Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Theorem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Артър Кларк, Фредерик Пол

Последната теорема

 

Американска, първо издание

 

Artur Clarke & Frederik Pohl

The Last Theorem

Copyright © The Estate of Artur Clarke 2008

Copyright © Frederik Pohl 2008

 

© Милена Илиева, превод, 2009

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

 

ISBN 978-954-655-067-5

 

Превод: Милена Илиева

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Надежда Петрова

Формат 84/108/32

Печатни коли 26

Издателска къща „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

33.
Частни проблеми на фона на един ликуващ свят

Водите на река Нил навярно никога повече нямаше да представляват заплаха за световния мир, защото и в Кения, и в Египет населението беше гласувало в полза на Pax per Fidem. Дори преди миротворците на Pax per Fidem да стъпят на тяхна територия, екипи от кенийски хидролози бяха допуснати в контролните зали на Асуанската язовирна стена, а двете страни бяха отворили ракетните си бази за международен контрол. Скоро след това принципите на прозрачността бяха наложени и на тежката им промишленост, доколкото имаха такава.

И не бяха последните. Четирите страни от южната половина на Африка, които си оспорваха водите на едно езеро със средни размери, видяха какво сполетя една от тях, която бе имала неблагоразумието да прати военна сила срещу останалите три. Когато въпросната страна — след като беше надлежно предупредена и не обърна внимание на предупреждението — опита вкуса на „Тих гръм“, останалите три се присъединиха заедно с нея към Pax per Fidem.

И тогава дойде големият пробив.

Република Германия дебатира, спори, а накрая реши да проведе свой референдум. Ужасяващите спомени за изгубени войни надделяха над опасното немско чувство за съдбовност. И там населението гласува в полза на Pax per Fidem. Германия отвори границите си за Обединените нации, разпусна символичната армия, която бе поддържала дотогава, и подписа световната проектоконституция, подготвена от Pax per Fidem.

Дошло беше време хората на Земята да ликуват.

Само две неща помрачаваха щастието на семейство Субраманиан. Първото споделяха с цялата човешка раса, а именно нахалните малки привидения, които се появяваха навсякъде — в големите градове нощем, във въздуха над кораби в морето посред бял ден, дори — навярно като „рибата“ на малкия Робърт — в космоса. Някои хора ги наричаха „бронзовите банани“, други — „летящи подводници“, трети им прикачаха имена, които не бива да се записват черно на бяло. Само по един въпрос имаше единодушие — никой не знаеше какво представляват. Убедените уфолози ги провъзгласяваха за окончателното доказателство, че летящите чинии съществуват. Убедените скептици подозираха, че една или повече от суверенните държави са конструирали мистериозно оръжие от ново поколение.

Но всички бяха съгласни по един въпрос — че никой от тези обекти не е причинил вреда на човешко същество. Затова не след дълго комиците започнаха да разказват вицове за тях, а хората бяха принципно неспособни да се страхуват от нещо, на което се смеят.

Но за семейство Субраманиан съществуваше още един проблем.

 

 

Малкият Робърт беше проходил по-рано от повечето деца, но откакто се върнаха от Луната, родителите му забелязаха нещо странно. Беше нещо като традиция цялото семейство да играе с Робърт в промеждутъка между банята и лягането. Каката викаше братчето си да му покаже нещо интересно и Робърт се отделяше от сигурната опора на майчиното си коляно. Само че понякога, без никакво предупреждение, Робърт преплиташе крачета. И падаше като чувал с картофи. Лежеше на пода със затворени очи. След миг клепачите му потрепваха, отваряха се и той се изправяше предпазливо, мърмореше си нещо и се хилеше щастливо както обикновено, после тръгваше към Наташа.

Това беше ново… и плашещо.

Не и за Робърт. Той сякаш дори не го забелязваше. Но след няколко дни проблемът се повтаряше. И после пак.

Това беше и единственото петънце върху иначе идиличното щастие на Мира и Ранджит.

