Мейв Харън
Телевизионна афера (17)

17

— Я виж, татко е навсякъде! — Джес вдигна един брой на „Сънди Пост“ със заглавие: „Бойд отвръща на удара!“

И огромна снимка на Мат срещу тази на Ричи Пейдж. „Пост“ също провъзгласяваше с внушителен шрифт: „Мат показва ноктите си!“

Шоуто бе излъчено прекалено късно, за да попадне в съботните издания, и неделните, доволни от перспективата да свият голяма новина под носа на конкурентите си, не си поплюваха.

— Уха, татко! — Джейни бе зарязала обичайния си безразличен тон и звучеше впечатлена. — Не знаех, че можеш да станеш и по-известен!

Али се пресегна и стисна ръката му.

— Здравей, звездице! — нейното облекчение от успешния развой на събитията бе също толкова голямо, колкото и на Мат. — А по-нататък?

— Добър въпрос — ухили се Мат. — Не сме планирали нищо нататък. Оттук насетне започва истинското бачкане.

Щом Али се изправи, за да разчисти масата, Мат също стана.

— Дай, аз ще прибера нещата.

— Двойно уха! — Джес присмехулно ококори очи. — Успехът май ти е размътил мозъка.

Мат я замери с препечена филийка.

— И така — провъзгласи Али, — кой знае какъв ден сме днес?

Те я погледнаха недоумяващо.

— Неделята за коледна подготовка! Кой ще ми помогне за коледния пудинг?

— Мамо — протестира Джес, тръскайки глава, — вече съм почти на шестнадесет. Дори знам, че няма никакъв Дядо Коледа.

Всяка година, откакто бяха пораснали достатъчно, за да държат дървената лъжица, това се беше превърнало в семейна традиция. Али винаги бе обожавала коледните празници, но тази година перспективата за огромното количество работа поохлаждаше ентусиазма й. Обикновено всички им идваха на гости. Родителите на Мат, майка й, дори понякога по-малкият брат на Мат, с когото не бяха в много близки отношения от години. От време на време разбираше защо убийствата и самоубийствата така зачестяваха в сезона на празничните благопожелания.

— Добре — капитулира Джес, — но само ако избера какъв късмет да ми се падне. Не ща проклетата венчална халка. Смятам, че бракът е отживелица.

— Не можеш да избираш — отбеляза Джейни, която вярваше в тези неща. — Иначе няма да е късмет.

— Знам какво да направим — каза Мат, сякаш озарен от внезапно просветление. — Защо не отидем някъде за празниците?

Али остави продуктите, които беше измъкнала за пудинга, чудейки се дали Мат не притежава неподозирани от нея ясновидски способности.

— Къде бихме могли да отидем?

С широка усмивка Мат извади една брошура.

— Остров Ръм. Вчера направих резервации.

— Някъде на Карибите ли е? — попита Джес с надежда.

— Не — Мат поклати глава. — Шотландия. Вътрешните Хебриди^[1].

— О, татко! — Джес докопа една от фурмите, приготвени за пудинга. — Там даже няма да има видеомагазини.

— Точно така — Мат се усмихна блажено. — Точно затова го избрах.

Мат подаде на Али брошурата. Хотел „Мърдо Касъл“. Изглеждаше направо изключително. Като си помислиш само — никакво готвене, никакви гости, обслужван от някой друг в продължение на цели три дни. Истинска благодат. Дари Мат с въздушна целувка и продължи да измерва плодовете, подправките, кафявата захар, хлебните трохи и брендито.

— Така — Али посегна към шкафа, извади голямата дървена лъжица и я сложи в огромната купа. — Ще си го направим за Великден тогава. Кой иска да бърка и да си намисля желание?

Джес и Джейни минаха първи, после подадоха лъжицата на Али. Тя затвори очи. Докато бъркаше, от сместа се надигна чуден аромат на карамфил и канела, аромат, напомнящ по нещо Индия или пък Средните векове. И Али нито за миг не се поколеба какво да си пожелае — да са така щастливи, както в този миг, през целия си живот.

 

 

Мат си тананикаше, докато завиваше към подземния гараж на Сенчъри. Джок от охраната отдаде чест и махна с ръка. Щом Мат излезе от колата си и се упъти към страничния вход, Джок се показа от будката и извика:

— Ти наистина го разби, Мат. Даде му да разбере, че трябва да държи мръсните си лапи далеч от телевизията, а?

