Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (29)

Глава 28

Джеси се събуди дезориентирана, чувайки Били да вика името й отново и отново. Тя полежа още, докато не осъзна, че той и казва, че вече са почти у дома. Изправи се, благодарна, че може отново да се движи, без стомахът й да се преобръща. Но, разбира се вече бе късно през деня, а гаденето никога не я притесняваше по това време.

Тя нямаше намерение да проспива деня. Дали Били беше добре? Предположи, че е. Чейс все още спеше. Провери челото му за температура, но то бе само леко топло. Когато докосна лицето му, ръката му се протегна и се уви около изпънатия й крак, и се задържа там. Джеси за малко да каже нещо остро, но видя, че това беше просто рефлекс. Той все още спеше, сгушен в слабините й.

В очите й се разрази буря. Движенията му причиняваха нежелано вълнение в долната част на тялото й. Но той не трябваше да има никакво въздействие върху нея, помисли си тя. Не беше нормално да ненавиждаш един мъж и едновременно с това да го желаеш. Нали?

Докато мислеше за това, времето отлетя неусетно и те вече отбиваха пред къщата, преди да е разбрала. Рейчъл излезе, хвърли един поглед към Чейс, който беше отзад в каруцата с Джеси и незабавно влезе обратно в къщата. Джеси сви рамене. Майка й все още не знаеше, че Чейс е ранен. Щеше да промени държанието си, когато разбереше. И по-добре да го направеше. Джеси със сигурност нямаше да се грижи за него сама.

— Тичай да намериш Джеб и виж, дали някой от останалите мъже е тук, за да помогнат да внесем Чейс в къщата — нареди Джеси, а след това добави. — Благодаря ти, Били. Свърши добра работа, както ни доведе у дома.

Били светна от удоволствие и отиде да намери Джеб. След миг отново се появи, като тичаше пред възрастния мъж.

— И, какво имаме тук, момиченце? — попита Джеб любопитно. — Мислех, че очите ми никога повече няма да попаднат на този тук.

— Не си единствения — отговори Джеси с голяма доза отвращение, докато пълзеше към края на каруцата. — Но той пострада, докато бях в града и се случи така, че Док Медли е знаел, че го познавам. Така той стовари грижите за него в моите ръце.

— Разказвай — изкиска се Джеб.

— Изобщо не е смешно — отвърна Джеси.

— Но какво е правел още в града?

— Комар, алкохол и леки жени.

— Разказвай.

— О, замълчи и ми помогни да го внесем вътре.

— Няма никой в къщата, Джеси — обяви Били. — Джеб каза така.

Джеб изсумтя.

— Ние тримата можем да се справим — той се обърна към Джеси. — Не може ли изобщо да ходи?

— Ще се наложи — отвърна Джеси. — Нищо му няма на краката. Били, — обърна се тя — ние с Джеб ще го насочваме, ако не може да се държи на краката си. Би ли влязъл вътре, за да му приготвиш леглото?

— Колко зле е ранен? — попита Джеб сериозно, когато Били влезе вътре.

Тя обясни, завършвайки с:

— Изглежда Док мисли, че трябва да лежи следващите няколко дни, което означава, че някой трябва да се грижи за него. В противен случай никога не бих го довела обратно тук.

Джеси раздруса Чейс внимателно и въздъхна, когато той се обърна по гръб.

— Със сигурност ще разкъса шевовете. Надявам се, че още си добър с иглата, Джеб.

— Не ми казвай, че са го нападнали в гръб? — гласът на Джеб се надигна възмутено.

— Да, но останалото ще ти обясня по-късно. Да видим, дали ще можем да го свалим от каруцата.

Успяха, но им отне известно време. Чейс дори не отвори очи, докато краката му не докоснаха земята и беше толкова нестабилен, че двамата хванаха по една от ръцете му и я увиха около вратовете си.

Настаниха го в старата стая на Томас Блеър, като го влачиха през целия път. Били бе издърпал завивките надолу и чакаше тревожно. За щастие, леглото беше ниско и без стъпало.

— Нека го разположим така, че да опре колене на крака на леглото, Джеб. После ще го положим по корем — нареди Джеси.

— Исусе, не! — изръмжа Чейс.

— Млъквай — каза Джеси нетърпеливо. — Никога не съм чувала мъж да се оплаква толкова много, че спи по корем.

— Госпожице, ако ти имаше два литра сурово уиски в стомаха си и ти щеше да се оплакваш.

