Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (50)

47.
Раздялата

Когато Ранджит и Мира отидоха да видят Сураш, от последната им среща беше минало доста време — две операции време, както беше свикнал да го пресмята старият монах. Междувременно техният свят — светът на всички земни обитатели — се беше преобразил на два пъти и продължаваше да се променя.

— И въпросът не е само в технологията — каза Ранджит на съпругата си. — Въпросът е в… приятелските отношения. Египтяните се надяваха на някакъв дял от енергията, произвеждана в Катара. А едно-точка-петиците им я предоставиха цялата.

Мира не отговори веднага и Ранджит я стрелна с поглед. Тя се бе загледала във водите на Бенгалския залив и на лицето й се бе появила лека усмивка. Когато усети погледа на мъжа си, Мира се усмихна по-широко и изсумтя:

— Ха.

Ранджит се разсмя и насочи вниманието си обратно към пътя.

— Скъпа моя, ти си пълна с изненади. Нима вече нищо не предизвиква подозрителността ти?

Мира се замисли.

— Едва ли. Но в момента не се сещам за нищо съществено.

— Дори американците?

Тя нацупи устни.

— Дори и те — след като обявиха за общодържавно издирване онзи ужасен тип Бледсо. Мисля, че президентът им ще кротува известно време. Нали си измиха ръцете с Бледсо. Не че той не си го заслужаваше.

Ранджит я слушаше мълчаливо, но мислите му бяха другаде. Всъщност мислеше за нея самата, за Мира, и какъв невероятен късмет е извадил с нея. Дори не чу последния й въпрос.

— Какво?

— Попитах дали според теб ще го преизберат?

Преди да отговори, Ранджит зави по тесния път нагоре по хълма, където ги чакаше Сураш.

— Не. Но дори да го преизберат, едва ли ще има значение. Достатъчно дълго размахва пръчката. Ако го преизберат за още един мандат, ще заложи на моркова.

Мира не отговори, преди Ранджит да е паркирал колата. После сложи ръка върху неговата.

— Знаеш ли какво, Ранджит? Отдавна не съм се чувствала толкова спокойна.

Свободата на стария монах си беше отишла безвъзвратно. Той лежеше на тясно легло с обездвижена лява ръка, така че разноцветните течности да се стичат безпрепятствено по множеството тръбички на изобилието от интравенозни системи, провиснали от банките над главата му към вените на лявата китка.

— Здравейте, скъпи мои — поздрави ги той с неестествения тембър на прикрепения към ларинкса му микрофон. — Благодаря ви, че дойдохте. Трябва да взема решение, Ранджит, а не знам как да постъпя. Ако баща ти беше жив, щях да питам него за съвет, но него го няма, затова се обръщам към теб. Да им позволя ли да ме складират в машина?

Мира затаи дъх.

— Ада е идвала при теб, нали? — попита тя.

Старият монах не можеше да кимне с глава, но успя да наведе леко брадичка.

— Д-р Лаброй беше тук, да — потвърди той. — По моя покана. Медицината изчерпа възможностите си да ми помогне. Болките ми са силни, а без машинариите не бих могъл да дишам. По новините съобщиха, че д-р Лаброй предлага и друга алтернатива. Тя каза, че може да направи за мен онова, на което я научили онези хора от космоса. Било възможно да напусна тялото си и да продължа да живея като компютърна програма. И повече нямало да ме боли. — Помълча за миг, за да е събере сили да продължи. — Но и това си има цена — каза той. — Пътят към спасението чрез добри дела, нашата карма йога, вече няма да е достъпен за мен, струва ми се, но пък жнана йога и бхакти йога — пътят на знанието и пътят на отдаването — още ще бъдат отворени. Само че знаеш ли как ми звучи всичко това на мен?

Ранджит поклати глава.

— Звучи ми като нирвана — прошепна старият монах. — Душата ми ще се освободи от цикъла на вечността.

Ранджит се изкашля.

— Но нали към това се стремят всички? Така казваше татко. Ти не го ли искаш?

— О, искам го, от цялото си сърце! Но не е ли измама? Брахма не можеш го преметна!

Той се отпусна на възглавницата, впил старите си очи в Мира и Ранджит.

Ранджит се намръщи. Мира сложи ръка върху костеливата китка на Сураш и рече успокоително:

— Скъпи Сураш, ние знаем, че ти никога не би направил това или онова, воден от низки мотиви. Достатъчно ще е да постъпиш така, както смяташ за редно. И няма да сбъркаш.

