Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (51)

48.
Духът в машината

Ако имаше пациент, заради когото д-р Ада Лаброй би направила и невъзможното, то това беше нейната любима леля Мира. Но не зависеше единствено от нея. За щастие, необходимата извънземна апаратура вече беше транспортирана, за да трансформира стария Сураш в неговата абстрактна форма, която да живее в машините. Но още не беше сглобена докрай. Някои компоненти бяха натрупани пред болничната стая на Сураш, други чакаха върху палети на двора, а няколко още не бяха свалени от влака, който ги беше транспортирал от Небесната кука. Сглобяването щеше да отнеме време.

Време, през което безмилостните агенти на разложението щяха да вършат своето, докато тялото на Мира стане неизползваемо.

Трябваше да си откупят време. Имаше само един начин да направят това. Когато най-сетне си проби път до стаята, където работеха върху тленните останки на жена му, Ранджит разбра защо се бяха опитали да го държат настрани. Мира не беше в болнично легло. Потопили я бяха в резервоар с вода, по чиято повърхност плаваха полуразтопени кубчета лед. Гумени каиши при врата и слабините осигуряваха работно пространство за техниците по консервацията, които вливаха в тялото на Мира някаква охладени течности, докато нейната червена кръв изтичаше в… тоалетна? Мили Боже, наистина беше тоалетна!

Някой извика иззад гърба му:

— Ранджит!

Той се обърна с все така ужасено изражение. Гласът на д-р Ада Лаброй бе прозвучал нежно, но лицето й беше изопнато строго.

— Не трябваше да идваш тук. Гледката не е красива. — Тя погледна часовника на стената и добави: — Мисля, че хванахме последния влак, но сега трябва да си тръгнеш и да ни оставиш да работим.

Ранджит не спори. Видял беше предостатъчно. През дългия си и щастлив семеен живот беше виждал много пъти голото тяло на жена си, здраво и с нежен розов оттенък. Сега кожата й синееше и Ранджит не можеше и не искаше да я гледа такава.

Чакането продължи сякаш безкрайно, но накрая и то свърши. Ранджит седеше в преддверието, забил поглед в празното пространство, когато д-р Лаброй влезе при него. Изглеждаше въодушевена, щастлива дори.

— Всичко върви добре, Ранджит — съобщи му тя и седна до него. — Свързахме всички интерфейси. Сега просто чакаме трансферът на информация да приключи.

Ранджит направи опит да си преведе думите й.

— Значи прехвърляте Мира в машината? Не трябва ли някой да стои при нея?

— Има кой да стои, Ранджит. — Тя вдигна ръка да му покаже екранчето на китката си. — А и аз непрекъснато следя потока. Имаме късмет, че големите галактици съхраняват по няколко проби от всяка раса, която са предвидили за унищожение, така че машинно-складираните са конфигурирали донякъде системата още по пътя насам.

Ранджит смръщи вежди.

— В какъв смисъл „съхраняват“? Нещо като, знам ли, нещо като ковчег или урна, или?…

Ада смръщи вежди на свой ред.

— Ти не следиш ли новините, Ранджит? За никакви ковчези и урни не става въпрос. Съхранение като при машинно-складираните. Само че те са… да речем, машини от второ поколение. Първият етап е създаването на точни копия на хората и прибирането им на склад във вид на проби. Вторият етап е прехвърлянето им, или „съживяването“, ако искаш, вътре в машината… не, чакай — сепна се тя, когато се чу звук като от тънко звънче. Вперила поглед в стайния екран, тя вдигна ръка и заговори в устройството на китката си. След миг екранът потъмня. А когато светна отново, сърцето на Ранджит спря, защото от стената го гледаше Мира — такава, каквато я беше видял за последно, с банския костюм, но легнала неподвижно върху хирургическа маса…

Не, не неподвижно. Очите й се отвориха. Изражението й беше озадачено, но и заинтригувано, после тя вдигна ръка и я завъртя пред очите си.

— Това, което виждаш, е нейната симулация — уведоми го гордо Ада. — По-късно ще се научи как да симулира средата наоколо си и как да общува с други участници в симулацията. — А после каза още нещо в устройството на китката си. Екранът потъмня отново. — Не е редно да я шпионираме така. Нека й дадем време да свикне с промяната. А двамата с теб можем да изпием по чаша чай, ти ще питаш, защото подозирам, че имаш много въпроси, а аз ще се опитам да ти отговоря.

О, Ранджит имаше въпроси, и още как. Чаят изстина в чашите им, докато той се опитваше да проумее случилото се. Накрая тънкото звънче се обади пак и Ада се усмихна.

— Мисля, че сега можеш да говориш с нея — каза тя и кимна към екрана, където Мира се появи отново. — Здравей, лельо Мира — обърна се Ада към екрана. — Обучаващата програма изясни ли ти всичко необходимо?

— Почти. — Мира прокара ръка по косата си — слепнала и рошава, както когато я бяха извадили от водата. — Ще ми се да разбера как да се приведа в ред, но повече не исках да чакам. Здравей, Ранджит. Благодаря ти, че ми спаси… е, метаживота, май така трябва да го наречем.

— За нищо — беше единственото, което Ранджит успя да измисли като отговор. А после, когато Ада стана, за да ги остави насаме, той я спря: — Чакай малко. Не е нужно да си мъртъв, за да те складират по този начин, нали? В смисъл, ако поискам, ти би могла да ме прехвърлиш при нея? И тогава все едно пак ще сме си хора от плът и кръв, от наша гледна точка?

Ада вдигна вежди.

— Ами, да — потвърди. Преди да е продължила, Мира я изпревари от екрана.

— Скъпи Ранджит — укори го тя, — забрави за тази работа. Колкото и да ми се иска да дойдеш при мен, не бива да го правиш. Не би било честно спрямо Таши и Робърт, нито спрямо… какво пък, нека си го признаем. Не би било честно спрямо света.

Ранджит зяпна екрана.

— Ха — изсумтя той. А после, след кратко замисляне: — Вече ми липсваш.

— Нормално е. И ти ми липсваш. Но не е като да не се видим никога повече, все пак. Обучаващата програма казва, че можем да си говорим както сега колкото често поискаме.

— Ха — изсумтя отново Ранджит. — Но не мога да те докосна, а аз е възможно да живея още години.

— Дълги години, дай Боже. Но пък ще имаме нещо, което да очакваме с нетърпение, нали?