Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (5)

2.
Университетът

Първите няколко месеца от университетските занятия тази година се оказаха истински празник за Ранджит Субраманиан. Не заради занятията, разбира се. Те бяха пълна скука. Затова пък отнемаха само няколко часа дневно, след което Ранджит и Гамини Бандара разполагаха с останалото време от деня и нощта, разполагаха с цял един вълнуващ град, който да изследват, и един с друг, изследвайки го. Обиколиха го от край до край — от сиропиталището за слонове „Пинеуала“ и зоологическата градина „Дехиуала“ до клуба за крикет и десетина не толкова почтени места. Разбира се, Гамини беше живял в Коломбо през по-голямата част от живота си и отдавна беше изследвал всички тези места и много други. Но да запознае Ранджит с тях беше истинска тръпка. Момчетата дори успяха да разгледат няколко музея и да отидат на едно-две театрални представления, без да се охарчат, защото родителите на Гамини имаха членство или сезонен абонамент за всичко интересно в Коломбо. Или поне за всичко почтено в Коломбо; по-непочтените забележителности на града момчетата откриха за своя сметка. А барове, кръчмета и казина имаше много — градски колорит, благодарение на който Коломбо се славеше като Лас Вегас на Индийския океан. Момчетата опитаха и от тях, естествено, макар хазартът да не им беше по сърце, а нямаха нужда от много алкохол, за да поддържат настроението си. Доброто настроение беше естествено състояние за тях.

Обикновено се срещаха за обяд в студентската менза след края на сутрешните занятия. За жалост ходеха на различни лекции и упражнения — нещо в голяма степен неизбежно, предвид интереса на Гамини към правото и публичната администрация, вдъхновен от баща му.

Когато нямаха време да отидат до града, се отдаваха на друго забавление — обикаляха с проучвателна цел студентското градче и сградите на университета. Бързо откриха лесен за отваряне служебен вход към коктейлното фоайе на медицинския факултет. Целта беше обещаваща заради неизменните подноси със закуски и безкрайния запас от безалкохолни напитки. За жалост това изобилие беше недостъпно за момчетата — сега, а и за в бъдеще, изглежда, — защото фоайето почти винаги беше пълно с членове на факултета. При друг подобен набег Гамини откри вентилационните отвори към момичешката съблекалня във физкултурния салон на педагогическия факултет — и пак той се възползваше максимално от тях, което до голяма степен озадачаваше Ранджит. А в един недовършен и очевидно изоставен строеж до сградата „Куинс Роуд“ двамата откриха истинско съкровище. Според надписа на ръждясалата табелка недостроената сграда е трябвало да приютява катедрата по местно право — проект, замислен в някой от периодите, когато правителството предлагаше маслинови клонки не само на тамилите, а и на мюсюлманите, християните и евреите.

Сградата беше почти завършена, кабинетите на преподавателите бяха готови, макар и необзаведени, а в учебните зали довършителните работи изобщо не бяха започвали. Библиотеката беше в далеч по-прилично състояние. Имаше си книги дори. Според Гамини, който беше учил арабски още от дете по настояване на баща си, библиотечният набор от сунитска литература включвал основно автори като Ханафи, Малики и Ханбали, а шиитските произведения били представени предимно от Джаафари. А в малка ниша между двете отделения от библиотечни рафтове имаше два мълчаливи, но напълно редовни компютърни терминала.

Цялата тази пустееща сграда просто чакаше момчетата да се възползват от нея. И те го направиха. За нула време откриха скромно обзаведена приемна — бюрото за справки беше от шперплат, а наредените покрай стената столове бяха сгъваеми, като онези, които можеш да видиш в погребалните зали. Но това далеч не беше най-интересното им откритие. На бюрото от шперплат намериха американско списание, от онези, които се занимават с живота на холивудските звезди, до него имаше завиращ електрически чайник и увита с фолио пластмасова чинийка с нечий обяд.

Явно частното им свърталище не беше толкова частно, колкото си мислеха. Те се ометоха със сподавен смях, преди някой да ги е хванал в крачка.

Изследването на тази нова територия беше истинска радост за Ранджит. За разлика от университетските занятия. Към края на първата си година в университета той беше научил много неща, които в огромната си част — според него — не си струваха труда. В тази непотребна категория влизаше новопридобитото му умение да спряга повечето правилни френски глаголи и дори някои от най-важните неправилни, като etre, да речем. От другата страна беше положителният и крайно невероятен факт, че беше съумял някак да изкара изпита по френски, без което преминаването му във втори курс би било под въпрос.

