Този път беше толкова близо, че Джеси бе принудена да погледне нагоре, за да срещне очите му.

Изражението му не беше вече толкова сурово. Той отново проговори, показвайки й със знаци, че й казва името си. Тя се опитваше да разгадае думите му и най-накрая се засмя, докато изричаше английското му значение.

— Малкия Ястреб! — каза тя гордо, но той поклати глава.

Не бе разбрал. Джеси се усмихна и отново му посочи с ръка, че е добре дошъл да сподели храната и огъня й. Този път индианеца прие предложението й и седна до огъня. Джеси се завърна на мястото си, увивайки отново краката си в одеялото. Тя имаше само една чиния, в която добави още храна и му я подаде. Когато в чинията остана толкова, колкото имаше, преди да му я подаде, той й я върна. Наблюдава я, докато тя бързо довърши яденето. Когато приключи, Джеси стана, за да почисти съдовете и ги остави настрана. Можеше да усети, как очите му следват всяко нейно движение.

Когато се върна при огъня, го завари изпънат в тревата, облегнат на лакът с лице към нейното място.

Тя можеше да се премести другаде, но беше твърде предпазлива, за да прави някакви промени. Легна и се обърна към него. Очите им се срещнаха и сякаш се взираха един в друг цяла вечност. Погледът му стана по-смел. Не я ли гледаше и Блу по същия начин? Беше очевидно, че Малкия Ястреб я желае, но въпреки това, тя бе изненадана, когато той потупа тревата до себе си, показвайки й, че иска тя да отиде при него. Тя бавно поклати глава, без да откъсва очи от неговите. Малкият Ястреб сви рамене, отправи й един дълъг поглед, след което легна и затвори очи.

Джеси продължи да се взира в него, облекчена и същевременно странно обезпокоена. Какво ставаше с нея? Накрая реши, че вината беше в очите му. В начина, по който я гледаше, сякаш правеше любов с нея с тези тъмни, завладяващи очи.

Но докато Джеси се унасяше в сън, не виждаше очите на Малкия Ястреб, а други очи, също толкова тъмни. Очите на Чейс Самърс.