Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (25)

22.
Новият свят

Сякаш не стигаше температурното разочарование, с което Ню Йорк посрещна Ранджит, а и новините по изобилието от телевизори в хотелския им апартамент бяха дори по-обезсърчителни от обикновено. Да вземем Южна Америка например. Там през последните години конфликтите бяха в ремисия. Вече не. Промяната (както обясни един от американските им домакини) произтичала от факта, че Съединените щати ревизирали законите си за наркотиците и свързаните с тях деяния вече не се смятали за престъпление, а за обикновено хулиганство. Това декриминализирало почти всички разновидности на стоката, с която разполагали колумбийските наркотърговци. В резултат на промяната в закона всеки наркозависим в Щатите можел да се снабди с необходимата му субстанция евтино и без гангстерско посредничество, в кварталната аптека, което на практика извадило гангстерите от играта. (Освен това вече нямало смисъл кварталните дилърчета да зарибяват с безплатни дози дванайсетгодишни деца. Тази дейност вече не им гарантирала бъдеща клиентела от наркозависими младежи, защото никой от тези бъдещи клиенти, ако изобщо станели такива, не би си купил наркотик от тях. По този начин броят на зависимите в страната намалявал ежегодно, защото старите измирали или се отказвали, а все по-малко новобранци заемали местата им.)

Но това беше само добрата страна на законите, декриминализиращи употребата на наркотици. Имаше и лоша страна.

Лошата част, или най-лошата от лошите части, беше, че наркокартелите, чиито плантации с кока вече не носели предишните печалби, започнали да се заглеждат с копнеж по създаващата не по-слаба зависимост стока, която изнасяха съседите им от Венецуела. Ами да, в петрола имаше дори повече пари, отколкото в наркотиците! В резултат, въоръжени банди от колумбийските наркоцитадели подхванаха набези към петролните полета на съседната страна. Сравнително малката (и често подкупна) венецуелска армия демонстрираше съпротива от време на време, но мотивацията беше изцяло на колумбийска страна, както и почти всички победи.

Всичко това се наслагваше върху все по-честите изцепки на севернокорейския Любим водач, подновеното насилие между непримиримите фракции на бивша Югославия, все по-тежките сражения в части от бившия Съветски съюз и в Близкия изток…

Изобщо, новините бяха лоши. Малка компенсация представляваше самият Ню Йорк, който никак не приличаше на Тринкомалее, нито на Коломбо, дори на Лондон не напомняше.

— Тук всичко расте по вертикалата — каза Ранджит на жена си, застанал до прозореца на хотелския им апартамент на шестдесет и шестия етаж. — Не знам как спят на такава височина.

Но градската панорама разкриваше поне десетина много по-високи сгради от техния хотел, а когато вървяха по улиците, слънцето често се губеше от погледа, скрито от бетонните стени.

— Но пък онзи парк там е много красив — посочи Мира, вперила поглед в езерото, гигантските кооперации, обточили далечния край на парка, и далечните покриви на Централната зоологическа градина.

— О, аз не се оплаквам — засмя се Ранджит и наистина нямаше от какво да се оплаква. Макар офисът на д-р Дхатусена Бандара в сградата на ООН да не беше далеч, самият той беше някъде другаде, на мисия, която никой не си направи труда да упомене по-конкретно. Затова пък от офиса им бяха изпратили една млада дама, която ги заведе на върха на Импайър Стейт Билдинг, запозна ги с радостите на яхнията от скариди в старата гара на железниците Гранд Сентрал и беше готова да им осигури билети за всяко представление на Бродуей. Това не вълнуваше особено Ранджит, чийто опит с представленията се ограничаваше до малкия екран, но пък достави истинско удоволствие на Мира. Което на свой ред радваше Ранджит, който пък бе открил Природонаучния музей само на няколко пресечки от хотела им — музеят беше страхотно попълнение към новата му музейна страст, но огромният планетарий в северното му крило го развълнува най-дълбоко. Всъщност, „планетарий“ не беше най-точната дума, защото конструкцията в Сентрал Парк Уест беше нещо много повече от това.

