Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (17)

14.
Печели онзи, който предложи най-много

Макар Ранджит да не знаеше за това, извън стените на неговия затвор се случваха доста неща. Бяха взривени катедрали, влакове дерайлираха, офис сгради бяха отровени с радиоактивен прах, пуснат във вентилационните им системи. А политически убийства? О, такива имаше много и чрез най-разнообразни методи — от прерязване на гърлото до хвърляне от висок етаж; с помощта на пистолети, пушки и картечници; често чрез отрова, понякога приложена по гениален начин. Имаше дори случай, когато върху главата на жертвата беше пуснато пиано, и друг, при който убиецът стоя върху гърдите на жертвата във ваната й, докато от крановете течеше хладка вода. Да не забравяме, разбира се, и войните. Най-кръвопролитната от новите възкреси стара вражда, когато сунитско нахлуване в кюрдска територия заплаши да предизвика нов рунд на хаоса, характеризиращ следокупационен Ирак.

Все пак не всичко случило се беше лошо. Под прякото наблюдение на пет скандинавски страни — Исландия, която си имаше собствени неприятности, остана извън групата — няколко от най-ожесточените войни бяха временно прекратени. Дори Мианмар, страната, наричана по-често Бирма (освен от собствената си непримирима политическа клика), без предупреждение освободи всички политически затворници и покани външни дипломати да наблюдават следващите избори. Накрая — факт, на който Ранджит искрено би се зарадвал, ако знаеше за него — след безброй отлагания Световната банка най-после одобри отпускането на нужните един милиард долара, с които да започне изграждането на космически лифт „Арцутанов“. Вярно, щеше да изтече много време до пуска на елеватора, до реалните кабинки, придвижващи се нагоре и надолу по кабела, в които да се метнеш и които да те изтеглят до ниска околоземна орбита със скорост от триста километра в час. Но пък беше истинска първа стъпка.

Това, разбира се, не беше единствената информация, засягаща собствения му живот, която Ранджит пропусна. Той например не знаеше защо са го довели тук и защо го изтезават така. А после, когато изтезанията спряха, не знаеше и защо бяха спрели. Ранджит никога не беше чувал за извънредното преместване на затворници в страни, където няма забрана за използването на изтезания при разпит, нито за грандиозното решение, което беше взето десетилетия по-рано от британския висш апелативен съд.

Разбира се, инквизиторите на Ранджит биха могли да му помогнат с малко информация, ако бяха поискали. Но не поискаха.

След първия ден без изтезания Ранджит повече не видя Бруно, онзи с ударите в корема и електрическия кабел. Затова път Намигвача виждаше доста често, но едва след като му обеща, че ще спре да пита защо са го измъчвали и дали ще го освободят някога, както и да задава кажи-речи всички други въпроси, чиито отговори Ранджит би искал да узнае. Намигвача все пак му отпусна малко информация. („Кой, Бруно ли? О, него го повишиха и вече е на горния етаж. Той просто не знае какво друго да прави с един затворник, освен да го бие, а по всичко личи, че теб едва ли ще те бием пак.“)

А това, напомни си Ранджит, беше факт, който не можеш да отхвърлиш с лека ръка. Беше си значително подобрение спрямо предишния му дневен режим, посветен на бой и давене. От друга страна обаче, особено след като Намигвача спря да идва, понеже Ранджит така и не спази обещанието си да не задава забранени въпроси, си беше доста скучно. Не че го оставиха съвсем без човешка компания. Имаше един накуцващ старец, който му носеше храната и изнасяше кофата с мръсотиите, но той не ставаше за разговори. Несъмнено говореше някакъв език, но не такъв, който Ранджит знаеше.

Ранджит не помнеше кога точно започнаха дългите едностранни разговори с приятелите му. С отсъстващите му приятели тоест, защото никой от тях не присъстваше физически в килията му.

Те, разбира се, не можеха да чуят какво им казва. Макар че би било интересно, ако можеха — Мира де Сойза, да речем, или Пру Някоя си. На Гамини Бандара не би му било толкова интересно, защото след като му разказа за празното си и монотонно съществуване в момента, Ранджит не се сети какво друго да добави, освен че е трябвало да отдели повече време на приятеля си и по-малко на онази американка, която така или иначе повече надали щеше да види.

