Мейв Харън
Телевизионна афера (12)

12

Щом отвори очи, Али остана със смътното усещане, че поради някаква причина не очаква с нетърпение днешния ден. И се сети. Бърни Лонг щеше да дойде днес да поеме „Хелоу“. Али мушна глава обратно под завивката и реши, че за нищо на света не й се иска да става. Може би ако остане тук, в топлата тъмнина, ще се окаже, че всичко е било просто илюзия, поредният гаден слух в телевизията, нищо повече.

— Какво чувам, Бърни Лонг щял да бъде новият ти шеф? — Али ясно долови присмеха в гласа на Мат и ядосано се измуши от завивките.

Мат бе в другия край на стаята и за нейно изумление бе седнал на колелото тренажор, което си бе купил преди три години и бе използвал оттогава само като закачалка за дрехи. Това й напомни, че вчера го бе видяла с Белинда. Защо изведнъж се бе загрижил за формата си?

— Недей да бъдеш толкова самодоволен! — избухна Али. — Само защото си се отървал и си се сдобил със скъпоценната си Белинда! Знаеш колко мразя Бърни Лонг!

Мат се опита да не се усмихне, доловил отчаянието в гласа на Али.

— Знам, но той ще се справи блестящо. С този кретен Бил Форд имахте не повече от няколко седмици живот. Ако някой въобще може да изправи „Хелоу“ на крака, то това е Бърни. Ако се задържи в трезво състояние.

Али отново се оттегли под завивките. Боже мили! Въобще не се беше сетила за проблема с пиенето. Мат слезе от тренажора и изчезна. По време на отсъствието му мисълта й се насочи към неочаквания прилив на енергия в него, искрата в сините му очи и изблика на момчешки ентусиазъм, който не бе виждала от старите времена в Мид Уест. Надяваше се радостта от живота да се дължи единствено на новата насока, която бе поело шоуто му.

Одеялото бе дръпнато неочаквано и Мат, напълно облечен и готов за работа, се извиси до леглото, като крепеше внимателно табла е едната си ръка.

— Между другото какъв бе този дълъг обяд с Белинда вчера?

— Какво е това? — засмя се той към нея. — Испанската света инквизиция? Хайде, самосъжалението няма да те доведе доникъде. И то само защото работата в „Хелоу“ се е оказала по-трудна от очакванията ти — той остави таблата и я издърпа от леглото. — Иди там и му покажи. Покажи на Бърни Лонг на какво си способна. Ти беше страхотна в пилотното предаване. И ще бъдеш отново — подаде й чаша чай.

Тя седна на леглото и придърпа пак завивката, като обхвана чашата с чая.

— Мислех да подремна още пет минутки.

Мат поклати глава и я погали по косата.

— Пий и ставай. Ще те закарам до студиото след четвърт час.

— Но днес не съм на работа.

— Напротив. Мари се обади. Секретарката на Бърни. Насрочил е заседание на екипа за тази сутрин.

Али остави чашата си и въпреки протестите на Мат, отново се оттегли под завивките, като се чудеше дали да не подаде оставка още днес и да си спести униженията.

Когато двамата с Мат изкачваха стълбите пред Сенчъри час по-късно, Али имаше чувството, че се катери към ешафода.

— Между впрочем — каза Мат, щом наближиха приемната, — нали не си забравила, че днес пристигат нашите?

Али затвори очи за секунда. Сред всички тези перипетии това напълно й бе изхвръкнало от ума. Само те й липсваха.

 

 

В помещенията на „Шоуто на Мат Бойд“ кипеше трескава работа. Дори и най-безличната машинописка бе завладяна от ентусиазма на Мат и усещането, че правят нещо ново. Без предварителна уговорка почти целият екип бе дошъл по-рано и вместо обичайното шляене в началото на работния ден, клюкарстване около автомата за кафе или мързеливото разгръщане на пресата с крака върху бюрата, се водеха телефонни разговори от сутринта. Проучвателите за първи път наистина преглеждаха огромната купчина от печатни издания, изпратени от рекламните къщи в страната.