— Ще ми се Йорис да беше с нас! — повтори неведнъж Ранджит, докато обикаляше залите и се дивеше на вълнуващите експонати.

А после, след толкова много време, че Ранджит беше спрял да се надява и дори да мисли за това, съвсем неочаквано се появи единственият човек, който можеше да направи приятната ваканция незабравима. На вратата на хотелския им апартамент се почука и Ранджит отвори, очаквайки да види камериерката с купчина чисти хавлии в ръце, но вместо нея насреща му се хилеше Гамини Бандара с букет свежи рози в едната ръка за Мира и шише шриланкски арак в другата. Виждаха се за пръв път след сватбата и въпросите валяха един през друг. Харесало ли им в Англия? Как им се струвала Америка? Какво ставало в Шри Ланка напоследък? Мъжете бяха на третата чашка, когато Мира забеляза, че разговорът се движи все в същата посока, въпросите идват от Гамини, а отговорите — от нея и от съпруга й.

— Защо — намеси се тя — не ни разкажеш малко за себе си, Гамини. Как върви работата ти в Ню Йорк?

Той се ухили и разпери ръце.

— Ами върви. Срещи по цял ден. Ето какво правя.

— Но аз мислех, че офисът ти е в Калифорния — каза Ранджит.

— Така е. Но пък разговори от международен характер има постоянно, а централата на ООН е тук, така че… — Гаврътна третата си чашка и ги погледна сериозно. — Всъщност, дойдох тук, за да искам услуга, Ранджит.

— Само кажи — реагира без колебание той.

— Не бързай да казваш „да“ — охлади ентусиазма му Гамини. — Защото става въпрос за ангажимент, който ще отнеме от времето ти. Но пък не е лош ангажимент, от друга страна. Нека ти обясня. Докато си във Вашингтон, с теб ще се свърже човек на име Орион Бледсо. Той е по секретните работи и заема висок пост в правителствена организация, за която повечето хора дори не са чували. Биографията му е забележителна, между другото. Ветеран е от първата война в залива, участвал е и в умиротворяването на бивша Югославия, а после и във втората война в залива, онази в Ирак. В този ред се е сдобил и с раните, които са му осигурили загуба на дясната ръка, орден „Пурпурно сърце“, орден „Военноморски кръст“, а накрая и настоящата му работа.

— А тя е? — попита Ранджит, възползвайки се от кратката пауза в изложението на Гамини.

Приятелят му поклати глава.

— Стига, Рандж. Ако реши, Бледсо сам ще ти каже. Разбираш, че има правила, с които трябва да се съобразявам.

Ранджит опита отново.

— А това, което аз ще правя… прилича ли на истинска работа?

Гамини замълча замислено.

— Ами да, но за момента не мога да ти кажа нищо повече — каза накрая той. — Важното е, че ще правиш нещо полезно за света. Участието на Бледсо се ограничава до това да ти осигури достъп до секретна информация.

— А тя за какво ще ми трябва? — учуди се Ранджит. Гамини се усмихна и поклати за пореден път глава. А после някак смутено добави:

— Трябва да те предупредя, че Бледсо си пада старомоден тип от времето на Студената война и изобщо е досаден. Но навлезеш ли веднъж в работата, почти няма да си имаш вземане-даване с него. Освен това — добави той, — когато съм в Щатите, офисът ми рядко е на повече от половин час път с кола оттук, така че ще се виждаме често, стига да искаш. — Той намигна на Мира. А после каза, че трябвало да бърза за поредната си проклета среща, която била в другия край на града, и че се надявал скоро да се видят в Пасадена, след което си тръгна.

Ранджит и Мира се спогледаха.

— Къде е Пасадена? — попита той.

— В Калифорния, струва ми се — отговори тя. — Означава ли това, че офисът ти ще е там? В случай че приемеш работата?

Ранджит се усмихна и въздъхна.

— Знаеш ли какво? Може би трябва да питаме бащата на Гамини за всичко това.

