Мейв Харън
Телевизионна афера (9)

9

В апаратната Бил Форд ругаеше телефонистките, задето го бяха свързали с някакво незначително обаждане с жалба по време на директно предаване. В продължение на пет минути трябваше да слуша брътвежите на една идиотка, която забелязала, че Маги Ман произнесла грешно някаква дума, вместо да следи развоя на шоуто. А как се произнася „досадна стара кокошка“? За малко наистина да попита.

— Как върви? — излая той на режисьора на пулта, който спря за миг гневните си викове към някакъв асистент, за да отвърне:

— Чудесно, чудесно.

Така че никой не забеляза измъчения израз на лицето на Али, която напразно чакаше някой да й дойде на помощ.

Али усети как се смразява въпреки ослепителната жар на прожекторите. Седя десет секунди, стиснала ръце и изпаднала в безмълвна паника. Какво да прави, по дяволите? Да се оплаче на Маги очевидно бе невъзможно. Би могла да повика някого и да го накара да предаде на Бил. Ами ако това бе някакъв зловещ тест? Съвсем възможно, въпреки че никой продуцент не би трябвало да подлага новак на такова изпитание. Рискът за шоуто би бил прекалено голям.

Координаторът вече сигнализираше за края на паузата и зазвуча музикалната шапка на „Хелоу“. Али бе убедена, че цял живот ще помни тази мелодия и чувайки я, няма да изпитва вълнение, а страх.

Нямаше никаква друга възможност. Оставаше й да направи само едно. Да импровизира. Помни колко самоуверена изглеждаш в очите на другите хора и бъди такава! Това й бе казала Барбара на курса.

С крайчеца на окото си Али видя самодоволната физиономия на Маги, с която отново приветства зрителите. И изведнъж побесня от гняв. Как смее! Какво право има тя да съсипва шанса за успех на една жена само защото не й допада?

Али се изправи рязко, чак усети как се изпъна гръбнакът й, и вдигна смело брадичка. Ако ще става добра съветничка, не би трябвало да разчита „Бритиш Сайкосекшуъл Джърнъл“ да й казва какво да мисли. Ще трябва да използва здравия си разум.

Докато Маги представяше въображаемото писмо, Али затвори очи и се опита да си представи как би изглеждала тази Сандра. Седемнадесетгодишна и бъдещето бе пред нея. Но какво означаваше това за живущите в Ливърпул, жилищен район № 8? Спомни си разрухата, която цареше там, занемарените сгради, безработните, които бе виждала по късните новини. Сандра не изглеждаше да е академичен тип, какви тогава бяха перспективите й? Бебето би й осигурило държавно жилище, свобода може би от на вид студени и нехайни родители и най-важното — нещо, което да обича. Но би могло да означава и край. Край на мечтите за безгрижен живот, за някаква кариера. На тридесет и пет вече ще изглежда стара.

Али забрави за миг къде се намира и се запита какво би направила самата тя, ако Джейни, или по-лошо — Джес дойде при нея, седне на кухненската маса и каже: „Мамо, аз съм бременна.“

— Здравей, Сандра — Али се опита да си представи, че не гледа в камерата, а в едно нещастно лице, което седи вкъщи, завладяно от страх и нерешителност. — Първо на първо, независимо от това какво ти казват всички, ти си едно смело момиче.

В контролната зала Бил Форд зяпаше Али в пълно недоумение.

— Защо плямпа за юношеска бременност, за Бога? — скочи той и закрачи из помещението. — Трябваше да съветва някаква повлекана, която се мъкне с женени мъже!

— Откъде да знаем? — обърна се към него асистентката с раздразнение, защото не стига, че бе некомпетентен, ами и заради него бе изпуснала репликата на Али. — Ти си продуцентът. Маги това представи.

Режисьорът седеше сразен на крайчеца на стола си.

— Каквото и да е, не го изключвайте — той посочи монитора над камера четири. — Вижте публиката. Мили боже, те плачат! — обърна се към тъпанара на пулта. — Бързо. Пусни няколко кадъра с реакции. Това е просто невероятно.

