Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Theorem, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2011)
- Корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема
Американска, първо издание
Artur Clarke & Frederik Pohl
The Last Theorem
Copyright © The Estate of Artur Clarke 2008
Copyright © Frederik Pohl 2008
© Милена Илиева, превод, 2009
© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009
© ИК „БАРД“ ООД, 2009
ISBN 978-954-655-067-5
Превод: Милена Илиева
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Надежда Петрова
Формат 84/108/32
Печатни коли 26
Издателска къща „БАРД“ ООД — София
История
- — Добавяне
42.
Голямата депресия
Когато флотилията на едно-точка-петиците най-после се спусна към повърхността на Земята, пристигането им беше ознаменувано с невиждани фойерверки. Само че пиротехническото представление не се случи поради причините, които биха го предизвикали, ако в атмосферата навлизаше човешка флотилия от космически кораби. Разните там ракети, капсули и совалки на земната космическа технология се гмуркаха в атмосферата с ослепителни пламъци и причината за това беше проста. Нямаха друг избор. Трябваше да убият някак скоростта и единствено триенето с атмосферния въздух можеше да забави спускането им дотолкова, че да кацнат, вместо да се разбият.
Космическите кораби на едно-точка-петиците, от друга страна, нямаха нужда от атмосферно триене. Скоростта им намаляваше по силата на различен механизъм. Те просто насочваха йонните си ракети напред при пълна тяга и ги използваха вместо спирачки. Този метод на кацане беше по-елегантен и по-сигурен заради по-точния контрол.
Освен това изискваше много повече енергия, но пък пестенето на енергия вече не беше приоритет за едно-точка-петиците.
Една от въпросителните за земните наблюдатели беше къде точно е решила да кацне армадата. Първоначалната догадка сочеше Либийската пустиня, навярно някъде по средиземноморския бряг. Това предположение бързо беше ревизирано и изместено малко по на изток и север, вероятно в района на слабонаселените северозападни пустинни провинции на Египет.
А телевизионните коментатори моментално му лепнаха етикета „Депресията Катара“.
Мира и Ранджит също толкова моментално се гмурнаха в търсачките.
— Тази Катара е петата по дълбочина депресия в света — извика Мира от своя екран. — Най-ниската й точка е на сто тридесет и три метра под морското равнище.
— И е само на петдесет и шест километра от морето — добави Ранджит, без да сваля очи от своя екран. — И… секунда!… в някои отношения това е най-голямата депресия на сушата, защото повече от четиридесет хиляди квадратни километра са под морското равнище. — Беше ненаселена, освен това, както двамата прочетоха едновременно, ако не се броят номадските бедуински племена и стадата им, не представляваше интерес за никого — за земляните поне. Единственият интересен факт във връзка с депресията Катара датираше от неспокойния двадесети век и една от многото му войни, а именно войната между германците и англичаните. Тогава непроходимата депресия Катара хванала в капан германските войски и англичаните им нанесли тежко поражение, останало в историята като битката при Ел Аламейн.
Търсенето не показа друга ценна информация, затова Мира и Ранджит се отказаха.
— Едва ли това е причината извънземните да го изберат — каза Ранджит. — Защото е лесно отбраняема позиция.
— Тогава защо? — поинтересува се Мира.
Ранджит свъси вежди, но не отговори. През следващите петнайсет минути двамата се надпреварваха да измислят все по-невероятни мотиви, а после вниманието им беше привлечено от извънредна новинарска емисия. Получено било първото официално становище от Кайро и тонът му бил враждебен.
Е, това не беше съвсем вярно. Становището наистина идваше от Кайро, но не и от представител на египетското правителство. Говореше американският посланик в страната. Той информира света, че египетското правителство се обърнало към него с молба да изрази официалното им становище. Районът, наречен Мункхафад-ал-Катара, бил неразделна част от суверенната територия на Арабска република Египет. Нашествениците не били желани там. Правителството ги приканвало да напуснат незабавно района и територията на Египет, в противен случай щели да си понесат последствията.
Ясно беше, че са се провели редица тайни срещи и следващите думи на посланика не оставиха никакво съмнение относно темата им.
— Арабска република Египет — обяви той — е един от най-старите и близки съюзници на Америка. Всеки нарушител ще срещне отпора не само на египетската военна мощ, а и на американската.
— Мили Боже — промърмори Ранджит. — Надушвам Т. Орион Бледсо в тази работа.
— И Бог да ни е на помощ сега — каза нерелигиозната Мира на още по-нерелигиозния си съпруг.
Ситуацията може би нямаше да е толкова напечена, ако кацналите на Земята извънземни създания бяха отделили време да обяснят какви точно са дългосрочните им планове. Само че такова обяснение липсваше. Може би извънземните не бяха в състояние да вършат две неща едновременно — или пък смятаха, че примитивните земляни не го могат, — защото през цялото време излъчваха портретната галерия на галактическото население, точно както бяха обещали на хората от Земята.
В началото това беше много интересно. Ала отдавна беше доскучало. Вече никой не ги гледаше освен продуцентите на нискобюджетни филми на ужасите, които ентусиазирано търсеха идеи за следващия си шедьовър, плюс остатъците от намаляващия брой таксономисти по света, всеки един опиянен от умопомрачителната представа как се превръща в новия Карл Линей, създателя на научната класификация на организмите.
Всичко това, разбира се, не представляваше проблем за човешката раса. Но проблем имаше и той се състоеше от две неща.
Първо, излъчването натоварваше извънмерно комуникационните честоти. Не самото видеоизображение, а упоритата любезност, с която извънземните излъчваха всичко, което имаха да кажат, на почти всичките шест хиляди и деветстотин езика, говорими на Земята.
Но дори и това причиняваше неудобство най-вече на шепата хора, чиито любими телевизионни състезания изпаднаха от ефира. Далеч по-сериозен беше проблемът с комуникациите, особено при задкулисните преговори между военните сили.
Един бърз телефонен разговор с Гамини Бандара потвърди онова, което Ранджит вече подозираше. Да, враждебното изявление на американския посланик не било израз на доброволно решение, взето от египетското правителство. Старият египетски приятел на Дхатусена Бандара, понастоящем египетски посланик в Шри Ланка, Хамед Ал-Заср, обяснил всичко в телефонен разговор с бащата на Гамини.
— Успял да се свърже лично с баща ми. Американците ги притиснали до стената. Имало някакъв американски таен агент, който…
— Разбира се, че е имало. Твоето старо приятелче полковник Бледсо.
Гамини изглежда се стресна от думите му.
— Може и да си прав. Така или иначе, Ал-Заср обяснил, че Египет не е забравил задълженията си към Pax per Fidem, но законодателните и прочие промени, свързани с присъединяването на страната, все още не са приключили, а и Египет е твърде беден, за да се противопостави на Щатите. Страната разчита на милиарди долари американска помощ.
— Мамка му — възкликна Ранджит, а когато предаде разговора си с Гамини на Мира, тя реагира по подобен начин.
— Трябваше да се досетим, че натам отиват нещата — въздъхна тя. — Дано не стане още по-зле.