 

 

Това и направиха, или поне оставиха запитване в офиса му. Отговор не получиха веднага. Всъщност отговор не получиха преди краткия си полет от Ню Йорк (летище „Ла Гуардия“) до Вашингтон (летище „Рейгън“), където ги посрещнаха хората от агенцията за научен напредък и ги отведоха до новия им хотел с изглед към Капитолия и много близо до Националния мол. Дори и тогава разяснението на д-р Бандара беше повече от оскъдно: „Имам уверенията на Гамини, че този човек, с когото иска да се срещнеш, може да ти бъде от голяма полза“. Но не ставаше ясно от полза за какво, нито защо Гамини изобщо беше решил да се занимава с това, така че Ранджит въздъхна и се предаде. Което не беше голяма загуба, защото Вашингтон се оказа пълен с неща, които му бяха много по-интересни от някаква работа с неизяснен характер, предлагана от все още непознат му човек на име Орион Бледсо.

Първото място, където ентусиазирани доброволци от Американската асоциация за научен напредък (ААНН) заведоха двама им с Мира, беше прочутият (макар Ранджит да не беше и чувал за него преди да дойде във Вашингтон) Смитсонианов институт, предлагащ огромна сбирка. Британският музей в Лондон и Природонаучният в Ню Йорк го бяха впечатлили, но Смитсониановият институт, който дори не беше една сграда, а малък квартал, направо подпали въображението му. Не му остана време за друго, освен за Музея на въздухоплаването и космоса, както и за кратка разходка из още един-два музея. Космическата колекция беше изключителна, имаше дори работещ модел (макар и в умален мащаб, разбира се) на космическия елеватор на Арцутанов, чийто истински двойник вече издигаше снага в небето над Шри Ланка. А после дойде ред на традиционната му реч пред конференцията на ААНН и след като я произнесе и получи традиционните бурни аплодисменти, можеше да избира на кои от многобройните доклади да присъства. Не трябва да се забравя, че този всепризнат гений и един от най-уважаваните научни умове на планетата, световноизвестен и вече получил три съвсем истински докторски степени от три от най-престижните университети в света (макар самият той да не беше защитил и бакалавърска степен), та този съвременен Ферма (или Нютон дори) нито веднъж в младия си живот не беше присъствал на научна конференция от какъвто и да било вид, освен онези, на които го бяха канили като почетен лектор през последните месеци. Нямаше представа колко много може да се научи по най-различни теми. След като приключи със задълженията си по словото и прочие, той беше свободен сам да избира какво да чуе и кога, така че се записа за сесиите по космология и марсианска тектоника (също на Венера и Европа), изслуша и доклад на тема „Интелигентността на машините — себесъзнанието“ (последното най-вече заради Мира, но не съжали, защото докладът се оказа изключително интересен); както и още куп загадъчни аспекти на непознати дотогава (за Ранджит) сфери на човешкото познание, подбрани напосоки в богатата програма на конференцията.

Мира ходеше с него навсякъде, очарована на свой ред от този панаир на човешкото познание… с няколко изключения. Основното беше всекидневната следобедна дрямка, за която Ранджит настояваше, защото това бе изискване и на един от лекарите им.

— Ще имаш бебе, както знаеш! — информираше я той всеки божи ден, сякаш Мира можеше да има някакви съмнения по въпроса. А после, в един от последните дни на конференцията, докато Ранджит я завиваше с одеялото за следобедната й дрямка, телефонът иззвъня тихо. Кратко текстово съобщение, което гласеше:

„Ще ви бъда благодарен, ако дойдете да се видим в апартамента ми по някое време днес, за да обсъдим предложение, което, смятам, ще представлява интерес за вас.

о.з. полк. Т.О. Бледсо, военноморски сили на САЩ“

Ранджит и Мира се спогледаха.

— Това е онзи тип, за който спомена Гамини в Ню Йорк — поясни Ранджит и жена му кимна отсечено.

— Той е. Хайде, обади му се и виж какво иска. А после ела да ми разкажеш.

Апартаментът на о.з. полк. Т. Орион Бледсо беше значително по-голям от онзи, който организаторите на конференцията бяха осигурили за Ранджит и Мира. Дори купата с плодове на масата в хола беше по-голяма, а и не само тя беше на масата. До нея се мъдреше неотворена бутилка марково уиски с все леда, чашите и разредителите.