Бил Форд седна. Не знаеше какво, по дяволите, ставаше. Би трябвало да го следи по сценария си. Ако телефонистката не бе свързала онзи идиотски разговор, така и щеше да направи. Отгърна нужната страница. Ето го. Представяне, точно както го беше написал, на момичето, което се чука с женени мъже.

Отново се взря в монитора. През главата му мина щура, невероятна мисъл. Маги не би го направила. Не би посмяла. Но съзирайки киселата й физиономия, разбра, че бе посмяла. Умишлено бе прочела друго писмо.

За Али остатъкът от шоуто мина като в мъгла. Не би могла да изброи и една от обсъжданите теми. Но бе оцеляла. Въпреки изкушението, не бе занемяла, не бе избягала, не бе изпаднала в истерия, дори не бе се опитала да каже, че това навярно е една ужасна грешка. Бе продължила. И се гордееше поне с това. Оставаше й само да чака Маги да завърши шоуто. След това можеше тихомълком да се измъкне и да забрави цялата галимация. В понеделник ще започне да си търси работа на доброволни начала, както бе предложил Мат.

В този момент, сякаш след цяла вечност, шоуто завърши и започна музикалната тема на „Хелоу“.

Щом приключиха финалните надписи, Бил Форд тръгна през студиото. Приличаше на вулкан, готов да изригне всеки момент. Али се изправи, но се сети, че още е овързана с микрофони и седна отново. Преди да успее да каже каквото и да било, Маги вещо откачи своя и го подаде на звукооператора.

— Знам, знам, скъпи — Маги протегна ръце, за да се защити от приближаващия Бил Форд, — но нека го кажем направо, тя имаше нужда от истинска проверка. Това в крайна сметка е предаване на живо. Трябва да си подготвен за всичко.

Форд спря, смаян от невероятната й наглост.

— Е, ти май наистина я изпита, а?

Но като се обърна към Али, за да я поздрави, се усмихна. Току-що бе осъзнал иронията на ситуацията. Планът на Маги Ман се бе обърнал срещу нея. Без този шок Али навярно щеше да изрецитира няколко банални съвета, които сигурно бе репетирала пред огледалото дни наред. А Маги я бе накарала да бъде спонтанна. И Али се бе справила блестящо. Истината бе, без значение чия съпруга е, че Али Бойд бе истинско откритие.

— Алегра! — Бил се приведе и я целуна. — Ти беше прекрасна!

— Определено — откликна друг глас.

Али смаяно се обърна и видя зад себе си Мат с огромен букет рози в ръце и Джейни и Джес от двете му страни.

— Мамо, ти беше невероятна! Даже забравих, че си ти — Джейни я прегърна и целуна. — Нали не си си помислила, че ще се измъкнем така днес, без да ти кажем нищо?

— Да, помислила го е — поправи я Джес, целувайки другата буза. — Между другото, мамо, не знам дали ти споменах… — усмихна се дяволито на майка си, — … но след като ти ми отвори очите, цикълът ми май малко закъснява…

Джес отскочи извън досега на Али, преди тя да реагира.

— Много неща не знам за вас — каза Али, хващайки Мат за ръка; напрежението се бе стопило, — но ми се прииска едно голямо-голямо питие.

 

 

Този път Али трябваше да изчака само четиридесет и осем часа, за да разбере дали ще получи работата. Стивън Картрайт се обади, за да й каже, че се е представила блестящо в пилотното издание и че мястото било нейно, ако пожелае. Искаха да е в студиото три пъти седмично плюс снимки за кратки филмчета. А цифрата, която спомена като заплащане, направо я остави без дъх. Но сега, когато вече бе одобрена, Али бе връхлетяна от съмнения.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурна дали ще приемеш? — пропищя от ужас Сюзи. Бе дошла у тях веднага щом беше чула новините. — Те ти предлагат твоя собствена рубрика по телевизията, а ти се чудиш дали да я приемеш? Ти си луда. Откачена. Смахната.