Белинда излезе от кабинета си, който до вчера бе собственост на Бърни, облечена с черна вълнена рокля с бяла дантелена яка. Бе с дължина почти до коляното и за първи път в нея нямаше прикрити сексуални намеци. Беше рокля от типа „да се захванем с работа“. Усмихна се на Мат, а искрящите й очи за миг задържаха погледа му. Огледа се, повдигна леко вежди и се засмя, долавяйки също като него благодатното, непознато въодушевление, което бе обхванало целия тридесет членен екип.

 

 

А високо над реката на шестнадесетия етаж, в залата за събрания, атмосферата бе съвсем различна. Малки групички от по трима и по двама очакваха появата на Бърни. Ники, която предъвкваше вече третата си вафла в напразен опит да се ободри, скочи от перваза на прозореца, щом видя Али.

— Виждам, че всички го приемате философски — каза Али.

— Опитвам се да видя положението откъм добрата му страна — Ники й подаде чашка кафе и й посочи с жест Маги, която седеше прегърбена в края на масата. — А някои хора са наистина разтревожени — тя се наведе и зашепна в ухото на Али: — Щом чу новината, хукна да се оплаква на Стивън Картрайт. Поставила ултиматум: Бърни или тя — Ники се ухили.

— Стивън явно отвърнал, че в такъв случай ще се лиши от нея. Тя бързо променила мнението си.

Али никога не бе мислила, че ще усети жал за Маги в сърцето си, но днес тя изглеждаше по-скоро трогателна, отколкото самодоволна, както обикновено.

За миг Али се почуди дали да не й каже някоя добра дума, но после реши, че дори и в поражението Маги не би била склонна да приеме съчувствие. Докато се обръщаше, забеляза как Маги поглежда надолу към забодената върху роклята си крещяща брошка, направена от искрящо синьо и розово фолио и разноцветни кламери, без съмнение скъпо творение на някой пост модернистичен бижутер.

— Хубава брошка — чувствайки, че все пак трябва да каже нещо, Али се усмихна и седна.

Чертите на Маги се смекчиха.

— Благодаря. Синът ми я направи — и тя докосна брошката, сякаш беше талисман, който щеше да й донесе късмет.

Али бе трогната. Значи някъде дълбоко в нея все пак се криеше човешко същество.

Маската на Маги бе паднала за първи път и бе разкрила уплашената жена под нея. Вероятно Маги наистина се притесняваше да не загуби работата си, защото имаше три деца. Ако това станеше, щеше да има много повече общо с почитателките си, отколкото бе предполагала някога. Али почувства, че може би за първи път е пробила нафуканата фасада на Маги и трескаво затърси думи, за да задържи този миг на съпричастие. Но вратата се отвори и Бърни Лонг влезе в залата.

— Здравейте всички — Бърни си взе чаша кафе и седна начело на масата. — Добре, да започваме, а? Защо не ви кажа какво мисля за шоуто и какви са идеите ми за промяна, за да можете вие да ми кажете колко тъпи са те? Става ли?

Един или двама се усмихнаха вяло.

— Да хванем бика за рогата. Смятам, че шоуто е шибан боклук.

— Много благодаря — промърмори Брайън под носа си.

— Мисля, че няма смисъл да си губим времето с увъртания. Декорът е абсолютен кич, графичното оформление сякаш е правено от петгодишно дете, а водещите се държат един към друг така, като че са заразноболни. Може и да не ви харесва истината, но това е положението. Ако не се сработим, Стивън каза, че шоуто ще изхвърчи до Коледа — това не беше съвсем точно, но Бърни обичаше да внася драматизъм.

Възцари се гробна тишина. Али бе благодарна, че не бе посочена като един от главните недостатъци на предаването, но това можеше да дойде по-късно. Бърни сякаш се забавляваше, гадното копеле. Нима в учебниците по мениджмънт не съветваха и да се хвали, освен да се сипят критики? Бърни очевидно не беше прочел нито един.

За миг Али се запита дали действителната задача на Бърни не бе закриването на шоуто, а не неговото преобразяване. Ала реши, че Стивън все пак не бе чак такъв Макиавели.

