Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (20)

17.
Рай

Докато самолетът се придвижваше бързо към терминала, капитан д-р Джени произнесе присъдата си — Ранджит се нуждаел от почивка, грижи и храна, достатъчно храна, за да си върне десетината килограма телесна маса, които бил изгубил покрай извънредното си преместване, макар че не би било зле и да остане поне няколко дни в болница. Само че групата по посрещането, която го чакаше на изхода, наложи вето върху тази идея. Въпросната група се състоеше от един човек и този човек беше Мевроу Беатрикс Ворхулст, която не беше в настроение за спор. Да, Ранджит имал нужда да се възстанови, но не в някоя безлична институция, която осигурява медицинско обслужване, но много малко любов. Не. Ранджит трябвало да възстанови силите си в домашна обстановка, където да се грижат за него както трябва. В нейния дом например.

Така и стана. Беатрикс Ворхулст спази обещанието си за многото грижи и от мига на пристигането им всички ресурси на домакинство Ворхулст бяха посветени на Ранджит. Стаята му беше по-просторна и хладна и от най-смелите му мечти в най-душната и гореща затворническа нощ. Хранеха го щедро по три пъти на ден… не, по-скоро по десетина, защото всеки път щом затвореше очи за минутка, отвореше ли ги, откриваше лъскава ябълка, съвършено узрял банан или леденостуден сок от ананас на нощното шкафче до леглото си. Не стига това, а след време спечели и спора си с лекарите, които Гамини беше уредил да го преглеждат редовно. Вярно, първо трябваше да ги убеди, че през цялото време на пленничеството си е бил на крака всекидневно, без това да го убие, освен когато болките от побоя са били толкова силни, че ходенето се превръщало в неприятно изпитание. Убеди ги и получи позволение да се разхожда на воля из голямата къща и още по-голямата й градина. Включително да плува в басейна… а каква наслада беше да се излегне по гръб в хладката вода, яркото слънце да го благославя от небето, а палмите да се люлеят над главата му. Осигури си и достъп до новините.

Това не се оказа чак толкова приятно. Времето, през което не беше имал достъп до печатни и електронни медии, не го беше подготвило за нещата, които се бяха случили по света — убийствата, метежите, заложените в автомобили бомби, войните.

Ала най-лошата новина не я научи от телевизията и вестниците. Научи я от Гамини, когато той намина да го види, преди да отпътува от Шри Ланка заради някаква неотложна задача (каква точно, той, разбира се, не му каза). Стана да си ходи, но на вратата се спря.

— Има едно нещо, което не съм ти казал, Рандж. Отнася се за баща ти.

— О, вярно — смотолеви Ранджит засрамено. — По-добре да му се обадя веднага.

Но Гамини клатеше глава.

— Де да можеше — въздъхна той. — Виж, баща ти получи удар. И почина.

Имаше само един човек на света, с когото Ранджит искаше да поговори в този момент, и набра номера му още преди Гамини да е излязъл от къщата на Ворхулст. Този човек беше старият монах Сураш, който искрено се зарадва да чуе гласа на Ранджит. Е, темата за смъртта на Ганеш Субраманиан не го зарадва толкова, но не личеше и да е особено тъжен по този повод.

— Да, Ранджит — каза той, — баща ти местеше планини, за да те намери, и накрая май просто му свършиха силите. Тъкмо се беше върнал от поредното си ходене в полицията и се оплака, че се чувства уморен. На следващата сутрин го намерихме мъртъв в леглото. Както знаеш, от известно време не беше добре.

— Не знаех, всъщност — отбеляза унило Ранджит. — Той не е споменавал нищо такова.

— Сигурно не е искал да те тревожи. Виж, наистина не бива да скърбиш твърде много, Ранджит. Неговият джива ще бъде посрещнат с почести, а погребението му беше много хубаво. Понеже теб те нямаше тогава, молитвите ги казах аз, погрижих се да има цветя и оризови топки в ковчега му, а когато го изгориха на погребалната клада, лично разпръснах пепелта му в морето. Смъртта не е краят, както знаеш.