Али се засмя, докато преместваше джинсите на Джейни от перилата. Сюзи винаги бе толкова сигурна. За нея в живота имаше само черно и бяло и никакви нюанси.

— Не съм откачила — сгъна старателно джинсите. — Просто се притеснявам какво би означавало това за семейството ми. Джейни завършва сега, а и Джес скоро ще има изпити. Може би не му е сега времето на моя малък бунт. Джес е в пубертета. Неин ред е да държи цялото внимание да е насочено към нея, а не към мен. Май ще трябва да си намеря някаква работа в здравния център или нещо подобно.

— Господи, Али, ти би изчерпала търпението и на Майка Тереза. Всеки би могъл да си намери работа в здравния център. Ти имаш талант. Това не е малък бунт. Ти беше блестяща, по дяволите. Не можеш да откажеш.

Сюзи я последва в стаята на Джейни, където отиде, за да остави панталона. Прекрачвайки прага, тя спря поразена. Стените бяха боядисани в черно и повечето от мебелите ги нямаше. Вокалистът с гарваново черна коса на „Кюър“ цинично им се хилеше от плаката.

— Боже мили, какво е ставало тук? Пожар?

Али се засмя.

— Джейни промени обстановката сама. Станала е привърженик на готиката. Но аз категорично отказах да замени леглото с ковчег.

Сюзи примигна. Последния път, когато бе влизала тук, стаята бе претрупана със снимки на Синди.

Насред бъркотията от сребърни вериги, самоделни комикси и бурканчета със сатанински грим Сюзи съзря томче американска поезия на „Пингуин“. Хвърли се към него и запрелиства страниците.

— Не знаех, че Джейни се интересува от поезия.

— Английски. Матура. Т. С. Елиът.

Сюзи радостно извика, щом откри каквото търсеше.

— Ето! Той е знаел! Разбирал е! Нима искаш животът да те отмине? Това ли искаш? Живот на глътки, премерени с лъжичка? Ти си надарена. Дължиш го на себе си!

— Ами Мат? Той как ще се чувства, като ме няма по цял ден? Той се нуждае от нас за отдушник.

— Аха! — Сюзи поклати всезнаещо глава. — Сега схващам. Тревожиш се да не накърниш крехкото му мъжко его. Не си го и помисляй, Али. Напротив, ще бъде много полезно за него — Сюзи остави книжката върху претрупаното бюро. — Покажи му, че си повече от шофьор на децата. Пък и… — тя прегърна приятелката си с ръка, — ако се безпокоиш за Джейни и Джес, защо не ги попиташ? Тийнейджърите могат да бъдат удивително прозорливи. Може дори и да ти кажат какво мислят в действителност.

Али изпрати Сюзи с още една приятелска прегръдка. Какво би правила без приятелките си? Тя твърде често изпитваше съжаление към мъжете. Те пропускаха толкова много от живота в надпреварата си към върха. Работеха по цял ден, почти не виждаха децата си и най-лошото — нямаха приятелки. Не, перифразирай последното. Те си имаха приятелки, гадните копелета, но нямаха мъже приятели.

Същата вечер Мат прехвърляше вестника в кухнята, а Джес четеше, седнала до него. Джейни приготвяше нещо на плота. Джес никога не сядаше на масата да чете. И определено съвсем никога заедно с Мат. Всъщност семейството се бе събрало заедно за първи път от седмици насам. Али се запита дали те несъзнателно не се сплотяват за нейно добро.

— Радвам се, че всички сте тук — седна до Джес. — Защото искам да поговоря с всички ви.

— Я! — Джес остави книгата. — Семейно събрание? Трябва да е сериозно. Напускаш ни заради друг мъж?

Али разроши косата на дъщеря си. Знаеше, че Джес пита само защото е сигурна в отговора й.

— Ще си променяш пола. Алън ли да ти викаме вече?

Майка й се почуди кое ли е толкова сериозно, та Джеси иска да го обърне на шега.

— Не напускам и няма да си променям пола. Бих искала да обсъдим предложението ми за работа.

