Като цяло, Ранджит беше доволен от лятото си. Задълженията му на обекта не бяха тежки, а и изглежда, никой нямаше нищо против, че води четирите си патета на работа. Дот настояваше, че трябва да се занимава с тях само в дните, когато й е крайно наложително да отсъства от къщи. Само че тези дни не бяха малко. Понякога й се налагаше да отсъства, защото си търсеше работа, но в това отношение все нямаше късмет. По-често излизаше, за да продаде поредната дребна семейна собственост, която да осигури за кратко препитанието на децата.

Ранджит забеляза, че отсъствията й зачестяват. Реши, че Дот вероятно е свикнала да му има доверие за домочадието си. Нямаше нищо против. Дали от искрен интерес или обикновена любезност, но децата изглеждаха очаровани както от историите му, така и от математическите трикове, които им показваше. Явно дългогодишните му занимания с теорията на числата не бяха отишли напразно. Умееше да си играе с числата по начин, за който повечето хора дори не бяха чували.

Да вземем за пример умножението тип руски селянин. Като за начало Ранджит реши, че единствено Тифани знае да умножава. На другите каза:

— Няма нужда да се срамувате, ако не знаете как се умножават числа. В миналото е имало много възрастни, особено в места като Русия, които също не са можели да го правят. Затова измислили един номер. Нарекли го „руско умножение“. Ето как става. Първо написваме двете числа едно до друго, ето така. Да речем, че искате да умножите двайсет и едно по трийсет и седем.

Той извади малко тефтерче от джоба си, което се беше сетил да вземе, написа числата и им показа страницата:

                        21     37

— После… можете ли да умножавате по две? Хубаво. После удвоявате числото отляво, тоест двайсет и едно, и намалявате наполовина числото отдясно и ги написвате под първите числа. Ето така…

                        21     37
                        42     18

— Получава се остатък едно, след като разделите числото отдясно, но няма значение. Забравяме за остатъка. Продължавате да удвоявате и да делите на две, отново и отново, докато числото отдясно не се сведе до единица.

— А после зачерквате всички редове, в които дясното число е четно.

                        21     37
                        84      9
                        672     1

— Събирате числата в лявата колона.

Отдолу Ранджит написа триумфално: „21×37=777“ и каза:

— И ето ви го отговора!

И зачака реакция. Получи цели четири, различни. Малката Бетси се сети какво трябва да направи и изпляска с ръце, аплодирайки успеха на Ранджит. Роузи изглеждаше доволна, но озадачена, Харолд се мръщеше, а Тифани любезно попита дали Ранджит ще й заеме тефтерчето и химикалката си. Взе да пише нещо, а Ранджит надничаше над рамото й. Ето какво написа Тифани:

37×2=74

21:2=10,5

10,5×74=777

— Да — обяви тя, — толкова се получава. Кажи две други числа, Ранджит, моля те.

Ранджит й даде лесна задача, осем по девет, а после още по-лесна, когато и Харолд поиска да опита. Успя и изглежда, нямаше нищо против да направи още елементарни руски умножения, но по-малките момичета май бяха на път да се разбунтуват. Ранджит възпря желанието си да им покаже защо руското умножение е пример за бинарна аритметика и реши да го отложи за друг път. Доволен от първия си успех в преподаването на теория на числата, той каза:

— Това беше забавно. А сега да хванем още няколко костенурки.

Гамини Бандара се прибра в Шри Ланка навреме, но когато се обади на Ранджит, имаше неприятни новини. Програмата му била дори по-запълнена, отколкото се опасявал. Нямало как да дойде в Тринкомалее, така че дали Ранджит не би дошъл в Коломбо, за да се видят?

Ранджит се подразни и не успя да скрие добре раздразнението си.

— Ами — проточи той, — не знам дали ще успея да се измъкна от работа.

