Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (43)

40.
Портретната галерия

Двадесет и четири часа по-рано Мира Субраманиан би се заклела, че няма друго желание, освен да чуе, че дъщеря й е жива и здрава въпреки нищожния шанс. Така беше тогава. Сега желанието й се беше изпълнило. Нещо повече, разбра се, че спасителните екипи са се отзовали веднага на зова за помощ, и скоро след това съобщиха, че изчезналата девойка, на която целият свят стискаше палци, не само е жива и в добро състояние, но вече е и на сигурно място, защото я били прибрали и вече пътували с нея към междинната станция в НОО, където щели да я прехвърлят на Небесната кука.

Това не беше достатъчно за Мира. Сега тя искаше да прегърне дъщеря си. А не да ги делят хиляди километри и седмици време, докато Небесната кука я свали у дома.

Същата вечер Мира превключваше новинарските канали с надежда да открие поне един репортаж, който да не е плашещ или неразбираем, когато викът й докара Ранджит на галоп в стаята.

— Виж! — извика тя, като сочеше екрана. Ранджит едва не се развика на свой ред, защото от телевизора ги гледаше тяхната дъщеря Наташа — а не онова фалшиво копие, което беше разпитвало разни хора в продължение на повече от петдесет часа.

Какво казваше тя, Ранджит нито чу, нито го интересуваше в момента. Хукна към кабинета си, следван от Мира. Не губи време за редовно телефонно повикване до капсулата на Небесната кука, където се намираше дъщеря му сега. Постът си имаше своите привилегии. Ранджит използва специалните канали, до които имаше право на достъп като член на управителния съвет на куката, и след няма и минута Наташа се появи на екрана, седнала на тясна койка в радиационното убежище на капсулата. Отне доста повече време, докато момичето успокои майка си, че тази Наташа — с рошава коса, мръсен сутиен, изобщо нищо общо със съвършения външен вид на другата Наташа — наистина е дъщерята, която Мира копнееше да прегърне.

Освен това — както след множество уверения се убедиха Мира и Ранджит — била жива и здрава, макар че нямала абсолютно никаква представа как се е озовала в капсулата, където определено не е била по време на претърсването.

Всичко това беше добре, но недостатъчно добре за Мира. След като веднъж вече беше загубила дъщеря си — факт, който изглеждаше неоспорим допреди ден-два, — Мира не беше готова да сложи край на настоящата им връзка. Ако зависеше от нея, сигурно щяха да говорят с часове, но стана така, че самата Наташа прекрати разговора им. Вдигна поглед от камерата, първо с раздразнение, после се стресна, а накрая на лицето й се изписа нещо близко до страх.

— Мили Боже — извика тя. — Това ли е моето копие, за което говорят? По новините — бързо, идете да видите!

Така и направиха, а после изгледаха посланието от самото му начало. Започна с ярка светлина. После „Наташа“ заговори без предисловия.

— Здравейте, членове на земната човешка раса — каза създанието. — Има три неща, които да ви съобщим, и те са следните. Първо, членът на големите галактици, който пребиваваше наблизо, напусна този астрономически район, вероятно за да се присъедини към другарите си. Не се знае кога ще се върне, нито какво ще направи тогава. Второ, онези от нас, които са натоварени с правото да вземат подобни решения, решиха, че ще ви е по-лесно да общувате с нас, ако знаете как изглеждаме. Следователно, ще ви покажем образите на петдесет и пет от расите, които са най-активни в дейността си за големите галактици, като започнем със самите нас, които сме познати с името девет-ръкокраките. Трето и последно, едно-точка-петиците не могат да се върнат понастоящем у дома си заради липса на достатъчно припаси. Машинно-складираните предпочитат да не тръгват без тях. По тази причина и двата вида ще дойдат на вашата планета. Споменатите три вида бяха натоварени със задачата да разрешат проблемите, създавани от вашия вид. Няма причина за тревога. Големите галактици отмениха заповедта си за стерилизиране на планетата ви. Освен това, когато пристигнат, едно-точка-петиците ще подберат райони, които вие не използвате. Това е краят на съобщението.

И наистина беше краят. Мира и Ранджит се спогледаха сащисано.

— И къде по-точно ще се настанят, според теб? — попита Мира.

Ранджит не се опита да й отговори, защото самият той имаше друг, далеч по-важен въпрос.

— Какво по-точно беше онова за стерилизирането на планетата? — попита той.

Създанията, нарекли себе си девет-ръкокраките, не само изпълниха обещанието си да покажат всички петдесет и повече видове — отново и отново, по всички канали, — а осигуриха и коментар в ефир.

