Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (46)

Глава 45

Напразно бързаха. Дон Карлос спеше. Не бяха направили и крачка в стаята му, когато старата прислужница, която стоеше на пост до вратата ги спря. Чейс нямаше друг избор, освен да почака още малко.

Присъединиха се към младите си домакини за обяд. Представянето беше напрегнато. Вместо Джеси да превежда, двамата мъже избраха да се игнорират един друг. Нита напротив, не оставяше Чейс на мира. Тя се умилкваше около него и това, което несигурния й английски не можеше да предаде, го правеха очите й. Джеси направо се отврати.

Тя нямаше да го направи на въпрос, ако Чейс беше само учтиво толерантен, но той изглежда се наслаждаваше на изобилните прелести на блондинката. Без съмнение си мислеше, че прави поредното си завоевание. И то пред очите на съпругата си.

Преди да бъде сервирано второто ястие, Джеси напусна стаята, като измърмори някакво извинение. Чейс я настигна в основата на стълбището с развеселено изражение.

— Не си ли гладна вече?

— Наситих се!

Той се засмя.

— Знаех, че малкото ми представление няма да убегне от вниманието ти.

— Лъжец! — процеди Джеси. — Ако очакваш да повярвам, че тази отвратителна проява е била в моя полза…

— Но разбира се, че беше. Време е за обяд, Джеси и те трябва да нахранят дон Карлос. Той скоро ще е буден.

— О, разбира се. Но не ми казвай, че не ти хареса, как на Нита й капеха лигите по теб. С удоволствие би те откраднала от мен, след като знае кой си. Тя преследва богатството на баща ти, а ти си заплаха за наследството.

— Ревнуваш ли, любима?

— От тази… тази испанска уличница? Не се превъзнасяй. Просто бях отвратена.

— Хайде, Джеси. Тя ми е братовчедка.

— Това няма значение за нея. Но те предупреждавам, Чейс…

— Знам, знам — прекъсна я той с подигравателна усмивка. — Ако само погледна друга жена, ще простреляш една определена част от тялото ми, която ми е много скъпа. Нали така?

— Шегувай се — отвърна тя сковано, — но това беше главната причина, поради която не исках да се омъжа за теб. Не може да ти се има доверие, че ще останеш верен.

— Вярвай ми малко повече, Джеси — каза той сериозно. — Никога преди не съм имал причина да бъда предан. Но се ожених за теб. Аз взех решението. И приемам този брак на сериозно, дори и ти да не го правиш. Не беше моя идеята да живеем разделени, а твоя. Бях готов да се установя в момента, в който излязохме от църквата. Защо мислиш, че останах, след като спокойно можех да напусна ранчото? Аз…

— Сеньора Самърс, дон Карлос пита за вас.

И двамата погледнаха нагоре. Старата прислужница беше на върха на стълбището и ги гледаше строго.

 

 

Дон Карлос седеше в леглото, повдигнат с планина от възглавници. Наполовина празна табла с храна беше оставена до леглото. Прислужницата се задържа само колкото да отнесе подноса. Джеси се зарадва да види, че завесите са дръпнати и стаята е изпълнена със светлина. Добре, че Чейс чакаше в коридора. Да го види без никаква подготовка, можеше силно да шокира дон Карлос.

Джеси пристъпи до крака на леглото, но той й даде знак да се приближи.

— Опасявах се, че съм ви преуморила миналата вечер — започна тя.

— Глупости — усмихна се той успокоително. — Не съм се чувствал толкова добре от месеци.

— Радвам се.

— Съпругът ти е пристигнал…

— Казали са ви?

— Не е нужно никой да ми казва, скъпа. Ти сияеш.

Джеси се засрами. По-вероятно беше да „сияе“, защото с Чейс се бяха карали. Но нямаше как да каже това на дон Карлос.

— Аз, ъ, предполагам, че се радвам да го видя — зашикалкави тя.

— Не трябва да се притесняваш от мен. Хубаво е, че обичаш съпруга си. Така и трябва да е. Що за човек е той? Предполагам не трябва да питам. Той…

Той не довърши изречението и Джеси разбра, колко е развълнуван.

— Значи знаете? — каза просто Джеси.

— Търсих детето си много години, Джесика. Без успех. Можех само да се надявам, че то ще ме намери. Всеки непознат, който срещнех ме караше да се надявам. Беше лесно да чуя това, което исках в думите ти. Дори в началото си помислих, че си ти, докато не каза, че ти напомням на някой. Разбираш ли, приликата е силна в мъжката част от семейството ми. Аз изглеждам като баща си, той като дядо ми, и това продължава от векове. Цветът на очите и косата се променя, но чертите на Силвела видимо присъстват във всяко поколение.