— Знам — каза Ранджит, повече заради монаха, отколкото за собствено успокоение.

— Може би дори няма да има нужда да се преражда отново. А ако все пак се прероди, със сигурно ще е в човек или друго създание, което ще е близо до теб. Ранджит, когато се пооправиш достатъчно, за да пътуваш, ела да се видим, моля те. Имаш ли си адвокат? Баща ти ти е оставил нещичко. Цялата му собственост отива при теб, разбира се, но има да се попълват документи.

Това притесни Ранджит. Той нямаше адвокат. Но когато го спомена на мевроу Ворхулст, тя го увери, че това не било никакъв проблем, и Ранджит бързо-бързо се сдоби с адвокат. При това не какъв да е адвокат, а партньор от кантората на бащата на Гамини, който се казваше Найджъл де Сарам. Друго тревожеше Ранджит и го тревожеше много по-сериозно — дълбоко чувство на вина. Беше разбрал със закъснение за смъртта на баща си, защото не се беше сетил да попита за него.

Е, вярно, имал си беше хиляди други грижи.

Но ако ролите бяха разменени, дали Ранджит щеше да се изплъзне от мислите на баща си?

Ако не се брои прислугата, Мевроу Ворхулст беше единствената му посетителка през първите няколко дни, но после Ранджит настоя (и лекарите се съгласиха), че никой посетител тук не би могъл да му причини стрес дори смътно равняващ се на стреса, причинен от яки надзиратели, които го бият с тояги. След това пропускателният режим беше облекчен. На следващата сутрин, докато Ранджит експериментираше с някои от фитнес уредите на Ворхулст, икономът влезе в гимнастическия салон, изкашля се и съобщи:

— Имате гост, сър.

Но мислите на Ранджит бяха някъде далеч.

— Пристигали ли са някакви съобщения за мен? — попита той.

Икономът въздъхна.

— Не, сър. Ако пристигне съобщение, то ще ви бъде предадено веднага, както пожелахте. Д-р Де Сарам е тук и би искал да разговаря с вас. Да го въведа ли?

Ранджит побърза да наметне един от халатите, които домакинството на Ворхулст, изглежда, притежаваше в неограничени количества, Адвокатът Де Сарам се беше заел без бавене с делата на новия си клиент. Беше на петдесет-шестдесет години, ако не и повече, и очевидно си разбираше от работата. Заел се бе да уреди формалностите по бащиното му завещание, без да чака изрични указания от Ранджит. Макар случаят да му беше възложен едва преди четиридесет и осем часа, вече беше уведомил властите в Тринкомалее за завръщането на Ранджит и беше успял да получи доста добра представа за размера на завещаното имущество.

— Приблизително двадесет милиона рупии, господин Субраманиан — каза той, — или близо десет хиляди американски долара по сегашния курс. Основно това са два имота, къщата на баща ви и една по-малка къща, която в момента е необитаема.

— Знам я — кимна Ранджит. — Аз трябва ли да направя нещо?

— В момента не — отговори Де Сарам, — макар че съществува една възможност, която може би си струва да обмислите. Д-р Бандара би искал лично да се заеме с това, но както знаете, в момента е зает с неща от строго секретен характер в Обединените нации.

— Да, знам, макар и малко — каза Ранджит.

— Разбира се. Работата е там, че при нормални обстоятелства бихте могли да предявите иск срещу хората, които, хм, са ви възпрепятствали да се приберете у дома толкова дълго време, но…

Ранджит го прекъсна.

— Знам. Не трябва да говорим за тези хора.

— Именно — потвърди Де Сарам с облекчение в гласа. — Съществува обаче и друг път, по който бихте могли да поемете. Възможно е да предприемете действия срещу компанията собственик на туристическия кораб, на основание, че не е трябвало да допуска корабът да бъде превзет от пирати. Разбира се, в този случай сумата по обезщетението би била по-малка, както защото отговорността им по-трудно ще се докаже, така и защото платежоспособността им не е много добра…

— Не, не, чакайте малко — спря го Ранджит. — На тях им откраднаха кораба, на който аз се озовах заради собствената си глупост, и сега вие искате да ги съдя за това? Не звучи справедливо.