Колкото до самия Т. Орион Бледсо, той не беше много по-висок от Ранджит, което за американец си беше направо нищо, и поне с две десетилетия по-стар. Затова пък почти не беше оплешивял, а ръкостискането му беше крепко — макар и с лявата ръка.

— Заповядайте, заповядайте, господин… ъъ… седнете, моля. Харесва ли ви нашата очарователна столица?

Не изчака за отговор, а го поведе към масата.

— Ще пийнете ли? Стига уискито да не е твърде силно за вас, разбира се.

Ранджит овладя усмивката си. Никой, наливал се с арак в пубертетските си години, не би се уплашил от американските питиета.

— Да, моля — каза той. — Споменавате за някакво предложение в съобщението си.

Бледсо го изгледа укорително.

— Казват, че ние, американците, сме вечно на педал, но моят опит показва, че това важи по-скоро за чужденците. Да, искам да обсъдя с вас това-онова, но първо бих искал да ви опозная малко. — През цялото време щадената му в началото ръка стискаше бутилката с уиски, а другата махаше целофанения печат на гърлото. Бледсо забеляза погледа на Ранджит и се изкиска. — Протеза — призна той, макар да прозвуча повече като хвалба. — Доста добра изработка. Дори мога да се здрависвам с нея, ако поискам, но предпочитам да не го правя. Не бих могъл да усетя вашата ръка с протезата, така че какъв е смисълът? А ако се разсея за миг и стисна по-силно, току-виж и вие се окажете на опашката за изкуствени крайници.

Само че изкуствената ръка явно наистина му служеше учудващо добре и Ранджит си напомни да разкаже на Мира за това. Бледсо наля равно количество алкохол в двете чаши и подаде едната на госта си. Изчака да види дали Ранджит ще си сипе разредител, като го наблюдаваше напрегнато. Когато Ранджит не го направи, Бледсо кимна одобрително и отпи от чашата си, или по-скоро близна.

— Ето така трябва да се пие уискито — на малки глътки — каза той. — Е, може и да го изгълта наведнъж човек, все пак живеем в свободна страна, но иначе е по-добре. Били ли сте някога в Ирак?

Ранджит близна на свой ред от уискито, за да не обиди домакина си, после поклати глава.

— Там се сдобих с това — Бледсо потупа протезата със здравата си ръка. — С всичките онези сунити и шиити, които се избиваха помежду си, но не пропускаха сгода да убият колкото се може повече и от нас. Беше кофти война на кофти място и по кофти причини.

Ранджит се стараеше да показва учтив интерес и разсеяно се чудеше дали Бледсо няма да започне да обяснява, че войната е трябвало да се води в Афганистан или в Иран, да речем. Не позна.

— Северна Корея — заяви Бледсо. — Тях трябваше да разбием на пух и прах. Десет ракети на ключови места и щяхме завинаги да ги извадим от играта.

Ранджит се изкашля.

— Както аз виждам нещата — каза той и близна още малко от уискито, — евентуална война със Северна Корея би била проблематична, защото те имат много голяма и много модерна армия, разположена на самата граница, на няма и петдесет километра от Сеул.

Бледсо махна пренебрежително с ръка.

— Загуби ще има, това е ясно. И то значителни. Но какво от това? Загубите ще са за Южна Корея, не за Америка. Е — поправи се той и изкриви с раздразнение лице, — в момента там има доста американски войници, и това е вярно. Но няма как хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло, нали?

На Ранджит започна да му се струва, че разговорът става неприятен, и когато Бледсо метна една смачкана на топка салфетка в кошчето, причината за това му се изясни. Хартиената топка отскочи от празна бутилка „Джак Даниълс“. Явно това не беше първата среща на Бледсо за деня.

Ранджит се изкашля.

— Е, господин Бледсо, аз съм от малка страна, която си има свои проблеми. Не бих искал да критикувам американската политика.

Полковникът закима в знак на съгласие.

— Това е друго — каза той, а после млъкна, взе бутилката и погледна въпросително Ранджит. Той отказа. Бледсо сви рамене и допълни собствената си чаша. — Вашият малък остров — продължи. — Шре… Сри…

— Шри Ланка — поправи го любезно Ранджит.

