Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (11)

8.
Лято

Като цяло учебната година беше разочароваща, но лятото започна добре за Ранджит Субраманиан. Да вземем оценките му например. Когато ги обявиха, Ранджит не се изненада от джентълменската четворка по философия (оценката му психология не се броеше, защото Ранджит беше отпаднал от курса заради убийствената скука), не беше изненадан и от шестицата си по астрономия, затова пък беше доволен. Виж, шестицата по статистика си беше пълна мистерия. Не му хрумваше друго обяснение, освен че високата оценка се дължи на допълнителната литература, която беше изчел, след като реши, че ще полудее, ако види още една хистограма на плътността. Библиотеката го беше спасила, предоставяйки му сериозни текстове върху неща като стохастичните методи и Бейсов анализ.

Лошото на края на семестъра безспорно беше и краят на курса по астрономия. Но поне имаше послепис във вид на парти в дома на д-р Ворхулст.

Въпреки това, докато вървеше от автобусната спирка към адреса, отпечатан на поканата му, Ранджит започна да се колебае. Първо, кварталът беше от хубавите и като такъв — непознат за Ранджит, защото двамата с Гамини го бяха избягвали по време на изследователските си обиколки из града. (Семейството на Гамини също живееше тук.) Второ, домът на Ворхулст се оказа не само по-голям от нормалното за еднофамилна къща, а и заобиколен с абсолютно ненужни веранди с колонади и отлично поддържана градина.

Ранджит си пое дълбоко дъх, преди да отвори портата и да изкачи няколкото стъпала до верандата. Когато влезе в къщата, първото, което забеляза, беше приятният повей от вентилаторите на тавана. Това беше добре в колумбийската жега. Още по-добре му се отрази гледката на самия Йорис Ворхулст, застанал до жена, чиито внушителни размери си пасваха идеално с разточителната къща. Преподавателят се приближи да го посрещне, намигна му и кимна.

— Ранджит — каза той и го поведе към жената, — много се радваме, че успя да дойдеш. Позволи ми да те запозная с мевроу Беатрикс Ворхулст, моята майка.

Понеже нямаше идея как да подходи към ситуация като тази — запознанство с жена, при това доста светлокожа, която се извисяваше поне с три-четири сантиметра над него и тежеше поне с толкова килограма повече, Ранджит преви кръст в лек поклон. На мевроу Ворхулст такива явно не й минаваха. Тя сграбчи ръката му и я задържа.

— Мили ми Ранджит, много се радвам да се запознаем. Синът ми няма любимци сред студентите си, но ако имаше — моля те, не му казвай, че си го чул от мен, — то ти със сигурност би бил един от тях. Освен това имам удоволствието да познавам баща ти. Прекрасен човек. Работихме заедно в един от комитетите по преговорите, когато имаше такива.

Ранджит стрелна с поглед д-р Ворхулст с надеждата да получи от него някакви негласни указания какво би трябвало да каже на тази симпатична и напарфюмирана природна стихия. Уви, помощ не получи. Професорът посрещаше нови гости, но мевроу Ворхулст, усетила неудобството на Ранджит, лично му се притече на помощ.

— Не си губи времето със стара вдовица като мен — посъветва го тя. — Вътре има няколко доста хубавки момичета, има и вкусни неща за похапване. Има дори от ужасните американски спортни напитки, към които Йорис се пристрасти в Калифорния, макар че лично аз не бих ти ги препоръчала. — Потупа за последно ръката му и го пусна. — Настоявам да дойдеш на вечеря у нас веднага щом Йорис се върне от Ню Йорк. А когато се върне, той ще бъде в лошо настроение, знам го. Винаги е така след поредния му неуспешен опит да убеди ООН в ползата от лифт на Арцутанов. Но от друга страна — добави г-жа Ворхулст, попоглеждайки към новите гости, — човек не може да ги вини, нали така? Хората още не са се научили как да мелят брашно заедно.

