Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Theorem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Артър Кларк, Фредерик Пол

Последната теорема

 

Американска, първо издание

 

Artur Clarke & Frederik Pohl

The Last Theorem

Copyright © The Estate of Artur Clarke 2008

Copyright © Frederik Pohl 2008

 

© Милена Илиева, превод, 2009

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

 

ISBN 978-954-655-067-5

 

Превод: Милена Илиева

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Надежда Петрова

Формат 84/108/32

Печатни коли 26

Издателска къща „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

28.
Полагане на основите

Каквито и недостатъци да приписваха на д-р Дхатусена Бандара, отмъстителността не беше сред тях. Университетът щеше да се радва да посрещне д-р (пък макар и само почетен) Ранджит Субраманиан като редовен преподавател, като назначението му (следователно и заплатата) щели да бъдат уредени веднага, а колкото до същинската преподавателска работа — нея докторът можел да започне, когато реши. Нещо повече, университетът би се радвал да назначи на работа и д-р (този път не почетен, а съвсем истински) Мира де Сойза Субраманиан. Разбира се, нито титлата, нито заплатата й щяха да бъдат като тези на съпруга й, това се разбираше от само себе си. Но все пак…

Все пак се връщаха в Шри Ланка!

И да се беше подразнил президентът на Съединените щати заради отхвърленото предложение за работа, не го показа с нищо. Нито той, нито някой друг. Ранджит събра малкото си лични вещи от офиса — е, помогна му един служител по поддръжката, който случайно беше и служител от сигурността. Накараха го да върне и всичките си пропуски и баджове. Но никой не дойде да ги притеснява в апартамента им, нито на летището, нито на самолетите, които смениха. А Наташа изтърпя пътуването в бебешкото си столче помежду им, без да заплаче нито веднъж.

Разбира се, мевроу Ворхулст ги чакаше на летището в Коломбо, защото беше очевидно, че ще е най-добре отново да отседнат в нейния дом.

— Само докато си намерим апартамент — изтъкна Мира, потънала в прегръдките на едрата жена.

— Колкото е нужно, не се притеснявай — каза мевроу Ворхулст. — Йорис настоява.

 

 

Имаше нещо странно в университетските зали, откри Ранджит. По времето, когато най-съкровеното му желание беше да се измъкне от тях, те му се струваха задушаващо малки. Не и сега, когато се беше превърнал в новоизлюпен преподавател, който никога през живота си не беше заставал зад катедра. Сега стаята му се струваше като огромна съдебна зала, претъпкана с млади мъже и жени, които са там, за да го съдят. Очите им не го изпускаха нито за миг, ушите им бяха наострени за всяка безценна дума, която д-р Субраманиан би споделил с тях за тайните на математиката.

Проблемът не беше само в това как да нахрани това гнездо от гладни пиленца. А с какво да ги нахрани. Когато от личния състав на университета го посрещнаха с широко отворени обятия, щедро му предоставиха и свободата сам да избере темата на курса си.

А той нямаше представа какво да избере.

Ясно му беше, че има нужда от помощ. Дори се бе надявал да я открие при д-р Давоодбхой, проявил такова невиждано снизхождение по въпроса с откраднатата парола.

Той все още работеше в университета. Нещо повече, благодарение на естествени процеси като смърт и пенсиониране, се беше придвижил едно-две стъпала нагоре по йерархичната стълбица. Въпреки това, когато Ранджит се обърна за помощ към него, д-р Давоодбхой нямаше кой знае какво да му предложи.

— О, Ранджит — каза той. — Мога ли все още да те наричам така? Знаеш как е. Нашият малък университет няма много световноизвестни звезди. От личен състав много държаха да те привлекат, но истината е, че нямат идея какво да правят с теб. Ти нали знаеш, че преподавателската работа не е задължителна? Нямаме много колеги, които да се занимават само и единствено с научна работа, но и това е възможност.

— Ха — смотолеви Ранджит. Замисли се, после каза: — Сигурно бих могъл да се заема с някоя от прочутите стари загадки на Риман, Голдбах, Колац…

— Несъмнено — кимна Давоодбхой. — Но моят съвет е да не се отказваш от преподаването, докато не опиташ как е. Искаш ли да ти уредим няколко кратки курса? Колкото да понатрупаш малко опит. — А когато Ранджит стана да си ходи, прехвърляйки идеята в главата си, Давоодбхой добави: — А, и още нещо, Ранджит. Ти беше прав за Ферма, а аз грешах. Не ми се случва често да казвам това. И е доказателство, че на преценката ти може да се разчита.