Но Гамини беше убедителен, а и се оказа, че бригадирът на обекта няма нищо против да пусне Ранджит в неплатен отпуск за колкото дни иска (понеже бригадирът имаше зет, който да поеме работата и да прибира надниците на Ранджит, докато той отсъства). А и Ганеш Субраманиан направи всичко възможно да му съдейства. Отначало Ранджит се притесняваше, че баща му ще се разстрои на нова сметка от появата на Гамини в картинката. Оказа се, че греши. Изглежда, една кратка среща, при това на голямо разстояние от Тринкомалее, не се броеше за проблем. Ганеш улесни сина си максимално.

— С автобус ли? — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Няма нужда да вземаш автобуса. Имам един служебен пикап, който не ползвам. Вземи го, Ранджит. Можеш да го караш цялото лято. Току-виж емблемата на храма върху вратите ти спестила неприятности, като спукани нарочно гуми от разни разбойници и прочие.

И така Ранджит пристигна в Коломбо с пикапа и с чанта багаж като за няколко дни. Странно, но Гамини го беше уведомил, че ще отседне в хотел, а не в къщата на родителите си. Изборът на хотела не го изненада — двете момчета често бяха навестявали бара му по времето, когато изследваха града, — но не можеше да повярва, че бащата на Гамини му е позволил да прекара дори една нощ извън дома им.

Когато Ранджит попита за Гамини на рецепцията, служителят посочи към бара. И Гамини наистина беше там — в бара, и не беше сам. Компания му правеха две момичета, а на масата имаше почти празна бутилка вино.

Тримата станаха да посрещнат Ранджит. Русото момиче се казваше Пру; другото, Маги, имаше коса с цвят на червило, какъвто човешките гени не бяха в състояние да произведат.

— Запознахме се на самолета — поясни Гамини, след като ги представи един на друг. — Американки са. Казват, че учат в Лондон, в университета по изящни изкуства. Там не те учат на друго, освен как да изглеждаш добре. Ох!

Възклицанието се дължеше на Маги, червенокосата, която го ощипа по ухото.

— Не обръщай внимание на този клеветник — каза тя на Ранджит. — С Пру учим в „Камбъруел“. Това е колежът в университета по изкуствата, където се учи здраво. Гамини не би издържал и една седмица там.

Ранджит протегна ръка. Двете момичета се здрависаха енергично с него.

— Аз съм Ранджит Субраманиан — представи той.

Червенокосата Маги се засмя.

— О, знаем кой си — уведоми го тя. — Гамини ни разказа всичко за теб. Ти си нисък човек с дълго име и си посветил времето си на борба с една-единствена математическа задача. Гамини каза, че ако задачата изобщо може да се реши, то ти ще си човекът, който ще й види сметката.

Ранджит, който все още страдаше от пристъпи на вина задето е зарязал теоремата, не знаеше как да отвърне на казаното. Погледна за помощ към Гамини, но и неговото изражение вонеше на вина.

— Слушай, Ранджи — подхвана той с тон, виновен повече и от лицето му. — По-добре да започна с лошата новина. Когато ти писах, се надявах, че ще прекараме поне два дни заедно. — Той поклати глава. — Няма да стане. Баща ми е организирал пълна програма за всеки ден, броено от утре. Семейство, какво да правиш.

Какво да прави, наистина? Ранджит си спомни дните преди Гамини да замине за Лондон. Беше разочарован и не го скри.

— Имам една седмица на разположение. И кола.

Гамини сви рамене и каза с известно раздразнение:

— Нищо не мога да се направя. Дори и днес искаше да остана за вечеря, но аз му отказах категорично. — Той изгледа Ранджит от главата до петите, после се ухили. — Адски се радвам да те видя, по дяволите! Дай да те прегърна!

Срещу това Ранджит нямаше възражения, отначало, за да не изложи Гамини пред момичетата, а после, когато усети допира на стройното, горещо тяло на приятеля си, го обля вълна от спомени и искрена обич.

— Хей, да ти поръчаме нещо за пиене — предложи Гамини. — Пру, погрижи се, моля те.

Спомнил си закачките за университета по изкуствата, Ранджит реши, че темата става за разговор.

— Значи искаш да ставаш художничка, така ли? — обърна се той към Маги.

