Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (42)

Глава 41

От пожара бяха изминали две седмици. Две седмици, които Джеси не можеше да си спомни. Намираше се в Чикаго, в имението на майка си. Не си спомняше нищо от пътуването до тук, нито каквото и да е друго.

Но поне вече бе излязла от състоянието на пълна апатия. Извърна се, за да застане с лице към майка си, а очите й се оживиха за първи път от две седмици на сам.

— Как смее да ме напуска? Не съм стар багаж, който може да захвърли някъде и да забрави за него!

— Джесика, изобщо не ме слушаш — каза Рейчъл спокойно.

Джеси продължи да крачи по дебелия килим в стаята на майка си.

— Слушам те. Не можах да повярвам, когато се събудих тази сутрин и ми просветна, какво ми каза вчера! Беше вчера, нали? — тя не изчака за отговор. — Е, това няма да стане. Той не може просто да ме захвърли на прага ти. Аз съм негова отговорност, а не твоя!

— Първо на първо, Чейс не те захвърли тук. При мен си от една седмица, а той беше до теб денонощно. Второ, не те е изоставил. Ще се върне, преди да се роди бебето, сигурна съм.

— Не вярвам. Той няма да се върне. Ще намери баща си и ще реши да остане в Испания. Защо да се връща? Той не искаше да се ожени за мен. Направи го единствено бебето да не се роди копеле.

— Имаше и други причини, Джесика и ти го знаеш.

— Тогава, защо не е тук? Как можа да ме остави в това състояние?

— Ти дори не знаеше, че той е тук, мила — обясни нежно Рейчъл. — През цялото това време реагираше единствено на мен, и на моя глас. Не осъзнаваше нищо. Не знаехме, колко дълго ще останеш в това състояние. Апатията ти можеше да продължи с месеци, но самата ти не беше в опасност. Тъй като Чейс така или иначе не можеше да стори нищо за теб, реши, че е най-добре да предприеме пътуването до Испания сега. Ако не беше тръгнал, ти вероятно още щеше да живееш в собствения си пашкул. Новината, че е заминал те накара да дойдеш на себе си.

— Не в това е въпроса — каза Джеси упорито. — Той все пак ме остави на твоите грижи. Сега, когато си нямам нищо — нищо мое! — тя замълча за миг, но след това очите й отново светнаха. — За това ме е изоставил! Защото нямам и пукнато пени! Това няма да му се размине!

— Наистина, Джесика, мисля, че не си на себе си. Чейс не се ожени за теб заради парите ти. А и ти със сигурност не си ми в тежест. Честно казано, се радвам, че ще съм до теб по време на бременността ти. Ще мога да ти помогна. Нима ще ми отнемеш шанса да ти бъда истинска майка?

— Нямам нужда от загрижеността ти, майко — усмихна се Джеси. — Радвам се, че ми отне по-малко време да те нарека отново майко, отколкото… — тя нямаше да повдига този въпрос. — Разбери, не че не искам да остана тук с теб. Нищо не би ми харесало повече от това. Просто не искам да завися от теб. Чейс няма да се върне.

— Не знаеш това — настоя Рейчъл.

— Напротив. Разбираш ли, когато се оженихме, ясно му казах, че няма да живея с него. Тогава имах ранчото. Чувствах… не исках… той е женкар, майко — изтърси тя ядосано. — Знаех, че не мога да живея с това. Ако щеше да има други жени, си помислих, че ще е по-добре да развратничи някъде далеч от мен, където няма как да науча.

— Разбирам — каза тихо Рейчъл.

— Така ли? — попита Джеси с надежда. — Тогава разбираш и защо трябва да тръгна след него?

— Почакай, Джесика — тонът на Рейчъл прозвуча предупредително. — Искаш да тръгнеш след него?

— Трябва — каза Джеси твърдо. — Той знае, че всичко се промени за мен, откакто му казах, че може да си живее живота. Знае, че не мога да се издържам сама, не и сега. След като ме принуди да се омъжа за него, значи по дяволите, трябва да се погрижи за мен, когато имам нужда от него.

— Това ли е единствената причина, заради която искаш да го последваш, Джесика? — попита меко Рейчъл.

— Разбира се — каза Джеси просто. — Каква друга причина бих могла да имам?

— Защото го обичаш.

 

 

Защото го обичаш. Думите я преследваха по време на пътуването с влак до Ню Йорк, през ужасните нощи, които прекара затворена в малката каюта на кораба, през още по-страшното и самотно пътуване из непознатите земи на Испания. Тези думи не й даваха мира. Докараха я до отчаяние. Тя не можеше да обича човек, като Чейс Самърс. Човек, на когото не можеше да се довери, който не чувстваше нищо, дори и бегло наподобяващо на любов. Не можеше.