Бърни заговори отново:

— И тъй, какви са положителните черти на шоуто? — огледа лицата, изпълнени с неприязън. Някои си драскаха, други гледаха ръцете си, трети през прозореца към ослепителната гледка долу. — Е, има едно нещо, което ми идва веднага наум. Когато си затънал толкова дълбоко, единственият път, който ти остава, е нагоре.

Неизвестно защо, никой, освен Бърни не съзря в тази констатация нещо успокоително.

 

 

До шест часа привечер помещенията на „Шоуто на Мат Бойд“ бяха пълни с хора и трескава работа. Вместо да гледат припряно часовника като рефер на футболен мач, почти на всички членове на екипа трябваше да им се напомни, че е време да си тръгват. Сякаш изработваха ново предаване.

Вече бяха получили съгласие за участие от повечето знаменитости за първите две предавания. Единственият важен гост, който още не бе дал отговор, бе Ричи Пейдж и понеже толкова много зависеше от участието му, Белинда лично водеше преговорите.

Проблемът бе, че той се правеше на по-труднодостъпен, отколкото бе очаквала. Оказа се, че е по-лесно да направиш интервю с Мадона, отколкото да се свържеш с агента му за връзките с обществеността.

И все пак, помисли си Белинда, след като се провали за трети път, имаме още време. Обърна се към Мат:

— Ще дойдеш ли да пийнем?

Мат съзнаваше, че днес бе особено важно да не се дели от колектива.

— Почерпи от мое име, става ли? — той й подаде банкнота от двайсет лири. — Ще сляза след минутка.

Посегна към телефона и се обади на Али.

— Е, как беше?

— Съкрушително.

— Хайде де, Бърни обича да преувеличава.

— Ами ако половината екип се хвърли от Челси Бридж?

— Търсен ефект. Сготвила ли си вече?

— Не, бях прекалено заета с потапянето в най-големия джин с тоник в историята.

— Добре, не готви. Помислих си, че ще имаш нужда от ободряване, затова ще донеса нещо.

Али взе твърдо решение да се ободри. И когато Мат пристигна след два часа с огромна чанта от „Жюстин де Бланк“ в ръце и започна да разопакова филетата от краб, омар и пилешко със салати от авокадо и житни зърна, а за завършек ягоди със сметана, въпреки че беше ноември, Али захвърли настрана тревогите си и седна, за да се наслади на деликатесите.

Мат я обичаше, а и утре все пак бе нов ден.

 

 

Щом отзвучаха и последните акорди от финалната музика на „Хелоу“, Бърни Лонг скри лице в дланите си и си помисли, че сякаш не бе минал само час и половина, а цял живот. Но може би вината бе единствено у него. Бе се надявал, че поставянето на бомба под краката на екипа ще ги раздвижи и ще ги накара да измислят нещо ново. А в действителност те се придържаха към старото и сигурното още по-упорито.

Списъкът с недостатъците на шоуто бе безконечен. И на първо място бе Али Бойд.

Бърни видя как тя откача микрофона си и изхвърча от студиото. Очевидно и самата Али знаеше колко отвратително бе представянето й. Може би дори щеше да напусне. Като се замислеше, май това бе най-доброто решение.

Но в този момент, помисли си Бърни, има само едно правилно решение. Щеше да излезе и да се нареже тази вечер. Така поне щеше да избегне признанието пред самия себе си, че поемането на „Хелоу“ бе може би най-голямата грешка в живота му.

Али бе също толкова доволна, колкото Бърни, че след шоуто й се налага да бърза. Мона и Джо — родителите на Мат, щяха да дойдат днес и съпругът й бе отишъл да пазарува „естествени храни“ — това, което те обичаха. Доколкото го познаваше, той щеше да се заплесне по спаружени домати и хляб със зехтин и нямаше да се прибере навреме, за да ги посрещне. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, след тежкия ден в студиото въобще не я блазнеше мисълта за предстоящото общуване със свекървата.

Когато след час пристигна у дома, все още трепереше. И видът на старателно паркираната таратайка на родителите на Мат на алеята, без да има и следа от неговата кола, й дойде твърде много. А й бе обещал, че ще се прибере. Навярно никой не бе посрещнал Джо и Мона и тя знаеше колко засегнати са се почувствали те от този факт.

