Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (16)

13.
Едно удобно за разпити място

Като цяло, Ранджит беше в ръцете на разпитвачи малко над две години, но само през първите шест месеца имаше реални разпити. В нито един момент обаче престоят му не беше дори приблизително приятен.

Първото лошо предчувствие Ранджит изпита, когато му вързаха очите, запушиха му устата и го заключиха с белезници към една седалка в хеликоптера на офицера, преди да излетят. Къде го откараха след това Ранджит не разбра, знаеше само, че полетът продължи по-малко от час. После, все така с вързани очи, го свалиха по стълбичката, оттам го преведоха двайсетина метра по някакъв паваж до друга стълба, по която го качиха в друг въздушен транспорт и пак го закопчаха с белезници за седалка.

Този път не бяха в хеликоптер, защото машината не се издигна вертикално, а се засили по писта, преди да излети във въздуха. Полетът не беше кратък, не беше и информативен. Ранджит чуваше разговорите на екипажа, но не разбираше езика, а когато извика, че му се ходи до тоалетната, отговорът, който получи, не беше словесен. Беше внезапен и силен удар в лицето, неочакван и затова още по-страшен.

Накрая все пак го заведоха до миниатюрната тоалетна на самолета, но не свалиха превръзката от очите му, а вратата оставиха отворена. Нахраниха го също така — тоест отвориха масичката на седалката му, сложиха нещо на нея и му наредиха да яде. На пипане храната явно беше сандвич, навярно със сирене от непознат за него вид, но бяха минали почти двайсет часа, откакто за последно беше слагал нещо в устата си, затова Ранджит го изгълта на три хапки. Помоли за вода и в отговор получи още един шамар.

Колко бе продължил полетът, Ранджит не знаеше, защото по някое време се унесе в неспокоен сън и се събуди от силно друсане, което му подсказа, че самолетът се е приземил и че тази писта е в много по-лошо състояние от предишната. Отново не му свалиха превръзката на очите. Помогнаха му да слезе от самолета и го натикаха в някаква кола или пикап, с която пътуваха повече от час.

Накрая го заведоха, все така с вързани очи, в някаква сграда, по коридор и оттам в стая, където го накараха да седне. А после един от похитителите му се обърна към него на английски със силен акцент:

— Протегни ръце напред. Не, с дланите нагоре!

Когато го направи, получи силен удар с нещо тежко.

Болката беше силна. Ранджит извика. А после пак същият глас:

— А сега кажи истината. Как ти е името?

Това беше първият въпрос от разпитите му и най-често задаваният, както се оказа. Разпитващите го не желаеха да повярват на простичкия факт, че той е Ранджит Субраманиан, който случайно носи дрехи на друг човек, чието име, както показваха пришитите към дрехите етикети, беше Киртис Канакаратнам. Всеки път, когато им казваше истината, те го наказваха, задето е излъгал.

Наказанието варираше според разпитващия. Когато въпросите задаваше набитият, вечно потен мъж на име Бруно, оръжието беше парче електрически кабел, дебело четири или пет сантиметра, което причиняваше силна болка. За разнообразие Бруно го удряше с отворена ръка по голия корем; това също беше болезнено, а и всеки път караше Ранджит да се чуди дали ударът не му е спукал апендикса или далака. Но в техниката на Бруно имаше и нещо успокоително. Не му изтръгваха ноктите, не му чупеха кости, и очите му още не бяха извадили — изглежда, подбираха средства, които няма да оставят трайна следа, и това вдъхваше на Ранджит надеждата, че може би все пак смятат, рано или късно, да го освободят.

Уви, тази надежда не продължи дълго. Изчезна един ден, когато Бруно се ядоса, захвърли кабела, грабна една къса дървена тояга от масата с полезни инструменти и удари с нея Ранджит в лицето два пъти. В резултат Ранджит се сдоби с подуто око и избит преден зъб и изгуби последната си надежда, че някой ден ще го пуснат.

Другият му основен инквизитор беше възрастен мъж, който така и не се представи, но едното му око винаги беше затворено наполовина, затова Ранджит го кръсти Намигвача. Той рядко оставяше белези по тялото на Ранджит, а и маниерът му на разговор вдъхваше доверие по някакъв особен начин. При първата им среща Намигвача нареди на двамата си яки помощници да затиснат Ранджит по гръб на пода. После му показа парче плат и обясни учтиво:

— Това, което ще ти направим сега, ще ти внуши мисълта, че умираш. Няма да умреш. Аз няма да го допусна. От теб се иска единствено да отговориш на въпросите ми, без да лъжеш.

След това сложи плата върху лицето на Ранджит и започна да го полива със студена вода от метална кана.

Ранджит никога не беше изпитвал подобно нещо. Ставаше въпрос не толкова за болка, колкото за дълбок, непреодолим ужас. Ранджит беше чул и разбрал обещанието на Намигвача, че няма да умре, но тялото му явно беше на друго мнение. То знаеше само, че го давят и че ако мъчителите му не спрат веднага, ще умре.

— Помощ! — опита се да извика Ранджит. — Спрете! Пуснете ме!

Уви, от устата му излязоха само бълбукащи и неразбираеми звуци, които по нищо не приличаха на членоразделна реч…

Шуртенето на вода спря, махнаха плата от лицето му и го повдигнаха да седне.

— Така, как се казваш? — попита любезно Намигвача.

Ранджит се опита да потисне кашлицата си, колкото да изграчи:

— Ранджит Суб… — започна той, но преди да е изрекъл докрай името си, двете горили го събориха обратно на пода, парчето плат се озова на лицето му и водата се заизлива отгоре.

Ранджит издържа мъчението четири пъти, преди куражът да му изневери окончателно. Повече не беше в състояние да се съпротивлява, пое си жадно дъх и успя да изрече:

— Ще бъда когото искате. Само спрете!

— Браво — насърчи го Намигвача. — Ето че имаме напредък, Киртис Канакаратнам. А сега ми кажи за коя страна работиш?

Имаше, разбира се, и много други начини да си осигуриш съдействието на разпитвания обект, но, разбира се, никой от тях не доведе до достоверно признание от Ранджит поради простата причина, че той нямаше какво да признава.

Това вбеси разпитвачите му. Един ден Намигвача се оплака:

— Излагаш ни, Ранджит, или Киртис, или който си там. Чуй ме. За теб ще е много по-лесно, ако спреш да отричаш, че си Киртис Канакаратнам.

Ранджит се опита да приеме съвета му. И положението му наистина се облекчи, малко.