Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (43)

Глава 42

Времето в средата на януари бе изключително приятно. Атмосферата в домакинството на Силвела не. Преди три дни Джеси бе опитала да види дон Карлос, но той никога не оставаше сам и всеки път щом понечеше да влезе в стаята му я отпращаха.

Това не й даваше мира, защото осъзна, че той може да умре всеки момент. Нямаше ли да иска да знае, че има син? Нямаше ли това да му достави малко радост? Чейс никога не би й простил, ако дон Карлос умре, без да узнае за него. Не и когато тя беше под един покрив с него. Не знаеше кога ще пристигне Чейс, така че нямаше смисъл да го чака, преди да говори с дон Карлос.

Тя бързо научи някои неща за семейство Силвела. Емилия, малката прислужница, която Родриго бе пратил да се грижи за нея, беше истински извор на информация. Джеси научи, защо Нита бе толкова ядосана, когато бе пристигнала и я бе обвинила, че е копеле на дон Карлос. Родителите на момичето бяха умрели разорени и дон Карлос я бе приютил. Тя живееше под покрива му от две години и отказваше да се омъжи, за да може да се грижи за него. Много благородно, ако мотивите й не бяха толкова очевидни.

Родриго от друга страна стоеше там от искрена загриженост към чичо си. Той самият беше доста заможен, след като майка му бе направила по-сполучлив избор за съпруг от сестра си. Тя беше доста значима социална фигура и в момента пътуваше из Европа. Новините за състоянието на брат й още не я бяха застигнали.

Не й хареса да разбере, че здравето на дон Карлос го предава от много години. Разбра, че винаги е бил активен мъж, но лош случай на пневмония го е оставил много слаб и почти неподвижен. Това бе довело и до други заболявания.

През третата си нощ в тази чужда къща, Джеси изчака докато чуе Нита да излиза от стаята на дон Карлос и Родриго да заеме мястото й. Тя излезе от просторната си стая и мина на пръсти по коридора. Беше рано. Имаше още много до десет часа, абсурдното време, когато се сервираше вечерята. Трябваше да се примири с необичайните часове за хранене, наложени от три часовата сиеста следобед, която цялата страна спазваше.

От стаята на дон Карлос не се чуваше никакъв звук. Възрастният мъж вероятно спеше и Родриго стоеше до него. Последният път, когато бе опитала да влезе, Джеси не успя да каже и дума, тъй като една прислужница, приличаща на стара вещица я заля с поток от „шшшшт“ и „бъдете тиха“.

Тя се надяваше поне Родриго да е сам. С него можеше да се справи. Бе открила това още първия ден.

Вратата се отвори тихо и Джеси се доближи до покритото с балдахин легло, преди Родриго, който стоеше до прозореца и оглеждаше двора да се обърне и да я види. Леглото беше покрито с лека ефирна материя, но имаше само една лампа в стаята и беше невъзможно да се види през нея.

— Защо го държите на толкова задушно място? Нещо заразно ли е?

— Разбира се, че не — прошепна Родриго, пристъпвайки напред. — Доктора препоръча никой да не го безпокои и ние следваме инструкциите му.

— Но той трябва да има светлина и въздух. Не бива да бъде покрит така.

— Бих се съгласил, но не съм лекар и не мога да кажа кое е най-доброто за чичо ми.

— Здравият разум… о, няма значение — каза Джеси раздразнено. Мразеше да се чувства като натрапница, но си беше точно такава.

— Трябва да излезеш, Джесика — каза Родриго нежно, но твърдо.

Джеси сбърчи вежди.

— Не сте му казали за мен, нали? И това ли беше идея на доктора или на Нита?

— Не си справедлива. Не разбираш ли, колко ще се разстрои ако научи това, което дори може да не е истина?

— Чичо ти ще знае каква е истината.

— А помислила ли си за това, че шока би могъл да го убие? — попита Родриго.

— Съжалявам — призна Джеси, — но мисля, че си струва риска.

— Родриго, кой е с теб?

Джеси се обърна към мекия глас. Родриго й даде знак с очи да бъде тиха.

— Никой, чичо — гласът му вече не звучеше като шепот.

— Лъжеш ли ме, момчето ми? — смъмри го гласът. — Очите не ме лъжат. Мога да видя извън този мавзолей, дори ти да не виждаш вътре.

— Исках само да ти спестя безпокойството, чичо — каза Родриго разкаяно. — Трябва да си почиваш.

— Почивам си твърде много. Имам нужда от развличане. И така, кой е това?

Дълги тънки пръсти дръпнаха ефирната завеса и Джеси ахна.

— Вие сте толкова млад!

— Не толкова, колкото бях, мила.

— Но аз имах друга представа за вас — изтърси тя, без да мисли. — С бяла коса, сбръчкан… проклятие, не мислех…

Дон Карлос се изкиска.

— Вие сте истинско удоволствие, мило момиче. Приближете се, за да мога да видя дали сте толкова красива, колкото ми се струва. Очите може и да не ме лъжат, но светлината тук е плачевна.