— Точно така. Знаете ли с какво разполагате там?

Ранджит се замисли.

— Е, ако питате мен, това е най-красивият остров на…

— Не говоря за целия проклет остров, по дяволите! Мили Боже, по света има хиляди красиви острови и аз не бих дал и пукната пара за нито един от тях. Говоря за онова малко пристанище. Тринкум… Тринко…

Ранджит се смили над него.

— Вероятно имате предвид Тринкомалее. Аз съм роден там.

— Наистина ли? — Бледсо обмисли тази информация, не откри нищо полезно в нея и продължи: — Е, мен градът не ме интересува изобщо. Пристанището, обаче, е друга работа. Знаете ли какво може да излезе от него? Това ваше пристанище може да стане най-страхотната база за ядрени подводници в света, господин Суб… Субра…

Беше напълнил чашата си за трети път и уискито започваше да си казва думата. Ранджит въздъхна и го спаси отново.

— Името ми е Субраманиан, господин Бледсо, а колкото до пристанището, то вече е било военна база. По време на Втората световна война там е бил щабът на Съюзническата флота, а преди това самият лорд Нелсън го е обявил за едно от най-добрите пристанища в света.

— О, стига, какво общо има проклетият лорд Нелсън? Той е говорел за място, където да пристават кораби. А аз говоря за ядрени подводници! Пристанището е толкова дълбоко, че подводниците могат да се потапят далеч извън обсега на всеки радар и оръжие! Десетки подводници! Може би стотици. И какво правим ние по въпроса? Оставяме проклетата Индия да ни измъкне изпод носа правото за ползване на цялото пристанище. Индия, за Бога! За какво й е на Индия флота, това питам аз!

На Ранджит започваше да му писва от самомнителните брътвежи на това пиянде. Гамини му беше приятел, но дори той едва ли можеше да очаква от Ранджит, че ще седи и ще търпи до безкрай това безобразие. Стана и каза:

— Благодаря ви за питието, господин Бледсо, но трябва да тръгвам вече.

Протегна ръка за довиждане, но домакинът му не реагира. Вместо това го изгледа, после бавно завъртя капачката на бутилката с уиски.

— Извинете ме за минутка — каза той. — Има още нещо, за което да поговорим.

И изчезна в една от баните на хотелския апартамент. Ранджит чу звука на пусната вода, замисли се, сви рамене и седна отново. Отне повече от минутка, разбира се. Всъщност минаха близо пет минути преди Т. Орион Бледсо да се появи, а когато това стана, изглеждаше като нов човек. Със зачервено от студената вода лице и сресан грижливо, той носеше чаша димящо кафе, без съмнение от кафе-машината, която, изглежда, беше стандартно оборудване на баните в американските хотели.

Не предложи кафе на Ранджит. Нито някакво обяснение, просто седна, погледна към бутилката уиски, сякаш я виждаше за пръв път, и произнесе отсечено:

— Господин Субраманиан, имената Уайтфийлд Дифи и Мартин Хелман говорят ли ви нещо?

Леко объркан от внезапната смяна на темата и поведението — но и донякъде окуражен от факта, че разговорът най-сетне е засегнал област, в която не е съвсем бос, — Ранджит отговори:

— Криптография, без съмнение. Процедурите Дифи-Хелман-Меркел.

— Именно — кимна Бледсо. — Едва ли е необходимо да ви казвам, че Дифи-Хелман среща сериозни проблеми заради квантовите компютри.

Не беше необходимо. Макар самият той да не се беше интересувал особено от кодове и тяхното разбиване — ако не броим онзи епизод с паролата на преподавателя по математика, — едва ли имаше съвременен математик, който да не знае за какво става въпрос.

Процедурата Дифи-Хелман се базираше на една съвсем простичка идея, но приложението й беше толкова трудно, че влезе в употреба едва след появата на наистина мощни компютри. Първата стъпка в закодирането на тайно съобщение е то да бъде представено като поредица от цифри. Най-простият начин е да се замени буквата А с цифрата 1, буквата Б с 2 и така нататък до края на азбуката. (Разбира се, никой криптограф, надхвърлил десетгодишна възраст, не би погледнал сериозно на тази тривиална система за заместване.) Следващата стъпка би могла да бъде комбинирането на цифрите с някакво огромно число — нека го наречем N — по такъв начин, че да се прикрие първоначалното просто заместване. Простичкото прибавяне на голямото число N към заместващите цифри понякога вършеше работа само по себе си.

