Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (37)

34.
Пентамино и коли

Наташа Субраманиан упражняваше обръщане по вятъра в плитчините близо до дома на родителите си, когато видя странната жълта кола. Наближаваше по една от уличките към плажа и забавяше колебливо на всяка пресечка. Когато най-после зави, го направи по уличката, на която се намираше къщата на Субраманиан. Изправена на дъската за уиндсърф, Наташа не виждаше самата къща, но ясно виждаше съседната уличка. Колата не се появи там. Значи беше спряла пред някоя от къщите на тяхната пресечка и Наташа се чудеше дали не е спряла точно пред тяхната.

Усещаше също така, че е наближило време за обяд, а значи беше и време да поема към брега. Направи го и видя, че колата наистина е свърнала в алеята пред тяхната къща… и междувременно е претърпяла необикновена промяна. Голяма част от предната седалка, включително мястото за шофьора, беше изчезнала. А когато влезе в кухнята, Наташа завари там един много стар човек с монашеска роба, който седеше на масата и гледаше как Робърт реди поредния пъзел. До него стоеше липсващата част от автомобила, крепеше се на две гуми и издаваше тихо жужене.

Наташа от години не беше виждала стария монах, но веднага го позна.

— Ти си Сураш, който е сменял пелените на татко ми. Мислех, че умираш — каза тя.

Майка й я изгледа остро, но Сураш само се усмихна и я потупа по главата.

— Така беше, наистина — потвърди той. — И в известен смисъл още умирам, както и всички ние, но вече не е нужно да пазя леглото. Не и откакто ми дадоха това — добави и посочи нещото с колелата зад стола си. — Обещах на родителите ти да им покажа как работи. Ела с нас, Наташа.

Докато Сураш се прехвърляше от кухненския стол върху седалката на двуколесната машинария, Наташа видя колко слаб и нестабилен е всъщност старецът. Но щом седна на седалката, той натисна с твърда ръка лоста за управление и пое към вратата, която баща й побърза да отвори.

А когато приближи на заден ход двуколесника към предната част на чакащата кола, се чуха остри изщраквания на някакъв механизъм. Два яки държача се протегнаха от колата и придърпаха двуколесната количка на мястото й. Двигателят издаде тих подсвиркващ звук и откъм ауспуха изригна бяла пара.

— Можете да си сложите ръката пред ауспуха, ако искате — извика Сураш. — Това чудо изгаря чист водород и нищо друго.

— Знаем за колите с водородна тяга — уведоми го Ранджит.

Старият монах кимна доволно.

— А за това знаете ли? — попита той и им демонстрира как комплектуваният с личната му двуколесна количка автомобил се превръща в пълноценно транспортно средство, с което можеше да отиде където поиска.

А после, по настояване на Мира, седнаха да обядват. Имаха много неща да си кажат. Сураш разпитваше подробно за работата на Ранджит в университета и за надеждите на Наташа да приложи придобитите в уиндсърфа умения във великото космическо надбягване със слънчеви платна, което щеше да се проведе след малко повече от година, за изненадващата сръчност на Робърт в реденето на пъзели и за усилията на Мира да не изостава от научните постижения в своята област. На свой ред искаше да им разкаже как вървят нещата в храма и къде е ходил с новата си кола — кажи-речи из целия остров, похвали се той, защото най-после се бил решил да довърши отдавна отлаганото поклонение в най-известните храмове на Шри Ланка, — и най-вече колко добре работела колата.

И откъде е дошла тази чудна нова машина?

— От Корея — веднага отговори Сураш. — Току-що е пусната в серийно производство и един от нашите хора успя да се добере до тази бройка. О — добави въодушевено той, — не е ли чудесно, че сега, когато усилията ни не са ангажирани с войни и подготовката за войни, можем да постигнем толкова много в други области на науката и технологиите? Като онова нещо, което наричат ядрен квадриполен резонансен детектор и с което откриват заровени противопехотни мини, или другото, дето прилича на малък робот върху гъсенична верига, разчиства пръстта от мините и ги вади, без никой да пострада! Вече разчистиха почти всички стари бойни полета около Тринкомалее. Измислиха и онзи генномодифициран хормонален спрей, напаснат към ДНК-то на комарите, които пренасят гърбавата треска, както и онези малки роботизирани самолетчета, които обикалят и пръскат и край с комарите. Толкова много дължим на „Тихия гръм“!

Ранджит кимна, поглеждайки към жена си. Тя тръсна глава и каза:

— Никога не съм твърдяла, че има само лоши страни, нали?