Отвори вратата и чу гласове откъм кухнята. Остави чантата пред голямото огледало в преддверието и оправи косата си. Безпогрешно различи гласовете на майка си и госпожа О’Шок. Какво, по дяволите, правеше майка й тук? В този миг долови и темата на разговора. Обсъждаха нея. И решението й да започне работа. Тихомълком се промъкна напред и се заслуша.

— Какво е мнението ти за тази телевизионна работа, Мона? — в гласа на майка й звучеше неодобрение. — Именно заради нея тя не е тук да ви посрещне — типично в неин стил, помисли си Али. А защо не обвинява Мат, задето не се е прибрал? Ала майка й не беше приключила. — Не мислиш ли, че синът ти има нужда някой да го очаква в дома му?

Страхотно! Точно това й трябваше. Дискусионен клуб в собствената й кухня, който да разнищва дали пренебрегва съпружеските си задължения. Можеше да си представи какво мисли Мона по въпроса. Мона винаги бе поставяла семейството на първо място и съвсем естествено, същото бе правила и Али като Джоан Кроуфорд в „Скъпа мамичко“^[1].

Е, след днешното си представяне пред камерите нямаше да й се наложи още много да се тревожи. Не след дълго отново щеше да е прикована към мивката.

За нещастие Сокс реши точно в този момент да отбележи завръщането на господарката си с радостен лай и Али бе обречена да остане в неведение относно възгледите на свекърва си.

За да им спести неудобството, Али шумно затрака с вратите, за да възвести влизането си. Те бяха насядали около кухненската маса и пиеха чай. Забеляза, че госпожа О’Шок бе открила скъпите белгийски бисквити, които Али бе скрила от нея, оставяйки английските на видно място, които бяха достатъчни за сутрешния чай на една прислужничка, и сега хапваше любимите на Джес със златиста обвивка.

— Мона. Джо. Радвам се да ви видя — тя ги целуна и двамата, като едва позна Мона без пеньоара на цветя, опънатата коса и пантофите от овча кожа, които свекърва й неизменно носеше в домашна обстановка. — Здрасти, мамо! Не ми каза, че ще идваш.

— И нямаше. Но госпожа О’Шок днес ми се обади, понеже Мат не се бил върнал, за да има кой да посрещне Мона и Джо.

Преди Али да успее да отговори, външната врата се отвори и влезе Мат.

— Мамо! Татко! Здравейте! Как мина пътуването?

Щом пристъпи напред, Мат прегърна майка си и се здрависа с баща си, а Али забеляза как акцентът му, който обикновено само загатваше за родните му места, в тяхно присъствие придоби типичното за западните части на страната провлачване, сякаш за да ги увери, че въпреки успеха и славата си, той си е същият син, когото помнят. Ала Мат винаги бе се гордял е това, че не губи връзката си с обикновените хора. Това бе едно от нещата, които подхранваха популярността му. За разлика от повечето звезди, той никога не забравяше откъде и как е започнал.

Като седнаха да вечерят, Мат пъхна голям залък от пая с месо, който майка му специално бе донесла, и затвори очи в екстаз. Мона засия от удоволствие.

След като се нахраниха, свекърва й решително отказа да се присъедини към сина си, съпруга си и Елизабет в хола и настоя да помогне на Али за зареждането на миялната машина. Али очакваше, че няма да одобри новите придобивки, които спестяват толкова усилия, но Мона се оказа съвсем съвременна и с удоволствие започна да изброява предимствата на течните препарати пред праха.

— Единственият недостатък е — започна Мона, като взе загорелия тиган от ръцете на Али, която въпреки че знаеше как топлината в машината ще спои мръсотията, тъкмо щеше да го сложи вътре с чувство за вина, и решително го постави в мивката да кисне, — че новите препарати убиха разговорите около мивката. Единственият удобен случай да побъбря с майка си беше, когато двете миехме чиниите.

Али се засмя. Досега не бе забелязала този неочакван недостатък на съвременното кухненско оборудване. Но се сети за собственото си детство и разбра, че Мона има право. Винаги бе мразила миенето, но между този, който миеше, и този, който бършеше, се създаваше някакъв ритъм, който наистина подтикваше към споделяне.