Де Сарам за пръв път се усмихна приятелски.

— Д-р Бандара беше сигурен, че ще реагирате така. Е, предполагам, че колата ми вече е готова…

И наистина, едва беше произнесъл тези думи, когато на вратата се почука. Беше Вас, икономът, който съобщи именно това. А после, преди Ранджит да е казал каквото и да било, икономът се обърна към него.

— Няма съобщения за вас, сър — добави той. — И ако позволите — не исках да ви притеснявам досега, но… приемете моите и на колегите ми съболезнования за загубата на баща ви.

Не казаното от иконома напомни на Ранджит за смъртта на баща му. Нямаше нужда да му напомнят. Загубата беше станала част от него, рана, която не заздравяваше.

Най-лошото на смъртта беше окончателният и невъзвратим край, който слагаше на общуването. Имаше толкова много неща, които трябваше да каже на баща си и които така и не беше казал. И сега, когато възможността за това беше отминала безвъзвратно, несподелените обич и уважение тежаха като камък в сърцето на Ранджит.

А и в новините, както можеше да се очаква, нямаше нищо ободрително. Бойните действия по границата между Еквадор и Колумбия се бяха възобновили, наново ескалираха разногласията за поделянето на нилската вода, а Северна Корея беше подала жалба пред Съвета за сигурност, в която обвиняваше Китай, че отклонява облаци от техните оризови полета към своите.

Нищо не се беше променило. Освен че световното население вече наброяваше с един човек по-малко.

Но имаше нещо, което можеше да направи — което отдавна трябваше да направи, — и на шестия ден от престоя си в къщата на Ворхулст Ранджит поиска и получи копие от трескавия имейл, който беше пратил от самолета. Проучи текста критично, взискателно и безкомпромисно като преподавател по литературно писане, който преглежда есе на първокурсник. Ако в писанието му имаше съществени грешки, той беше решен да ги открие. И с потрес установи, че такива наистина има — две откри на първо четене, после още четири, а после още един-два пасажа, които не бяха съвсем погрешни, но не изглеждаха и съвсем ясни.

Ранджит си имаше извинение. Не можеше да няма грешки — те се дължаха на онези последни седем или осем седмици след като най-после беше завършил доказателството в ума си — друго не би могъл да направи поради липсата на хартия, мастило или компютър, — и не му оставаше друго, освен да го повтаря до припадък наум, ужасен от мисълта, че може да забрави някоя ключова стъпка.

Въпросът беше какво да прави с тези сгрешени места?

Ранджит обмисля този въпрос през целия ден и голяма част от последвалата го нощ. Дали да изпрати списък с корекции на списанието? Това изглеждаше разумно… но тук се намесваше гордостта му, защото „грешките“ всъщност бяха тривиални, неща, които всеки добър математик би забелязал веднага — както тях, така и начина да бъдат поправени. Освен това изпитваше ужас при мисълта, че подобен ход би го представил в очите на издателите като отчаян аматьор, който копнее да бъде публикуван.

Не изпрати нов имейл на „Нейчър“, макар че нощем, преди да го обори сънят, съмненията не му даваха мира.

Искаше му се да има по-добра представа как постъпват списания като „Нейчър“ с материали като неговия. Вярваше, че ако са решили да го публикуват, първо ще изпратят копия на трима-четирима — или повече — експерти в конкретната област, които да проверят материала за очевадни грешки.

Колко време би отнело това?

Ранджит не знаеше. Знаеше само, че вече беше минало много повече време, отколкото му се искаше на него.

Затова всеки път, когато икономът почукаше на вратата, за да извести пристигането на нов посетител, сърцето на Ранджит трепваше с надежда, а после униваше отново.