Дори хиперпротивната биология стана почти интересна, когато на преподавателя (също толкова противен по мнение на Ранджит) му свършиха жабите за дисекция и той се прехвърли от теоретичните дискусии на болестни вектори към някои действителни истории от медиите в Коломбо. Историите бяха свързани с бързото разпространение на нова заразна болест, наречена чикунгуня. Името беше дума на суахили със значение „онова, което се превива“ и описваше прегърбената стойка на пациентите, страдащи от нетърпимите ставни болки, съпровождащи болестта. По всичко личеше, че вирусът, причиняващ чикунгуня, не е ново явление, но доскоро действието му било силно ограничено. Сега се беше разбеснял на нова сметка, пренасян от вездесъщите рояци комари Aedes aegipti, които тормозят района от незапомнени времена. Хиляди жители на Сейшелите и други острови в Индийския океан се сдобивали с обрив, треска и инвалидизиращи ставни болки… а, както им напомни преподавателят, Шри Ланка все още имала безброй тресавища и безотточни езерца, които били идеални за размножаването на A.aegipti. Той не потвърди, но и не отрече слуха, че причинителят на болестта може да е бил изкуствено създаден като средство за биологична война (от коя държава и срещу коя никой не се наемаше да каже), а впоследствие изпуснат и стигнал някак до островите в Индийския океан.

Това беше и най-интересното нещо, което Ранджит откри в пущинака на курса по биология. Войнолюбиви нации? Биологични оръжия? Все неща, за които нямаше търпение да поговори с Гамини, което, уви, беше невъзможно. Гамини имаше занятие по интердисциплинарна наука точно преди обяд и поне още час нямаше да бъде на разположение за интересни разговори.

Подтикнат от скуката, Ранджит направи онова, което беше избягвал през по-голямата част от семестъра. Имаше открит семинар по екология, нещо за световните водни проблеми. Всички студенти бяха поканени да присъстват, което водеше след себе си логичната последица, че повечето решително не го правеха. А това превръщаше семинара в идеалното местенце, където Ранджит да подремне, без никой да му досажда.

Само че лекторът започна да говори за Мъртво море.

Мъртво море беше далеч встрани от интересите на Ранджит, но за лектора беше скрито съкровище. Според него трябвало да се изградят акведукти от Средиземно до Мъртво море на дълбочина четиристотин метра под морското равнище и разликата във височината между началната и крайната точка да се използва за производство на електроенергия.

Идеята развълнува Ранджит. Беше си математическа задача, но в огромен мащаб, а и щеше да допринесе за добруването на много хора! Нямаше търпение да каже на Гамини за това.

 

 

Но когато най-после се появи в мензата, Гамини не остана впечатлен.

— Стари работи — информира го той. — Един приятел на баща ми — д-р Ал Заср, той е египтянин — беше на вечеря у нас и ни разказа за това. Само че няма как да стане. Идеята била израелска, а държавите, през които трябвало да мине акведуктът, не си падат по израелски идеи.

— Ха — изсумтя Ранджит. Лекторът не беше споменал, че идеята е израелска. Или че датира отпреди двайсет години. А щом не се е осъществила за двайсет години, едва ли щеше да се осъществи тепърва.

Гамини не прояви голям интерес и към чикунгунята, след което дойде неговият ред да образова Ранджит.

— Твоят проблем — информира го той — се нарича синдром ГСШМ. Знаеш ли какво е това? Не знаеш, но точно от това страдаш. Разпиляваш се, Ранджит. Имаш твърде много интереси и все разнопосочни. Преподавателят ми по психология казва, че е твърде вероятно хора като теб да изглупеят, защото всеки път, когато превключваш от едно нещо на друго, ти един вид сам се прекъсваш и ако го правиш твърде често, това се отразява на фронталния ти кортекс и получаваш РДВ.

Ранджит се намръщи. Щракаше разсеяно на лаптопа на Гамини. Напоследък се беше запалил по компютрите и искаше да научи всичко за тях.

— Какво е РДВ? Или ГСШМ синдром, като говорим за това?

Гамини го изгледа укорително.

— Ти в кой свят живееш, Ранджи? РДВ е разстройство с дефицит на вниманието, а ГСШМ са инициалите на четиримата учени, провели изследването на синдрома на многостаночника — разпиляването, за което споменах. Единият, май се казваше Графман, другите бяха Стоун, Шуорц и Майер. Имаше сякаш и една жена — Юхон Ян, — но сигурно не е имало място за повече инициали. Така или иначе, струва ми се, че обръщаш твърде голямо внимание на неща, които са извън твоя контрол.