 

 

Приятно беше да знае, че ректорът разчита на преценката му. Самият той обаче не беше сигурен, че може да разчита на себе си. Първият му курс беше на тема основи на теорията на числата.

— Идеята е да ги запозная накратко с предмета — обясни той на Давоодбхой, който веднага задвижи университетската машина. Курсът щеше да продължи шест седмици със студенти от всички курсове, включително и последния, а големината на групите нямаше да надхвърля двадесет и пет души.

В интерес на истината, темата на курса не беше занимавала сериозно Ранджит откакто се беше запалил по теоремата на Ферма. Затова той прерови университетската библиотека за подходящи текстове, по които да готви лекциите си, като се опитваше да върви поне с десетина страници пред удивително умните и притеснително съобразителните студенти, които се бяха записали за неговия курс.

За жалост, те бързо разбраха какво прави той и Ранджит призна на Мира:

— Отегчавам ги. Могат да прочетат материала в учебниците и без мен.

— Глупости — възрази тя като вярна съпруга. Но после, когато Ранджит й предаде някои от почтителните, но далеч неентусиазирани коментари на студентите, тя се замисли. — Разбирам — каза накрая. — Може би трябва да се стремиш към по-личен контакт с тях. Защо не им покажеш някои от онези аритметични трикове с двоичната система?

И поради липса на по-добра идея Ранджит го направи. Показа им руското умножение и броенето на пръсти, както и другия трик с възможните комбинации ези-тура на неизвестен брой монети — този път използва истински монети и накара студентите да му вържат кърпа на очите, докато един от колегите им покриваше част от монетите. Мира се оказа права. Студентите се забавляваха искрено. Поискаха да им покаже още трикове и Ранджит отново се зарови в библиотеката, където откри стар наръчник за математически игри и загадки на Мартин Гарднър, благодарение на който изкара шестте седмици по най-добрия начин.

Или поне той си мислеше така.

А после д-р Давоодбхой го покани да си поприказват.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Ранджит — поде той и сипа шери в две чаши, — но от време на време, особено когато пробваме нещо ново, се обръщаме за коментар към самите студенти. Тъкмо разглеждах анкетните им листове за твоя семинар.

— Ха — смотолеви Ранджит. — Надявам се, че са останали доволни.

Ректорът въздъхна.

— Боя се, че не е точно така — каза той.

 

 

И наистина не бяха съвсем доволни, призна Ранджит същия ден по време на вечеря.

— Според някои съм ги занимавал с фокуси вместо с математика — съобщи той на жена си и на мевроу Ворхулст. — А почти всички пишат, че лекциите ми били като извадени от учебник и това не им допада.

— Но аз мислех, че триковете са им харесали — отбеляза разочаровано мевроу Ворхулст и се намръщи.

— В известен смисъл да, харесаха им… но пишат, че са имали други очаквания, когато са се записали за курса. — Ранджит обели унило един портокал. — Сигурно са прави. Просто не знам какво точно искат.

Мира го потупа по ръката и взе предложеното й резенче.

— Е — каза тя, — нали това беше основната цел на курса? Да провериш дали форматът ще работи. Явно не се е получило, значи ще опиташ нещо друго. — Изтри портокаловия сок от устата си, наведе се и целуна Ранджит по челото. — Хайде да изкъпем Таши, а после може да поплуваме в басейна, за да си повдигнем настроението, какво ще кажеш?

Така и направиха. И настроението им наистина се оправи. То, като се замисли човек, кажи-речи всичко в дома на Ворхулст беше в състояние да ти оправи настроението. Прислугата видимо се гордееше с присъствието на знаменития гост, а и до един бяха луднали по Наташа. Вярно, Мира все още търсеше упорито апартамент, в който тримата да се пренесат, но засега не беше харесала нищо. Някои изглеждаха обещаващи на пръв поглед, но мевроу Ворхулст услужливо посочваше скритите им недостатъци — лош квартал, далеч от университета, твърде малки или твърде тъмни стаи и прочие. О, един апартамент можеше да има десетки недостатъци, които да го направят неподходящ за семейство Субраманиан и Беатрикс Ворхулст ги изтъкваше неуморно.