Точно в такъв миг на интимност Али бе направила фаталната грешка да сподели с майка си колко харесва приятеля на брат си. Оттогава тя непрекъснато я бе подкачала за това. Али закачи мократа кърпа на облегалката на стола. Темата за миенето на чинии бе неизчерпаема.

— Как ти се вижда работата в телевизията? — попита Мона. Точно от този въпрос се опасяваше Али.

— Бива — енергичната й свекърва не предразполагаше към споделяне дори и по време на миенето на чинии.

— Гледах те онзи ден.

— Така ли? — Али безуспешно се опита да възпре следващия мазохистичен въпрос: — И какво ще кажеш?

— Че Маги Ман май не ти помага особено, нали?

— Така е — Али сложи кафеника на котлона. — Тя смята, че аматьор като мен няма работа в шоуто — Али си пое дъх, защото напрежението от сутринта я връхлетя ненадейно. — И може би е права.

— Глупости! — Али се смая от тона на свекърва си. — Тя е студенокръвна като риба. Отнася се към всички гости като към буца брикет, само дето въглищата май й се виждат по-интересни. Вероятно ти завижда за топлотата, която излъчваш — Али занемя от изненада. Не бе и подозирала, че Мона я смята за топла личност.

— Всъщност… — Али напълни кафеника с вода — … дори и на Мат не съм казала, но смятам да се откажа.

Зачуди се защо, за Бога, споделя точно с Мона. Свекърва й навярно мислеше точно като майка й, че Али трябва да си стои вкъщи. Мона навремето бе спечелила награда за най-чисти кофи за боклук в Бристол. Този тип домакини вече бяха на изчезване.

— Не бива, Али, миличка, не бива — Али се стресна от неочакваната разпаленост на свекърва си. Обикновено Мона бе толкова спокойна, че Али се бе питала дали под колосания й нагръдник изобщо има някакви чувства. — Онзи ден, в който си говорила за бременността на някакво момиче, дъщерята на съседката те гледала и отишла да си купи противозачатъчни благодарение на съвета ти.

За момент Али не бе наясно дали Мона го одобрява или не.

— Ето, виждаш ли, не бива да се отказваш. Ти помагаш на хората. А на тях в днешно време им трябва много помощ.

Али бе завладяна от желание да прегърне Мона и да я разцелува. До този миг тя бе мислила единствено за себе си и за това как се реализира професионално. Но Мона имаше право. Наистина зад това се криеха далеч повече неща.

— Благодаря ти, Мона — тя така стисна свекърва си в прегръдките си, че я остави без дъх. — Не знаеш колко много ми помогна с думите си!

 

 

Следващият ден, в който Али бе в студиото, бе петък и тя откри, че очаква с нетърпение почивните дни и огромната доза увереност, която щеше да й донесе присъствието на Мат.

— Бърни е в добро настроение днес — саркастично отбеляза Елен, гримьорката. — Току-що каза на Маги, че е бездарна крава.

— Може би всичко това е прийом като тези, които използват в училищата по актьорско майсторство — размишляваше на глас Ники, като подаде сценария на Али. — Разбиваш егото на човек, за да го изградиш по-силно.

— Е, първата част така или иначе е в действие — Али отпиваше от кафето си и се опитваше да не трепва, за да може Елен да гримира лицето й.

По-късно, на път през студиото, Али се опита да овладее нервността си, като непрекъснато си повтаряше думите на Мона. Това, което правеше, бе полезно. Мислейки си, че в галерията зад контролната зала няма никой, тя отвори рязко вратата, за да си остави чантата. Видя Бърни Лонг в полумрака. Той седеше, пушеше „Голоаз“ и пиеше кафе от картонена чаша. Като вдигна цигарата към устните си, тя забеляза през наситения дим, че ръцете му треперят. Тогава забеляза и нещо друго. Силна миризма на алкохол. Той не пиеше кафе, а бренди.

Али затвори вратата и тръгна към залата на предаването. Погледна часовника си. Девет и двадесет сутринта. Бърни Лонг имаше сериозни проблеми с пиенето.