Нямаше да мисли за това. Тя пропъди думите с мисли, със спомени как майка й накрая бе склонила и бе настояла да поеме всички разходи по пътуването й. Трескавата бързина, с която бяха опаковали дрехите, които Рейчъл бе поръчала за нея, тъжното сбогуване и увещанията, че ще се върне незабавно, ако не успее да намери Чейс в Ню Йорк, преди да е отплавал. Но той бе заминал същата сутрин, в която тя бе пристигнала. Затова си купи билет за следващия кораб — изплашена, но твърдо решена.

Всички книги, които бе изчела и всички истории, които бе чула не бяха успели да я подготвят за страховития океан и пътуването през него. Когато не бе изплашена до смърт, беше отегчена. Бе прекарала много от безкрайните часове, ровейки се из неясните си спомени за двете седмици след пожара.

В главата й изплува бегъл образ на непозната за нея стая и Чейс, който води Кейт при нея. Изглеждаше повече като сън. Чуваше Кейт да я моли за прошка, задето никога не бе казала на Томас, че тя е била тази, която е заварил Том Фенгъл. Чу я да признава, че е била влюбена в Томас през всички тези години, как е била негова любовница след заминаването на Рейчъл и заменена с друга година по-късно заради неспособността си да го дари с така желания син. Дори и след това, Кейт продължила да обича Томас и да мълчи за Рейчъл, ужасена от това, какво може да й стори Томас, ако научи истината. Това беше едното извинение. Накрая си бе признала, че не е казала нищо, защото Томас би могъл да реши да си върне Рейчъл.

Джеси не знаеше, какво бе признала на Кейт и дали изобщо бе казала нещо. Тя дори не можеше да бъде сигурна, дали не е сънувала всичко. Това бе едно от многото неща, за които трябваше да пита Чейс. Той й беше казал нещо за Джеб, за това, как Рейчъл платила дълга й към банката и още, че е уредил нещата с шерифа. Но всичко това беше много объркано в съзнанието й.

Когато стъпи на твърда земя в Кадиз, се почувства по-нормално. Не й беше трудно да открие, че кораба на Чейс го няма закотвен на дока. Още по-лесно й бе да разбере, че близо до Ронда живеел богат мъж на име Карлос Силвела. Всъщност, не бе трудно човек да се сдобие с информация от всякакъв вид, тъй като испанците бяха почти агресивно гостоприемни, и винаги готови да се отклонят от пътя си, за да помогнат на непознат. Това я радваше, тъй като, колкото повече виждаше от Испания, толкова повече се чувстваше като чужденка от някакъв друг свят. Новозаселената територия на Уайоминг не я бе подготвила за страна, изпълнена с история. Кадиз всъщност, беше най-старото трайно населено селище в западна Европа.

Джеси като че ли бе най-удивена от първата си среща с палмови дървета.

След един ден в южното пристанище, тя се озова пред кръстопът. Не можеше просто да стои там и да чака Чейс, тъй като кораба му можеше да акостира навсякъде по оживеното крайбрежие, при това не задължително в Кадиз.

Наистина нямаше избор. Но без съмнение той щеше да се отправи към Ронда и семейство Силвела, така че тя уреди подробностите около пътуването. Беше очарована от прекрасната земя, античните църкви и великолепната природа. Лъкатушещите пътища бяха неравни, а каретата, която бе наела стара и скърцаща, но Джеси бе силно развълнувана от пътуването.

Все още се чудеше, какво ще каже на семейството, когато три дни по-късно малко след като слънцето се скри зад хоризонта, пристигна пред огромната бяла къща на Силвела в покрайнините на Ронда. Ако Чейс още не бе пристигнал, как щеше да им обясни коя е? Прислужницата, която отвори вратата беше любезна, но не особено отзивчива. За облекчение на Джеси се появи млад мъж, който освободи жената. Беше среден на ръст, с късо подстригана руса коса и толкова чувствени златисти очи, че Джеси затаи дъх, когато я огледа с нескрит интерес.

— Мога ли да ви помогна, сеньорита?

— Сеньора Джесика Самърс и да, можете да ми помогнете. Идвам от Кадиз — всъщност, чак от Америка — за да намеря Карлос Силвела.

Златистият поглед на мъжа стана видимо любопитен.