Опитваха се да не наливат масло в тревогата си, защото във всяко друго отношение Робърт пращеше от здраве. Но все пак се тревожеха. Чувстваха и вина, особено Ранджит, защото именно той беше допуснал Робърт да избяга от убежището, когато капсулата им навлизаше в горния слой на пояса на Ван Ален. Ами ако е имало достатъчно радиация, за да навреди на детето?

Мира не вярваше в това и за секунда, но не беше сляпа за тревогата в очите на съпруга си. Решиха да потърсят медицинска помощ.

Консултираха се с най-добрите и опитни лекари. Където и да заведяха сина си, славата на Ранджит беше на тяхна страна. Лекарят, който излизаше да ги посрещне, не беше някой трийсетинагодишен новак, току-що слязъл от студентската скамейка (и следователно запознат с най-съвременните медицински теории). Не, посрещаха ги шейсетинагодишни доайени, натрупали опита на предишните поколения и издигнали се най-малко до шеф на отделение. Всички те се чувстваха поласкани, че прочутият д-р Ранджит Субраманиан е избрал именно тяхното лечебно заведение — болница, клиника, лаборатория и прочие, — и всички те имаха да им съобщят една и съща лоша новина.

Робърт бил здраво дете в почти всяко отношение. Във всяко, освен в едно. На някакъв етап нещо се било объркало. „Мозъкът е много сложен орган“ — казваха всички те или поне това имаха предвид, дори онези, които намираха друг начин да съобщят лошата новина. Може да е било неочаквана алергия, травма по време на раждането, скрита инфекция. Нямаха различия и по отношение на следващата лоша новина. Всички те със съжаление заявяваха, че не съществува лекарство, хирургична процедура или нещо друго, което да върне Робърт към „нормалното“ му състояние, защото всичките им тестове и изследвания показваха, че синът на Ранджит Субраманиан и Мира де Сойза бележи регрес. По някаква причина интелектуалното му развитие беше забавило обичайните си темпове.

Мира и Ранджит вече се бяха консултирали с дълъг списък от специалисти. Един от тях, педиатър и специалист по патологията на речта, ги изплаши сериозно.

— Робърт е започнал да изпуска съгласни звуци — „аня“ вместо „баня“ и „обедител“ вместо „победител“ например — обясни той. — Забелязали ли сте да говори с вас по същия начин, по който говори с другарчетата си? — И двамата родители кимнаха. — На неговата възраст повечето деца вече са свикнали да модифицират речта си в зависимост от този, с когото говорят. Когато се обръща към вас, вероятно ще каже „подай ми това“, а на приятелче ще каже „дай ми т;ва“. Стои и въпросът с членоразделността на речта. Вие сигурно му разбирате всичко, което казва, но дали е така с приятелите и роднините?

— Не винаги — призна Ранджит.

— Всъщност почти никога — поправи го Мира. — И това понякога разстройва Робърт. Но няма ли шанс това да се промени с възрастта?

— О, да — категорично заяви лекарят. — Алберт Айнщайн е говорел още по-зле като малък. Но все пак трябва да го наблюдаваме и следим внимателно.

Но когато Мира постави същия въпрос на следващия лекар, той се ограничи с думите:

— Винаги можем да се надяваме, д-р Де Сойза.

Следващият беше още по-прям:

— Понякога просто не можем да оспорваме Божията воля.

Никой не каза, че:

— Има някои специфични неща, с които можете да помогнете на Робърт.

И да имаше такива неща, медицинската професия, изглежда, не знаеше за тях. А и „напредъкът“ в диагностицирането на Робърт беше свързан с някои доста неприятни епизоди. Като рентгеновата снимка на главата, когато се наложи да го вържат за количката. Или когато му обръснаха косата, за да облепят скалпа му с магнитна лента. Или когато го овързаха за друга количка, за да го вкарат сантиметър по сантиметър в овала на ядрено-магнитния резонанс. В резултат на всичко това малкият Робърт Субраманиан, който не се беше страхувал от нищо в краткия си живот, сега започваше да плаче при вида на бяла престилка.

Все пак медицината беше направила нещо полезно за малкия Робърт. Лекарите му предписаха лекарства, които контролираха падането — наричаха го „малката болест“, за да го разграничат от истинската епилепсия, за каквато не ставало дума в неговия случай. Робърт вече не падаше. Но нямаше лекарство, което да го направи умен колкото връстниците му.