 

 

— Някакви новини от лагера на Пейдж? — Мат се завъртя на стола си, за да погледне Белинда.

— Преминаха от „Не, благодаря“ към „Ще си помислим“. И това, след като се издокарах от глава до пети и почерпих този скапан агент с две бутилки „Боли“.

— Е, предполагам, че напредваме — очите на Мат се присвиха от прословутата му усмивка.

И се обърна отново към пишещата машина. Вече бе започнал черновата на сценария за първото шоу и му вървеше идеално. Номерът бе да запази хумора и достатъчно от Бойдовия чар, за да не отчужди заклетите си почитатели и същевременно да вмъкне и предизвикателството на новия материал. Ако успееше да докаже, че хуморът може да върви ръка за ръка и с по-парливи теми, щеше да се е справил със задачата. Убеден бе, че ще успее. Започна да си тананика и постави нов лист в електронната машина. Той му намигаше окуражително с белотата си.

Белинда го загледа за момент. Сякаш работеше със съвсем друг човек, а не с онзи Мат Бойд, когото бе срещнала при първата си поява в студиото. Този Мат Бойд не бе раздразнителен и отегчен, а кипящ от ентусиазъм. Почуди се кога ли бе започнал да я привлича. Когато бяха излезли от кабинета на Стивън Картрайт и бяха отишли да празнуват? Не, преди това. Когато бе превърнал дванадесетте минути с пияния Йон Лийтън в умопомрачителен коз. Обърна се и се захвана да отваря абсолютно ненужни писма, като се питаше какво ли би било да се събудиш, а тези очи да те погледнат от съседната възглавница. Опита се да си припомни какво бяха обсъждали.

— Мислиш ли, че трябва да им се обадя отново днес?

Мат поклати глава.

— По-добре недей. Знаеш как е. Никой не те обича, ако мисли, че ти го обичаш.

— Да — Белинда го погледна студено. — Знам какво точно имаш предвид.

 

 

Днес най-сетне нещата, изглежда, се развиваха по-добре за Али. Бе прочела репликите си без запъване и бе посъветвала зрителка, която не знаела как да се оправя с децата си, които били хем смешни, хем трогателни.

Маги, от друга страна, сякаш бе загубила борческия си дух, но вместо да стане по-човечна, бе станала жалка. Като че ли се бе смалила и прегърбила и Али с изумление видя, че в катранено черната й коса се виждат посивелите корени.

И когато Бърни й се развика пред гост на студиото, че погрешно е провела интервюто, тя дори не започна да спори. Но за Али това бе прекалено. Тя имаше много по-малко от Маги да губи. Скочи на крака, като за първи път не забрави да си свали микрофона.

— Почакай малко, Бърни!

Вече на половината път през студиото, Бърни се обърна.

— От къде на къде си си въобразил, че ти е позволено да разговаряш с нас по този начин? — Али посочи с жест към Маги.

— Защото това келяво шоу ще бъде снето от ефир, ако не вложите малко живец в него — Бърни отново се упъти към изхода. — Въпреки че проклетият Лазар^[2] сигурно е бил по-жив от вас, честно казано.

— Все това повтаряш. Но какво смяташ да направиш по въпроса? — Али стоеше точно пред него, на сантиметри от лицето му. — Би трябвало да ни окуражаваш, а не да ни наритваш. Дай ни някакъв полезен съвет, за Бога! — кипеше от непозната и опияняваща ярост. Барбара, наставничката й по самочувствие, би се гордяла с нея. — Но май предпочиташ да си седиш в бара, нали, вместо да си пилееш силите за губещо предаване?

Тишината в студиото бе пълна. Осветителите бяха спрели да човъркат прожекторите, сценичните работници замръзнаха, отговорникът на етажа се преструваше, че не чува, защото бе със слушалки. Но бе чул прекрасно. Както и всички останали в залата.

Без да каже и дума, Бърни се измъкна навън. Щом вратата се затвори зад гърба му, започнаха ръкоплясканията. Али се загледа в отдалечаващия се гръб на Бърни и разбра, че току-що бе зачукала и последния пирон в ковчега на новата си кариера.