 

 

Когато влезе в просторния салон, Ранджит наистина отбеляза присъствието на няколко симпатични момичета, но повечето от тях вече изглеждаха обградени от по няколко младежи. Ранджит кимна на трима-четирима състуденти, но за момента интересът му беше насочен най-вече към самата къща. Тя нямаше нищо общо със скромния дом на баща му в Тринкомалее. Подовете бяха от полиран бял цимент, в стените имаше отворени врати към голямата градина с палми и приканящ басейн. Ранджит вече беше обядвал, така че изобилието от храна не му направи впечатление. Американските спортни напитки, споменати от мевроу Ворхулст, той подмина с презрение, но скоро откри запас от добрата стара кока-кола и си взе едно шише. Тъкмо се оглеждаше за отварачка, когато от нищото се материализира прислужник, грабна шишето от ръката му, отвори го и изсипа колата във висока, предварително изстудена чаша, която също се материализира от нищото.

Ранджит още зяпаше след прислужника, когато женски глас се обади иззад гърба му:

— За малко да му отнемеш препитанието, между другото. Ако гостите си отварят сами бутилките с кола, прислужникът по безалкохолното ще остане без работа. Е, Ранджит, как я караш?

Обърна се и позна бюргерската девойка от злополучните лекции по социология в първи курс. Мари… не, Марта… не.

— Мира де Сойза — подсети го тя. — Ходехме заедно на социология миналата година. Радвам се да те видя пак. Чух, че работиш по теоремата на Ферма. Как върви?

Ранджит не очакваше да му зададат точно този въпрос, особено хубава млада жена като тази. Даде й уклончив отговор:

— Доста бавно, за жалост. Не знаех, че се интересуваш от Ферма.

Тя като че се смути.

— Е, май е редно да отбележа, че интересът ми се дължи на теб. След като чух, че си откраднал паролата на преподавателя по математика… какво, изненадан ли си? Всичките му студенти разбраха. Мисля, че ако семестърът не беше свършил, щяха да те изберат за отговорник на курса. — Мира му отправи приятелска усмивка. — Така или иначе, зачудих се какво толкова е могло да обсеби човек като теб. Или „обсебване“ е твърде силна дума? — Ранджит, който отдавна се беше примирил с техническото описание на своята неуспешна до този момент мисия, сви рамене. — Добре де — продължи тя, — да речем, че се запитах на какво се дължи силното ти желание да намериш доказателство за твърдението на Ферма. Доказателството на Уайлс със сигурност не е било онова, което Ферма е имал предвид, нали? Ако не заради друго, то защото почти всяка стъпка в доказателството на Уайлс цитира работата на други математици, работили дълго след като Ферма е починал и няма начин Ферма да е знаел, че… о, Ранджит, внимавай с колата си!

Ранджит примигна стреснато, после видя какво има предвид момичето. Толкова се беше сащисал от обрата в разговора, че неволно беше наклонил опасно чашата. Изправи я и отпи голяма глътка да си прочисти главата.

— Какво знаеш за доказателството на Уайлс? — попита настоятелно той. Вече не му пукаше дали спазва добрия тон.

Мира де Сойза явно не се засегна.

— Не много, всъщност. Само колкото да придобия представа за какво иде реч. Със сигурност не толкова, колкото би разбрал истински математик, естествено. Знаеш ли кой е д-р Уилкинсън? От математическия форум Дрексъл? Според мен неговото обяснение на постигнатото от Уайлс е най-просто и разбираемо.

Гласните струни на Ранджит бяха временно парализирани поради факта, че самият той, когато за пръв път се опита да проумее доказателството на Уайлс, с огромно облекчение прочете анализа на същия този д-р Уилкинсън.

Даде си сметка, че все пак е произвел някакъв звук, защото момичето Сойза го гледаше въпросително.

— Тоест… — поясни той — казваш, че можеш да разбереш обяснението на Уилкинсън, така ли?

— Разбира се, че мога — каза меко тя. — Обяснява го много добре. Просто прочетох обяснението… е — призна тя, — наложи се да го прочета пет-шест пъти, в интерес на истината. Както и да прегледам част от книгите, на които се позовава. Сигурно съм пропуснала много неща, но мисля, че придобих доста добра обща представа. — Изгледа го мълчаливо, преди да попита: — Знаеш ли какво бих направила на твое място?

Ранджит беше напълно откровен:

— Представа си нямам.

