Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (24)

21.
Меден месец, част втора

Докато Мира и Ранджит пътуваха към Лондон — пътуване точно толкова дълго и уморително, колкото Гамини го беше описал преди години, — светът напредваше по своя си път. Който, разбира се, беше осеян със смърт и разрушения. Бяха предпочели дългия маршрут през Бомбай, така че Ранджит да разгледа набързо града. Но самолетът им закъсня с четиридесет минути, защото се наложи да обикаля над летището, докато му разрешат да кацне. В долината на Кашмир отново имаше артилерийски престрелки. Никой не знаеше какви цели са си набелязали пакистанските партизани в сърцето на Индия, затова младата двойка прекара цялото си време пред телевизора в хотелската стая. Новинарските емисии не предлагаха нищо добро, както можеше да се очаква. Отряди от севернокорейската армия на Любимия водач, която вече не се ограничаваше до набези по границата с Южна Корея, бяха събрали куража да предизвикат страната, която ги хранеше и която беше кажи-речи единственият им истински приятел на света — Народна република Китай. Не беше ясно какво целяха, но така или иначе четири отделни отряда от по десетина-двайсет войници навлязоха в територията на Китай — в пограничните области, където имаше само каменисти възвишения — и си направиха биваци.

Три часа по-късно Мира и Ранджит се качиха на полета си за Лондон и преди самолетът да е завил над пакистанското крайбрежие на път към летище „Хийтроу“ в Англия, сраженията в Кашмир бяха утихнали, а севернокорейските войници направиха кръгом и се върнаха в казармите си — защо изобщо ги бяха напуснали и какво целяха с глупавия си набег така и никой не разбра.

А после — ето ги в Лондон.

Не беше точно разочароващо. Великолепните забележителности на града очароваха Ранджит както бяха очаровали милиони посетители в продължение на стотици години. Всички те — огромната стара катедрала „Сейнт Пол“, лондонският Тауър, Парламентът, Уестминстърското абатство — прочутите забележителности, които всеки турист задължително трябваше да види, както и значителен брой не толкова прочути, но от особен интерес за Ранджит — Лондонския колеж по икономика и един конкретен мезонет близо до улица „Арандъл“, и двете места обитавани от Гамини Бандара по време, когато Ранджит не бе вярвал, че някога ще може да ги види с очите си. Когато Мира го убеди да разгледат Кю Гардънс, Ранджит се влюби от пръв поглед в огромните оранжерии. Всички големи, исторически, прочути сгради в Лондон му харесаха много, почти без изключение. Но никак не му се понравиха откритите пространства помежду им, които трябваше да прекоси, за да стигне до поредната забележителност.

И които, без изключение, през месец ноември бяха ужасно, непоносимо студени.

Такъв смразяващ душата студ Ранджит не познаваше. Е, случвало се бе кожата му да настръхне за кратко от силните ветрове при скалата Свами или когато излиза мокър от прибоя рано сутрин. Но не така! В Лондон беше толкова студено, че оскъдният сняг от предната седмица и дори от по-предната, мръсен и с ледена корица, още стоеше по краищата на местата за паркиране и моравите, защото температурите така и не се бяха повишили достатъчно, за да го стопят.

Все пак магазините в Лондон предлагаха голям избор от дрехи, които да предпазят зиморничавите туристи от студа, донякъде поне. Термобельо, ръкавици и палто с кожена яка помогнаха на Ранджит да понесе уличния студ на английската столица, а Мира се сдоби с първото си палто от норка.

А после се срещнаха със сър Тарик. Именно той от името на Кралското математическо общество беше поканил Ранджит да стане член и да им разкаже повече за своето историческо постижение. (И беше намерил фондация, която да поеме пътните им разноски.) Сър Тарик ал Диуани се оказа пълен възрастен мъж с непокорна коса тип Алберт Айнщайн, с добро сърце и без следа от чуждестранен акцент. („Е — обясни той, когато го попитаха за последното, — аз все пак съм четвърто поколение лондончанин.“) А когато разбра, че Ранджит мръзне през повечето време, той се плесна по челото.

— Ох, по дяволите — възкликна съкрушено. — Грешката е моя. Реших да наблегна на изискаността вместо на удобството. Ще се погрижа да ви преместят.