Тя го изгледа невярващо.

— Какво, и да гладувам до смърт? Как ли не! Почти сигурно е, че ще преподавам рисуване в някой общински колеж близо до Тернът, Ню Джърси, където живеят нашите. Или там, където работи съпругът ми, когато се сдобия с такъв.

Русата Пру се включи:

— Аз пък много бих искала да стана художничка. Но няма да го бъде. Нямам никакъв талант, нито пък искам да се връщам при семейството си в Шейкър Хайтс. Голямата ми мечта е да започна работа в някоя от големите аукционни къщи, „Сотбис“ или друга такава. Парите са добри, работиш с интересни хора, а и ще съм сред изкуство през цялото време, нищо че не е излязло от моите ръце.

Маги подаде на Ранджит коктейла му от кола и арак, после се засмя.

— Мечтай си — подхвърли тя.

Пру протегна крак покрай Гамини и я ритна.

— Свиня такава. Знам, че няма да стане веднага. Започваш като стажант, а после току-виж ти възложили задачата да следиш номерата на табелките за наддаване в дъното на залата — сещаш се, там, където истинският аукционер рядко поглежда. Ранджит? Не ти ли харесва коктейлът?

На това Ранджит не знаеше как да отговори. С Гамини все това си поръчваха, когато изследваха заедно Коломбо, но откакто приятелят му замина, не беше пил тази напитка. Вдигна чашата към устните си и вкусът му допадна. На този коктейл, както и на следващия.

Макар вечерта да се различаваше от очакванията му, не беше и съвсем за изхвърляне. По някое време момичето на име Пру придърпа стола си към неговия. Той веднага забеляза три неща в нея. Беше топла, мека и ухаеше доста приятно. Е, не можеше да се сравнява с Мира де Сойза и дори — макар и по различен начин — с мевроу Беатрикс Ворхулст, но все пак беше приятна.

Понеже не беше идиот, Ранджит си даваше сметка, че миризмата на жените се дължеше на продукт, който можеш да си купиш във всяка дрогерия. Нямаше значение обаче. Пак си беше приятно, а Пру имаше и други достойнства, сред които охотата й да се притиска в ръката му и забавните неща, които ръсеше от време на време, всъщност доста често. Така или иначе, Ранджит реши, че си прекарва доста добре.

Но с напредването на вечерта той си даде сметка, че са налице доста въпроси без отговор. И когато двете момичета отидоха да си напудрят нослетата в дамската тоалетна, той реши, че сега е моментът да повдигне някои от тях. Като за начало попита Гамини дали се е виждал често с някое от тях в Лондон. Гамини вдигна изненадано вежди.

— Не ги бях виждал, докато не се качиха на самолета в Дубай и не се заприказвахме.

— О, ясно — каза Ранджит, макар да не беше съвсем така. За да стане малко по-ясно, попита: — Ами приятелката ти Мадж?

Гамини го изгледа продължително и развеселено.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Ранджит? Твърде много се тревожиш. Мадж е в Барселона и вероятно се забавлява с някой навитак. Поръчай си още един коктейл.

Ранджит така и направи. Всъщност и двамата си поръчаха още по едно, същото направиха и момичетата, когато се върнаха на масата. Но приятната атмосфера от по-рано не се върна. Питието на Ранджит стоеше недопито пред него, както и на другите. А после Маги прошепна нещо в ухото на Гамини.

— О, добре — каза й Гамини, после се обърна към Ранджит. — Е, май е време да вдигам гълъбите. Много ми е приятно, че се видяхме отново, но с баща ми потегляме за къщата на баба утре сутринта. Затова ние ще тръгваме. — Той стана и се усмихна. — Дай прегръдка, а?

Ранджит го прегърна, после получи прегръдка от Маги.

— Не е нужно да плащате нищо, между другото — добави Гамини, когато двамата станаха да си ходят. — Всичко се пише на сметката на баща ми. Хайде, сладка.

И докато двамата с Маги се провираха между масите към вратата, Ранджит разбра какво се е криело зад местоимението в множествено число.

