Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (3)

Трети предговор

Опити в атмосферата

През пролетта на 1946-а на един девствен (дотогава) атол в Южния Пасифик на име Бикини американските военноморски сили събрали флотилия от деветдесетина съда. Сред тях имало бойни кораби, круизъри, разрушители, подводници и различни помощни съдове, пристигнали от различни места. Някои били пленени немски и японски кораби, бойна плячка от наскоро приключилата Втора световна война; повечето били пострадали от войната и технологично остарели американски съдове.

Тази флотилия не се готвела за морска битка и не била тръгнала за никъде. Атолът Бикини бил последната й спирка. Корабите пристигнали тук с единствената цел да бъдат поразени с две атомни бомби. Едната щяла да дойде от въздуха, другата — изпод морската повърхност. Това начинание трябвало да даде представа на адмиралите как би пострадала тяхната флота при една бъдеща ядрена война.

Разбира се, атолът Бикини не бил краят на опитите с ядрени оръжия. Бил едва началото. През следващите десетина-петнайсет години американците взривявали бомба след бомба в атмосферата и усърдно документирали нанесените щети, както и всеки друг показател, който можел да се извлече от опитите. Същото направили Съветите, малко по-късно и британците, след тях французите и китайците. Общо, първите пет ядрени сили (които съвсем не случайно били и петте постоянни членки на Съвета за сигурност към ООН) взривили повече от хиляда и петстотин ядрени оръжия в земната атмосфера. Правили го на места като Маршалските острови в Тихия океан, в Алжир и Френска Полинезия, в пустинните райони на Австралия, в Семипалатинск в Казахстан и Новая Земля в Арктическия океан, в тресавищата на Лоп Нор в Китай и на много други места по целия свят.

Нямало голямо значение къде се провеждали опитите. Всеки от тях генерирал ярка светлина — „по-ярка от хиляда слънца“, както го описва физикът Ханс Тиринг, — светлина, която навлизала в космоса като полусфера от фотони и се разширявала със скорост от триста хиляди километра в секунда.

По онова време фотоните от нищожната радарна светлинка, която младият Артър Кларк насочил към луната, се били отдалечили на огромно разстояние от мястото в галактиката, където се намирала Земята в момента на излъчването им.

Колко далеч са отишли? Ами, минали били трийсетина години от неуспешния експеримент на Кларк. Светлината — както и радиовълните, и електронното лъчение от всякакъв вид — се движи със скорост от 186000 мили (приблизително 300 000 километра) в секунда, тоест със скоростта на светлината. Следователно за всяка календарна година фотоните са се отдалечавали с по една светлинна година и вече са били преминали през системите на няколкостотин звезди. Много от тези звезди имат планети. На няколко от тези планети има условия за живот. Малка част от този живот е интелигентен.

Човешките същества така и не разбраха в коя звездна система първи са забелязали случващото се на Земята. Дали от Грумбридж 1618? От Алфа Кентавър Б? (Или от А може би?) Или от Лаланде 21185, от Епсилон Еридан, навярно дори от Тау Сети?

Хората така и не разбраха и толкова по-добре. Иначе само щяха да се тревожат.

Към която и звездна система да са принадлежали, астрономите сред въпросните интелигентни същества (те не се наричали „астрономи“; терминът за професията им бил нещо като „инвентаризатори на вънкашности“) се заинтригували не на шега от онзи пръв слаб импулс. Той ги притеснил.

Онези същества изобщо не приличали външно на човеците, но притежавали някои почти човешки „емоции“, сред които било и едно чувство, което много приличало на нашия страх. Микровълновите излъчвания от Земята ги разтревожили. А после дошли далеч по-ярките светлинни изблици — онези от първия ядрен опит в тестовия полигон на Уайт Сандс, от бомбите в Хирошима и Нагасаки, а после и отвсякъде. Та тези ярки светлинки изправили на нокти извънземните небесни наблюдатели. Защото такива светлинки вещаели проблем, който имал потенциала да се превърне в много голям проблем.

Не че онези първи наблюдатели изпитвали страх заради безобразията, които човеците вършели на далечната си малка планетка. Съдбата на планетата Земя изобщо не ги интересувала. Притеснявало ги друго — че разширяващата се полусфера от радиация няма да отмре, подминавайки тяхната звезда. Напротив, щяла да продължи нататък, все по-надалеч и по-навътре в галактиката. И рано или късно щяла да стигне до други едни същества, които щели здравата да се впрегнат.