— Ами, изобщо не бих се занимавала с Уайлс. Бих насочила вниманието си към други математици, които са работили през първите трийсет-четирийсет години след смъртта на Ферма. Сещаш се. Говоря за изследвания, които може да са повлияли на Ферма, докато е бил жив, може дори да е работил върху някои от тях. И… а — смени внезапно темата тя, вперила поглед някъде над дясното рамо на Ранджит, — ето го и моят отдавна изгубен Брайън Хариган с моето отдавна забравено шампанско.

Отдавна изгубеният Брайън Хариган се оказа поредният несъразмерно едър американец, повлякъл със себе си хубаво момиче на двайсетина години. Удостои Ранджит с микроскопичен по своята продължителност поглед, после каза:

— Извинявай, сладурано — обръщайки се към Мира де Сойза през пространството, заемано от Ранджит Субраманиан, като да беше съвсем празно, — но се заприказвах с… ъ, Девика. Тя, кажи-речи, е израснала в тази къща и обеща да ме разведе. Къщата се отличава с някои страхотни дизайнерски решения — забеляза ли циментовите подове? Така че ако нямаш нищо против…

— Върви — махна с ръка Мира. — Просто ми дай шампанското, ако не се е стоплило съвсем, и заминавай. — И той отпътува, хванал под ръка момичето, което не беше казало и дума нито на Ранджит, нито на Мира де Сойза.

 

 

Най-хубавото в отпътуването на Брайн Хариган беше, че сега Ранджит се оказваше в пълно владение на тази пълна с изненади, смущаваща и като цяло доста необикновена млада жена. (Макар че за възрастта й можеше да се спори, сигурен беше Ранджит. Беше поне с две или три години по-голяма от него. Може би и с повече.) Не гледаше, на разговора им като на романтично събитие. Младежът имаше съвсем бегла представа за свалките между момче и момиче, а съществуваше и елементът на име Брайън Хариган, който я наричаше „сладурана“. С едно-две подбутвания от негова страна Сойза запълни част от празнините в портрета на Брайън Хариган. Оказа се, че не е американец. Канадец бил. Работел за една от международните хотелски вериги, която проучвала възможностите за изграждането на нов луксозен хотел на един от плажовете на Тринкомалее. Уви, Мира не сподели онази конкретна информация, която човъркаше любопитството на Ранджит. От друга страна, каза си той, не беше негова работа дали момичето спи с онзи тип или не.

Когато Ранджит настръхна при споменаването на Тринкомалее, Де Сойза се притесни.

— Ами да. Разбира се. Трябваше да се сетя. Ти си оттам. Има ли много луксозни хотели в Тринкомалее?

Ранджит призна, че не знае почти нищо за туристическите хотели в Тринко, освен че са много скъпи. Но после Мира го попита за храма на баща му, за който — поредната изненада, — изглежда, знаеше доста. Знаеше, че е бил издигнат на така наречения свещен хълм на Шива, знаеше, че е бил — е, не точно той, а предшественикът му, ограбен от португалците през седемнайсети век — едно от най-богатите места за поклонение в цяла Югоизточна Азия с неизчерпаеми запаси от злато, коприна, скъпоценни камъни и други неща, които монасите успели да натрупат през хилядагодишната история на храма. Знаеше дори за ужасния ден през 1624-та, когато португалският командир Константин де Са де Мензес заповядал на главния жрец да изнесе от храма всичко ценно и да го натовари на португалските кораби в пристанището, в противен случай го заплашил да обърне оръдията на корабите срещу храма. Главният жрец нямал избор. Изпълнил заповедта… след което Де Са заповядал да обърнат оръдията и храмът бил разрушен.

— Ха — измърмори Ранджит, когато Мира приключи историческия си преглед. — Наистина знаеш доста за храма.

Тя се смути.

— Сигурно, макар че моите знания едва ли се покриват с твоите. Като си помислиш, моите предци са били сред плячкаджиите.

На това Ранджит нямаше друг отговор, освен още едно „ха“. Излезли бяха в градината сред палмите и цъфналия джинджифил и седяха на пейка под група дървета. Недалеч се виждаше големият басейн, където състуденти на Ранджит играеха водна топка, незнайно как сдобили се с бански костюми. Един от слугите на Ворхулст беше успял да допълни с шампанско чашата на Мира и с кола чашата на Ранджит. Докато вървяха насам, младежи бяха подвиквали весело на Мира, един-двама поздравиха и Ранджит. Въпреки това Де Сойза не даваше признаци, че губи интерес към разговора им на четири очи. Ранджит също не губеше интерес. Което, като си помислиш, беше малко странно, защото досега не му се беше случвало да води толкова дълъг разговор с млада жена. Обикновено гледаше да претупа подобно общуване по най-бързия начин.