— Разбира се — каза Мира на съпруга си преди лягане една вечер, — тя просто иска да останем и това е в основата на всичко. Йорис го няма и тя е самотна.

Ранджит се прозина сънено.

— Мда. Е, има и по-лоши неща от това да останем тук.

Което си беше вярно. В дома на Ворхулст всяко тяхно желание се изпълняваше, при това на изключително приемлива цена. Ранджит всякак беше умолявал мевроу Беатрикс да приеме някакви пари срещу разходите, свързани с присъствието им. Тя отказа. Отказа мило, но категорично.

— Какво пък — каза Ранджит на Мира същата вечер, докато се излежаваха край басейна. — Щом й доставя удоволствие да ни глези, защо да я лишаваме от него?

Де и външният свят да беше толкова приятен, мислеше си Ранджит. Въпреки случилото се в Корея, планетата все още носеше грозните белези на малки войни и актове на насилие. Веднага след „Тих гръм“ войнолюбците прекратиха за кратко размахването на оръжия, докато чакаха със затаен дъх дали те няма да са следващите. Не бяха. „Тих гръм“ не се повтори и месец по-късно войните и тероризмът извън Корея се върнаха към нормалните си темпове.

От време на време на Ранджит му се искаше Гамини Бандара да се появи и да каже как стоят нещата отвътре. Но сигурно беше твърде зает с възстановяването на бившата Северна Корея, предполагаше той. А там наистина ставаха големи неща. По поразените електропреносни системи на страната вече течеше ток. Ферми, изоставени отдавна, защото вместо да обработват земята собствениците им бяха мобилизирани в армията, сега отново се разораваха. Зараждаше се дори производство на потребителски стоки. Разпространяваше се и удивителната информация, че се готвят избори. Странни избори, които нито Ранджит и Мира, нито друг от познатите им разбираха напълно. Знаеше се само, че компютрите са в центъра на изборната система, но как точно, никой не можеше да каже.

Все пак, както Мира и Ранджит често си говореха в леглото преди сън, в повечето части на света нещата, изглежда, вървяха малко по-добре, или поне не толкова лошо, колкото преди „Тих гръм“ да свали севернокорейския режим. Повечето неща — да. Но не и академичната кариера на Ранджит.

Проблемът с академичната кариера на Ранджит беше в неуспешния й старт. След лошите отзиви за първия му семинарен курс, той беше твърдо решен, че няма да допусне подобен провал и при втория си опит.

Но какъв да е той? След дълго обмисляне той реши курсът да е един вид рекапитулация, стъпка по стъпка, на дългата му борба с теоремата, която Ферма беше завещал на човечеството. Д-р Давоодбхой се съгласи да насрочи курса, с думите, че ако не друго, поне си струва Ранджит да опита.

Уви, студентите не бяха на това мнение. Явно слухът за скучните му лекции се беше разпространил и макар да имаше записали се, повечето се ограничиха да задават въпроси, отлагаха решението си и накрая се отказваха. И явно повечето смятаха, че Ранджит вече е казал каквото има да казва по въпроса в множеството интервюта и пресконференции, които беше дал. Курсът отпадна от учебната програма.

Ранджит започна да обмисля възможността за научна кариера. Първо, налице бяха прословутите седем неразрешени задачи, описани от института по математика „Клей“ в началото на двадесет и първи век — интересни задачи сами по себе си, а благодарение щедростта на института, за решението на всяка беше обявена награда от един милион долара.

Ранджит изтегли списъка от интернет и се зае да го разгледа. Някои бяха твърде трудни дори за него. Все пак оставаха хипотезите на Ходж, на Поанкаре, на Риман… не, не, някои от тях вече бяха разрешени и наградата прибрана[1]. И разбира се, най-голямото предизвикателство — хипотезата P=MP.

Колкото и да размишляваше Ранджит върху тях, те си оставаха далечни. Не събуждаха у него чувството, което го беше обзело в мига, когато разбра какво е надраскал Ферма в полето на онази книга. Мира предложи едно обяснение:

— Може да е, защото вече не си толкова млад.

Но не в това беше разковничето на проблема. Доказателството на Ферма беше нещо коренно различно. То дори не беше представено като задача, чието решение трябва да се намери. Един от най-великите умове в историята на математиката се беше похвалил, че разполага с решение на теоремата, и Ранджит просто трябваше да се сети какво е било то.