— Наричат ни девет-ръкокраките — обясни гласът, — поради очевидния факт, че имаме по девет крайника. Четирите двойки се използват главно за придвижване. Крайникът отзад се използва за всичко останало.

И на екраните цъфна снимка на създанието, което гласът описваше.

— Прилича на бръмбар! — възкликна готвачката. И наистина приличаше, стига да си представите бръмбар, който носи пояси от някаква блестяща металическа материя между всеки от четирите си чифта крайници. В единия край на тялото му имаше още един крайник, който донякъде приличаше на слонски хобот, помисли си Мира, но по-тънък и достатъчно дълъг, за да стига до другия край, където, изглежда, имаше очи и уста.

И ако девет-ръкокраките изглеждаха странно — а нека си признаем, че телесният им строеж изглеждаше неподходящ за каквото и да било мислимо предназначение, — то следващите участници в изложбата бяха още по-чудати. Вторият показан на човечеството вид приличаше донякъде на одрано зайче, но не розово, а с нездрав бледовиолетов цвят. (Съпътстващият коментар ги обяви като едно-точка-петиците, макар че мина известно време, преди причината за това наименование да стане ясна на което и да било човешко същество.) Третият вид от новопридобитите космически другарчета на човешката раса най-много се приближаваше (но не съвсем) до представата им за това как трябва да изглежда едно разумно създание. Някои от показаните по-късно видове се радваха на изобилие от крайници — до дванайсет — или пък пипала (понякога беше трудно да се прецени кое от двете). Третият вид обаче — със странното наименование машинно-складираните — имаше познатия набор от две ръце, два крака и една глава. Нямаше начин да се прецени мащабът. Съществото можеше да е дребно като мармозетка или високо като жираф, но определено беше от онзи вид същества, които човек не би искал да срещне посред нощ. Беше ужасно. Всъщност, най-мекото определение, което коментаторите измислиха по-късно, беше „сатанинско“.

Оттам насетне изображенията станаха още по-откачени. Показани бяха същества с всички цветове на дъгата, понякога разноцветни дори, като багрите се сблъскваха помежду си толкова ярко, че човек го заболяваха очите. Някои имаха люспи, други — рехава перушина; телесната им конструкция варираше немислимо — и това бяха само видовете на въглеродна основа. Имаше едни, които приличаха на дебели алигатори във водолазни костюми — от коментара стана ясно, че идвали от свят, където атмосферата наподобявала дъното на земните океани, и животоподдържащата течност, която текла в телата им, била на основата на свръхтежък въглероден диоксид.

Изложбата не се задоволи да покаже по веднъж най-напредналите раси в галактиката. След като всеки от въпросните видове получи своя миг на слава по земните екрани, процесията започна отново, пак с девет-ръкокраките. Този път обаче имаше и контекст. Извънземните бяха показани заедно с космическите си кораби, които приличаха по форма на банани, имаше изображения от родния им свят, както и различен коментар.

Всичко това беше безкрайно интересно, разбира се. Когато изложбата се завъртя за трети път, Мира и Ранджит вече знаеха, че измерени спрямо приблизителния размер на космическите си кораби, девет-ръкокраките едва ли бяха по-дълги от двайсетина сантиметра. А от повторния коментар за машинно-складираните стана ясно, че са точно такива. Машинно-складирани. Биологичните тела, показани в началото, били само исторически факт, а сега всички членове на расата съществували единствено като електронна база данни. Мира преразказа тази информация на Ранджит, когато той се върна, след като бе занесъл заспалия Робърт в леглото.

— Ха — изсумтя той, докато се настаняваше в любимия си фотьойл. — Доста удобно решение. Сигурно живеят вечно.

— Така изглежда — съгласи се тя. — Ще си направя чай. Ти искаш ли?

Искаше. Когато Мира се върна с двете чаши, екранът показваше как един от девет-ръкокраките сваля материята между две от тазовите стави на друг и после търка деветия си крайник в оголената плът.

— Хей — изуми се Мира, докато оставяше чашата пред съпруга си. — Какво прави, къпе другарчето си, може би?

— Или му сменя маслото — предположи Ранджит. — Кой знае? Виж, всичко това се записва, така че защо не го изключим сега, пък ще го изгледаме, когато решим, че ни се гледа.

— Става — съгласи се Мира и изключи телевизора. — И без това исках да те питам нещо. Не мислиш ли, че този парад изпуска нещо съществено?

Ранджит кимна.

— Знам. Няма ги онези, големите клечки, за които стана въпрос в началото. Големите галактици.

— Именно. Големите клечки. Тях още не са ни ги показали.