Джеси се усмихна.

— Вече намерихте сина си… и скоро ще станете дядо.

Очите му широко се отвориха и той хвана ръката на Джеси.

— Благодаря ти, скъпа! Ти върна живота в мен.

— Добре, защото вие трябва да се възстановите, дон Карлос. Аз никога не съм познавала баба си и дядо си и искам детето ми да познава своите. Но сега, Чейс чака.

— Сякаш чакам от цяла вечност, за да го срещна. Доведи ми го, моля те.

Джеси трябваше само да се усмихне на Чейс и той разбра, че всичко е наред. И все пак крачките му станаха несигурни, когато влезе в стаята. Страхуваше се. Това беше края на едно дълго пътуване.

Джеси се почувства като натрапница, докато ги наблюдаваше как се взират изумено един в друг.

— Ще ви оставя насаме.

— Не! — спря я дон Карлос. — За нас ще е по-лесно ако останеш, моля те.

Джеси благодари на Бога, че дон Карлос говореше английски толкова добре. Колко странно щеше да е иначе.

— Дон Карлос, това е съпруга ми, Чейс Самърс. Чейс…

— Това не е нужно, Джеси — прекъсна я нервно Чейс.

Дон Карлос мина направо на темата.

— Майка ти ли ти разказа за мен? — гласът му потрепери.

— Много малко — каза Чейс студено.

На Джеси й се прииска да го срита. Какво му ставаше? Умираше да дойде до Испания и да се срещне с него, а сега се държеше толкова хладно.

Дон Карлос не знаеше как да продължи. Мразеше ли го младият мъж?

— Мисля, че ще е добре да изясним някои неща — предложи внимателно дон Карлос. — Сигурно имаш много въпроси към мен, както и аз към теб.

— Искаш да кажеш, че наистина се интересуваш от мен?

— Чейс! — ахна Джеси.

Дон Карлос подмина сарказма му.

— Този мъж, Самърс. Беше ли добър с теб?

— Всъщност, името на съпруга й беше Юинг. Нямаше никакъв Самърс. Когато се омъжи, бях вече на десет. Дотогава се наричаше вдовицата Самърс, за да скрие срама си, защото не умееше много да се справя с него.

— Не, Мери Бекет не би могла — каза тъжно дон Карлос.

— Това ли е било името й? — промълви Чейс.

— Искаш да кажеш, че никога не ти го е казала?

— Каза ми само, че идва от Ню Йорк. Никога не говореше за миналото си. Беше много огорчена.

— Както и ти, доколкото виждам — отговори меко дон Карлос. — Не мога да те виня за това. Самият аз бях изпълнен с горчивина през всичките тези години, откакто чичо ми умря и научих всичко, което е криел от мен.

— Искаш да кажеш, че не си знаел, че е била бременна? — попита Чейс и неверието ясно пролича в тона му.

— По-лошо от това, момчето ми. Цели седемнадесет години си мислех, че майка ти си е играла с чувствата ми, само за забавление. Не знаех за машинациите на чичо ми Франциско до преди десет години, когато на смъртния си одър реши да ми признае за грешките, които е допуснал спрямо мен. Възнамерявах да се оженя за Мери Бекет, но не й предложих, защото смятах за мой дълг първо да обясня намеренията си на чичо ми. Той беше мой настойник, докато бях в Америка и така беше редно.

— И той отказа?

— Не. Не се зарадва, но и не отказа. Това, което бе направил, без да разбера, бе да ме държи далеч от Мери. Непрекъснато ми намираше работа в хасиендата, така че да не мога да се срещна с нея. Когато тя дошла, за да ме види, той й казал, че съм зает и изобщо не ми е предал, че е идвала. Мислел е, че съм твърде млад, за да знам какво е добро за мен. Вярвал е, че е необходимо само да ни държи далеч един от друг, че младите бързо забравят.

— Но той е знаел за състоянието й. Тя ми каза, че е отишла с баща си, за да се срещнат с него, и че баща й е настоял да се ожениш за нея.

— Да, вярно е. Чичо ми е бил толкова изненадан и разтърсен от новината, че им казал първото нещо, което му дошло на ум. Че вече съм се върнал в Испания и брак с една американа бил абсолютно неприемлив, че вече съм бил обещан на друга и съм се върнал в Испания, за да се оженя за тази измислена novia^[1].

— Но ти със сигурност си опитал да се срещнеш с нея?