И ето го него, сам с момичето на име Пру.

Липсваше му опит, който да му подскаже какво се очаква от него при дадените обстоятелства. Затова пък беше гледал достатъчно американски филми, за да не мълчи като последния кретен.

— Искаш ли още едно питие? — попита любезно той.

Тя поклати глава и се ухили. После кимна към почти пълната чаша пред себе си.

— Още с това не съм се преборила. А и още едно питие би било напълно излишно, не мислиш ли?

Мислеше, но се беше изчерпал откъм идеи за следващия си ход. Във филмите мъжът обикновено канеше жената на танц, но тук това нямаше как да стане — в бара нямаше дансинг, а и Ранджит не умееше да танцува.

Пру се притече на помощ.

— Беше много приятна вечер, Ранджит Субраманиан — каза тя. — Но утре искам да стана рано и да разгледам града. Как мислиш, дали сервитьорът ще се съгласи да ми извика такси?

Ранджит се изненада.

— Не си ли отседнала в този хотел?

— Направихме резервациите си ден преди да тръгнем от Лондон и нямаше много възможности за избор. Но хотелът не е далеч, на пет минути път с кола.

В този момент Ранджит разбра какво трябва да направи и го направи. Пру нямаше нищо против да се повози в храмовия пикап — нищо че Ранджит не беше съвсем трезвен зад волана, — прояви интерес и към информацията за длъжността на баща му в храма, както и към краткия разказ за дългата и колоритна история на „Тиру Конесварам“. Дотам, че когато стигнаха до хотела й, Пру го покани на чаша кафе, за да поизтрезнеел.

От туристическата агенция бяха резервирали на момичетата младежки хотел, фоайето беше пълно с млади хора и доста шумно, затова Пру предложи на Ранджит да се качат в стаята й. Поговориха си, седнали близо един до друг, и географската близост си каза думата. В рамките на един час Ранджит изгуби девствеността си или поне девствеността си по отношение на противоположния пол. Много му хареса. На Пру също — толкова, че го направиха още два пъти преди сънят да ги обори.

Слънцето се беше изкачило високо и напичаше през прозорците, когато някой пъхна ключ в ключалката и ги събуди. Беше Маги. Не изглеждаше изненадана да завари Ранджит и Пру в едно от двете легла в стаята. Гамини? О, той си тръгнал отдавна, скочил от леглото и се облякъл със скоростта на светлината веднага щом от рецепцията се обадили, че баща му е долу и го чака.

— Нали не си забравила — каза Маги и стрелна с въпросителен поглед приятелката си, — че братовчедът на преподавателя ти по живопис ще ни води на обяд в посолството? Вече е десет и петнайсет.

Ранджит, който на свой ред навличаше дрехите си със скоростта на светлината, прие това като знак, че е време да се омита. Не беше толкова сигурен как да си вземе довиждане с Пру, а този път тя не му помогна. Е, целуна го шумно за довиждане. Но когато той си предложи несмело услугите да ги разведе из града, ако искат да го разгледат, тя каза, че не вижда как биха могли да го вместят в разписанието си за днешния ден, а и за следващите, в интерес на истината.

Ранджит схвана намека. Целуна я още веднъж, доста по-хладно, махна за довиждане на Маги и си тръгна.

Намърда се в пикапа и се зае да обмисли ситуацията. Разполагаше с колата й със собствената си свобода за цяла седмица. Само че нищо не го задържаше в Коломбо, нищо не го примамваше и към друга част на Шри Ланка. Затова сви рамене, запали двигателя и пое по дългия път назад към Тринкомалее.

Час по-късно вече караше по магистралата и се чудеше какво ще каже баща му, когато го види да се прибира по-рано от предвиденото. Мислите му обаче бяха насочени най-вече към госпожица Пру Някоя си. Защо се беше държала по този начин — всъщност по няколко взаимно противоречиви начина — по време на кратката им, но — поне за Ранджит — крайно съдържателна среща? Беше изминал почти трийсет километра от магистралата, когато стигна до задоволителен отговор.