С това разговорът им приключи.

Когато излязоха на слънце, Ранджит си пое дълбоко дъх.

— Не знаех, че Ада е напреднала толкова. Дотам, че да експериментира със запис на човешко същество.

— И аз нямах представа — отвърна Мира. — Когато се чухме за последно, каза, че се готвели да запишат бяла мишка.

Ранджит примижа.

— И ако Сураш греши, ще се прероди точно в това — в бяла мишка.

— Е — каза прагматично Мира, — ако изобщо ще се преражда, сигурна съм, че ще е в нещо хубаво.

Помълча за миг, после се усмихна.

— Хайде да видим докъде са стигнали с нашата къща.

Бащината къща на Ранджит вече променяше облика си според архитектурните и дизайнерски виждания на Мира — една голяма спалня на мястото на две по-малки, три бани (и една допълнителна тоалетна на първия етаж) вместо една. Само че още нищо не беше готово, а от прескачането на купчини плочки, тръби и строителни материали Мира и Ранджит ожадняха. Накрая тя предложи:

— Какво ще кажеш да поплуваме малко?

Идеята беше страхотна и Ранджит я прие без колебание. След двайсет минути вече бяха по бански и на колелата, на път към най-близкия сал при скалата Свами.

Дъното тук пропадаше на дълбочина от стотина и повече метра близо до брега, затова си взеха и водолазната екипировка. Тя включваше последен модел бутилки от въглеродни влакна, които издържаха на налягане от хиляда атмосфери. Не смятаха да слизат толкова надълбоко, но пък дъното беше като денонощно отворена галерия на местните конфликти. Именно тук преди близо четири столетия, когато Тринко бил под властта на португалските завоеватели, първоначалният храм бил разрушен в пристъп на религиозна ярост. (Фактът, че някои от собствените й предци са били сред вандалите, не намаляваше интереса на Мира.) Морското дъно около скалата все още беше обсипано с релефни колони от стария храм.

След като се гмурнаха, Мира и Ранджит поспряха да разгледат един особено красив портик. Ранджит посочи дългата пукнатина, разсичаща едно от лотосовите изображения, и размаха наужким пръст на жена си. В същия миг светлината над тях помръкна внезапно.

Ранджит погледна нагоре през кристалночистата вода и видя гигантски силует да минава над тях.

— Това е китова акула! — извика той по аквафона толкова силно, че гласът му се изкриви и прозвуча като гъгнещите звуци на болния Сураш. — Хайде да идем и да се запознаем с нея!

Мира се ухили и кимна. Двамата с Ранджит и преди бяха срещали тези напълно безобидни същества, които се хранеха с планктон във водите около Тринкомалее. Дълги по десетина метра, те бяха като огромни кораби, съпровождани от своята свита ремори — шейсетинасантиметрови рибки с модифицирана в смукало гръбна перка — някои полепнали към тях, други плуващи около огромната уста на китовата акула с надеждата да докопат остатъци от обяда й.

Ранджит включи компенсатора, въздушният сак започна да се пълни и да го издига бавно към повърхността покрай водещото въже. Очакваше, че Мира ще го последва със същия темп, и се стресна, когато чу гласа й — овладян, но и изтънял от напрежение.

— Нещо не е наред с въздушния ми сак — съобщи тя. — Идвам след минутка.

А после се чу силно съскане и сакът се изду рязко. Повлечена от издигащия се въздушен мях, Мира се стрелна нагоре.

Именно в моменти като този дори най-опитните гмуркачи можеха да изпаднат в паника. Мира направи фаталната грешка — опита се да задържи дъха си.

Когато Ранджит я настигна при сала, вече беше твърде късно. От устата й се стичаше кръв. Прошепнала бе последните си думи, а Ранджит дори не беше сигурен, че ги е чул правилно.

Повтаряше си ги наум, докато стоеше на понтона на медицинския хеликоптер, който беше пристигнал навреме да потвърди онова, което Ранджит вече знаеше.

„Ще се видим в следващия свят“ — беше казала тя. Ранджит се наведе да целуне студеното й чело.

А после се обърна към пилота на хеликоптера:

— Може ли да използвам телефона ви? Трябва незабавно да говоря с д-р Ада Лаброй.