— Мислех, че има седмици докато отплават. Всичко се случи само за няколко дни. Не се притеснявах, че губя време, като помагах на чичо си. Щях да прекарам остатъка от живота си с Мери. Но баща й бил толкова ядосан на чичо ми, че отплавал същата нощ след срещата им. Когато научих, че кораба им е заминал, не можех да разбера. Бях готов да я последвам до Ню Йорк. Тогава чичо ми пусна в ход лъжите си и ми каза, че видял Мери с друг мъж и й потърсил сметка вместо мен. Изпуснал се, че смятам да се оженя за нея. Тогава използва същата лъжа, която казал на баща й. Каза ми, че тя му се изсмяла и отвърнала, че никога няма да се омъжи за чужденец, че вече била сгодена и само се забавлявала, преди да се задоми. Кораба го нямаше и аз направих грешката да повярвам на чичо си. Той беше брат на баща ми и винаги съм бил много близък с него, тъй като той нямаше свои деца. Никога не съм си помислял, че може да ме излъже. Никога не ми е хрумвало. След това бях толкова паднал духом, че той уреди да се върна у дома, без да знае какво да прави с мен. След като се прибрах, позволих на майка ми да ме ожени за първото момиче, което намери за приемливо. Просто не ме интересуваше.

— Но защо за Бога чичо ти се е намесил?

— Чичо Франциско приемаше настойничеството си твърде на сериозно. Чувствал е, че постъпва правилно, мислел е, че наистина съм твърде млад, за да взема толкова важно решение. Страхувал се и че майка ми няма да одобри. Писал й, за да поиска напътствие от нея, но всичко се развило твърде бързо. Паникьосал се, когато се изправил пред бременността на Мери. Прибягнал е до лъжи, защото не е знаел как да постъпи.

— Защитаваш ли го? — попита ядосано Чейс.

— Не — отговори дон Карлос. — Самият аз го проклинах, когато ми каза и не можах да му дам прошката, за която ме молеше, преди да умре. Но сега разбирам по-добре. А и той опита да се реваншира. Най-голямата му вина беше, че от брака ми не можаха да произлязат деца, не и живи. Вече знаеше, че някъде в Америка имам дете. Така той остави цялото си състояние на мое разположение, за да го намеря. Похарчих почти половината за това, но без успех. Сега, след като ти си тук, последното му желание ще се изпълни. Остатъкът от състоянието ми трябваше да получиш ти. Твое е.

— Не, не е — импулсивно каза Чейс. — Проклет да съм, ако взема и стотинка от парите му.

— Но ти трябва да ги вземеш — каза дон Карлос. — Бяха оставени за детето на Мери Бекет. Останала е значителна част, а и аз ще добавя известна сума.

— Не! Не съм дошъл, за да търся пари от теб и определено не от чичо ти.

— Показа го достатъчно ясно, Чейс — намеси се Джеси, ядосана от упорството му. — Но ние ще вземем тези пари, дон Карлос.

— Друг път!

— Аз със сигурност ще го направя. Не съм толкова твърдоглава, че да откажа пари.

— Мога да те издържам, Джеси.

— Е, ще говорим за това по-късно — каза тя уклончиво, като съжали, че си е отворила устата. — Мисля сега да се оттегля, след като ти разчупи леда така умело.

Джеси не можа да излезе от стаята достатъчно бързо. Съжаляваше за сарказма си, но се чудеше защо Чейс не може да е малко по-благосклонен. Споменът за нейното държание спрямо майка й прогони тази мисъл. Щом се върна в стаята си тя закрачи нервно.

Почукването на вратата я стресна, но се успокои, когато видя Родриго.

— Помислих, че е съпруга ми.

— А ти не искаш да го виждаш?

— Как…? Просто имахме малък спор.

Родриго пристъпи в стаята.

— Не е нужно да обясняваш. Без да искам ви чух на стълбите.

— О — вече беше забравила за този спор.

— Не можех да разбера думите, но тона нямаше как да се сбърка.

Джеси се изчерви.

— И Нита ли чу?

— Не. Не мисля. Но не трябва да се срамуваш, че знам. Не мога да бъда по-щастлив.

Той посегна към ръката й, но Джеси отстъпи назад и се намръщи.

— Щастлив? Мисля, че тук имаме проблем с превода. А смятах, че испанския ми е много добър.

Родриго поклати глава с усмивка.

— Може да ме мислиш за грубиян, но се радвам да разбера, че не всичко е наред между теб и съпруга ти. Иска ми се да ти бях признал чувствата си по-рано. Нямаше да е нужно да ги крия през последните няколко дни.

— Родриго, какво точно имаш предвид?

Той се усмихна.

— Разбрах, че те обичам, в мига, в който те видях.

Джеси ахна.

— Но ти не може да ме обичаш. Аз току-що пристигнах и ти едва ме познаваш.