Е, „задоволителен“ не беше най-точната дума. Можеше да се закълне, че е открил ключа от палатката, но обяснението никак не му харесваше. Стигнал бе до заключението, че действията на Пру са били продиктувани от краткия й престой в града, а не от желание за сериозна връзка.

Час, час и нещо Ранджит тъна в нерадостни мисли. Но и те не траяха дълго. Каквито и мисли да са се въртели в главата на Пру, нещата, които тялото й беше правило, докато ги е мислила, бяха повод за изключително приятни спомени и размишления. Ранджит си призна, че това несъмнено е било едно от най-приятните преживявания в живота му. Е, явно нямаше да се повтори с тази конкретна партньорка, но на света имаше и други жени, нали така? Сред тях и такива, които не биха искали да го забършат набързо, преди да са напуснали страната.

Като например Мира де Сойза?

Това беше една нова и интригуваща мисъл за Ранджит. Реши да пробва един експеримент с въображението си, а именно да превърти спомените си от нощта с Пру Някоя си, но да замести Пру с Мира.

Досега Ранджит не беше мислил за Мира по този начин, но откри, че не му е трудно да си я представи в гореспоменатата роля. Беше и доста приятно освен това, поне докато мисълта за канадското хотелиерче, Брайън Хариган, не му развали фантазиите. Мисълта за него не беше от приятните.

Ранджит се отказа неохотно от експеримента си и продължи да кара, като се опитваше да не мисли за нищо.

Слънцето почти залязваше, когато най-сетне стигна до Тринкомалее. Замисли се дали да не се прибере в самотната си стая, но реши, че му се говори с някого — е, не за Пру Безименната, разбира се. Просто да поговори. Реши да си пробва късмета в къщата на Канакаратнам и уцели.

Всички си бяха у дома. Вратата беше затворена, но Ранджит чуваше гласа на Дот Канакаратнам. Когато Тифани му отвори, Ранджит видя, че майка й седи на масата и говори по мобилен телефон. (Ранджит не знаеше, че има такъв.) Когато го видя на прага, тя каза набързо няколко заключителни думи в телефона и затвори капачето му. Нещо в лицето й притесни Ранджит — гняв? Тъга? Не можа да прецени.

— Прибираш се по-рано, Ранджит — каза тя. — Мислехме, че ще прекараш повече време с приятеля си.

— И аз така мислех — отвърна той с известно съжаление в гласа, — но не се получи. Въпреки това си прекарах добре. — Нямаше намерение да им обяснява точно колко добре, освен да им разкаже това-онова за Коломбо, но личицата на хлапетата го спряха. — Нещо не е наред ли? — попита след кратка пауза той.

Дот отговори от името на цялото семейство.

— Джордж. Мъжът ми. Избягал е.

След такава новина не вървеше да си говорят за столичните забележителности. Ранджит попита за подробности. По някакви неведоми полицейски причини Джордж Канакаратнам бил прехвърлен от един затвор в друг. По пътя станала катастрофа. Охраната и шофьорът загинали. За разлика от Канакаратнам, който просто си тръгнал.

— От местната полиция висяха тук цял ден — вметна Харолд, когато майка му замълча колкото да си поеме дъх. — Казаха, че татко може да се е качил на някоя лодка. Имало мост над голяма река надолу по шосето.

— Но нямало никаква кръв — обяви победоносно Роузи, което озадачи Ранджит. При двама загинали на мястото на катастрофата би трябвало да има доста кръв.

Тифани изясни ситуацията.

— Иска да каже, че не е имало кръв в задната част на автобуса. Само в преградата на шофьора. Така че татко най-вероятно не е пострадал.

Дот изгледа предизвикателно Ранджит.

— За теб Джордж може да е обикновен затворник, но за тях е техният татко. И те го обичат — уведоми го тя. После каза, вече по-дружелюбно: — Да ти сипя ли чаша чай? Искаме да ни разкажеш всичко за пътуването си.

Ранджит прие поканата и седна на масата. Но така и не можа да подхване историята си, защото Тифани размаха ръка. Но не вниманието на Ранджит искаше да привлече, както се оказа, а на майка си.