Опита се да го обясни на Мира.

— Чувала ли си някога за човек на име Джордж Данциг? Бил е докторант в Калифорнийския университет през 1939-а. Закъснял за час и видял две уравнения, които преподавателят бил написал на дъската. Решил, че са задачи за домашно, преписал ги и по-късно ги решил. Само дето не били домашно. Професорът ги бил записал на дъската като пример за задачи от статистическата математика, които никой не бил в състояние да реши.

Мира сви устни.

— И ти казваш, че ако Данциг е знаел това, не би успял да ги реши. Така ли? — попита тя.

Ранджит вдигна рамене.

— Може би.

Мира прибягна до начина, по който съпруга й реагираше на озадачаващи реплики.

— Ха — изсумтя.

Което накара Ранджит да се ухили.

— Едно на нула за теб — каза той. — Хайде да заведем Таши при басейна.

 

 

Всички, които познаваха Наташа де Сойза Субраманиан, без изключение я смятаха за изключително умно дете. Нямаше годинка, когато се научи да използва гърне, месец по-късно проходи, а след още месец каза първата си членоразделна дума — името на майка си. И всички тези неща Таши беше постигнала самичка.

Не че майка й нямаше цял списък с умения, на които да научи дъщеря си. Имаше, но понеже беше умна жена, знаеше, че не може да затрупа детето с всички тях едновременно. Затова ограничи обучението на малката си щерка — която още не беше навършила две години — до две неща. Едното беше пеенето, или поне повтарянето на тоновете, които й пееше Мира. Другото беше плуването.

Седнал на ръба на басейна в градината на Ворхулст и потопил крака във водата, Ранджит ги гледаше с широка усмивка. Свикнал беше да не скача да спасява дъщеря си всеки път, когато главицата й потънеше за миг под повърхността.

— Ще изплува и сама, ще видиш — уверяваше го Мира и Таши наистина го правеше, неизменно. — Пък и нали съм до нея.

По-късно, когато подсушеното момиченце си играеше доволно с пръстите на краката си в преносимата кошарка до басейна, а майка й четеше, смръщила вежди, последните новини на личния си екран, Ранджит се размърда и погледна над рамото й. Както можеше да се очаква, новините не бяха добри. Кога ли са били, като си помислиш?

— Добре би било да се случи и нещо хубаво за разнообразие — каза замислено той.

 

 

Случи се и името му беше Йорис Ворхулст. Ранджит се прибра след поредния ден в малкия си кабинет в университета, прекаран в чудене как по-точно да си заработи заплатата, и още от вратата го посрещна смях. Овладяното алтово кискане несъмнено принадлежеше на мевроу Ворхулст, не толкова овладяното кикотене беше на собствената му скъпа съпруга, а баритоновият смях беше на…

Ранджит хукна към верандата, откъдето се чуваше смехът.

— Йорис! — извика той. — Тоест д-р Ворхулст! Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя!

И щом го каза, разбра, че наистина е така. От доста време си мечтаеше да поприказва с някого като стария си преподавател по астрономия — не, не с някого като него! Точно с него! Със същия онзи Йорис Ворхулст, чиито лекции бяха единствените в студентския живот на Ранджит, които той беше чакал с нетърпение. И който — с малко късмет — би помогнал на Ранджит да разреши собствените си преподавателски проблеми.

Първото, което уточниха, беше обръщението. Никакво „д-р Ворхулст“ повече.

— В края на краищата — каза Йорис, — сега сме колеги, нищо че аз съм в продължителен отпуск покрай работата си върху Небесната кука.

Което, разбира се, насочи разговора към космическия лифт. Всички искаха да знаят как върви строежът и докъде са стигнали. Всичко вървяло много добре, увери ги той.

— Вече започнахме работа по основния кабел. Опънем ли го веднъж, ще можем да го укрепим и тогава нещата наистина ще се раздвижат, защото ще транспортираме материали до ниска околоземна орбита посредством самия елеватор вместо с проклетите ракети… Не, не — побърза да добави той, — не че не вършат страхотна работа. Проектът напредва толкова бързо, защото има подкрепата на всички големи момчета. Русия, Китай, Америка — пренасочили са почти изцяло космическите си програми към построяването на лифта. През последните два месеца само с това се занимаваме — правим инспекции на всичките им ракетни площадки. — Подаде чашата си за още. — И вече са започнали работа по наземния терминал на югоизточния бряг. Затова съм в Шри Ланка днес — трябва да ида там и да подготвя доклад за тримата президенти.

