Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (6)

3.
Приключение с разбиване на код

Ранджит имаше близо два месеца лятна ваканция от края на първата си година в университета до началото на втората. За голяма част от преподавателското тяло това заиграване с календара все още беше доста радикален нов експеримент. До неотдавна лятна ваканция не се предвиждаше, на основание, че поради близостта си до екватора Шри Ланка всъщност нямаше сезони. Но няколкото години студентско недоволство доведе до заключението, че младежите в колежанска възраст имат нужда от време на време да се откъснат от реда и дисциплината на университетското градче, и до логичното решение пробно да се въведе практиката на западните университети.

Ако питаха Ранджит, експериментът не беше особено успешен. Гамини го нямаше да му прави компания, а световните новини си оставаха все така лоши.

И изглеждаха още по-лоши, защото за известно време бяха изглеждали добри. Имало бе обещание за среща на свръхсилите, която да сложи край на смъртоносните малки войни по света. Звучеше обнадеждаващо и оптимистично, но изборът на място за срещата тръгна зле. Русия предложи Киев в Украйна, но когато се стигна до гласуване, Киев загуби с един срещу два гласа. Китай предложи град Хо Ши Мин във Виетнам, но загуби със същия резултат. Същото се случи и с американското предложение за Ванкувър, Канада. След което представителите на Китай напуснаха демонстративно сградата на ООН, заявявайки, че западните сили нямат реален интерес към световния мир.

Но американските и руските делегати бяха очаквали това развитие на нещата и имаха предварително разработен план. В общо изявление порицаха неуспеха на Китай да подчини суетата си на световните нужди и обявиха намерението си да загърбят своите често изразявани и непримирими различия и да проведат срещата без присъствието на Китай.

За място на срещата избраха красивата Венеция на севера — град Стокхолм в Швеция. Усилията им почти успяха. Съгласиха се, че е налице спешна необходимост от прекратяване на военните действия между Израел и Палестина, между мюсюлманските и християнските фракции в бивша Югославия, между Еквадор и Колумбия… накратко, между всички страни, които водеха война, обявена или не, по целия свят. Кандидати за умиротворяване имаше много, а някоя и друга ракета на подходящото място несъмнено би умиротворила всеки от тях. Американците и руснаците се съгласиха, че е техен дълг, като на най-големите побойници в квартала, да се заемат с тази задача.

Уви, имаше едно нещо, за което не можаха да постигнат съгласие. А именно — срещу коя страна от всяка воюваща двойка да насочат ракетите си.

Ранджит Субраманиан реши, че повече няма да обръща внимание на тези глупости. Те само му разваляха лятото, а за него то бе изключително ценно, време без програмирани задължения, което можеше да употреби по свое желание, а той имаше съвсем ясна представа какво му се прави. Но когато сгащи д-р Кристофър Дабаре в кабинета му, преподавателят по математика се обиди.

— Щом не ти позволих да използваш паролата ми през учебната година, откъде ти хрумна, че ще ти позволя да я използваш, докато съм в Кувейт?

Ранджит примигна глуповато.

— Кувейт?

— Там имам договор да водя ежегодни летни курсове за синовете на петролните шейхове срещу заплащане, многократно по-голямо от онова, което получавам срещу опитите си да набия прости математически правила във вашите глави.

На което Ранджит, след бърз размисъл, отвърна само:

— О, извинете. Не знаех, че заминавате. Приятно пътуване. — След което излезе от кабинета му и се отправи към най-близкия компютър. Щом проклетият д-р Дабаре не искаше да му даде паролата си доброволно, имаше и други начини. И по-точно налице бяха онези особен вид начини, пораждащи се, когато преподавател гурбетчия замине на няколко хиляди километра, начини, за чието оползотворяване Ранджит вече имаше план.

Стъпка първа на плана беше лесна. Всеки щатен преподавател имаше биографичен файл в университетската база данни. Ранджит откри файла на Дабаре за секунди. Десет минути по-късно вече си тръгваше, прибрал в джоба си сгънатата разпечатка, която съдържаше всички предварителни данни, които му трябваха — рождената дата на Дабаре, личния му телефонен номер, имейл адреса, номера на паспорта, името на жена му — също и имената на родителите й, — имената на неговите родители и дори името на дядо му по бащина линия, включено във файла, защото на времето бил кмет на малко градче някъде в южната част на острова. Плюс името на териера му — Мили, — и адреса на вилата му на Упувелското крайбрежие. Това не беше всичко. И със сигурност нямаше да е достатъчно. Но определено беше добро като за начало.

Въпросът беше къде да намери място, където да пусне необходимите програми?

Със сигурност не можеше да прибегне до терминалите, които използваше за учебните си проекти. Там се въртяха твърде много хора. А когато вкараше необходимите програми и зададеше параметрите на задачата, компютърът без съмнение щеше да обработва данните доста дълго, прехвърляйки всички зададени комбинации и пермутации. А Ранджит не искаше някой случайно озовал се при терминала да се чуди какво толкова прави компютърът.

Но идеално място всъщност имаше! Онова, което двамата с Гамини бяха открили в недовършената сграда на катедрата по местно право!

Когато отиде там обаче, го чакаше изненада. Влезе по обичайния за него и Гамини начин — през задния вход — и със задоволство откри, че двата компютъра още са си там и работят, както установи, щом натисна копчето за захранването. Само че през компютърното жужене се чуваше и някаква музика, от онзи лишен от мелодия тазгодишен боклук, който двамата с Гамини единодушно бяха обявили за пълна отврат, а когато надникна в приемната, видя, че приемната си има и секретарка. Възрастна жена и много дебела. Която си правеше чаша чай, за да подслади евтиния жълт вестник от супермаркета.

