Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (18)

Глава 17

Джеси коленичи до Чейс. Все още беше тъмно. Бе намерила храна и нож, за да среже въжетата, както и някои други негови принадлежности. Той спеше и тя не го събуди. Огледа го загрижено, замислено. Защо той имаше властта да я накара да плаче? Единственият, който го бе постигнал досега беше Томас Блеър.

Белия Гръм предположи, че Чейс не е мислел сериозно това, което каза. Той всъщност бе защитил Чейс, дори след като предложи да го убие заради нея. Това я шокира, но след като прекара известно време сама, тя обмисли думите му и осъзна, че вероятно е прав.

Белия Гръм бе изтъкнал и друга причина, която бе възмутителна и за това тя я отхвърли напълно. Той бе казал, че след това, което се бе случило между тях, може би Чейс чувстваше, че тя му принадлежи и обвиненията му бяха подтикнати от ревност. Джеси знаеше добре, че това не е вярно. Последното нещо, което Чейс искаше бе тя да му принадлежи. Той съвсем ясно й го бе показал.

— От колко време си тук?

Очите на Джеси срещнаха неговите, но тя бързо погледна встрани.

— Току-що дойдох.

Тя мина зад него и сряза ремъците на китките му. Чейс внимателно раздвижи ръце, но изстена, когато кръвта в тях се раздвижи. Той ги разтърси, но и това не помогна.

Джеси застана пред него, затъквайки ножа във високия си до коляното мокасин.

— Донесох ти малко храна и вещите ти.

Той видя седлото на земята, заедно с оръжията и останалите си принадлежности и я погледна изпитателно.

— Благодаря ти. Не вярвах, че ще ми помогнеш.

— Да ти помогна?

— Да се измъкна оттук. След това…

— Трябваше да те оставя да мислиш така — прекъсна го тя горчиво. — Така ти се пада, да се чувстваш задължен на една курва.

— О, Джеси — изстена той. — Знаеш, че нямах това предвид.

— Да, знам — каза тя мрачно. — Белия Гръм изтъкна, че ти се е струпало много през този ден. Човек посреща смъртта смело или неразумно. Ти, разбира се, го направи неразумно.

Това обяснение му хареса повече от истината и той се съгласи с охота.

— Да. Е, напоследък не се справям с нищо особено разумно, нали?

— Не. Не се справяш.

Той се изправи и се протегна, наслаждавайки се на това просто действие.

— Благодаря ти, че ме освободи. Не виждам наоколо други желаещи.

Тя сви рамене, чувствайки се неудобно от благодарността му.

— Някой щеше да го направи все някога. Те не са диваци. Престана да си затворник в мига, в който разбраха, че си тук заради мен.

— Не си личеше особено.

— Ако ти е било неудобно, заслужил си си го, задето изобщо дойде тук — каза му тя остро. — Никой не те е канил.

— Така е — призна той. — И ще съм дяволски щастлив да си отида. Може ли да тръгваме вече?

— Ти можеш да си тръгнеш по всяко време. Но ти предлагам да изчакаш до сутринта, когато група ловци ще те придружат до края на индианската територия. С тях ще бъдеш в безопасност. Иначе, е…

Той я загледа замислено за момент, преди да каже:

— И с теб ще бъда в безопасност, нали?

— Да, но аз оставам тук.

— Напротив, Джеси. Не съм изминал всичкия този път за нищо.

— Не се захващай с мен, Самърс — предупреди го тя студено. — Това не подлежи на обсъждане. Дори ако бях готова да тръгна утре, нямаше да го направя с теб. Не харесвам компанията ти.

Чейс се доближи до нея, но Джеси бързо отстъпи назад.

— Може би трябва да го кажа по друг начин — каза Джеси. — Само един мой писък и всяко типи наоколо ще се изпразни след миг. А след това ще те оставя да се измъкваш сам.

Чейс въздъхна.

— Печелиш.

Темпераментът на Джеси се събуди, след като вече не беше застрашена.

— Ти си луд, знаеш ли? Какво смяташе да направиш, всъщност?

Той сви рамене и каза студено.

— Да получа малка компенсация за проблемите си. И може би да те накарам да върнеш думите си, че не харесваш компанията ми.

Джеси ахна.

— Мислиш, че като ме целунеш и аз ще забравя всичко друго? Господи, колко си самонадеян!

— Страх те е, че може да е истина?

— Дори няма да отговоря на това. И не знам, защо все още стоя тук и разговарям с теб. Ако смяташ да тръгваш сега, ще отида да доведа коня си.

— Значи ще тръгнеш с мен?

— Не — отговори Джеси колебливо. — Ще ти заема коня си — тя се молеше той да не избухне.

Гласът му се повиши.

— Случило ли се е нещо с Голдънрод?

— Не, но… — той не я остави да обясни, а се обърна и се отдалечи от нея.

— Къде отиваш?

— Да взема коня си.

Джеси видя животното и осъзна, пред чие типи бе завързано. Тя затича след Чейс и го сграбчи.

— Не се навъртай покрай типито на Ловеца на Черни Мечки, защото ще си довлечеш страшни проблеми.

— Как иначе ще взема Голдънрод?

— Не можеш да го вземеш. Той остава при него. Да не мислиш, че щях да ти отстъпя коня си, ако не се налагаше?

Очите му станаха катранено черни.

— Шегуваш се, нали?

— Не — каза тя меко.

— Това друг обичай ли е тук? Като този да оставиш човек завързан цял ден без причина?

— Не. Това е просто проклетия ти късмет, а именно, че те хвана точно Ловеца на Черни Мечки. Той мрази белите — включително и мен. Ако не си беше направил погрешно заключение за теб щеше да е различно, но не стана така и той побесня, когато разбра, че е сгрешил. Особено след като и аз бях замесена. Заради теб заприлича на глупак. Той задържа коня ти, за да запази достойнството си. Нямаш избор.

— Забрави, Джеси. Притежавам този кон от твърде отдавна, за да се откажа от него.

— Виж, по дяволите, просто се радвай, че не поиска седлото и оръжията ти. Можеше да не ти остави нищо. Той те залови. Няма значение дали си шпионин или не, или пък дали е направил грешка.

— Няма да си тръгна оттук без коня си и това е.

— Не ставай глупав — изсъска тя. — Трябва да се биеш с него и…

— Тогава ще се бия.

Очите им се срещнаха.

— С идването си тук показа, че си невероятен глупак — каза тя с пресилено спокойствие — Какъв шанс ще имаш срещу един шайенски воин? Той ще те убие за минута.

— Трябва първо да победи.

— По дяволите, не става въпрос за проверка на силата ти! Казах ти, че той не ме харесва. Заради мен, той няма да подходи великодушно към теб, както някой от останалите воини. Ще се опита да те убие!

— Нямаш много доверие в мен, нали?

Тя го погледна втрещено.

— Не, Самърс, нямам.

— Просто го уреди, Джеси.

— Защо не ме чуваш?

Той сбърчи учудено чело.

— Откога те е грижа, какво ще се случи с мен?

— О! — вбеси се Джеси. — Бий се с него, тогава! — тя се отдалечи.

Чейс си пое дълбоко въздух. Нямаше да си тръгне бе Голдънрод — нито без Джеси.