 

 

А после, една сутрин на вратата се почука. Ранджит вече се готвеше да тръгва с колелото към университета и когато отвори, насреща му стоеше Гамини.

— Мислех да се обадя предварително — каза той, — но се уплаших, че ще ми кажеш да не идвам.

Ранджит не губи време в празни приказки, а го прегърна и плесна по гърба.

— Глупости — отвърна той на своя най-стар и най-добър приятел. — Аз пък си мислех точно обратното. Боях се, че си ми сърдит, задето отхвърлих предложението ти преди години.

Гамини се усмихна унило.

— Работата е там — смотолеви той, — че вече не знам дали не си бил прав. Може ли да вляза?

Разбира се, че можело да влезе. Мира го прегърна, Робърт — също. Естествено, Робърт се превърна в център на вниманието, защото Гамини не го беше виждал преди, но момченцето скоро се отегчи и отиде да реди пъзел с готвачката, а възрастните седнаха на верандата.

— Не виждам Таши — отбеляза Гамини и пое чашата си с чай.

— Кара уиндсърф — обясни Ранджит. — Напоследък често излиза в морето. Казва, че тренира за голямо състезание. Е, а теб какво те води в Шри Ланка?

Гамини сви устни.

— Знаете, че тук предстоят президентски избори, нали? Баща ми смята да напусне Pax per Fidem и да се кандидатира тук. Надява се, че ако го изберат, ще може да вкара Шри Ланка в общността.

Ранджит искрено се зарадва.

— Браво на него! За по-добър президент не можем и да си мечтаем. — Замълча и Мира изрече онова, което той се колебаеше да каже.

— Не изглеждаш въодушевен, Гамини. Някакъв проблем ли има?

— Има и още как — каза той. — Куба.

 

 

Не беше нужно да казва повече, защото Мира и Ранджит следяха събитията там. Самата Куба беше на крачка от референдум, който да реши приобщаването й към общността на Pax per Fidem.

По всичко личеше, че хората ще гласуват в полза на присъединяването. Куба се беше отървала без обичайните кръвопролития на другите страни от третия свят. Фидел Кастро беше направил много грешки, но покрай тях беше оставил и някои добри неща — населението беше високообразовано, страната разполагаше с изобилие от добри лекари, медицински сестри и друг помощен персонал в областта на здравеопазването; имаха традиции и в борбата с вредителите. И нито един кубинец не беше умрял от гладна смърт през последния половин век.

Но едновременно с това Кастро беше налял масло в партизанските страсти. Някои от синовете и внуците — и дъщерите! — на кубинците, които се бяха били в името на революцията по целия свят, не бяха забравили това. Малцината оцелели — макар и на почтената възраст от осемдесет и повече години — и досега знаеха как да натискат спусък и да взривяват бомби. Колко бяха? Във всеки случай недостатъчно, за да поставят под съмнение резултата от всенародното допитване. Когато гласовете бяха преброени, стана ясно, че над осемдесет процента от гласувалите са дали своя вот за разоръжаването, мира и новата конституция. Само че дванайсет представители на Pax per Fidem бяха попаднали под обстрел, девет бяха ранени — старите борци за социализъм умееха да си служат с огнестрелно оръжие, — а двама от ранените починаха.

— Е, да, неприятен, трагичен инцидент — каза Ранджит след кратко мълчание, — но какво общо има това с Шри Ланка?

— Има общо с Америка — гневно обясни Гамини. — И с Русия и Китай също, защото те си мълчат. Но основно с Америка, защото тя настоява да прати контингент от шест взвода американски пехотинци. Пехотинци! С автоматично оръжие и дори с танкове! А уж самата идея на Pax per Fidem е никога да не прибягваме до смъртоносни оръжия!

Възцари се кратко мълчание. А после Мира кимна, каза: „Разбирам“ и спря дотук. Останалото довърши Ранджит:

— Хайде, Мира, давай. Била си права от самото начало. Полага ти се едно „Нали ти казах“.