Гамини имаше право. Въпреки това същата вечер, преди да се прибере в стаята си, Ранджит седна да изгледа новините, просто за да покаже, че не се води по акъла на приятеля си. Новините бяха гадни в голямата си част. Поне двайсетина държави все още твърдяха, че имат пълно право да провеждат каквито там ядрени програми искат да провеждат, и повечето от тях вече ги провеждаха така или иначе. Северна Корея, както обикновено, се изявяваше като класическата войнолюбива държава. Във врящия иракски котел поредното шиитско нахлуване в богатата на петрол кюрдска територия беше на път да провокира поредните размирици в тази изстрадала страна.

И така нататък.

 

 

По обяд на следващия ден към списъка с лоши новини се добави и една от личен характер.

Ранджит не усети нищо в началото. Когато зърна Гамини да оглежда скептично дневния „специалитет“, предлаган от университетската менза, изпита обичайната радост, че вижда приятеля си, и нищо друго. Но когато седна на масата, изражението на Гамини го сепна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Дали е наред? Ами да — отвърна бързо Гамини, после въздъхна. — О, добре де — смотолеви той. — В интерес на истината, Ранджи, има нещо, което трябва да ти кажа. Става въпрос за едно обещание, което дадох на баща си преди години.

Ранджит веднага се изпълни с подозрения. Нищо хубаво не можеше да излезе от такъв вид обещание, особено ако е обявено с този тон на гласа.

— Какво обещание?

— Обещах му, че като завърша първи курс тук, ще кандидатствам за преместване в Лондонския колеж по икономика. Баща ми ходи там преди три години и сега е убеден, че в целия свят няма по-добро училище, което да подготвя за държавно управление.

Негодуванието и изненадата се бореха за надмощие в гласа на Ранджит.

— Държавно управление? В колеж по икономика?

— Това не е цялото му име, Ранджит. Официалното му наименование е Лондонски колеж по икономика и политически науки.

На тази информация Ранджит реагира с вездесъщото си „ха“. А после добави намусено:

— Значи ще кандидатстваш за това чужбинско училище само за да спазиш обещанието пред баща си?

Гамини въздъхна.

— Не точно. В смисъл, че няма да кандидатствам, защото вече кандидатствах. Истината е, че го направих преди години. Баща ми настоя. Каза, че колкото по-скоро ми впишат името, толкова по-големи ще са шансовете ми, и изглежда е бил прав. Работата е там, Ранджит, че са ме приели. Получихме писмото миналата седмица. Заминавам за Лондон веднага след края на учебната година.

И това беше второто лошо нещо, което сполетя приятелството на Ранджит Субраманиан и Гамини Бандара. В дългосрочен план то се оказа по-лошото от двете.

 

 

За Ранджит нещата продължиха в същия неприятен дух. Поръчката от балсамирани бели мишки на преподавателя по биология най-после беше пристигнала и отвратителните занимания по дисекция се подновиха, а интересните теми като чикунгунята отпаднаха от дневния ред. Дори часовете по математика, които уж трябваше да компенсират останалата скука, започнаха да го разочароват.

В края на първата си седмица в университета Ранджит вече беше сигурен, че знае цялата алгебра, която би му потрябвала някога. Решаването на великата загадка, завещана от Ферма, не зависеше от конични сечения и събирателни означения. Все пак първите няколко месеца се оказаха поносими — неща като разлагането на полиноми и използването на логаритмични функции бяха сравнително интересни. Но към третия месец стана ясно, че д-р Кристофър Дабаре, преподавателят по математика, не само не планира неща, свързани с теорията на числата, а и самият той не знае много за нея. И което беше по-лошо, нямаше никакво намерение да научи нещо по въпроса, нито да помогне на Ранджит да научи нещо повече.

Засега Ранджит компенсираше с ресурсите на университетската библиотека, но дори и книгите там си имаха край. Когато и те се изчерпеха, последният му източник на информация щяха да бъдат специализираните периодични издания по теория на числата, сред тях „Журнал по теория на числата“, издаван от държавния университет в Охайо, САЩ, или „Jurnal de Theorie des Numbers de Bordeaux“, като последното най-после би вкарало в употреба малкото френски, който беше успял да научи. Само че университетската библиотека не беше абонирана за нито едно от тези списания, следователно Ранджит нямаше как да се добере до тях. Е, д-р Дабаре би могъл да му помогне — като му позволи да използва личната му парола като член на факултета. Но той не пожела да го направи.