Явно имаше и уши на прилеп освен това. Вдигна моментално глава и фиксира дебнещия Ранджит.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някой там?

Ранджит се уплаши, че ще трябва да търси друго място, където да осъществи плана си. За щастие, както се изясни почти веднага, секретарката явно не смяташе, че охраната на сградата влиза в длъжностната й характеристика. Представи се като госпожа Уаниарачи. (Ранджит съобразително си измисли името Сумил Бандаранага.) Дебеланката отвърна, че щяла да се радва на малко компания, защото понякога й ставало много самотно. Разбира се, господин Бандаранага е изкарал поне един курс по сравнителна религия? Ранджит потвърди енергично и това беше. Госпожа Уаниарачи му махна приятелски и се върна към клюкарския си парцал, а Ранджит остана пълновластен господар на библиотеката.

Така. Двата компютъра жужаха в готовност и Ранджит бързо създаде програмата и вкара откъслечната информация, която беше събрал. Отби се да каже довиждане на секретарката, която вече навличаше шлифера си в края на работното време.

— Изключихте всичко, нали? — попита го разсеяно тя.

— Разбира се — увери я Ранджит. Всъщност не беше, но компютърът щеше да се изключи сам, след като откриеше търсената парола или заключеше, че паролата не може да бъде открита въз основа на вкараните данни. А на сутринта Ранджит щеше да разполага с резултата.

Който, както можеше да се очаква, беше никакъв.

Програмата не беше изпълнила поставената й задача поради липса на достатъчно данни. Само че Ранджит вече разполагаше с нови, след като се беше поровил през нощта в боклука, оставен пред къщата на д-р Дабаре. Повечето му находки бяха не само безполезни, но и крайно неприятни за обонянието. Имаше обаче и няколко десетки листове хартия — фискални бонове от различни магазини и доставчици; туристически брошури, реклами на коли под наем и банкови кредити; но най-полезни бяха десетината лични писма. За жалост повечето бяха на немски (д-р Дабаре беше карал някакви следдипломни курсове в Германия) — език, напълно неразбираем за Ранджит, но от писмата на английски и синхалезе той се сдоби с номера на шофьорската книжка на Дабаре, с точния му ръст в сантиметри и с ПИН кода на дебитната му карта. (Би било съвсем справедливо Ранджит да глоби с хиляда рупии преподавателя по математика заради работата, която му беше отворил, нали така? По-скоро не, заключи Ранджит. Подобно нещо би било чиста проба престъпление. Но пък беше забавно да премята идеята в главата си.)

Естествено, компютърът отдавна беше изчерпал възможните пермутации и се беше изключил. Ранджит вкара новите данни, натисна ентър и си тръгна. Е, да, може би се отклоняваше опасно от света на реалността. Но пък реалността май нямаше какво да предложи на едно тамилско момче, останало без приятел и — временно поне — без баща.

Но когато се прибра в стаята си да навакса с дълго отлагания сън, там го чакаше нещо, което подобри настроението му за целия ден. Беше писмо с печат от Лондон. Писмо от Гамини.

„Здрасти, старче,

Пристигнах тук жив и здрав, макар и капнал от умора. Полетът продължи девет часа, като броим и двойната смяна на самолети, но в Лондон пристигнах само четири часа и половина, след като бях тръгнал, а това означаваше, че минаха още осем часа преди да си легна. Направо се скапах. А, адски ми липсваш, между другото.“

Гамини беше изписал един куп глупости, преди да стигне до хубавата част, но нищо. Ранджит изчете няколко пъти безценното изречение, преди да продължи с остатъка от писмото. Което беше пълно с новини, но не особено лично. Часовете в колежа били интересни, но една идея по-трудни от очакваното. Храната, естествено, била ужасна, но пък имало изобилие от индийски ресторантчета, които предлагали храна за вкъщи, а в някои от тях дори знаели какво да правят с кърито. Общежитието не било много по-добро от храната, но пък Гамини нямало да остане вечно там. Веднага щом получел разрешение от лондонските адвокати на баща си, щял да подпише договор за наем за един „великолепен мезонет“, по думите на хазаина, само на пет минути път пеша от колежа. Какви неща може да си позволи човек, когато е имал късмета да се роди в семейството на богат баща, помисли си Ранджит, плъзгайки поглед по оскъдната мебелировка на собствената си стая. О, и да, Ранджит, продължаваше нататък писмото, на теб тук много би ти харесало, защото училището е само на десетина минути път от театрите и ресторантите на Лестър Скуеър. Гамини вече успял да гледа нова постановка на „Нощта на грешките“ и два мюзикъла.

С други думи, на девет хиляди километра от него Гамини Бандара се забавляваше.

Ранджит въздъхна, отдели миг-два да се порадва за приятеля си — или поне да увери сам себе си, че се радва, — мушна се в самотното си легло и заспа.

Мина доста време, докато разбие паролата на преподавателя по математика — и по-точно единайсет дни, като по-голямата част от всеки ден беше посветена на допълнителни биографични проучвания и нови начини, по които компютърът да разбърка и сравнява вкараната информация. А после дойде сутринта, когато Ранджит влезе без особени надежди в библиотеката, а на екрана го чакаше дългоочакваното съобщение „Паролата на д-р Дабаре идентифицирана“. Оказа се, че паролата на преподавателя по математика е мотото на университета в Коломбо — „Будхих сарватра бхраяте“ — „Мъдростта грее отвсякъде“ — с рождената дата на жена му, разделена на две и вмъкната между думите:

Будхих. 4.14. Сарватра. 1984. Бхраяте

Светът на математическите писания се отвори за Ранджит!