— Така ми се ще и аз да го видя — каза с копнеж в гласа Ранджит.

— И ще го видиш. Както и всеки друг от стария ми курс по астрономия, стига да пожелае. Но сега няма нищо за гледане. Има само двестатина тежки земекопни машини, които работят едновременно, и близо три хиляди строителни работници, които се пречкат един на друг в краката. След няколко месеца обещавам да отидем заедно и да разгледаме площадката. Пък и засега всичко е строго секретно — американците май ги е страх, че боливийците или източните островитяни, или друг някой ще им открадне идеята и сам ще си построи небесна кука. Няма да те пуснат без документ за най-висок достъп до класифицирана информация.

Ранджит отвори уста да увери бившия си преподавател, че едва ли има друг човек на Земята, който да е минал успешно през повече проверки за надеждност, но се спря, чудейки се дали статутът му не е бил отменен. Ворхулст вече питаше:

— Ами ти, Ранджит? Освен че си открил доказателството на Ферма и си се оженил за най-хубавата специалистка по изкуствен интелект в Шри Ланка, какво ново около теб?

 

Оказа се, че Йорис Ворхулст е чул доста за приключенията на бившия си студент и иска да научи още. Откараха в приказки, докато стана време за вечеря. Ранджит не искаше да моли за помощ пред всички, а и разговорът се насочи към световните новини, които леля Беатрикс следеше редовно.

— Пращат в Китайско море баржи, натоварени със стари танкове, самонасочващи се ракети и прочие неща от въоръжението на Северна Корея и ги изхвърлят във водата — уведоми тя сътрапезниците. — Уж така щели да създадат изкуствени рифове, където рибата да се размножава. А в един репортаж показаха нещо като гилотина, като онези от времето на Френската революция, само че висока колкото пететажна сграда, с която нарязват междуконтиненталните им балистични ракети. Предполагам, че предварително източват горивото и изваждат бойните глави.

— Така е, освен това отделят всички метали, които подлежат на рециклиране — добави Йорис. — Цели товарни влакове с метал заминават за Сибир. Според руснаците, това било част от репарациите, които корейците трябвало да им платят. А чухте ли за изборите, които са насрочени?

— Че сме чували, чували сме — отвърна Мира. — Но нищо не разбрахме.

Йорис се усмихна унило.

— И при мен е така. Но в Китай говорих с една жена, която е била там, и тя се опита да ми обясни. Първо, основната изборна единица не е градът или кварталът, в който живее гласоподавателят, а произволно подбрана група от десет хиляди души от цялата страна, които са родени на един и същи ден. От тези десет хиляди компютърът избира на произволен принцип трийсет и петима, които стават ръководители на своята група. И тъкмо те се срещат всеки месец на едноседмични заседания някъде в Корея и избират един за председател — нещо като кмет, — както и законодателен орган, който да издава разрешителни, да планира строителни проекти и неща от този сорт. Освен това издигат съдии и представители за националния законодателен орган и прочие.

— Звучи доста сложно — отбеляза майка му. — А и онова, дето компютърът ги избирал на случаен принцип? Не беше ли идея на един фантаст отпреди трийсетина години?

Йорис кимна.

— Най-добрите идеи винаги са техни, не мислите ли? Но системата не може да заработи преди да се възстановят комуникациите, което ще отнеме поне още месец-два. Може би дотогава ще е станало по-ясно.

 

 

След вечеря гордите родители настояха да покажат на Йорис колко добре плува детенцето им, а мевроу Ворхулст настоя синът й да си легне едновременно с Таши. Откакто за последно бил спал в леглото си, обиколил половината свят, така че било крайно време да си почине!

За Ранджит това означаваше поредния пропуснат случай да помоли за помощ. След като Наташа и Мира заспаха, Ранджит се измъкна в дневната и включи тихо телевизора да изгледа новините. Съветът за сигурност беше издал нов пакет строги предупреждения към страните, които водеха война или бяха на прага на бойни действия. В официалното изявление не се споменаваше за „Тих гръм“, но Ранджит не се съмняваше, че войнолюбците го включват в сметките си. Замисли се дали не е направил грешка, отхвърляйки предложението на Гамини. Pax per Fidem явно беше в центъра на събитията, за разлика от Коломбо.