Когато Сураш си тръгна и чудноватата му кола се отдалечи сред облачета пара, Ранджит влезе в къщата.

— Той е прекрасен старец — каза му Мира.

Ранджит се съгласи без колебание.

— Знаеш ли къде е ходил с тази негова колица? Започнал от „Нагулесварам“, северно от Джафна. Не знам още колко храма е посетил, но когато стигнал до „Мунесварам“, решил, че не може да е толкова близо до Коломбо и да не дойде да ни види. Сега потегля на юг към „Катрикамам“, макар че сега храмът се стопанисва от будистите. Подозирам, че ще се отбие и на Небесния терминал. — Поколеба се, после добави замислено: — Той доста се интересува от наука.

Мира го изгледа изпод вежди.

— Какво има, Ранджит?

— Ами… — Сви рамене, но не заблуди никого. — Кажи-речи първото нещо, което ми каза, още преди да влезем, беше за старата къща на татко, която сега е моя, а още стои празна.

— Работата ти е тук — напомни Мира.

— Да, и аз това му казах. А после той ме попита защо според мен говорел така свободно за научни изобретения като новия му автомобил. Научил го бил от баща ми. Човек можел да вярва в религията и едновременно с това да обича науката. А после ме изгледа сериозно и попита: „А обратното възможно ли е? Може ли човек да обича науката и едновременно с това да почита Бог? Ами децата ти, Ранджит? Религиозното им обучение?“ Не изчака да му отговоря, защото знаеше какъв ще е отговорът.

— А — измърмори Мира, защото и тя знаеше какъв би бил отговорът, знаеше и че Сураш не би искал да го чуе изречен на глас. Двамата с Ранджит бяха обсъдили въпроса с религията още преди години и бяха на еднакво мнение. Ранджит обичаше да цитира един малко известен философ от двайсети век, който казал, че всички религии са измислени от дявола, за да скрият Бог от очите на човечеството. Тя пък смяташе, че най-голямата трагедия в цялата история на човечеството най-вероятно се е случила в мига, когато църквата си е присвоила морала. Защото църквата не знае какво да прави с морала. Според нея моралът е дефиниран от волята на една несъществуваща особа.

Но Мира знаеше колко привързан е съпругът й към стария монах. И понеже не можеше да измисли какво да каже, така че всички да са доволни, тя реши да смени темата:

— Видя ли какво показваше Робърт на Сураш, когато ти влезе?

Той и погледна и примигна.

— Не… чакай. Един от малките си пъзели, нали?

— Не много малък, Ранджит. Този беше от сто и петдесет парчета. А има и още нещо, с което се занимава напоследък.

Млъкна и се усмихна. Ранджит, естествено, захапа въдицата.

— Ще ми кажеш ли какво е, или не? — попита настоятелно той.

— По-добре да ти покажа. Да се качим в неговата стая. — Не каза нищо повече, докато не влязоха в детската стая. Робърт седеше пред компютърния екран с картинките на животни, вдигна глава и се усмихна широко. — Робърт, миличък — каза Мира, — защо не покажеш на татко си твоите пентамино?

Новината, че синът му се интересува от пентамино, не изненада особено Ранджит. Самият той беше очарован от тях на пет-шест годишна възраст и тъкмо той ги беше показал на малкия Робърт. Помнеше какво каза тогава:

— Знаеш какво представлява доминото, нали? Две долепени квадратчета. Е, ако долепиш не две, а три квадратчета, се нарича тримино, и може да има две форми — едната прилича на пръчка, другата на ъгълче. Виждаш ли какво имам предвид?

Робърт проследи сериозно демонстрацията, но с нищо не показа, че разбира идеята. Въпреки това Ранджит продължи:

— Ако долепиш четири квадратчета, се нарича тетрамино и има пет форми…

Начерта бързо:

□     □     □   □ □   □ □
□ □   □     □   □ □     □ □
□     □ □   □
            □

— Завъртените и огледалните форми не се броят — добави той, а после трябваше да обясни какви са тези завъртени и огледални форми. — Никоя от формите на тетраминото не е особено интересна, но когато долепиш пет квадратчета, работата става друга! — Защото, обясни той, при пентаминото имало цели дванайсет форми. Когато ги наредиш заедно, можеш да покриеш с плочки площ от шестдесет квадратчета.

Което незабавно повдига въпроса — можеш ли да покриеш площ от шейсет квадратчета — да речем, правоъгълник с размери пет на дванайсет или друг, дълъг и тънък, от две на трийсет, — като използваш всичките дванайсет плочки, без да оставяш празни места?

