Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (30)

27.
Pax per fidem

Гамини не държа колегите си в неведение. Или поне не повече от тридесет и шест часа, а през това време те — както и останалата част от света — имаха достатъчно неща, които да ангажират вниманието им. Неща не от трудово, а от медийно естество. Обсебени бяха от медиите и техните безкрайни репортажи за навлизащи в страната външни сили, които не срещаха никаква съпротива, а и самите те почти не бяха въоръжени, ако не се броят шоковите палки и звуковите оръжия — чужди войски, навлизащи в доскоро непревзимаемата крепост на Северна Корея под управлението на Любимия водач. Репортажите бяха безкрайни, а още по-безкрайни бяха дискусионните студия, където всякакви коментатори си чешеха езиците с догадки и предположения.

А после, най-накрая, на екраните се появи нещо, което обещаваше да даде някои отговори.

Беше след вечеря. Мира сложи бебето да спи и Ранджит включи за пореден път телевизора. Нададе изненадан вик и я повика.

— Виж — каза той. — Може би най-после ще получим някаква достоверна информация.

На екрана се виждаше японец, застанал зад катедра. Никой не го представи. Мъжът заговори без предисловия.

— Здравейте — поде той. Гласът му издаваше образованост и пълна липса на притеснение пред камерите. — Казвам се Арицуне Меюда и преди време бях посланик на Япония в Обединените нации. Сега заемам длъжност, която вероятно бихте нарекли завеждащ личния състав на онова, което ние наричаме Pax per Fidem. Това е съкратено от Pax in Orbi Terrarum per Fidem, или Световен мир чрез прозрачност. Ние сме отговорни за събитията на Корейския полуостров. Необходимостта от строга секретност породи множество спекулации около тази мисия, както и около това, което я последва. Вече можем да ви дадем някои отговори. Как се стигна до тези събития и какво означават те, ще ви обясни човекът, които ги направи възможни.

Лицето на Меюда изчезна от екрана, заменено от фигурата на висок, загорял от слънцето възрастен мъж. Мира ахна.

— О, Боже — възкликна тя. — Но това е… това е…

Преди да е довършила, Меюда го представи:

— Представям ви генералният секретар на Обединените нации, господин Роонуи Теарии.

Роонуи Теарии прескочи предисловията също като Меюда.

— Най-напред ми позволете — каза той, — да уверя всички вас, че в Корея не е станало нищо нередно или престъпно. Случилото се не беше война за завоевание. Беше наложителна полицейска акция, одобрена с тайно, но единодушно решение на Съвета за сигурност към ООН. За да обясня как се стигна до всичко това, бих искал да изясня един въпрос отпреди няколко години. Мнозина от вас ще си спомнят, че по онова време имаше разгорещени дискусии във връзка с опитите на трите най-силни нации в света — Русия, Китай и Съединените американски щати — да организират конференция на суперсилите с цел да потърсят решение за многото малки войни, които избухваха по целия свят. По мнението на много коментатори случилото се тогава беше нелепо и дори срамно. Всички те бяха заблудени от разпространената версия, че планът се е провалил, защото трите нации не са се разбрали за града, в който да се проведе конференцията. Истината е друга — цялата тази история беше една измама, поднесена на световната общественост по моя молба. Измамата беше необходима, за да прикрие факта, че тримата президенти вече провеждаха строго секретни срещи по един въпрос от неизмерима важност за целия свят. Този въпрос беше как — а също кога и изобщо дали — да се приложи едно ново оръжие, изключително мощно и едновременно с това щадящо човешкия живот, оръжието, което сега всички познаваме под името „Тих гръм“. Причината, довела до това крайно решение, бе, че всяка от трите свръхсили беше научила посредством разузнавателните си агенции, че останалите две са разработили оръжие на същия принцип и бързат да го приведат в бойна готовност. И тримата президенти бяха заобиколени със съветници, които ги убеждаваха, че трябва първи да довършат оръжието и да го използват срещу двамата си противници, разрушавайки икономиките им, и така да се превърнат в единствената суперсила на света. Всеки от тримата президенти отхвърли тази идея, което им прави чест. На тайните си срещи те се споразумяха да предадат „Тих гръм“ на Обединените нации. — Той замълча тържествено за момент. Беше едър и внушителен човек, говореше се, че на младини е бил най-силният мъж на Марупути, миниатюрния остров от Френска Полинезия, където беше роден. После се усмихна. — Направиха го — продължи тържествено той, — и благодарение на това светът ни се размина с един ужасен конфликт с непредвидими резултати.