— Сега ли да му кажем за писмото? — попита момичето.

Дот изгледа стреснато Ранджит.

— Ох, извинявай. Толкова неща ни се струпаха, че съвсем забравих. — Разрови купчината писма на масата, извади един плик и го подаде на Ранджит. — Донесе го един от монасите. Престояло цяла седмица в храма, защото никой не им бил казал къде си отседнал.

— А тази сутрин, когато най-после разбрали, отишли да ти го дадат, но в стаята ти нямало никой — вметна Тифани. — Мама им казала, че могат да оставят писмото тук и че ние ще ти го дадем.

Дот го погледна смутено.

— Така беше, да. Полицаите бяха тук и аз нямах търпение да ми се махнат от главата…

Млъкна, осъзнала, че Ранджит не я слуша. Обратният адрес на плика беше на крайбрежния хотел до строителния обект, на който работеше Ранджит. Същият адрес беше отпечатан и на бланката вътре, а текстът гласеше:

„Скъпи Ранджит,

Ще остана тук няколко дни. Дали не бихме могли да се видим на чаша чай или нещо такова?“

И беше подписано от Мира де Сойза.

Ранджит не изчака предложения от Дот чай.

— Ще се видим по-късно — каза той и хукна към вратата.

Пътят с автомобил до хотела отне двайсетина минути. Младата жена на рецепцията беше крайно любезна, но когато разбра за кого я пита Ранджит, не можа да го зарадва с нищо.

— О, но те си тръгнаха вчера, госпожица Де Сойза и господин Хариган. Мисля, че поеха обратно към столицата.

Когато се върна в пикапа, Ранджит призна пред себе си колко дълбоко съжалява, че я е изпуснал… и колко му е противен фактът, че Мира пътува заедно с канадеца. Подкара бавно и унило по обратния път. На отбивката към къщата на Канакаратнам Ранджит забави, но след кратко колебание я подмина. Беше донякъде интересно, че съпругът на Дот е успял да избяга от федерален затвор. А и Ранджит беше чакал с нетърпение да разкаже на децата за пътуването си. Е, за част от него.

Но не точно сега. Точно сега не искаше да говори с никого за нищо.

На следващия ден се върна на работа. Зетят на бригадира никак не се зарадва да го види, но пък дечурлигата на Канакаратнам бяха толкова щастливи, когато се отби да ги вземе, че радостта им компенсира всичко останало. А когато дойде времето за приказки, те изслушаха притихнали разказа му как царете на Канди отблъсквали дълги години европейските завоеватели (Ранджит беше прочел подробностите в нета рано сутринта) и май изобщо не се сетиха за своя баща беглец.

Майка им също не отваряше дума за това, поне през следващите няколко дни, а после, когато Ранджит се отби да вземе децата поредната сутрин, те бяха заети.

Дот Канакаратнам седеше на масата и прибираше дрехи и домакински вещи в сакове, а четирите деца слагаха на свой ред багажа си в по-малки чанти. Видяла въпроса в очите на младежа, Дот се усмихна широко.

— Имам страхотна новина, Ранджит! Едни наши стари приятели са ми намерили работа! Тук, в Тринко, но долу при пристанището. Не разбрах каква точно е работата, но казаха, че заплащането било добро, а давали и квартира!

Погледна го очаквателно.

— Това е… чудесно — каза той, полагайки усилия да оправдае очакванията й. Зачуди се как е възможно да приеме работа, чието естество не знае, но после си даде сметка, че жената е отчаяна, и не задълба по темата. — Кога тръгвате?

— Почти сме готови. Искам да те помоля за нещо, Ранджит. Пикапът на баща ти още е на твое разположение, нали? А такситата са толкова скъпи. Ще ни откараш ли до пристанището?

Към следващата част или към съдържанието

Артър Кларк, Фредерик Пол Последната теорема (12)

Метаданни

Данни

Последната теорема

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.Лениви дни

Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (12)

9.
Лениви дни