Оказа се, че Де Сойза е обиколила почти целия остров с родителите си и обича всяка педя от Шри Лаика. Учуди се искрено, когато Ранджит й каза, че почти не е напускал Тринкомалее, като се изключи настоящият му престой в Коломбо и няколкото екскурзии от училище.

— Никога не си ходил в Канди, така ли? И не си виждал как резачите се качват по палмите, за да изцедят сока, от който се прави пунш? — Отговорът на всичките й въпроси беше еднакъв. Не беше.

Долу-горе по това време край тях мина мевроу Ворхулст, тръгнала да обиколи гостите.

— Вие двамата, изглежда, си прекарвате добре — подхвърли тя и примижа с очи. — Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря ти, лельо Беа — каза Мира де Сойза. — Партито е чудесно. — А после, когато мевроу Ворхулст се отдалечи, тя отвърна на мълчаливия въпрос в очите на Ранджит: — Тук всички бюргери се познаваме помежду си, а и леля Беа наистина ми е нещо като роднина. Когато бях малка, прекарвах в дома й почти толкова време, колкото и вкъщи, а Йорис ми беше като по-голям брат, какъвто си нямах. Внимаваше да не се удавя, когато ме водеше на плажа, и ме връщаше вкъщи навреме за следобедния ми сън. — А после забеляза озадаченото изражение на Ранджит. — Какво? — попита тя.

Той сви рамене в знак на извинение.

— Нищо, просто се обърках малко. Наричаш я Беа. Мислех, че се казва… как беше… Мевроу.

Мира бе така любезна да сдържи усмивката си.

— Мевроу е госпожа на холандски. Всъщност се казва Беатрикс. — След това си погледна часовника и сбърчи притеснено чело. — Виж, ако искаш да идеш при приятелите си, не се съобразявай с мен. Сигурен ли се, че не искаш да поплуваш в басейна? В съблекалните тук има запас от бански с всякакви размери…

Сигурен беше и още как. Колко дълго си бяха говорили, Ранджит не можеше да прецени. Мира де Сойза като че ли не бързаше да сложи край на раздумката им, но и това стана — малко по-късно — по вина на почти забравения Брайън Хариган. Той им напомни за присъствието си, като първо надникна, а после нахлу в малката им палмова градинка. Изглеждаше раздразнен.

— Къде ли не те търсих — сопна се на Мира той.

Тя стана и се усмихна.

— На мен пък ми се стори, че си имаш компания — подразни го тя.

— Говориш за момичето, което ме разведе из къщата? Беше много любезна. А къщата е великолепна. Стените са по метър дебели, пясък, натрошени корали и мазилка, така че климатик не им трябва. Не си забравила, че имаме резервация за вечеря, нали?

Мира се извини, защото наистина беше забравила, каза на Ранджит колко приятно й е било да поговорят и си тръгна.

Ранджит остана на партито. Само че вече не му беше толкова забавно, колкото преди. Обмисли идеята дали да не се топне в басейна и бързо я отхвърли. Присъедини се за кратко към групата студенти около Йорис Ворхулст, които разговаряха за неща, които вече бяха обсъждали в час; поседя с шепа гости, които гледаха и обсъждаха новините по телевизията под малкия навес до градинския зид. Новините, както можеше да се очаква, не бяха забавни. Онези ужасни севернокорейци бяха пуснали глутница свирепи и навярно болни от бяс кучета близо до границата с Южна Корея. Ухапани нямаше. Три от кучетата попаднали на противопехотна мина и се разхвърчали на парчета. Останалите били застреляни с картечница от пограничната охрана. Изобщо всички бяха на мнение, че нещо трябва да се направи по въпроса със Северна Корея.

Ранджит с изненада откри, че му е лесно да разговаря с тези непознати — за световното положение, за нуждата от изграждане на космически лифтове, така че и обикновените хора да имат достъп до пътуванията в космоса, за това какви приятни хора са семейство Ворхулст, и за десетина други неща. По някое време гостите започнаха да оредяват и Ранджит прие това като знак, че е време и той да си тръгва.