— Но аз смятах, че вече си приела. Защо иначе ще се появи този огромен букет цветя от Сенчъри?

— Абе, Джес — поправи я Джейни от печката, — получаваш цветя, преди да извървиш пътя, не знаеш ли?

Али премести поглед от Мат към момичетата.

— Добре, какво мислите? Да приема ли? В такъв случай няма да ме има три дни в седмицата, даже и повече. Бил казва, че ще се наложи и да закъснявам, ако ще снимаме филмов материал. Това ще означава да се прибирате в празна къща.

Запита се дали това въобще би им направило впечатление. Тя бе тази, която все повтаряше, че домът им ги очаква. Не с печено във фурната, но със запалена камина, с топлота и уют. Но за кого това имаше по-голямо значение — за тях или за нея самата?

— Аз мисля — каза Джейни, без да вдига очи от тенджерата, — че трябва да направиш това, което ти желаеш. Досега все си правила всичко заради другите. Сега е твой ред.

— А ти, Джес?

— Аз казвам — направи го. Винаги съм искала да имам работеща майка.

Али я погледна изненадана.

— Всички казват, че с тях по-лесно се излиза на глава. Така че дори можеш да се измъкнеш безнаказано след някое провинение.

— Глупости — натърти Али. — А ти какво мислиш, Мат?

Очите на Мат разсеяно се плъзнаха по страниците на вестника.

— За кое?

— За това дали да приема работата в Сенчъри.

— Ти искаш ли го?

— Така мисля.

— Тогава направи го — протегна ръка на Джейни. — Ние ще се справим, нали, момичета?

Сокс трескаво закима с глава.

— Абсолютно — съгласи се Джес. — Татко може и сам да взима костюмите си от химическото.

— Разбира се, че мога — потвърди Мат. — Какво е „химическото“?

— Не му вярвайте — вметна Джеси от безопасната си позиция до печката. — Той ще накара секретарката си да ги взима, нали, татко?

— Алегра, понятие нямам откъде са си съставили такава погрешна представа за мен — протестира Мат засегнат — като за безпомощен, егоистичен мъжкар, който е неспособен да направи сам каквото и да било.

— Нито пък аз, скъпи — Али не обърна внимание на сподавения кикот зад гърба си. — Нито пък аз.

— Мисля, че има едно нещо — Мат млъкна, сякаш се чудеше дали трябва да продължи.

— Какво е то?

— Не смяташ ли, че хората могат да си помислят, че си получила мястото заради мен?

Сърцето на Али се сви. Беше прав. Хората щяха да си помислят точно това. Но не беше ли крайно време да спре да се тревожи от хорското мнение?

— Ако наистина си го помислят — каза тя, изведнъж уверена повече от всякога, че трябва да опита, — тогава ще трябва просто да ги убедя, че грешат. Нали?

 

 

— Така.

Сутринта преди първата си среща с екипа на „Хелоу“ Али връчи на Мат списък със задачите за деня, изписан с красивия й наклонен почерк.

— Майката на Фиона Уилсън ги кара днес до училището. Четвъртък е, Джес не бива да забравя нотите си за урока по пиано и, о, кажи на Джейни, че в хладилника има пай със спанак и сладки за чая.

— Ти само отиваш на среща — Мат припряно я побутна към вратата. — Един Бог знае какво ще стане, като тръгнеш на работа. Приятно прекарване!

Той видя как таксиметровият шофьор й отвори вратата. Тя навярно си беше помислила, че я бе предупредил за одумките на колегите от ревност. Но Мат наистина бе загрижен. Прекалено добре знаеше колко злобни могат да бъдат хората от телевизията понякога. Можеха да й вгорчат живота.

Но докато й махаше за довиждане, дори и той нямаше представа колко беше прав в предположенията си.

 

 

— Няма нужда да ви представям Али Бойд — Бил Форд се усмихна на двадесетината насядали, които съставляваха екипа на „Хелоу“.