Отговорът — който така беше въодушевил петгодишния Ранджит на времето — беше, че можеш да го направиш по цели три хиляди седемстотин и деветнайсет начина! Правоъгълникът шест на десет можеше да се покрие по две хиляди триста трийсет и девет начина, другият, пет на дванайсет, по хиляда и десет начина и така нататък.

Каква част от урока му беше стигнала до мозъчето на усмихнатото дете Ранджит не можа да прецени. А ето че сега Робърт послушно пусна програмата на компютъра си и тя започна да показва картинки на различните комбинации — всички подредби на правоъгълниците с размери пет на дванайсет, после всички за тези с шест на десет квадратчета и така до самия край.

Което изуми и стресна Ранджит. „Бавноразвиващият“ се Робърт беше подредил всички комбинации с плочки пентамино — задача, която се беше сторила непосилна на самия Ранджит в детството му!

— Аз… това е страхотно, Робърт — започна той, като посегна да прегърне сина си.

А после спря, вперил очи в компютъра.

Комбинациите с пентамино се бяха изредили до край и програмата би трябвало да се изключи. Само че не го направи. Премина към следващата стъпка — комбинации с хексамино.

Ранджит никога не беше споменавал на сина си за хексаминото. То беше прекалено сложно за дете на неговата възраст. Ами че там имаше тридесет и пет различни форми и когато ги подредиш, покриваха площ от двеста и десет квадратчета. Точно там малкият Ранджит се беше разочаровал горчиво. Всеки разумен човек би предположил, че този направо астрономически брой от двеста и десет квадратчета със сигурност би могъл да се покрие с тридесет и петте плочки хексамино. И въпросният разумен човек би сгрешил. Никакъв правоъгълник, без значение от колко квадратчета са съставени страните му, не можеше да бъде запълнен от каквато и да било комбинация на плочки хексамино. Както и да го мъчиш, винаги оставаха най-малко четири празни места.

А това несъмнено би било твърде трудно и объркващо за малкия Робърт със забавеното интелектуално развитие.

Само че истинският малък Робърт не се беше уплашил! На компютърния екран се редяха комбинация след комбинация. Малкият Робърт беше решил да не се предава. Решил беше да изпробва лично всяка възможна подредба.

Когато Ранджит прегърна сина си, го направи толкова силно, че детето започна да се дърпа и да сумти, макар и през смях.

В продължение на години хората, които уж помагаха на Мира и Ранджит с „проблема на Робърт“, им бяха предлагали все същата незадоволителна утеха: не мислете за него като за неспособен. Мислете за него като за „различно способен“.

Но Ранджит не откриваше някакъв смисъл в това. До днес, когато откри, че има нещо, което синът му не само може да прави, а и да го прави по-добре от всички хора, които Ранджит познаваше.

Откри, че страните му са мокри — мокри от сълзи на щастие, — когато с Мира слязоха долу към зарязаните си всекидневни задачи и истинския свят. И за пръв път в живота си Ранджит Субраманиан си помисли, че може би наистина би било по-добре, ако имаше Бог — какъвто и да било Бог, — в който той да вярва и комуто да благодари.

Именно в този момент „Бил“, на път за дома, спря за кратко в околността на онази относително дразнеща планета, която нейните обитатели наричаха Земя. Макар престоят му да беше кратък, беше и предостатъчен да се потопи в милиардите битове информация, свързани с настоящите действия на обречените земни обитатели и с по-важното на този етап — какъв нечуван ход си бяха позволили местните представители на големите галактици, девет-ръкокраките.

Не би могло да се каже, че стореното от девет-ръкокраките притежаваше потенциала да притесни големите галактици. Големите галактици не биха могли да се страхуват от няколко милиарда долнопробни бозайници и техните жалки оръжийца — ядрените, които избухваха и събаряха разни неща, и онзи друг вид ядрено оръжие, което генерираше електромагнитни импулси, поразяващи електромагнитните импулси на противника. Подобни рудиментарни въпроси не представляваха интерес за големите галактици. Можеха да ги уплашат толкова, колкото проклетисването на дърта циганка можеше да уплаши човешки генерал с ядрен арсенал зад гърба си.

Въпреки това, позволявайки на човеците да разберат за присъствието им, девет-ръкокраките бяха направили нещо, което не беше изрично забранено, но пък не беше и изрично позволено.

А това изискваше мерки. Мерките изискваха да се вземе решение.

За пръв път, откакто се помнеше, „Бил“ се запита дали трябва сам да вземе решението, или да се съедини с другите големи галактици и заедно да обмислят последствията от това решение.