Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (39)

36.
Подготовка за състезанието

Някои хора сигурно биха очаквали тържественото изпращане на участниците в състезанието със слънчеви платна да се проведе в гигантска зала в град като Ню Йорк, Пекин или Москва. Но не се проведе там. Вярно, камерите следяха всичко и го препращаха към екраните по целия свят. Но въпросните камери се намираха в малката зала на терминала, а присъстващите — седмината състезатели, помощниците и семействата им, и малкото ВИП гости — наброяваха не повече от двеста души.

Мира смяташе, че се досеща защо. Без съмнение никои две от Големите три не биха допуснали третата да бъде домакин на събитието. Знаеше го, но си замълча. А после погледът й се спря за пореден път на Наташа, застанала висока и сериозна до другите шестима състезатели, докато един съдия им разясняваше за последно правилата.

— Изглежда страхотно, нали, нашата Наташа? — прошепна тя на съпруга си, макар да знаеше отговора.

И го получи. И Ранджит като нея си даваше сметка, че Наташа е не само най-умната и най-способната от седмината пилоти на слънчеви платна, но и че изглежда изумително — и дори притеснително — зряла за своите шестнайсет години. Ранджит насочи вниманието си към най-притеснителната част от сцената.

— Ето го онзи бразилец, Олсос. Стои до нея — посочи той на съпругата си.

Тя побърза да го стисне за ръката.

— Рон е добро момче — каза тя с мъдростта на жена, която също е била на шестнайсет години и го помни. А после възкликна: — О, здрасти, Йорис.

Поздрави Ворхулст с прегръдка, а Ранджит му подаде ръка.

— Всеки момент ще обявят старта — съобщи им Ворхулст. — Дойдох да ви кажа здрасти. А, и още нещо — инженерният екип на куката организира малко залагане. Аз заложих на Наташа.

— Затова ли се разтърчаха така инженерите преди малко? — попита Мира.

Ворхулст примигна насреща й.

— О, това ли? Не. Пристигна циркулярно съобщение от контролния космически център в Масачузетс. В Кентавър току-що е избухнала изключително ярка свръхнова с някои странни характеристики. — Той се ухили. — За миг ми се прииска да не бях зарязвал астрономията. — А после, когато председателстващият изпращането се качи на подиума, а изпращачите тръгнаха към столовете си, Ворхулст каза: — Ще се видим по-късно!

Само една реч беше произнесена на церемонията — от новоизбрания президент на Република Шри Ланка, Дхатусена Бандара. Определено имаше вид на президент, със силно, макар и поостаряло лице, и стегнатата фигура на човек, който никога не си е позволил да качи килограми. Но думите му бяха напълно лишени от официалност и помпозност.

— Няколко нации — обърна се той към подбраната публика — искаха това събитие да се проведе в голям град, но не би. Провежда се тук. И не защото моята страна го заслужава повече от която и да било друга. А просто защото, по силата на географския си късмет, Шри Ланка приюти на времето Небесната кука. Без Небесната кука това състезание никога не би се провело. Пак на нея ще се качат тези седмина прекрасни младежи, за да се издигнат до ниска околоземна орбита. Пак тя транспортира корабите им, парче по парче, и сега тези парчета са почти сглобени, за да полетят с тях на това най-велико състезание в историята на човечеството. Нека Бог ги благослови и ги върне живи и здрави след края на надпреварата.

И това беше краят, ако се изключат прегръдките и целувките за довиждане, преди пилотите и техните екипи да тръгнат към товарната платформа на Небесната кука. С известно задоволство Ранджит забеляза, че онзи бразилец, Роналдиньо Олсос, се качва в първата капсула, а Наташа щеше да пътува с третата.

След като разцелуваха дъщеря си за пети или шести път и изтръгнаха Робърт от прегръдките й, тримата Субраманиан, като всички други, се отправиха към автобусите.

А после на пътя им се изпречи Йорис Ворхулст, сам и потънал в напрегнат разговор по личния си екран.

— Е, Йорис — подхвърли Мира, когато се изравниха с него, — какво те тревожи сега? Да не са открили още една свръхнова?

Тонът й беше шеговит. Но не и изражението на Ворхулст. Затвори капачето на джобната машинка и поклати глава.

— Не точно. Може би изобщо не става въпрос за свръхнова, както личи от показанията на телескопите, след като ги калибрираха допълнително. А и онова нещо е толкова близо, че няма начин да е свръхнова. Толкова близо, че може да се окаже в района на облака на Оорт.

Мира спря на място с ръка на гърдите си.

— Няма да попречи на състезанието, нали?

Ворхулст поклати глава.

— Не, не, за това и дума не може да става. Състезателите ще са в ниска околоземна орбита. А това нещо, каквото и да е то, е много, много далеч от там. Но ми се ще да знаех какво е.

Горе, където състезателите бяха в последните етапи на подготовката си, слънчевите им яхти си имаха компания.

Никой не видя миниатюрния кораб на девет-ръкокраките, защото те отдавна бяха активирали светлинните си щитове. Но техните екипажи бяха озадачени почти колкото Йорис Ворхулст, макар и по коренно различна причина. Тези седем почти готови космически платноходки — за какво бяха те? Очевидно не носеха никакво оръжие. Това успокояваше донякъде девет-ръкокраките, но пораждаше тревога от друго естество. Никой сред тях нямаше идея какво е предназначението на тези платноходки. А това беше факт, който девет-ръкокраките не биха искали да признаят пред своите господари, големите галактици.