През цялото време, докато трая речта на генералния секретар, Ранджит и Мира се споглеждаха изумено. Това далеч не беше краят. Имаше още много и забравили за съня, двамата продължиха да гледат и слушат. Слушаха близо час — толкова продължи речта на генералния секретар Теарии, и после няколко пъти по толкова, докато политически коментатори от целия свят тълкуваха и предъвкваха всяка негова дума. А когато най-после отидоха да си легнат, Мира и Ранджит още не бяха проумели докрай смисъла на казаното.

— Значи Теарии е организирал този Pax per Fidem — каза Ранджит, докато си миеше зъбите, — с представители на двайсет различни страни…

— Всичките неутрални — добави Мира откъм леглото, което оправяше за лягане. — И не само неутрални, а островни нации до една, твърде малки, за да са заплаха за когото и да било.

Ранджит изплакна устата си, мислейки трескаво.

— Предвид резултата — отбеляза той, като си бършеше лицето с кърпа, — идеята май не е била толкова лоша, не мислиш ли?

— Има такова нещо — съгласи се Мира. — Пък и Северна Корея открай време беше заплаха за световния мир.

Ранджит погледна отражението си в огледалото.

— Уф — изсумтя накрая. — Ако Гамини ще идва, по-добре да побърза.

 

 

Когато Гамини наистина дойде, той донесе цветя за Мира, гигантска китайска дрънкалка за бебето, бутилка корейско уиски за Ранджит и изобилие от извинения.

— Извинявайте, че се забавих толкова — каза той и целуна Мира по бузата, а Ранджит прегърна силно. — Не исках да ви държа в напрежение, но бях в Пхенян с баща си — искахме да се уверим, че всичко върви както трябва, а после трябваше да прескоча и до Вашингтон. Президентът ни е много ядосан.

Ранджит свъси вежди.

— Сега е ядосан? Какво, не е искал да нападате ли?

— Не, не. Нищо подобно. Работата е там, че близо до границата в един участък с неравен терен е имало американски и южнокорейски отбранителен инвентар, който е заминал със севернокорейския. — Той сви рамене. — Не можеше да се избегне. Онзи наглец Любимия водач беше струпал някои от най-гадните си играчки на самата граница, а не можехме да рискуваме и да пропуснем нещо. Президентът разбира това, но се е намерил някакъв глупак да му гарантира, че никаква американска собственост няма да пострада. А стана така, че смъртоносна техника на стойност четиринайсет милиарда долара предаде Богу дух. Рандж, няма ли да отвориш най-после бутилката?

Ранджит, който зяпаше приятеля си с нескрито изумление, побърза да отвинти капачката, а Мира се разтича за чаши. Докато наливаше от уискито, той попита:

— Това значи ли, че ще си имаш неприятности?

— О, нищо страшно. Ще му мине. А, и докато не съм забравил, даде ми нещо за теб.

Нещото се оказа плик с официалния печат на Белия дом. Когато всички взеха чашите си и Ранджит отпи от своята — при което лицето му се изкриви, — той отвори плика. В писмото пишеше:

„Скъпи г-н Субраманиан,

От името на американския народ ви благодаря за службата. Сега обаче трябва да ви освободя от настоящия ви пост с молба да приемете още по-важна задача, която, боя се, е свързана с още по-голяма секретност.“

— Подписа го собственоръчно, между другото — заяви гордо Гамини. — Не използва печат или нещо подобно. Видях го с очите си.

Ранджит остави недопитата си чаша, която щеше да си остане недопита завинаги, и полюбопитства:

— Гамини, каква част от цялото това представление е под лично твоя режисура?

Приятелят му се засмя.

— Под моя ли? Няма такова нещо. Аз съм момче за поръчки на баща ми, нищо повече. Той ми казва какво да правя и аз го правя. Като онази мобилизация в Непал.