— Идвате от Америка и говорите испански много добре, но кожата ви далеч не е…

— Не съм испанка — Джеси усети объркването му и обясни. — Научих езика, като част от обучението си. Английският е родния ми език.

— Разбирам.

— За Сенор Силвела? — попита тя, чудейки се колко още трябва да стои на вратата.

— Простете — каза мъжът. — Какво ще си помислете за мен, задето ви държа на вратата?

— Всичко е наред — каза Джеси учтиво.

— Вие сте толкова любезна, колкото и красива, сеньора. Както и да е, чичо ми не приема посетители. Разбирате ли, той е много болен.

— Той не умира, нали? — Джеси знаеше, че това е грубо, но как щеше да се почувства Чейс, ако никога не успееше да го види?

Мъжът се забави в голямото предверие, чудейки се какво да прави с нея.

— Срамота е, че идвате по това време и след толкова дълъг път. Вероятно аз ще мога да ви помогна. Чичо ми… не може да се вижда с никой.

Джеси мислеше трескаво. Какво да прави? Ако не можеше да го види, как щеше да разбере, дали той е човека, когото търсеше?

— Калифорния! — каза бързо Джеси. — Знаете ли, дали чичо ви е бил там преди много години?

— Мисля, че да, преди семейството да продаде земята, която притежавахме там. Но това е било много отдавна, преди около двадесет и четири години. Не ми изглеждате достатъчно възрастна за…

— Не, сеньор Силвела, не исках да намеквам, че познавам чичо ви.

— О, виждам, че маниерите ми отново липсват, сеньора. Не се представих. Аз съм Родриго Суарез. Чичо Карлос има само сестри и майка ми е една от тях. Той е единствения останал Силвела.

— Той… няма деца?

Той изглежда нямаше нищо против този личен въпрос.

— Имаше дъщеря, но тя почина съвсем малка. Съпругата му не можеше да има други деца. Но той не се разведе с нея и дори не се ожени повторно, след като тя почина.

— Трябва много да я е обичал.

Родриго се усмихна.

— Кой може да каже? Изглеждаше повече незаинтересован, отколкото отдаден. Но, да, по-романтично е да мислите, че я е обичал.

Усмивката му се задълбочи. Джеси остана с впечатлението, че той е романтик, човек, който е влюбен в любовта. Беше чаровен. Джеси се засрами, че е засегнала такава лична тема и това пролича в колебливото й държание. Тя сведе поглед.

— Родриго, цяла вечер ли смяташ да ме караш да чакам? — и двамата се обърнаха към младата жена, която се появи от една от страничните стаи на предверието. — Имаме игра за довършване. Но кой е това?

— Не съм съвсем сигурен, Нита — отговори Родриго с усмивка. — Тя идва от Америка и вярва, че има работа с чичо Карлос.

Бдителността на Джеси се повиши, когато облечената в траурни дрехи Нита обърна тъмните си кафяви очи към нея. Не беше много по-възрастна от Джеси и бе невероятно красива, дори и цялата в черно. Тъмно русата й коса беше строго сплетена на врата. Чертите й бяха остри и излъчваха аристократизъм. Беше много красива. И много надменна.

— Приятелка от Америка? Роднина? — подигра се Нита. — Копеле вероятно, надяващо се на част от моето наследство?

Темпераментът на Джеси лумна.

— Не, съпруга на син — копеле — каза студено тя. Е, вече всичко бе разкрито.

Нита се извърна пребледняла.

— Лъжете, сеньора — изсъска Нита. — Чичо Карлос няма син. Къде е този син? И защо вие сте тук? Ще ви кажа защо. Защото сте крадла на наследства. Надявате се да заблудите болен мъж и да го накарате да мисли, че има син. Надявате се да го измамите.

— Аз не… — започна Джеси, но Нита каза:

— Изхвърли я, Родриго!

— Нита, моля те — намеси се Родриго. — Ако това, което тя казва, е истина…

— Точно така — прекъсна го Джеси любезно. — Не бихте искали чичо ви да разбере, че сте били негостоприемни към снаха му, особено след като тя очаква първият му внук. Нали? Разбира се, че не. Е, Нита, защо не се поразмърдате и не ми намерите стая?

— Елате. Оттук — процеди през зъби Нита и закрачи горделиво надолу по коридора.

— Е, нямам намерение да ходя там — усмихна се Джеси на засрамения Родриго.

Усмивката му я обезоръжи. Толкова й приличаше на усмивката на Чейс.

— Е, сеньор, сега вече знаете и няма да го отпратите. Името на съпруга ми е Чейс Самърс. Той трябва да се появи съвсем скоро.