Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (45)

Глава 44

Джеси зарови пръсти в косата му и издаде стон на върховно удоволствие. Чейс лежеше върху нея толкова неподвижно, че изглеждаше заспал. Но не беше. Тя се изкикоти, спомняйки си за онзи път във фургона.

— Мислех, че никога не спиш по корем.

— Така е — Чейс не помръдна. — Спя върху теб.

— Знам, че задържаш тежестта си. Не можеш да се отпуснеш…

— Справям се чудесно — измърмори той.

— Хайде, така или иначе сега не можеш да спиш. Има още поне час до сиестата. Първо е обяда и ще трябва да се срещнеш с братовчедите си и…

Той я погледна ухилен.

— Искаш да кажеш, че ще се върнем тук и никой няма да си помисли нищо за това?

— Чейс, ужасен си!

— Така ли? Не съм те виждал от цяла вечност.

— Минали са само…

— Цяла вечност — той я целуна, за да я накара да млъкне. Тогава се изправи и настроението му се промени. Джеси знаеше, че той отчаяно иска да я разпита, но се страхува. Реши да му помогне.

— Няма ли да попиташ за дон Карлос?

Чейс дори не вдигна поглед. Измина доста време без отговор.

Накрая измърмори:

— Няма за къде да бързам.

— Не вярвам.

— Остави.

— Но ти стигна толкова далеч!

Той я погледна, после извърна поглед.

— Джеси, минаха двадесет години, откакто майка ми за първи път ми каза за този мъж. Това е прекалено дълго време, в което да мислиш за някого. Много време за… — той спря. — Наречи ме страхливец, но предпочитам да не го чувам.

Тя не можеше да го остави да загуби кураж, не и след толкова време.

— Чейс — каза Джеси внимателно, — дон Карлос е болен от много време и сега… е по-зле. Те дори не ми позволяваха да го видя, от страх, че ще го разстроя.

— Но е жив? Сигурна ли си Джеси? — беше стиснал раменете й.

— Да, сигурна съм. Отидох да го видя въпреки тях.

— Той умира ли, Джеси?

— Не знам — въздъхна тя. — Всъщност не са го казали, но се държат така сякаш ще се случи. Нита вече носи траурни дрехи. Тя ти е братовчедка, впрочем, тази, която отвори вратата.

— Няма значение. Разкажи ми.

— Е, на мен не ми изглеждаше като човек, който умира. Гласът му беше силен. Той е жизнен. Само е слаб и, е, може би няма причина да живее.

— Само една жена може да постави такава диагноза — каза Чейс недоволно.

— Е, възможно е. Както и да е, аз смятах да му кажа за теб, но Родриго…

— Родриго?

— Дон Карлос имал две сестри. Майката на Нита е мъртва. Родриго е дете на другата сестра. Тя все още е жива и сега пътува. И така, Родриго бе с дон Карлос миналата вечер. Той ме накара да разбера, че такава шокираща новина може повече да навреди на дон Карлос, отколкото да му помогне.

— Толкова много деца ли има, че ще му бъде в тежест да потвърди за още едно?

— Чейс, той няма деца. Затова бях толкова твърдо решена. Мислех, че ако разбере за теб, това ще го зарадва. Но не можех да му кажа, ако шока щеше да влоши състоянието му.

— Значи той не знае? И сега ми казваш, че съм изминал целия този път напразно, защото не трябва да се опитвам да го видя?

Тя му даде секунда и обяви:

— Ако той те види, ще разбере незабавно. Защо мислиш, че Нита беше толкова изненадана, когато те видя? Одрал си му кожата, Чейс.

Тя наблюдаваше лицето му, докато значението на думите й достигаше до мозъка му. Ако той изглеждаше точно като дон Карлос, тогава той наистина бе негов баща. Чейс стоеше неподвижно, и се взираше в празното пространство.

— Значи, един поглед към мен и ще се свлече мъртъв, а?

Джеси предположи, че няма да навреди, ако му каже особеното си мнение.

— Всъщност — започна тя колебливо, — имам предвид, е… не мога да съм сигурна…

— Проклятие, откога имаш проблеми с изразяването? Никога преди не си се затруднявала!

— Не си го изкарвай на мен, Чейс Самърс! Ако не искаш да чуеш това, което имам да казвам, значи няма да кажа нищо повече!

Той отново седна на леглото.

— Съжалявам, Джеси. Трябва да разбереш…

— Разбирам — прекъсна го тя. — И това, което исках да ти кажа беше, че баща ти може сам да се е досетил за това, което аз не можах да му кажа. Но ти напомням, че не мога да съм сигурна.

— Как? — той беше толкова объркан, че я болеше да го гледа такъв.

— Е, бях изумена от приликата помежду ви и той забеляза изненадата ми. Признах, че ми напомня на някой, когото познавам. Но — тя си припомни всичко, — не беше само това. Говорехме за Америка и той спомена, че преди десет години се е върнал там, за да търси някого. Не знам защо реших, че това е била майка ти. Предположих също, че не я е намерил и го казах. Той ме погледна толкова странно, когато казах „нея“. И после, когато тъкмо си тръгвах, ме попита директно, на кого ми прилича. Не мислех, че ще навреди, ако призная, че на съпруга ми, така че го сторих. Мисля, че тогава той ми благодари, но разбира се лесно може да съм разбрала погрешно. Бях на другия край на стаята и едва го чувах.

— Но е възможно да знае и да не се е шокирал изобщо!

— Да.

Последва мълчание и после Чейс каза:

— Хайде. Нека отидем да видим… баща ми.