Партито му беше харесало, особено първата му част, знаеше и на какво се дължи това — на срещата с Мира де Сойза.

По обратния път към кампуса Ранджит се хвана, че мисли — не по онзи момчешко-момичешки начин, разбира се — колко интересен човек е тази Мира де Сойза. И че се чуди как най-добре да подходи към убийството на Брайън Хариган.

 

 

Така или иначе, Ранджит беше доволен, че се връща в Тринкомалее за лятото. Ганеш Субраманиан беше предположил, че синът му ще посвети основната част от времето си на подновени атаки срещу загадката на Ферма. Отчасти беше прав. Ранджит не беше забравил за теоремата на Ферма. Често се сещаше за нея, в най-неочаквани моменти, още повече сега, когато Мира де Сойза беше възбудила наново интереса му. Само че всеки път, когато се сетеше за теоремата, Ранджит полагаше усилия да я разкара от мислите си. Беше се провалил и нямаше нищо против да го признае.

Пък и други неща окупираха вниманието му. От монасите чу, че на плажа обновяват един от по-старите туристически хотели и наемат колежанчета за лека работа срещу добро заплащане. Ранджит отиде да провери как стоят нещата. Работа наистина се предлагаше. Той подписа договор и за пръв път в осемнайсетгодишния си живот разполагаше с пари, които е заработил сам.

Работата наистина не беше тежка, нито трудна. Официалното й название беше „експедитор“. Задълженията му бяха да си води бележки за съдържанието на всеки пристигащ камион със строителни материали, да съобщава по най-бързия начин на бригадира, ако някой от въпросните камиони се опита да напусне обекта, преди да е стоварил цялата доставка, и накрая, всяка сутрин да преглежда наличните запаси от строителни материали и да прецени каква част от тях е изчезнала през нощта. Частните охранители, наети от предприемача, бяха инструктирани да му съдействат при нужда. А и мотивацията им беше на ниво, защото знаеха, че загубите от кражби ще бъдат удържани от заплатата им.

Освен това Ранджит си имаше четирима малки, но много активни лични помощници.

Те не фигурираха във ведомостта на предприемача, но нито те, нито майка им бяха влизали в плановете на Ранджит за лятото. Ранджит се сдоби с тях случайно, когато един ден старият Ганеш Субраманиан му даде две чанти с храна, която според храмовия готвач щяла да се развали, ако скоро не бъде изядена.

— Занеси чантите на г-жа Канакаратнам — каза той. — Сещаш се, жената на Киртис Канакаратнам. Помниш Киртис, нали? Онзи, когото арестуваха в Коломбо по обвинение в притежание на крадена стока. — Ранджит кимна. — Боя се, че семейството му е доста затруднено напоследък — продължи баща му. — Пуснах ги в старата ми къща за гости. Помниш къде е, нали? Бъди така добър да се отбиеш и да им оставиш храната, моля те.

Ранджит нямаше нищо против. И къщата намери лесно. Помнеше я добре, защото там живееха един пътен инженер, който изпълняваше дребни поръчки за храма, и синчето му, с което Ранджит обичаше да си играе като малък.

Къщата си беше, кажи-речи, същата. Малката градина, която съпругата на пътния инженер бе поддържала отпред, сега беше заета отчасти от зеленчуци и отчасти от бурени. Самата сграда имаше нужда от пребоядисване. Беше по-малка, отколкото я помнеше Ранджит, три маломерни стаи, външна тоалетна и водна помпа в едно далечно кьоше на двора.

В къщата нямаше никого. Ранджит се поколеба — не му се искаше да влиза в отсъствието на наемателите, но и не можеше да остави чантите с храна отвън. Почука на незаключената врата, извика силно за поздрав и влезе.

Първата стая беше кухня — печка на газ, мивка без кранове, но с канализационна тръба и голяма пластмасова кана за вода, полупразна; маса и столове и кажи-речи, нищо друго. От кухнята се влизаше в по-малка стая, очевидно нечия спалня, ако се съдеше по кушетката с възглавници и купчина нагънати чаршафи в единия ъгъл. Третата стая беше най-голямата, но и най-претъпканата — две бебешки люлки, две легла, три-четири скрина с чекмеджета, два стола… И още нещо.