Белинда правеше колаж от изрезките от пресата с отзиви за шоуто на таблото за обяви, когато Мат влезе. Щом го видяха, Рой и няколко човека от проучвателния екип избухнаха в спонтанни ръкопляскания.

Мат се ухили и се поклони с иронична тържественост. Май новоизказаното уважение започваше да му допада.

— Хайде — извика Белинда, подканяйки с жест членовете на екипа към кабинета им. — Да видим чия ще е следващата кратуна на дръвника.

Всички се изправиха на крака сред смях и закачки, облекчението след успеха ги бе замаяло. Ала Мат с удоволствие отбеляза и нещо друго — нещо, което до този миг не бе съзирал в екипа: целеустременост и въодушевление. Точно това усещаше и самият той.

Когато срещата приключи, Мат го чакаше съобщение, че Стивън желае да го види. Запита се за момент дали това не вещае лоши новини. Щеше ли Пейдж да ги съди в крайна сметка?

Но изражението на Стивън, когато влезе в офиса му, го успокои. Той беше широко усмихнат и юристът на Сенчъри, седнал до него, също се усмихваше.

— Просто исках да ти кажа — подхвана Стивън, измъквайки се иззад огромното си махагоново бюро, — че току-що се обади Алекс Уилямс от Биг Сити. Ричи Пейдж е оттеглил офертата си тази сутрин — стисна ръката на Мат. — Успяхме, Мат!

— И което е още по-добре — добави лаконично адвокатът, — все още не сме получили призовка. Готов съм да се обзаложа, че след като досега няма нищо, той въобще няма да действа по правен път.

Мат седна и качи краката си на дивана на Стивън. Усмивката му беше по-широка от Голдън Гейт Бридж.

 

 

Али се събуди от потракването на чаша за чай от любимия й китайски порцелан, поставена до леглото. Отвори очи и се протегна доволно. Мат й се усмихваше лъчезарно. Обгърна с ръце врата му и го целуна. През последните две седмици, след интервюто с Ричи Пейдж, той беше станал по-щастлив и по-енергичен от всякога. С възхищение загледа как Мат се метна на тренажора е гребла и я заля с фалшивата версия на „Какво да правим с пияния моряк“.

Отпусна се назад и отпи от чая. Затвори очи за момент. След по-малко от две седмици ще пазаруват за Коледа. Имаше хиляди неотложни неща за вършене. Миналата година бе преброила тридесет подаръка, които задължително трябваше да купи. Мат май мислеше, че коледните подаръци се появяваха готови и опаковани направо от „Хародс“, без да осъзнава колко време и блъскане по магазини и бутици бе необходимо за избирането им.

И все пак тази година щеше да е по-различно. Очакваше ги „Мърдо Касъл“.

— Какво ще правим с пияния моряк? — пропя Мат фалшиво и продължи, без да спазва повторенията: — Ла-ла-ла… ще го изхвърлим през борда — Али се разсмя и хвърли възглавница по него. Той загуби равновесие. Преструвайки се на ядосан, скочи от тренажора и тръгна решително към нея, а погледът му не предвещаваше нищо добро.

— О, извинявай! — закикоти се Али и се уви плътно със завивката.

Долу, в кухнята, Джейни, Джес и госпожа О’Шок, която вече се бе захванала с гладенето, ясно чуха писъците на Али и протестите й към гъделичкащия я Мат.

— Родители! — промърмори Джес укорително. — Защо не могат да пораснат?

— В деня, в който това стане — отвърна госпожа О’Шок, посягайки към пулверизатора, — трябва да започнете да се притеснявате.

 

 

По-късно същата сутрин, на път към Сенчъри, в колата на Мат Али пусна радиото. Зазвучаха коледните записи на Фил Спектър и Джон Ленън с неговата „Честита Коледа“ поне за стотен път. Коледните празненства, изглежда, започваха все по-рано всяка година. Али си направи дупчица за гледане в замъгления прозорец. Тесният второкласен път, който ги отвеждаше от тяхната къща към магистралата, беше заскрежен и побелял, въпреки че беше девет и половина, а дърветата сякаш бяха покрити със снежна паяжина. Коледата бе толкова особено време. Дългоочаквана — понякога със страх, понякога с радост от някои и самотна за други.

Тогава й хрумна нещо. Едва щеше да дочака мига, в който щеше да стигне до пишещата си машина, за да го изработи. При Милбанк целуна припряно Мат и бързо скочи в едно такси, за да може да стигне студиото на „Хелоу“, без да губи нито секунда.