Преместиха ги в чистак нов, макар и не особено популярен хотел в Южен Кенсингтън. Това учуди Мира, но след разговора си с управителя тя доволно докладва на Ранджит, че сър Тарик е избрал този хотел по две причина. Първо, защото е близо до някои от най-добрите музеи в Лондон и второ, защото тук често отсядали арабски петролни шейхове с многобройните си свити. А това било важно, защото петролните шейхове мразели студа дори повече от Ранджит, не само в стаите си, а и във фоайето, по стълбите и дори в асансьорите. А собствениците на хотела от своя страна ненавиждали мисълта, че богатите им и разточителни арабски гости може да останат недоволни от престоя си при тях.

Макар да не беше разточителен петролен шейх, Ранджит нямаше нищо против да се възползва от резултата на тяхната разточителност. През следващите два месеца настроението му видимо се подобри. Подобри се дотам, че да се възползва от първата причина, поради която сър Тарик беше избрал хотела — близостта му до музеите. Природоисторическият музей (макар в сградата му да имаше постоянно течение) го плени дотолкова, че Ранджит се реши на експедиция през града до самия Британски музей, който се оказа още по-великолепен (макар и с още по-силно течение) и стана повод Ранджит да признае, че все пак е възможно студените страни да имат и някои предимства пред топлите.

Престоят им в Лондон не мина изцяло под знака на туристическите занимания. Лекцията му пред Кралското математическо общество изискваше известна подготовка от негова страна, макар че съдържанието й не се различаваше драстично от онова, което беше казал на пресконференцията в Коломбо. От две списания се обадиха с молба за среща — „Нейчър“, защото първи бяха публикували статията му; и „Ню Сайънтист“, защото (както обещаха) щели да го заведат в най-добрата кръчма от тази страна на Темза. Имаше и няколко пресконференции, които Де Сарам беше уредил от Коломбо. И макар снимките им да се кипреха на всяка будка за вестници, а лицата им да се появяваха от време на време в репортажи по телевизията, Мира го убеди да подложи на драстичен тест термобельото си, като виси с нея пред Бъкингамския дворец и чака смяната на караула. Когато се прибраха в хотела си след изпитанието, Ранджит призна, че наистина се е отървал без измръзвания, както и че фотоапаратите и камерите на туристите са били насочени към караула, а не към тях.

— Значи е вярно — заключи той. — Можем да се разхождаме из Лондон колкото си искаме, без никой да ни обръща внимание. Това място много би ми харесало, стига да го преместеха хиляда километра на юг.

Е, това явно нямаше да стане, така че след поредните няколко часа, посветени на обстойно обличане само за да стигне от хотелското фоайе до таксито и от таксито до друго някое фоайе, Ранджит се предаде и дръпна сър Тарик настрана. После говори по телефона с Де Сарам в Коломбо и докладва с широка усмивка на Мира:

— Заминаваме за Америка. Тяхната асоциация за научен напредък провежда годишната си конференция идния месец и Де Сарам е уредил всичко. О, не сме приключили с Лондон. Съвсем не. Ще се върнем, когато времето се постопли, обещавам.

И се сдобиха с резервации за първа класа (благодарение на поредната щедра фондация) за полета до Ню Йорк в два следобед същия ден.

Качиха се на самолета след искрени и многословни благодарности към сър Тарик и в два и двайсет вече наближаваха източния бряг на Ирландия, оставили Англия зад гърба си.

Ранджит страдаше от гузна съвест.

— Нали не те пресилвам твърде много? Защото… — Смути се и Мира се разсмя. Вдигна чашата си с портокалов сок като за наздравица и го успокои:

— Добре съм. Ще дойдем в Англия, когато е топло, през юни, да речем. Но ти сигурен ли си, че постъпващ правилно с това пътуване до Америка?

Ранджит намаза малко конфитюр от ягоди по кифличката и я пъхна в устата си.

— Естествено — каза той, дъвчейки. — Лично проверих прогнозата за времето. В момента минималните температури в Ню Йорк са девет градуса, а по обяд ще стигнат осемнайсет. Идеално.

Мира остави чашата си. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— О, миличък — изкиска се накрая. — Ти никога не си бил в Америка, нали?

Внезапно разтревожен, Ранджит се обърна да я погледне.

— Какво имаш предвид?

Тя се пресегна и го потупа по ръката.

— Ами, явно не знаеш, че там са доста старомодни в някои отношения. Използват мили вместо километри например. И — дано това не те разстрои твърде много — все още измерват температурата по Фаренхайт, а не по Целзий като останалия свят.