Краят на учебната година наближаваше и Ранджит имаше спешна нужда от приятел, с когото да сподели разочарованията си. Но такъв нямаше.

Сякаш не стигаше, че Гамини заминава за Лондон, на девет хиляди километра от Ранджит, ами и през последните няколко седмици преди отпътуването му беше зает с други неща. Семейните задължения на Гамини се оказаха по-важни от тяхното приятелство. Първо беше уикенд в Канди, Великия град, старата столица на острова. Клон от семейството на Гамини беше останал там, в стария фамилен дом, дори след като Великият изкусител, както наричаха кипящата нова столица Коломбо, започнал да привлича интелектуалците, влиятелните бизнесмени и всички амбициозни шаранчета към новото средище на властта. После още един уикенд в Ратнапура, където някакъв братовчед ръководел семейните интереси в богатите каменни кариери; и още един в семейните плантации за канела, управлявани със строга ръка от бабата на Гамини. А дори когато беше в града, Гамини трябваше да ходи на гости тук и там, все на места и при хора, където не би могъл да заведе Ранджит.

В същото време Ранджит нямаше нищо за правене… освен да ходи на скучните занятия по безинтересни предмети, за които не му пукаше изобщо. А после се появиха по-непосредствени тревоги.

 

 

Случи се в края на час по социология, която му беше противна от самото начало. Преподавателят, когото Ранджит харесваше по-малко и от дисциплината му, се казваше д-р Мендис. Ранджит тъкмо си тръгваше, когато Мендис застана на прага, стиснал тефтера с черна подвързия, в който вписваше оценките.

— Тъкмо преглеждах оценките от миналата седмица — каза той на Ранджит. — Твоите са незадоволителни.

Това не беше изненада за младежа.

— Съжалявам, сър — промърмори разсеяно той, зареял поглед след колегите си, които вече напускаха стаята. — Ще се постарая повече — добави, готов да ги настигне.

Но д-р Мендис не беше приключил с него.

— Ако си спомняш — каза той, — в началото на семестъра обясних как се изчислява крайната ви оценка. В нея влизат изпитът в средата на семестъра, тестовете, които ви давам от време на време, присъствието в час и участието в дискусиите, както и крайният изпит, в съотношение двайсет и пет процента, двайсет процента, двайсет и пет процента и трийсет процента. Редно е да те информирам, че макар да си се справил сравнително добре на средносрочния изпит, представянето ти в час и резултатите от тестовете са толкова под приемливия стандарт, че ще трябва да изкараш минимум осемдесет процента на крайния изпит, за да получиш тройка за курса. Откровено казано, смятам, че това не ти е по силите. — Плъзна поглед по оценките в тефтера си, после кимна и го затвори. — Затова ти предлагам да заявиш в администрацията, че ще повториш курса, за да не се явяваш на изпит сега. — Вдигна ръка сякаш да предотврати възраженията на Ранджит, каквито той изобщо не смяташе да повдига. — Давам си сметка, разбира се, че това може да ти създаде проблеми в бъдеще. Но все пак е по-добре, отколкото да те скъсам, нали?

Така беше, призна с неохота Ранджит — но не на глас, защото не искаше да направи кефа на д-р Мендис. Когато най-после се измъкна от стаята, колегите му се бяха изнесли нанякъде и в коридора беше останало само едно бюргерско момиче, симпатично и няколко години по-голямо от него. Ранджит знаеше, че са заедно в курса по социология, но нищо повече — просто поредната подробност от обзавеждането на учебната зала. Не беше имал много вземане-даване с бюргери през живота си — с това име се обозначаваше малката част от населението на Шри Ланка, произхождащо от старите европейски колонизатори. Още по-малко си беше имал вземане-даване с женската му половина.

Тази конкретна бюргерка говореше по мобилния си телефон, но когато Ранджит я наближи, затвори апаратчето.

— Господин Субраманиан? — заговори го тя.

Ранджит спря, макар да не беше в настроение за празни приказки.

— Да? — излая той.

Момичето, изглежда, не се засегна от грубия му тон.

— Казвам се Мира де Сойза. Чух какво ви каза д-р Мендис. Наистина ли ще повторите курса, както предложи той?

Тази фуста вече наистина го дразнеше.

— Не, надявам се — отвърна грубо. — Защо да го правя?