Имаше нещо по-различно от времето, когато Ранджит беше идвал тук като малък. А после забеляза, че в единия ъгъл на детската стая има следи от нещо на стената. Приближи се и видя избледнелите до неузнаваемост останки на религиозен плакат с надписи на санскрит.

Ама, разбира се! Това беше североизточният ъгъл на къщата — ъгълът за пуджа в миналото, свещеното място за молитви и съзерцание, което присъстваше в дома на всеки богобоязлив хиндуист. Какво беше станало с него? Къде беше идолът на Шива — или на друг от боговете — върху малкия му постамент? Къде беше кадилницата с тамян или чинийката за цветя, или другите ритуални предмети? Нищо не беше останало! Минали бяха много години откакто Ранджит се беше простил с илюзията, че е набожен човек, но сега, като гледаше купчината изпрани, но несгънати детски дрехи, струпани в свещения ъгъл за молитви, той изпита чувство на… ами, почти на отвращение. Никое нормално хиндуистко семейство, набожно или не, не биваше да прави така.

Когато чу гласове откъм двора и отиде да се представи, вече не беше толкова сигурен, че това е нормално хиндуистко семейство. Главата на семейството, съпругата на Киртис Канакаратнам, не беше облечена като нормална-хиндуистка жена. Беше с мъжки работен гащеризон и мъжки ботуши. Теглеше бебешка количка, в която сред някои по-дребни предмети имаше две големи туби с вода и едно малко момиченце. Имаше още три деца — момиче на десетина-единайсет години, което носеше на гърба си друго момиче, най-малкото, и момче, помъкнало брезентова торба на рамо.

— Здравейте — поздрави ги Ранджит. — Аз съм Ранджит Субраманиан, синът на Ганеш Субраманиан. Баща ми ме прати да ви донеса някои неща. Оставих ги на масата вътре. Вие сигурно сте госпожа Канакаратнам.

Жената не отрече обвинението. Пусна дръжката на количката и хвърли поглед на спящото дете вътре. После протегна ръка на Ранджит.

— Аз съм жената на Канакаратнам — потвърди тя. — Благодаря ви. Баща ви е много добър към нас. Да ви предложа чаша вода? Нямаме лед, но сигурно сте жаден, щом сте донесли онези неща чак дотук.

Така беше. Ранджит изпи с благодарност чашата с вода, която жената му сипа от едната туба. (Трябвало да носят отдалеч питейната си вода, обясни тя. Преди години едно цунами наводнило кладенеца им със солена вода от залива и кладенецът така и не се оправил. Водата ставала за пране и за готвене, но не утолявала жаждата.)

Госпожа Канакаратнам, забеляза Ранджит, беше на трийсетина години, в добро здраве, не беше грозна, нито нетърпимо глупава, но имаше зъб на света, който се беше обърнал срещу нея. Друго интересно нещо у госпожа Канакаратнам беше, че не обичаше да й казват госпожа Канакаратнам. Обясни, че и на нея, и на мъжа й изобщо не им харесвало дето са заседнали в този тропически заден двор, наречен Шри Ланка. Искали да са някъде, където всеки ден се случва нещо ново — вероятно имаше предвид Америка, реши Ранджит. От следващите й думи се разбра, че предположението му е било вярно. Американското посолство отказало да им издаде визи, затова заминали за друга страна — Полша, но и там не им потръгнало.

— Така че — заяви тя с известно предизвикателство в гласа, — направихме единственото възможно нещо. Приехме американски имена. Той не ми даваше да му викам Киртис. Прие името Джордж, а аз — Дороти. Накратко — Дот.

— Хубаво име — каза Ранджит, макар че нямаше мнение по въпроса. Просто искаше да успокои враждебността в гласа й.

Явно успя, защото жената се разприказва. Обясни, че дали американски имена и на децата си, когато се родили. А те се раждали през година. Първа била Тифани, на единайсет, после единственото момче — Харолд, на девет, накрая Роузи и Бетси, на седем и на пет. После Дот небрежно спомена, че в момента мъжът й бил в затвора — каза го по такъв начин, че Ранджит реши да се въздържи от коментар.