Ядоса се и изгаси телевизора. Реши, че ще е по-добре да поспи, а сутринта да поговори с Йорис, преди той да е тръгнал за строителната площадка на терминала.

Но отнякъде се чуваше тиха музика.

Ранджит навлече един халат и тръгна да види какво става. Откри Йорис на балкона с изглед към градината — седеше с чаша в ръка и зяпаше луната под тихите звуци на включено радио. Видя Ранджит и се усмихна неловко.

— Хвана ме. Тъкмо си мислех къде точно бих искал да кацна — там горе, след… колко, пет-шест години, когато Небесната кука бъде готова и мога да ида там. Морето на спокойствието или Морето на кризите, или някъде на обратната страна, колкото да се изфукам. Седни, Ранджит. Искаш ли да ти забъркам един коктейл?

Ранджит определено искаше, а Йорис се беше запасил с необходимите съставки. Ранджит взе чашата с готовата напитка и кимна към луната, почти пълна и с ясно очертан релеф в безоблачното небе.

— Вярваш ли, че наистина ще отидеш там? — попита той.

— Не само вярвам, подписвам се с две ръце под това — подчерта убедено Йорис. — Може да отнеме повече време, докато стане възможно всеки средностатистически човек от улицата да си купи билет за Луната. За мен е друго. Аз съм на висок пост в програмата и това носи своите привилегии. — Забеляза лекото смущение по лицето на Ранджит. — Какво? Не си очаквал, че ще се възползвам от служебното си положение, за да получа нещо, което искам? Е, за повечето неща не бих го сторил. Но космическото пътуване е нещо специално. Ако единственият начин да стигна до Луната е да ограбя банка, за да финансирам пътуването си, ще го направя.

Ранджит поклати глава.

— Ще ми се и аз да харесвах работата си като теб — каза той, гложден от чувство, в което лесно разпозна завист.

Д-р Ворхулст изгледа загрижено бившия си студент.

— Дай да ти налея още едно — предложи той. И докато забъркваше нов коктейл, попита: — Понеже подхвана темата, защо не ми кажеш как се спогаждате ти и университетът?

 

 

Разбира се, Ранджит точно за това искаше да говори с него. Бързо изля притесненията си пред своя бивш преподавател, който още по-бързо придоби представа за картинката.

— Добре — каза замислено той, докато забъркваше поредния коктейл, — да караме по ред. Няма липса на кандидати за семинарите ти, нали?

Ранджит поклати глава.

— За първия курс имаше повече желаещи, отколкото бяха местата.

— Така, въпросът е защо студентите се записват за твоите часове? Не защото си велик преподавател — дори да беше, не би имал шанс да го провериш. Не е и защото ужасната математика изведнъж е станала популярна сред студентите. Не, Ранджит, привличаш ги самият ти и мисълта как с години си разнищвал онази теорема. Защо не ги научиш да правят същото?

— Опитах се — сподели унило Ранджит. — Но те не проявиха интерес, защото вече ме били чували да говоря за това. Искали нещо ново.

— Добре — съгласи се Йорис, — защо не им покажеш тогава как някой друг е решил подобен проблем, стъпка по стъпка…

Ранджит го погледна с покълваща надежда.

— Ха. Да, може и да си прав. Знам доста по въпроса как Софи Жермен се е опитвала да разреши загадката на Ферма… е, успяла е само отчасти, разбира се.

— Ето — кимна доволно Йорис, но Ранджит все така мръщеше замислено вежди.

— Не, не, чакай малко — възкликна изведнъж той. — Знаеш ли какво мога да направя? Мога да взема някоя от култовите стари задачи, които още никой не е решил — да речем, преформулираната от Ойлер хипотеза на Голдбах, нея можеш да я обясниш с прости думи, така че всеки да я разбере, нищо че още никой не е успял да стигне до доказателство. Голдбах изказва следната хипотеза…

Йорис вдигна ръка.

— Моля те, не ми обяснявай хипотезата на Голдбах. Но иначе звучи добре. Можеш да го зададеш като групов проект. Всички ще работите заедно — и ти, и студентите. Кой знае? Може дори да решите проклетата задача!

Ранджит се разсмя от сърце.

— Да бе, мечтай си! Но няма значение, защото идеята е студентите да придобият представа какво е да разрешиш загадка от подобен род, а това би трябвало да им е интересно. — Той кимна доволно. — Ще пробвам! Но вече наистина е късно, а ти трябва да ставаш рано сутринта, така че ти благодаря и отивам да си лягам.