Тайната се криеше във въпросното число N. Криптографите стигаха до него чрез умножаването на две големи прости числа. Всеки свестен компютър би могъл да изпълни операцията за част от секундата, но обратното действие — разгадаването на простите числа по произведението им, беше непосилна задача дори за най-добрите компютри и можеше да отнеме години. Оттам и неофициалното название — „числов капан“, в който е лесно да влезеш и на практика е невъзможно да излезеш. Въпреки това този метод на кодиране си имаше един сериозен плюс. Всеки можеше да закодира съобщение чрез умножаване на прости числа — дори някой притиснат до стената член на френската съпротива, да речем, преследван по петите от Гестапо и решен да предаде на другарите си жизненоважна информация за местоположението на противникови подразделения. И само хората, които знаят кои са простите числа, могат да разчетат съобщението.

Бледсо отпи глътка от бързо изстиващото си кафе.

— Работата е там, Субраманиан — каза той, — че в момента е налице сериозен информационен трафик по целия свят — не ме питай какъв точно. Самият аз имам едва бегла представа за какво иде реч, но дори и това нямам право да ти кажа. Важното е, че сега повече отвсякога трябва да сме сигурни, че кодът ни е неразбиваем. Може би има някакъв друг начин за разкодиране, който не е свързан с разлагането на прости числа и прочие алабалистика. И ако има, бихме искали ти да го откриеш.

Ранджит положи сериозни усилия да не се разсмее. Искаха от него да направи онова, върху което работеше всеки криптографски отдел във всяка разузнавателна агенция по света още откакто Дифи и Хелман бяха публикували статията си през далечната 1975 година.

— И защо аз? — попита той.

Бледсо явно беше доволен от себе си, ако се съдеше по физиономията му.

— Когато телевизиите гръмнаха с историята как си доказал последната теорема на Ферма, веднага ми светна. Всички математици, които работят върху процедурите Дифи-Хелман, използват така наречения тест на Ферма, нали? Та, кой би могъл да знае повече за това от човека, доказал теоремата му? А и разни хора казаха добра дума за теб, така че решихме да те включим в екипа.

Откъдето и да погледнеше на предложението, то му се струваше повече от нелепо и Ранджит силно се изкушаваше да стане и да си тръгне. Тестът на Ферма несъмнено беше основата на много съвременни прийоми за определяне на простите числа. Но от това изобщо не следваше, че човекът, доказал теоремата на Ферма, би имал някакъв успех в разбиването на кодове.

От друга страна, именно това предложение го беше помолил да приеме Гамини. Затова Ранджит преглътна желанието си да се изсмее в лицето на Бледсо и каза само:

— Да ме включите? Означава ли това, че ми предлагате работа?

— Определено означава, Субраманиан. Ще ти бъдат осигурени всички необходими ресурси — а американското правителство разполага с много ресурси, уверявам те, — както и щедра заплата. Какво ще кажеш за?…

Назова сума и Ранджит примигна глуповато. Заплатата, която му предлагаха, щеше да стигне за издръжката на няколко поколения Субраманиан.

— Струва ми се приемливо — отвърна сухо той. — Кога започвам?

— О, ами — проточи замислено Бледсо, — не веднага, уви. Стои въпросът с достъпа ти до класифицирана информация. Факт е, че си бил заподозрян във връзки с терористична дейност.

Тук Ранджит едва не избухна.

— Глупости! Никога не съм имал нищо общо със…

Бледсо вдигна ръка да го спре.

— Знам. Мислиш ли, че бих ти предлагал такава работа, ако имах и най-слабото подозрение? Само че момчетата от отдела за достъп стават адски неспокойни, когато е налице връзка с доказани терористи като онези твои пирати. Не се безпокой. Почти сме изгладили нещата. Наложи се да стигнем до самия връх, между другото. От Белия дом казаха тежката си дума, така че ще си получиш правото на достъп. Но ще отнеме още известно време.