— За която исках да те питам, между другото — вметна Мира, като душеше тактично уискито, без да отпива. — Защо Непал?

— Ами, по две причини. Първо, техните прадядовци са служили в британската армия — наричали ги гурки — и били кажи-речи най-коравите и способни войници на нейно величество. Но най-важното — виж ги как изглеждат. Непалците не приличат нито на американци, нито на китайци, нито на руснаци, нито на някой друг, когото севернокорейците са научени да мразят още от люлката. — Подуши уискито, въздъхна и остави чашата си. — Те са като теб и мен, Рандж — добави той. — Основната причина да бъдем полезни на Pax per Fidem. Е, какво ще кажеш, Рандж? Ще успея ли да мобилизирам и теб тази вечер?

— Първо ни кажи повече подробности — побърза да се намеси Мира, преди съпругът й да е реагирал. — Какво ще искате от Ранджит?

Гамини се ухили.

— Е, не е онова, което бихме ти предложили преди години. Тогава смятах, че можеш да ми помогнеш в работата за баща ми. Но тогава ти не беше известен.

— А сега? — подсказа Мира.

— Ами, ще трябва да го обсъдим — призна Гамини. — Ще работиш за съвета и те вероятно ще искат да говориш от тяхно име на пресконференции, изобщо да пропагандираш идеята за Pax per Fidem на света…

Ранджит изгледа приятеля си с театрално смръщени вежди, макар и не докрай театрално.

— Не трябва ли да знам малко повече за тази история, щом ще я пропагандирам?

Гамини въздъхна.

— Добрият ми стар Ранджит — поклати глава той. — Надявах се, че ще получиш просветление и ще се запишеш веднага, но… понеже ти си си ти, нямаше начин да не попиташ за подробности. Затова съм ти донесъл някои неща за четене.

Бръкна в куфарчето си и извади дебел плик с документи.

— Приеми го като домашна работа, Рандж. Най-добре ще е да прочетете тези неща — и двамата, — да ги обсъдите още тази вечер, а утре ще дойда да ви изведа на закуска и ще поставя големия въпрос.

— И какъв е този въпрос? — попита Ранджит.

— Как какъв, дали ще ни помогнеш да спасим света. Ти какво си мислеше?

 

 

Същата вечер Наташа получи по-малко време за игра от обичайното и нададе няколко писъка, колкото родителите й да разберат, че е забелязала разликата, но след две минути вече спеше и двамата се върнаха към домашното си.

Имаше два комплекта документи. Единият беше нещо като предложение за конституция (така поне предположиха Мира и Ранджит) на страната, която поредица от диктатори бяха назовавали Северна Корея. Мира и Ранджит го изчетоха внимателно, но в по-голямата си част документът се състоеше от процедурни текстове — по подобие на американската конституция, която и двамата бяха изучавали в училище. Е, не съвсем като американската. В този документ се съдържаха няколко параграфа, които не приличаха на ничия конституция. Единият постановяваше, че страната не може да обявява война при никакви обстоятелства — това звучеше повече като японската конституция след Втората световна, която американците им бяха написали. Следващият едва ли го имаше в която и да било конституция — в него се описваха някои доста странни методи за подбор на държавната администрация и всички те бяха свързани с компютри. Трети параграф постановяваше, че всяка институция в страната — не само законодателната и изпълнителната власт на всички нива, а също образованието, научната дейност и дори религиозните институции — трябва да осигури достъп на външни наблюдатели до цялата си дейност без изключение. („Сигурно това е «прозрачността», за която говореше Гамини“ — отбеляза Ранджит.)

Другият документ засягаше по-конкретни неща. Описваше как генералният секретар, в условия на максимална секретност, се е заел да състави двайсетчленния независим съвет, който да управлява Pax per Fidem. Пак там бяха изредени членовете на съвета — от Бахамите, Бруней и Куба до Тонга и Вануату (Шри Ланка беше предпоследна в азбучния списък). Имаше и повече подробности за концепцията на прозрачността. В името на тази „прозрачност“ Pax per Fidem беше натоварен да учреди независим инспекторат, който също да работи на принципа на прозрачността.