Али се смути от срещата си с толкова народ наведнъж. Някои от тях изглеждаха почти на възрастта на Джейни. Един от младоците мигновено скочи на крака и й предложи стола си. Това напомни на Али за онзи ужасен момент, в който италианците спират да те наричат синьорина. Тъй като вече бе решила, че като се има предвид коя е, ще трябва да работи два пъти по-усърдно, за да я приемат, тя се усмихна, отказа и седна на земята.

Огледа се и откри само една-две познати физиономии. Ники, пълничката асистентка по проучванията, която се бе грижила за нея по време на пилота, Брайън, режисьорът, зложелателната Маги, разбира се, и Мойра, вярното й куче. Останалите не познаваше.

— Добре, първо проучвателите. Те са мърморковците, прощавайте, гръбнакът на екипа. Както без съмнение ще кажат, те вършат истинската работа, докато всички ние се заливаме в „Граучо Клъб“.

— Без мобифона си — отбеляза един от тях.

— Възражение, винаги го нося със себе си — отбеляза Бил, — просто го изключвам. Познаваш Брайън, режисьора ни. Той отговаря за неразборията в студиото — асистентките се позасмяха одобрително. — Предполагам, че си запомнила Маги — направи незабележима пауза, преди да продължи: — Това са двамата продуценти за деня, после идват най-важните хора в стаята — програмните ни секретарки — едната от тях повдигна цинично вежди и Али й се усмихна. Спомняше си как и към нея се бяха отнасяли покровителствено, когато бе в подножието на йерархията. Защо хора като Бил Форд не го проумяваха?

— Мисля, че това са всичките ни момчета и момичета, като включим и останалите, дето не им помня имената.

Откъм пода се чу неодобрително мърморене.

— Да не пропуснах някого? — Бил огледа стаята, после се хвърли от стола си на пода. — Луиз! Как можах да забравя програмния мениджър? Жизненоважна фигура. Луиз подписва разходите и узаконява отчетите. Целувам обувките ти „Гучи“ в израз на покаяние — и за смайване на Али той наистина го направи.

Типовете от телевизията, спомни си тя, се различават от нормалните хора.

След като преодоля първоначалния шок от запознаването си с толкова хора наведнъж, Али се отпусна и започна да се забавлява. Бе забравила, че членовете на екипа са като едно голямо семейство. Тук имаше и подмолни течения, и ежби, като във всяка средностатистическа клетка на обществото, но имаше и въодушевление, връзка, усещане за единение срещу останалия свят, което бе особено силно.

След час и повече обсъждане на плановете за поредицата Бил Форд закри заседанието.

— Така, кой ще дойде за едно бързо?

Ники и Луиз си размениха погледи. Бил бе прочута лепка, известен не само с това, че използваше властта си, за да те вкара в леглото, но още по-лошо — с тъпите си свалки.

— Този тип — бе заявила една от асистентките след нощ без никаква страст — си мисли, че клиторът е нещо, което вирее добре на склон с южно изложение.

— Нека го перифразирам — Бил се ухили. — Кой би желал да се присъедини към мен в бара?

Али си помисли за миг дали да не хване такси, за да се прибере да чете купчината зрителски писма в отговор на обявата на „Хелоу“ във вестника.

— Ти ще дойдеш, нали, Али? — попита Ники, придържайки вратата отворена.

Али реши. Ако откаже, ще изглежда, сякаш страни от тях и не иска да стане част от екипа. От една госпожа Бойд очакваха именно това — да си замине царствено в някоя от служебните лимузини към Съри. Щом искаше да я приемат, трябваше да отиде с тях и да ги почерпи. Пък и щеше да е забавно.

— В кърпа вързано — отвърна. — Особено ако Бил черпи.

Ники изглеждаше доволна. Бяха смятали, че Али ще е надута и капризна, но тя не бе такава.

— Между другото, извинявай заради Бил, нашия надарен продуцент. Той е всеизвестна досада. Дори веднъж предложи на Маги и когато тя отказа, й отвърна, че на нейната възраст би трябвало да се чувства поласкана — Али се изкикоти. Човек наистина би трябвало да е ужасно смел, за да предложи на Маги. Работата за „Хелоу“ със сигурност нямаше да е скучна.