Някои от най-добрите липсващи приятели на Ранджит бяха хора, с които не се познаваше лично. Такъв например беше покойният Пол Волфскел. Волфскел бил немски магнат от деветнайсети век, чиято любима отхвърлила предложението му за брак. И въпреки цялото си богатство и влияние, на Волфскел повече не му се живеело и той разумно взел решението да се самоубие. Само че не се получило. Докато чакал най-подходящия момент да си види сметката, Волфскел се зачел в една книга.

Случило се така, че книгата засягала последната теорема на Ферма и била написана от човек на име Ернст Кумер. По някаква случайност Волфскел бил ходил на една-две от лекциите на Кумер върху теория на числата и от любопитство решил да хвърли поглед на новата му книга…

И като толкова много любители математици преди и след него, Волфскел моментално налапал въдицата. Съвсем забравил да се самоубива, понеже бил твърде зает да изследва мистерията на уравнението a² + b² = c² и парадокса, че ако a, b и c са повдигнати на куб, те никога не образуват равенство.

Следваща по ред беше отдавна покойната Софи Жермен, чиято ранна младост съвпаднала със страховитите времена на Френската революция. Защо това тласнало младата Софи към математическа кариера, не е ясно. Но точно така станало.

Разбира се, подобна амбиция била трудно постижима за една жена. Както уж била казала веднъж английската кралица Елизабет за жените, Софи била прокълната с цепка вместо с израстък, следователно всичко, с което се захванела, била несравнимо по-трудно за нея, отколкото за благословените й с израстък колеги.

А после, когато въображаемите му събеседници се поизчерпаха, Ранджит се сети за нещо, което Мира де Сойза беше споменала.

Какво точно беше казала? Нещо, че би било добре да помисли с какви знания са разполагали другите математици по времето, когато Ферма е надраскал прокълнатата си хвалба в полето на книгата?

Добре де, с какво са разполагали?

Помнеше, че Софи Жермен е била първият математик, независимо от пола си, постигнал някакъв напредък с доказателството на Ферма. В какво точно се беше изразявал напредъкът й?

Разбира се, Ранджит нямаше как да провери това. Ако беше в университета и разполагаше с нужната парола, достатъчно би било да натисне няколко клавиша на най-близкия компютър и целият труд на проклетата жена щеше да цъфне на монитора.

Само че той нямаше компютър. Разполагаше единствено с паметта си, а не мислеше, че настоящата задача е по силите й.

Помнеше какво е „просто число на Софи Жермен“ — едно просто число р е такова, че и числото 2p + 1 е също просто. Най-малкото просто число на Софи Жермен беше 3, защото 3×2 + 1 = 7, а 7 е очевидно просто число. (Повечето от другите прости числа на Софи Жермен бяха доста по-големи и следователно не бяха забавни.) Ранджит беше доста доволен от себе си, че си е спомнил това, макар че както и да го въртеше и откъдето и да го гледаше, не виждаше как простите числа на Софи Жермен могат да му подскажат пътя към вярното доказателство на теоремата на Ферма.

Имаше и още нещо. След кански усилия Жермен беше доказала своя собствена теорема.

Ако x, y и z са цели числа и x⁵ + y⁵ = z⁵, то едно от числата x, y или z се дели на пет.

Като всеки друг крайъгълен камък към лелеяното доказателство, който Ранджит беше съумял да издяла от каменоломната в главата си, и този се оказа разочарование. Уравнението нямаше смисъл. Теоремата на Ферма имаше за цел да докаже, че равенства като xsup⁵ + y⁵ = z⁵ изобщо не могат да съществуват. Следователно доказателството на Софи не му вършеше никаква работа…

Или вършеше? Не самата безполезна теорема на Софи Жермен, а начинът, по който беше стигнала до нея!

И не го ли беше подтикнала точно към това Мира на партито в къщата на д-р Ворхулст в доброто старо време, когато Ранджит беше в състояние да отиде на някое и друго парти?

Имаше още една личност (е, нещо като личност), с която Ранджит никога (или засега) не беше имал вземане-даване лично, но която (или който) би могла да му осигури изключително полезна информация. Навярно е време да прекараме малко време с нея (или с него, или с тях, кой знае).