— Не би и трябвало, уверявам ви. Нужна ви е само малко помощ в подготовката. Може и да не сте забелязали, но аз получавам само шестици. Бих могла да ви помогна, ако искате.

Това беше последното нещо, което Ранджит очакваше да чуе, и то моментално разбуди подозрителността му.

— И защо ще правите такова нещо? — попита той.

Каквато и да беше истината по въпроса — навярно имаше нещо общо с простичкия факт, че той е хубав млад мъж, — нейният отговор гласеше следното:

— Защото мисля, че д-р Мендис не е справедлив към вас. — Но реакцията му, изглежда, я беше разочаровала, обидила дори. Затова следващото бе казано доста по-остро: — Ако не искате помощ, просто кажете. Но трябва да знаете, че онова, което д-р Мендис нарича социология, е обикновено запаметяване на материала от учебниците, и то само онези части, които се отнасят до Шри Ланка. Бих могла да ви обясня всичко навреме за изпита.

За момент Ранджит искрено обмисли предложението й.

— Благодаря — каза той, вече по-меко, — но все ще се оправя някак. — Кимна й, колкото да не изглежда съвсем неблагодарен, после се обърна и си тръгна.

Ала макар да обърна гръб на момичето, той отнесе със себе си казаното от нея.

Имаше смисъл в думите й. Кой беше този Мендис, та да му казва, че няма да се справи достатъчно добре на крайния изпит? Да не би само един даскал синхалезе и една бюргерка да познаваха историята на Шри Ланка? Ранджит знаеше едно място, където съхраняваха необходимото за целта знание и където с радост щяха да го споделят с него.

 

 

Взе социологията. Не с „невъзможните“ според д-р Мендис осемдесет процента на крайния изпит, а с деветдесет и един — неговата оценка беше сред петте най-високи в курса. Какво ще каже д-р Мендис сега?

Ранджит не се съмняваше, че макар да не му говори, баща му никога не би отказал да му помогне. Оказа се прав. Когато се свърза със Сураш по телефона и обясни от какво има нужда, получи отговора, който очакваше.

— Трябва да се консултирам с главния жрец — отвърна предпазливо старият монах. — Обади се пак след час, моля те.

Но Ранджит не се съмняваше какъв ще е отговорът, затова натъпка раницата си с чисто бельо, четка за зъби и всичко друго, което можеше да му потрябва в Тринкомалее. Ето какво му каза Сураш, когато Ранджит се обади отново:

— Да, Ранджит — бяха думите на стария монах. — Тръгвай веднага. Ще ти осигурим всичко, което ти трябва.

Единственият начин да стигне до Тринкомалее беше на стоп с един камион, който миришеше силно на къри от шофьора и на ароматна канелена кора от товара в каросерията. Пристигна в храма доста след полунощ. Баща му отдавна беше заспал, както можеше да се очаква, а дежурният помощник-жрец не предложи да го събуди. Затова пък откликна на всичко, което Ранджит поиска — килия, в която да се настани, семпла, но засищаща храна три пъти на ден и достъп до архивите на храма.

Документите не бяха написани на трошлив пергамент или животинска кожа, както се беше опасявал Ранджит — това все пак беше храмът на баща му, а той винаги беше в крак със съвременните технологии. Когато се събуди на сутринта, Ранджит завари на масата до нара си лаптоп, чрез който имаше достъп до цялата история на Шри Ланка, от времето на племенните веди, първите обитатели на острова, до ден-днешен. Имаше много информация, която преподавателят не беше зачекнал, но Ранджит си беше донесъл учебника — не за да учи по него, а да се ориентира кои части от историята на острова може да прескочи. Разполагаше само с пет дни, после трябваше да се връща в университета. Но пет дни, посветени изцяло на един предмет, бяха предостатъчни за умен и мотивиран млад човек като Ранджит Субраманиан. (А и нямаше повод да се „разпилява“. Край със синдрома ГСШМ.) Научи и доста неща, които не бяха в конспекта за крайния изпит. Научи за огромното съкровище от перли, злато и слонова кост, което португалците бяха отнесли от бащиния му храм, преди да го сринат със земята. Научи за петдесетгодишния период, през който тамилите управлявали целия остров, както и че генералът, който победил тамилите и „освободил“ собствения си народ, все още е на почит сред съвременните синхалезе — дори и в семейството на Гамини очевидно, чийто баща, Дхатусена Бандара, беше кръстен на него.