Докато се нижеха през вратата със смях и закачки, телефонът на бюрото на Бил иззвъня. Маги, която за всеобщо облекчение се бе сетила, че има някакъв ангажимент и не може да дойде, го вдигна.

— Алегра — извика тя. — За теб е.

Али не искаше да развали момента, като се лепне за телефона, затова отвърна:

— Благодаря, Маги. Би ли попитала дали мога да се обадя по-късно?

— Разбира се — тя вдигна слушалката отново и след малко затвори със злобна усмивка. — Беше Патси Картрайт, съпругата на големия шеф. Каза да не си правиш труда да й се обаждаш. Просто искала да те поздрави и да каже колко се радва, че те е предложила.

Али благодари и затвори вратата. Много мило от страна на Патси да звънне, но това не би могло да й помогне, особено ако всички научат, че идеята е била нейна.

Много хора се чувстваха по-добре в служебното барче на Сенчъри, отколкото в собствените си домове, навярно защото прекарваха по-голяма част от времето си тук. Помещението беше дълго по протежение на половината сграда, с нисък таван и портал към тераса, с изглед към Милбанк и Темза. Някои казваха, че се виждали дори сградите на Парламента. Али се почуди как ли са ги забелязали, след като повечето киснеха на бара с гръб към прозорците.

— Добре, деца, защо да не поръчам няколко бутилки вино за всички? — освен с похотливостта си, Бил Форд бе прочут и със стиснатостта си.

— Съжалявам, Бил, миличък — Брайън, режисьорът, който бе ограничил хетеросексуалните си изблици до Руислип, не се подвеждаше лесно. — За мен двойно „Малибу“. Нивото на кръвта в алкохолните ми вени значително се е повишило.

Смръщен, Бил се опита да запамети двадесет разнообразни поръчки, докато екипът се настаняваше на терасата. Беше топло за септември и те с наслада попиваха слънчевите лъчи, опитвайки се да забравят, че след няколко седмици влизаше в действие есенната програмна схема и шоуто щеше да се излъчва ежедневно, което означаваше, че започва истинската работа.

— Гадният Стивън Картрайт — простена Брайън над малибуто си — иска да сме в ефир петдесет седмици в годината. Питам се… — отхапа ядно от солената бисквита — … къде отидоха приятните кратки поредици с месечните прекъсвания по Коледа и Великден?

— Не показвай колко си застарял, Брайън — Ники подаде на Али огромна чаша вино. — Те отмряха още по времето на черно-бялата телевизия.

Али слушаше очарована. Обожаваше тези интимни разговори. Изненадващо бе, че Мат работеше в Сенчъри вече петнадесет години, а тя нямаше представа с кого се движи. Освен Бърни, разбира се, когото познаваше още от началото, за нещастие, и често бе пожелавала да не го бе срещала изобщо. Странно бе, като си помислеше, че екипът на Мат навярно приличаше на този. И се случваше така, че той прекарваше по-голямата част от времето си с тях, отколкото с нея. Оглеждайки смеещите се хора, се запита доколко посветеността му на работата бе абсолютно задължителна.

Ненадейно на прага застана Джордж Уейтс, най-известният водещ на новини в Англия. Постоя там за миг с чаша вино в ръка и проблясваща на слънцето сребристосива коса.

— Здравейте, любими! — наведе се към групата на съседната маса, после се прибра вътре, мърморейки: — Господи, какво ужасно време!

Али се изсмя.

— Не обича ли слънцето?

— Махмурлукът му сигурно е по-голям от хотел „Риц“ — прошепна Луиз. — И е напълно оправдан. Палавият Джорджи Сюнгера. Не би следвало да пие преди обедните новини, защото иначе замазва думите и зрителите се обаждат, за да се оплачат. Секретарката казва, че вече не вярват на обяснението с антибиотиците.

— Особено след снощи — вмъкна Ники.

— Какво е направил снощи? — Али бе заинтригувана.