Децата му допаднаха веднага — бяха готини хлапета, понякога сладки, друг път забавно нахални, но явно взимаха присърце трудната, хлъзгава, но и интересна работа на порастването. Ранджит толкова много ги хареса, че преди да си тръгне от къщата на Канакаратнам, предложи да ги заведе на плажа при първа възможност.

Следващият му почивен ден беше след четиридесет и осем часа. По-голямата част от тях Ранджит прекара в колебания дали му е по силите да поеме отговорността, която вървеше с отправената покана. Какво щеше да прави например, ако някое от децата поискаше да, ами, сещате се, да иде по нужда?

Оказа се, че тази отговорност принципно се пада на Тифани. Когато Роузи каза, че й се пишка, Тифани я заведе в плиткия прибой, където сериозното разреждане, предлагано от Бенгалския залив, се погрижи за санитарните изисквания. А когато на Харолд му се доходи по голямата работа, Тифани го заведе в една от преносимите тоалетни на строителните работници, без изобщо да занимава Ранджит с това. Извън паузите за естествени нужди четиримата се плискаха в плитчините, Ранджит — начело като водач на групата, децата — в редичка зад него като патета. Обядваха със сандвичи, които свиха от бюфета за работниците. (Работниците май нямаха нищо против; и те харесаха децата.) В горещите следобедни часове децата дремнаха под палмите край плажа, а когато Тифани им каза да прекратят лудориите, те седнаха и Ранджит им разказа вълшебни истории за Марс, Луната и многобройното котило на Юпитеровите спътници.

Разбира се, в други части на света събитията далеч не бяха така идилични.

В израелски училища десетгодишни палестински момичета взривяваха себе си и всички наоколо. В Париж четирима яки северноафриканци демонстрираха отношението си към френската политика, убивайки двама от пазачите на Айфеловата кула и изхвърляйки единайсет туристи от най-горната й платформа. Също толкова лоши неща се случваха във Венеция и Белград, и още по-лоши в Рейкявик… а малкото световни лидери, чиито страни все още не бяха обхванати от пламъци, бяха на път окончателно да изчерпят идеите си за справяне със ситуацията.

На Ранджит обаче не му пукаше особено…

Е, не точно. Определено му пукаше за тези неща, когато се замислеше за тях, но гледаше да се замисля колкото се може по-рядко.

В това той доста напомняше за френетично празнуващите герои от разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“. И неговият свят, като техния, беше сериозно болен. Но в онзи конкретен момент слънцето грееше, а децата изпаднаха във възторг, когато им показа как да хващат морски костенурки и да си правят състезание с тях. Обожаваха историите му. Обичаха да ги слушат почти толкова, колкото той обичаше да ги разказва.

 

 

Може да е странно, но по същото време част или всички (рядко биваше възможно да се каже с дори приблизителна точност) от големите галактици се опитваха да втълпят подобен урок на други живи същества, съвсем, ама съвсем различни.

Тези други същества не бяха костенурки, разбира се, макар че имаха по костенурски твърди черупки и по костенурски нисък коефициент на интелигентност. Големите галактици се опитваха да ги научат как да използват оръдия на труда.

Това беше една от многобройните задачи, които големите галактици си бяха поставили сами. По човешки стандарти, това навярно би минало за опит да се повиши стандарта на живите същества в галактиката.

Идеята беше, че ако твърдочерупковците се научат да използват лост, кука и камък за хвърляне, това може да са първите им стъпки към зараждаща се интелигентност. Ако това се случеше и при минимална намеса от страна на големите галактици, твърдочерупковците биха могли да стигнат и по-далеч. Дори биха могли да извървят пътя до високите технологии, без да открият междувременно такива нежелани етапи като подчинението, експлоатацията и войната.

Е, този проект щеше да отнеме много, много време. Но пък големите галактици не страдаха от липса на време и смятаха, че опитът си струва. Смятаха, че биха си стрували всичките положени усилия, ако в бъдещата история на вселената има поне един вид, който е успял да стигне до етапа на космическото колонизиране и трансформацията на материя, без по пътя да е усвоил изкуството на убийството. Големите галактици несъмнено бяха интелигентни и могъщи. Но понякога бяха и наивни.