Ранджит въздъхна и захапа въдицата.

— Колко?

— Три седмици, може би. Месец най-много. Така че ти предлагам да продължиш с речите и другите неща, за които си поел ангажимент, а когато всичко е готово от наша страна, аз ще се свържа с теб и ще уредя прехвърлянето ти в Калифорния.

Изглежда, нямаше какво повече да се направи.

— Добре — каза Ранджит. — Ще ми трябва някакъв ваш адрес, за да ви държа в течение къде можете да ме откриете.

Бледсо се ухили. Усмивката му, забеляза Ранджит, разкри щедро количество зъби, които кой знае защо му напомниха за пастта на акула.

— Нямай грижа — успокои го Бледсо. — Ще знам къде да те намеря.

 

 

Трите седмици станаха шест, после девет. От Бледсо нямаше ни вест, ни кост и Ранджит започна да се пита още колко ще изтрае щедростта на фондацията, която им плащаше сметките за хотел.

— Типично за правителствената бюрокрация — успокояваше го Мира. — Гамини ти каза да приемеш работата. Ти я прие. Сега не ни остава друго, освен да се съобразим с тяхното разписание.

— Но къде, по дяволите, е Гамини? — измърмори намусено Ранджит. Не се беше вяснал повече, а когато Ранджит прати имейл до офиса на баща му с молба да му дадат адрес, на който да го потърси, оттам му отговориха, че Гамини изпълнява някаква мисия и връзката с него е невъзможна.

Поне Мира не скучаеше непоносимо — използва случая да се види със стари приятели от Масачузетския технологичен институт. Когато се върна от поредната среща — запъхтяна и с патешка походка, но пълна е новини за последните постижения на някои от старите си приятелчета, — той я посрещна с неочакван въпрос:

— Какво ще кажеш да се метнем на следващия самолет до Шри Ланка?

Мира се настани във фотьойла, придържайки внимателно големия си корем.

— Какво има, скъпи?

— Тая работа няма да стане — изтъкна той, пропускайки другия си аргумент, а именно, че времето беше застудяло значително. — Напоследък си мисля за казаното от д-р Бандара. За щатното преподавателско място в университета. Никак не би било лошо, като си помислиш. Ще имам възможност да се занимавам с научна работа, а има и други големи математически загадки, които още никой не е решил. Ако идеята е да станем богати, мога да си поблъскам главата над проблемите в уравнението на Блек-Шолс. А ако ми се прииска истинско предизвикателство, винаги мога да разчитам на P=MP. Решението на тази загадки би довело до революция в математиката.

Мира се намести във фотьойла с надеждата да открие по-удобна поза. Накрая реши, че такава не съществува, и се наведе да потупа Ранджит по ръката.

— Какво е P=KP^[1]? — попита тя. — И другото уравнение, което спомена?

Беше по-лошо, отколкото очакваше — Ранджит не захапа въдицата.

— Работата е там — каза той, — че тук само си губим времето. Не виждам защо да не сложим кръст на цялата история и да не се върнем у дома.

— Ти обеща на Гамини — напомни му Мира. — Нека да изчакаме още няколко дни, моля те.

— Хубаво. Но не повече от седмица — съгласи се намусено той. — След това се махаме.

 

 

Не се стигна до това. Още на следващия ден по факса пристигна съобщение от о.з. полк. Т. Орион Бледсо. „Достъпът одобрен. Яви се в Пасадена възможно най-скоро.“

А те определено нямаха търпение да се махнат от Бостън и лошото му време. Само че тъкмо бяха прибрали багажа си и чакаха лимузината, която да ги откара до летище „Логан“ за полета им до международното летище на Лос Анджелис, когато Мира внезапно сложи ръце на корема си и изохка.

— О, Боже — промълви тя. — Това май беше контракция.

Беше, и още как.

След като най-накрая успя да обясни на Ранджит какво става, той я натовари на лимузината и вместо към летището, дългият автомобил потегли към болницата. Където, шест часа по-късно, малката Наташа де Сойза Субраманиан се появи на бял свят.