— Попитал асистентката как се произнася Нагорни Карабах и после казал: „Кой, по дяволите, го е грижа?“, без да знае, че са в ефир. Посланикът, ето кой. Обадил се да протестира. След това Джордж слезе тук и изпя три пъти „Брат ми Силвест“ и си съблече дрехите.

Али се облегна назад, задъхвайки се от смях. Обедните новини никога вече нямаше да бъдат същите за нея.

 

 

Мат седна пред древната си пишеща машина в кабинета и се взря в празния лист. Чиста лудост бе все още да я използва. Би могъл да си вземе от тарикатските „Апъл Мак“, но това бе първата му пишеща машина и шумът от тракането на клавишите му доставяше чувство на удовлетворение. Откликваше така добре, когато си в лошо настроение и блъскаш по клавишите. Али все повтаряше, че обича да чува тракането му от горния етаж. Напомняло й за времето на първите им срещи, когато работеха заедно.

Но днес Мат не можеше да се съсредоточи. Беше си взел свободен следобед, за да напише словото си за тази вечер, което бе обещал за откриването на конференцията на големите клечки от Ай Би Ем. Непрекъснато търсеха Мат Бойд за обществени прояви — откриване на супермаркети, публични дарения. Хората знаеха, че всичко ще е наред, ако Мат се навърта наблизо. Винаги беше забавен, дори бе готов да се ръкува с тоя-оня и да си побъбри. Не си прибираше чека припряно и не се измъкваше благоприлично — или понякога в разрез с добрия тон, както правеха повечето звезди. Мат се радваше на срещите си с хората. И въпреки това всеки път, след като приемеше да участва, се питаше защо се бе съгласил. Нямаше нужда от пари. Предполагаше, че е нещо като осигуровка, бели пари за черни дни. Човек е произход като неговия — баща зидар и все около нулата — винаги внимаваше да не се окаже отново лице в лице е бедността. А телевизията бе изменчив бизнес. Беше на върха от десет години, по-дълго от всеки друг, но дали щеше да се задържи още десет?

Изправи се. Не можеше да напише проклетата реч. Въпреки бръмченето на прахосмукачката на госпожа О’Шок долу, беше прекалено тихо. В къщата витаеше някаква пустота, гробна тишина, с която не беше свикнал.

Може би трябваше да си направи кафе.

Спря в подножието на стълбите, за да вдигне втората поща за деня. Наведе се и като се изправи, проумя какво не беше наред.

Али я нямаше.

 

 

Когато Али най-сетне се настани във форд гранадата, която Ники й беше поръчала, и се отправи към къщи, не можеше да повярва, че вече е три и половина. След течния обяд от бяло вино и само пакетче снакс се редуваха пристъпи на замайване и еуфория.

В четири и половина колата изви по алеята пред къщата. За нейна изненада Мат стоеше на прага и я чакаше.

— Виждам, че сме ти липсвали толкова много, че си си строшила краката да се прибереш по-рано.

Али се ухили и се измъкна от колата.

— Ти си пияна — обвини я Мат.

— Знам — призна Али, осъзнавайки, че опитите й да отрече биха били безполезни. — Беше много забавно. Сега вече знам защо работиш часове наред. Прекарваш половината от времето в барчето.

На върха на езика на Мат бе да отрече категорично, но се възпря навреме.

— По дяволите! — той щракна с пръсти. — Тя ме разкри.

— Ела — Али пренебрегна ухиления шофьор. — Това е само началото. Нещата вкъщи ще се попроменят.

Последва малка пауза, преди Мат да отговори.

— Да — разтвори ръце, за да я прегърне. — Вече забелязах. Ще ти направя кафе, за да те отрезви, преди Джес и Джейни да се върнат.

— Звучи чудесно. Защо не го изпием в леглото?

Мат погледна часовника си през смях.

— Защото имаме само шестнадесет минути и половина.

— Виж какво — Али го хвана за ръката и го помъкна към къщата, докато шофьорът обръщаше колата, смеейки се тихичко. — Да зарежем кафето, а?