Джеси се освободи от ръката му и отстъпи.

— Спомням си, че се отърва от него този следобед — каза тя с развеселено шеговит тон, докато разтриваше схванатото си рамо. Той беше твърде тежък за носене.

Чейс направи гримаса.

— А аз си спомням, че ти повръщаше точно до мен, така че прояви малко съчувствие.

Джеб и Били я погледнаха странно и това я ядоса.

— Говориш доста ясно за мъж, който трябваше да бъде довлечен до тук.

Чейс бавно вдигна глава. На устните му грееше съвсем лека усмивка.

— Трябваше ли да полагам усилие? Никой не ми каза.

Джеб изсумтя и напусна стаята, мърморейки си през целия път. Били се закикоти, докато буреносния поглед на Джеси не се спря на него.

— Аз… ъ… ще сваля нещата от каруцата — предложи той бързо и напусна стаята.

Джеси обърна святкащите си очи към Чейс.

— Започвам да си мисля, че не си толкова зле, колкото Док ми каза — каза тя хладно. — И ако случая е такъв, Джеб може да те замъкне обратно в града утре, когато отиде да върне каруцата.

— Още едно пътуване, като днешното? — оплака се той. — За нищо на света! И какви са всички тези приказки за доктори? Имам ужасен махмурлук, но какво общо има с това доктора?

— Ти наистина не си спомняш, какво ти се случи, нали?

Чейс затвори очи уморено.

— Напих се, може би малко повече от обикновено и какво от това? Правех го често напоследък — добави той повече на себе си, отколкото като признание.

— Може би името Ани ще ти опресни паметта.

Гневът в тона й го притесни. Ани? Единствената Ани, която познаваше беше…

Чейс сложи ръце на слепоочията си, което причини пронизваща болка в гърба му. Не знаеше, кое е по-лошо, физическата болка, или спомена, как изкачва стълбите със Сребърната Ани. През цялото време той си бе мислил за Джеси, като желаеше в този миг тя да беше до него и с нея да прави любов. Наистина ли бе отишъл в стаята на Сребърната Ани?

Той отвори широко очи. Можеше да види, че Джеси не е само малко ядосана, а дяволски побесняла. Стоеше там, скръстила ръце на гърдите си, и така беше изправила гръб, че той помисли, че всеки момент ще го счупи. Тя се опитваше да скрие чувствата си под маската на презрението, но очите й хвърляха ками към него.

Тя знаеше. Някак бе разбрала. И се бе ядосала. Чейс не знаеше, дали да се радва или притеснява.

— Аз… ъ, мога да обясня — осмели се той глуповато.

— Така ли? — каза Джеси хладно. — Мястото, на което те намериха, си е обяснение само по себе си, нали?

— Намерили са ме? Не си дошла в салона, нали? Така ли си разбрала?

— Да, бях там. Половината град беше там! Сигурно ще е главната тема на вестника. Направо виждам заглавията. „Пиян мъж, нападнат и ограбен в стаята на уличница“, „Крадеца си тръгва с панталоните на жертвата, тъй като той не ги е носил по това време“.

Очите на Чейс се ококориха.

— Това трябва ли да е смешно?

— Това се случи, Самърс. Или не си спомняш, как получи нож в гърба?

Той се опита да се обърне, но не успя.

— Значи затова ме боли толкова много.

— Мога да си представя, че боли.

— Колко е зле?

— Док Медли каза, че се налага да останеш на легло за няколко дни, тъй като си изгубил много кръв. Иначе би трябвало да се излекуваш напълно.

— Щом е трябвало да почивам в леглото, за какво ме домъкна тук?

— Нямаше да остана в града, за да се грижа за теб! Медли ме накара да повярвам, че никой няма да го направи, като се има предвид, къде си получил раната си. Може би щях да намеря някой, който да те наглежда, но беше по-лесно просто да те доведа тук. Рейчъл може да го направи. Така че, ако имаш някакво обяснение, по-добре се обяснявай на нея.

Чейс се намръщи.

— Съмнявам се Рейчъл да ми помогне сега, Джеси. Тя вече не е много благосклонна към мен.

— Да не мислиш, че аз съм?

— Не, предполагам, че не си — въздъхна той. — Какво си правила в салона, все пак?

— Исках да те видя — каза тя сковано, за първи път несигурна в себе си.

Това беше последното нещо, който очакваше да чуе.

— Защо?

— Това вече няма значение.

С тези думи, тя напусна стаята, като остави Чейс дори още по-объркан.