— Какво означава времето, когато сърцето е намесено?

Джеси почти се изсмя, но се спря на време.

— Родриго, много си мил, но не мога да приема това сериозно. Сигурна съм, че и ти също.

— Съмняваш се в мен? — той не изглеждаше наранен, а само твърдо решен. — Мечтаех да мога да ти разкрия душата си. Мечтаех…

Той я взе в обятията си. Целувката му беше изненадваща — нито желана, нито неприятна. Единствената мисъл на Джеси беше „Сега съм омъжена, никой, освен Чейс не може да ме целува“. Беше доста обезпокоително, че мислеше само за него, когато я целуваше друг мъж, при това толкова красив.

Тя извърна глава, готова да смъмри Родриго. Думите заседнаха в гърлото й, когато погледна към вратата. Чейс стоеше там. Никога не бе изглеждал толкова заплашително.

— Това мечтаех да направя, любов моя — казваше Родриго, в блажено неведение за присъствието на Чейс. — Това и още повече. Когато се оженим.

— Родриго, престани! — Джеси го избута и свали поглед от Чейс, за да изгледа гневно Родриго. — Правиш си погрешни изводи от малкия спор, който си чул. Аз имам съпруг. И сега трябва да му обясня това.

— Ще му кажеш? Но това е чудесно!

— Нямам намерение да го напускам — каза Джеси категорично. — Но сега ще трябва да обясня действията ти. Разбираш ли, точно сега той стои зад теб.

Родриго се завъртя. Лицето му смени цвета си. Джеси бе благодарна, че Чейс не разбира испански. Можеше да обърне нещата на шега, тъй като той не разбра изявлението на Родриго.

— Просто тръгвай, Родриго — въздъхна Джеси. — Най-вероятно тук ще има нов спор.

Родриго неохотно изпълни молбата й. Но не можеше да погледне Чейс в очите и предпазливо го заобиколи. Какво можеше да му каже? Прекрасна среща на братовчеди!

— Защо не затвориш вратата? — предложи нервно Джеси след мъчително дълъг период от време, в което Чейс не бе помръднал и инч.

Той много бавно я затвори и влезе в стаята.

— Поправи ме ако греша, но не беше ли ти тази, която ми отправи някои страховити предупреждения свързани с неприлично поведение?

— Не разбираш, Чейс — каза тя бързо.

— Напротив, разбирам. Съвсем ясно е. Аз съм единствения, на когото е забранена и най-малката любовна авантюра. Ти от своя страна си свободна да се подиграваш с брачните ни клетви, когато ти е удобно.

— Не е вярно — отговори тя възмутено. — Никога не съм го правила. Проклятие, ще ме оставиш ли да обясня?

— Разбира се — каза той стегнато. — Изглежда ще бъде интересно.

Джеси вирна упорито брадичка.

— Ако ще се държиш по този начин…

— Джеси, ако предпочиташ, ще ти покажа това, което наистина чувствам…

— Не! Имам предвид, че няма никаква причина да се гневиш — ръката й нервно се спря на гърлото й. — Не съм приела прегръдката на Родриго доброволно. Той просто се увлече.

— И разбира се, ти не си го окуражавала.

— По дяволите, той си мисли, че ме обича! Аз самата бях изненадана колкото теб.

— Това, което чувствам, не е точно изненада, Джеси — отвърна Чейс хладно.

— Какво трябваше да направя? — попита тя ядосано. — Чул ни е да спорим и е решил, че не всичко е наред между нас. В противен случай не би казал нищо. Той просто заяви чувствата си и ме целуна, за да докаже искреността си, когато ти влезе. Не съм го приела на сериозно. Обясних му, че е сбъркал в предположението си за нас, Чейс.

— Така ли? Какво щеше да му кажеш, ако не бях влязъл, Джеси?

— Как смееш!

— Как? — избухна накрая Чейс. — Ще ти кажа как! Всеки път щом си обърна главата, някое поболяло се от любов конте ти пада в краката. Първо, кравар, който си отмъщава за отказа ти. После сиукски воин, който би бил щастлив да убие за теб. Шайен, който ще умре, за да те защити. Сега и братовчед ми попадна под магията ти. Колко продължи това, преди да дойда, Джеси?

— Ти, копеле! — изфуча Джеси. — Ако си ядосан от това, което се случи в стаята на дон Карлос, тогава го кажи, но не го използвай, като извинение да се скараш с мен!

— Това ще го обсъдим друг път.

— Не, няма! — каза Джеси студено. — Нямам нужда от такова отношение, особено в моето състояние. Махай се от тук. Намери си друга стая — добави тя сковано. — Тази е заета.