— Май точно в този „инспекторат“ ще работиш и ти — предположи Мира, когато угасиха лампите.

Ранджит се прозина.

— Може и така да е, но искам да получа по-ясна представа за бъдещата си работа, преди да дам съгласието си.

 

 

На следващата сутрин Гамини се постара да отговори на всичките им въпроси.

— Говорих с баща си по въпроса с точно колко свобода ще разполагаш. С доста, оказва се. Според него ще можеш да ходиш навсякъде в Pax per Fidem и да се интересуваш от всичко, което правим, без нещата, които се отнасят до „Тих гръм“. Няма да знаеш с колко оръжия разполагаме или какво планираме да правим с тях — до тази информация ще имат достъп единствено членовете на съвета и никой друг. Но всичко останало ще бъде на твое разположение. Ще можеш да присъстваш на повечето съвещания на съвета, ще можеш и да им докладваш за всички евентуални нередности, които си забелязал.

— А ако забележи нещо нередно и го докладва — обади се Мира, — а съветът не направи нищо по въпроса?

— Тогава ще има правото да го изнесе пред световната преса — отвърна без замисляне Гамини. — Това е в основата на идеята за прозрачността. Е, какво ще кажеш? Имаш ли още въпроси, преди да решиш?

— Няколко — спокойно каза Ранджит. — Този съвет. Те се срещат, нали така? За какво си говорят на тези съвещания?

— Ами, предимно обсъждат различни варианти. Не може просто така да смениш управляващия режим на една страна. Първо трябва да си сигурен, че след промяната населението ще запази жизнеспособността си като общество. Научихме това в Германия след 1918-а и в Ирак след 2003-та. И въпросът не е само да се осигури храна на хората, да се възстанови възможно най-бързо електроподаването и да се създаде действаща полиция, която да предотврати мародерството и прочие проблеми. Не, трябва да им се даде шанс да излъчат свое собствено правителство. А и опасностите далеч не свършват със Северна Корея, както знаете. Все още има много дребни конфликти и войнолюбство по целия свят, които съветът държи под око.

— Чакай малко — намеси се Мира. — Да не би да казваш, че смятате да приложите „Тих гръм“ и на други места по света?

Гамини я изгледа с топла усмивка.

— Скъпа Мира — каза той, — как изобщо ти хрумна, че ще спрем със Северна Корея?

А после, видял потресените им физиономии, Гамини се направи на обиден.

— Какво толкова? Нямате ни доверие, така ли?

Отговори му Мира — или по-скоро реагира на думите му, защото онова, което каза, не беше пряк отговор на въпроса му.

— Гамини, чел ли си „1984“? Тази книга е публикувана в Англия някъде в средата на двайсети век и е написана от Джордж Оруел.

Гамини май наистина се засегна този път.

— Чел съм я, естествено. Баща ми е голям почитател на Оруел. Какво, смяташ, че приличаме на Големия брат? Не забравяй, че генералният секретар получи единодушната подкрепа на Съвета за сигурност за всичките ни действия!

— Не това имам предвид, скъпи ми Гамини. Спомних си как Оруел разделя света в книгата си. Има само три сили, защото са покорили всички останали. Океания, зад която Оруел скрива Щатите; Евразия — това е Русия, по онова време Съветският съюз; и Истазия. Китай.

Сега вече Гамини сериозно се подразни.

— Хайде стига, Мира! Не мислиш наистина, че страните, които създадоха Pax per Fidem, ще се опитат да си поделят света, нали?

И този път Мира отговори на въпроса с въпрос:

— Нямам представа какво планира всяка от тях, Гамини. Надявам се, че не е подялба на света. Но ако това планират, кой би могъл да ги спре?

 

И после Гамини си тръгна — все още приятел, много близък приятел, но вече приятел, когото нямаше да виждат често.

— Е — обърна се Ранджит към жена си, — какво ще правим сега? Президентът ме уволни от тукашната ми работа. Аз отказах новата работа, която ми предложи той… и Гамини. — Смръщи замислено чело. — Бащата на Гамини също е искал да я приема — добави. — Едва ли ще му стане много приятно, че съм отказал. Чудя се дали предложението от университета още е в сила.