— Май и аз трябва да направя същото, преди майка ми да ме е хванала на местопрестъплението — каза Ворхулст. — Но има още нещо, за което исках да поговорим, Ранджит.

Ранджит, който се канеше да става, застина с ръце на страничните облегалки на стола.

— О?

— Мислех си за работата, която са ти предложили към комисията по Pax per Fidem. Хрумна ми, че може би и ние имаме нужда от нещо подобно за елеватора. Известни хора, които държат под око действията ни и от време на време разказват на света за усилията ни. Известни хора като теб, Ранджит. Дали би проявил интерес към…

Ранджит не го остави да довърши.

— Каквото и да ме питаш — каза той, — отговорът ми е „да“. В края на краищата, ти току-що ми спаси живота!

Отговорът наистина беше „да“… и години по-късно Ранджит с удивление мислеше как тази кратка думичка беше променила живота му.

 

 

На разстояние от няколко светлинни години животът на сто и четиридесетте хиляди едно-точка-петици от поелата към Земята наказателна флотилия също беше на ръба на драстична промяна.

Според изчисленията на техните машинно-складирани навигатори оставаха още тринайсет земни години до атаката срещу обреченото земно население. Това беше значим момент за едно-точка-петиците. Означаваше, че е дошло време за едно важно събитие.

Затова из цялата флотилия, във всяко кьоше на всеки кораб специално обучени технически екипи проверяваха всеки уред и всяка машина, които бяха в работен режим, и изключваха повечето от тях. Изключиха основната тяга, което означаваше, че флотилията продължава към Земята по инерция — макар вече да се движеха с такава огромна скорост, че, според законите на Айнщайн, по-нататъшното ускорение би било много трудно и почти безсмислено. Изключиха и въздушните филтри — това означаваше, че въздухът, който едно-точка-петиците издишваха, нямаше да се пречиства повече и скоро щеше да замърси въздуха, който вдишваха. Електрозахранване — изключено. Радари — изключени. Уредите, които следяха работата на онези машини, които не можеха да спрат дори за кратко — изключени.

Изведнъж армадата на едно-точка-петиците вече не беше флотилия от бойни кораби, устремена към точката на сблъсък, а сбор от метални отломки, движещи се с минимална мощност, толкова неуправляеми, че можеха всеки миг да се сблъскат една с друга. Флотилията не можеше да си позволи за дълго това състояние.

Но пък едно-точка-петиците нямаха нужда от много време. Веднага щом и от последния кораб докладваха, че всичко, което може да се изключи, вече е изключено, едно-точка-петиците започнаха да се измъкват от защитните си брони и животоподдържащи системи. А после започна най-дивата оргия, която едно-точка-петиците можеха да си представят.

И продължи приблизително час.

После бледата органична част на едно-точка-петиците побърза да намъкне отново бронята си. На всеки кораб техническите екипи се втурнаха да включат всичко, което бяха изключили, и оргията приключи.

Защо направиха това едно-точка-петиците?

По причина, която повечето човешки същества биха разбрали без никакви затруднения. Едно-точка-петиците, било в броня, било разсъблечени до жалките си органични тела, изобщо не приличаха на хората, но имаха някои общи характеристики с тях. Никоя едно-точка-петица не би искала да умре, без да остави след себе си наследник. Мисията, която им предстоеше, беше свързана с голямата вероятност някои или всички те да умрат. Затова в резултат на груповото съешаване много — или всички, ако имаха късмет — женски членове на екипажите щяха да забременеят. Петнайсетте земни години, които оставаха до сблъсъка, бяха минималният период, в който да родят малките си, да ги предадат на отглеждащите машини и там те да отраснат и съзреят до етапа на пубертет.

Спокойни по този въпрос, техните родители можеха с чиста съвест да се хвърлят в атаката.

Разбира се, никое човешко същество не знаеше за това, така че всичките девет милиарда си живееха живота както обикновено, без да подозират, че от този миг нататък собствените им новородени могат да се надяват само на първите искри на сексуална зрелост, преди да бъдат изтрити от лицето на земята.

Бележки

[1] От споменатите хипотези е доказана само тази на Поанкаре — от Г. Перелман, но той отказва паричната награда. — Б.ред.