Джеси приближи леглото и удивлението й нарасна. Не предполагаше, че голямата прилика, ще е толкова очевидно доказателство. Мъжът, който лежеше в огромното легло приличаше толкова много на Чейс, че й се струваше направо неестествено. Разбира се бе по-възрастен, но не толкова, колкото тя си бе мислила. Не й бе хрумвало, че е бил толкова млад, когато е срещнал Мери. Беше само на четиридесет и шест или седем години, изтощен, блед и много слаб, но това не можеше да скрие факта, че е твърде млад, за да умира. Косата му бе толкова черна, колкото и нейната, с един-единствен сив кичур на челото. Очите му бяха тъмни и любопитни. Докато я оглеждаше, той изви устни точно, както Чейс правеше винаги.

— Изглеждате още по-изненадана от външността ми, отколкото преди малко — каза дон Карлос.

— Сеньор, — отговори Джеси смутено — просто много приличате на някого, когото познавам.

— Джесика — каза предупредително Родриго.

— Истина е, Родриго — той разбра намека и тя му кимна. — Но не съм забравила разговора ни.

— Говорили сте за мен, а? — въздъхна дон Карлос. — Неприятна тема за обсъждане от младежи. Трябва да си говорите за весели неща, за партита и — племенника ми не се ли е похвалил с матадорските си умения?

— О, не, сеньор, не е.

— Наистина ли, Родриго? Обикновено очароваш всичките си нови дами с истории за храбростта си.

Джеси се изчерви от предположението на дон Карлос.

— Бъркате за Родриго и мен. Ние току-що се срещнахме.

— Тогава сте приятелка на Нита?

— Не, аз… името ми е Джесика Самърс. Пътувах…

Джеси не можа да довърши. Как би могла да го излъже?

— Пътувате? — повтори дон Карлос. — На обиколка из Европа, предполагам? И сега сте мой гост? Но това е чудесно! Радвам се да разбера, че дома ми продължава да предлага гостоприемство, дори когато аз не мога да се грижа за това. И откъде сте, сеньорита?

— Сеньора и домът ми е в Америка.

— Америка. Колко прекрасно. Трябва да ме посещавате често и да говорим заедно на английски. Моят е поръждясал и бих искал да го изпробвам.

— За мен би било удоволствие, сеньор.

— Сеньор, сеньор — трябва да ме наричате Карлос. И къде е щастливеца, за когото сте омъжена?

— Ние… ъ… пътуваме отделно.

— Но той ще ви намери ли тук?

— Убедена съм, дон Карлос.

— Мили Боже. Трябва да го доведеш да се срещнем веднага щом пристигне. И без никакви глупости от твоя страна, Родриго, затова че съм твърде болен, да приемам посетители. Имам нужда от насърчаване. Компанията на тази дама ми подейства изключително добре.

Родриго се усмихна.

— Това е чудесно, чичо, но сега наистина трябва да почиваш.

— Не ме слушаш, Родриго. Защо не се поразмърдаш сега и не ме оставиш да си поговоря с моята гостенка? Не си ли й казал за пътуванията ми до Америка? С нея имаме много да си говорим.

— Пътувания, чичо? Но ти си посетил Америка само веднъж, когато си бил дори по-млад от мен.

— Глупости — обяви дон Карлос. — Върнах се преди десет години. Но разбира се, ти няма как да знаеш за това. Беше след погребението на Франциско и майка ти незабавно те взе със себе си във Франция.

— Отплавал си за Америка? Защо? — попита Родриго.

— Да търся някого.

— Не сте я намерил, нали? — попита бързо Джеси, преди Родриго да е успял да я спре.

— Не. Твоята страна е твърде голяма, скъпа — отвърна тъжно дон Карлос.

Джеси забеляза пустия му поглед и осъзна, че е допуснала грешка. Бе предположила, че се е върнал да търси Мери, когато каза „я намерил“.

— Аз… аз наистина трябва да тръгвам, дон Карлос — каза Джеси притеснено. — Не бих си простила, ако ви преуморя.

— Не сте, уверявам ви — отговори той с нетипично тих глас. — Но ще дойдете отново, нали?

— Да, разбира се.

— Тогава предполагам, че трябва да ви оставя да си отидете.

Тя взе ръката му и той поднесе пръстите й към устните си. През цялото време очите му я гледаха много проницателно и тя почувства, че може да прочете всяка нейна мисъл.

Дон Карлос я спря, когато стигна до вратата. Първите английски думи, които произнесе и Родриго не разбра, я накараха да затаи дъх.

— Още нещо, Джесика Самърс. Този мъж, на когото ти напомням и за когото племенника ми предпочита да не говорите, кой е той?

Джеси погледна към него. Помисли си, че чува нотка на надежда в гласа му. Невъзможно. Не би могъл да предположи, не и след малкото, което бе казала. Но бе стигнала толкова далеч и той трябваше да знае.

— Той ми е съпруг, дон Карлос.

— Мили Боже — прошепна той на пресекулки. — Благодаря ти.