Когато пикапът на храма го остави пред университета, Ранджит тръгна право към стаята на Гамини. Почука, едва сдържайки усмивката си. Нямаше търпение да му разкаже за всичко това.

Само че Гамини не беше в стаята си.

Когато Ранджит събуди нощния портиер, той му обясни с прозявка, че г-н Бандара си е тръгнал преди два дни. Защо, в семейната къща във Форт ли е отишъл? Не, не. Заминал за Лондон, където щял да продължи образованието си.

Когато се прибра в стаята си, намери писмо от Гамини, но то не съдържаше нищо, което Ранджит вече да не знае. Полетът на Гамини до Лондон бил преместен няколко дни напред. Гамини заминавал. И Ранджит щял да му липсва.

Това не беше единственото разочарование на Ранджит за последните дни. Нормално беше монасите да не събудят баща му онази първа нощ, когато младежът пристигна толкова късно. Не беше толкова нормално, че баща му не дойде да го види нито веднъж през останалите пет дни, докато Ранджит беше в храма.

Беше смешно някак, каза си Ранджит и се обърна да загаси нощната лампа. Баща му така и не му прости близостта с Гамини Бандара. А ето че сега Гамини изобщо не беше близо до него, а на цели девет хиляди километра.

С други думи, Ранджит беше изгубил най-близките си хора. Какво щеше да прави с живота си сега?

 

 

По онова време стана и друго значимо събитие. За него обаче не подозираше нито Ранджит, нито друго човешко същество. То се случи на много светлинни години от Земята, в околностите на една звезда, която земните астрономи познаваха само с числата на асцендента и деклинацията й. Една от гигантските, разширяващи се фотонни полусфери, може би онази от Ениуеток или пък от някоя съветска бомба, най-сетне стигна мястото, където фотонните пулсации предизвикаха важно решение, което вещаеше неприятности за хората от Земята. Пулсациите разтревожиха определени високоразвити разумни същества (или едно такова същество, защото поради естеството им беше трудно да се определи точното название), които (или което, или поне минимална частичка от което) обитаваха вихър от тъмна материя във въпросната част на галактиката.

Тези разумни същества са познати като големите галактици. След като тревогата беше вдигната, големите галактици конструираха ветрило от вероятностни проекции. Резултатът съвпадаше с някои от най-лошите им предчувствия.

Тези големи галактици имаха много планове и цели, повечето от които биха били напълно неразбираеми за човешкия ум. Една от основните им грижи беше запазването на основните физични закони, действащи в галактиката. Човеците също правеха нещо подобно, но основната причина да го правят беше, за да разберат принципа на тези закони. А за големите галактици най-важно беше друго — да направят така, че нищо да не наложи промяна в тези закони. Имаха и други интереси, още по-тайнствени.

Но поне един от принципите им беше съвсем разбираем. Приблизителният превод би звучал долу-горе така: „Защита за безобидните. Карантина за опасните. Унищожение за войнолюбците — след складиране на биологичен материал на сигурно място.“

В това се състоеше проблемът на големите галактици в конкретния случай. Видовете, които разработват оръжие, рано или късно ще се опитат да го изпробват върху други видове, а това беше недопустимо.

Следователно и по единодушно съгласие (друг вид съгласие при тях не съществуваше) големите галактици изпратиха директива до една от най-новите си, но и изключително полезна едновременно с това клиентска раса — девет-ръкокраките. Директивата беше в две части. Първата изискваше подготовката на радиосъобщение за Земята на колкото се може повече от няколко хилядите земни диалекти и езици, излъчващи се в електронна форма, които експертите на девет-ръкокраките да уловят и научат. Посланието трябваше да гласи в общи линии следното: „Престанете веднага“. (Девет-ръкокраките бяха много добри в езиците. Това не беше обичайно за клиентските раси на големите галактици. Те не насърчаваха клиентите си към излишно общуване.)

Втората част на директивата нареждаше на девет-ръкокраките да продължат и дори да увеличат интензивното си наблюдение на Земята.

Беше малко странно (както навярно би си помислил страничният наблюдател), че големите галактици възлагат такава сериозна отговорност на вид, който така или иначе познават отскоро. Но големите галактици вече бяха ползвали услугите им по други въпроси през няколкото хилядолетия след присъединяването им към списъка на клиентските раси и ги бяха преценили като вид, който демонстрира упорство, любопитство и прецизност в изпълнението на поставените задачи. А това бяха все качества, които големите галактици ценяха. Не им хрумна обаче, че девет-ръкокраките могат да имат и други качества, сред които и чувство за хумор.