— Бърни, защо не направим специално предаване за коледни проблеми? — Али беше толкова развълнувана, че още не бе свалила палтото и шала си. — Можем да поканим специалисти в студиото, за да отговарят на обажданията. Нали разбираш, като се почне от това какво да правим, когато имаме излишък от роднини, или ако сме се изпокарали с всички.

— Страхотна идея! — изписка Ники, която тъкмо минаваше покрай тях с огромна купчина писма за Али в ръце. — Може дори да включим някои закачки. Хората да се обадят и да споделят рецептите си за борба с махмурлука.

— И аз бих могъл да бъда полезен за последното — вмъкна Бърни и прегърна и двете. — Знаеш ли? От това може да излезе нещо, Али. Зарежи приказките за честита и весела Коледа. По-скоро да направим нещо под наслов: „Коледа — сезон на добра воля и напрежение в семейството.“

Можем да направим състезание за семейството, прекарало най-ужасен празник през живота си.

Али се засмя. По своя немногословен маниер Бърни бе огледал мислено идеята й и я беше шлифовал и направил по-добра.

Като седна пред компютъра, за да нахвърли първите груби щрихи, Али се опита да възпре щастливата си усмивка. Не само че новата част с телефонните обаждания бе започнала да й доставя удоволствие, ами вече разработваше и свои собствени идеи!

Следващите няколко дни се изнизаха незабелязано. Двамата с Мат бяха толкова заети, че се виждаха само в леглото. Но това не я тревожеше. От новия устрем в походката му и от нежното му отношение към нея беше уверена, че нещата между тях вървят отлично. Нищо, че прекарваше по-голяма част от времето си с Белинда, вътрешният инстинкт на Али й нашепваше, че няма причини за тревога.

В този миг Ники се покатери на бюрото й, за да закрепи знаме със златни пискюли и надпис: „Весела Коледа!“

— Защо никой не казва истината? — запита Маги Ман, седнала в другия край на стаята с „Дейли Мейл“ в ръце. — Защо не направят знаме с надпис: „Проклета Гадна Коледа!“

Али се засмя. За нейна изненада, вместо да я намрази за успеха й, Маги беше започнала да стопява леда. Може би причината бе в това, че шоуто като цяло вървеше към успех и Маги беше достатъчно мъдра да не си подлива вода.

— Къде ще ходиш за Коледа, Маги? — попита я Али.

— Ще заведа хлапетата при майка ми — Маги докосна брошката, която й беше подарил синът й, и се усмихна. Али разбра, че въпреки всичките си недостатъци Маги обичаше децата си. — А ти?

— Мат ни е запазил места в хотел, който се казва „Мърдо Касъл“ и се намира на един шотландски остров.

— Аха — въпреки сезона за благопожелания и добра воля, Маги не успя да възпре острия си език. — Значи няма да се трепеш да приготвяш вечеря за неблагодарните роднини като повечето от зрителките си.

Али усети пристъп на вина. Типично за Маги — сол в раната.

— Не и тази година — знаеше, че звучи, сякаш се оправдава. — Но това ми е за първи път.

Стана. Време беше да започнат коледното предаване, за което беше хвърлила толкова сили и енергия. За първи път не беше нервна, а по-скоро развълнувана. Както, и очакваха, шоуто бе изключително успешно. Бърни Лонг седеше в апаратната и направо сияеше от удоволствие. Бяха съвършени, особено рубриката с телефонните обаждания за Али. Номераторът едва не блокира от желаещите да споделят със зрителите най-ужасната си Коледа, а рецептите против махмурлук бяха направо умопомрачителни.

Но това, което впечатли Бърни най-много, беше приветливата и остроумна Али, която нито за миг не изпусна положението извън контрол. Дори самият той изпита разочарование, щом шоуто приключи. Като свърши музикалната тема на предаването, всички започнаха да се прегръщат с въодушевени викове. Ала Бърни не помръдна. Току-що му беше хрумнала идея. Нямаше да кара Али да тича, преди да се е научила да ходи, но днес бе прозрял истинските възможности, потенциала, който се криеше в малката рубрика на „Хелоу“. Всички в телевизионните среди търсеха британската Опра Уинфри^[2]. А докато гледаше представянето на Али в днешното издание на „Хелоу“, Бърни бе обзет от въодушевление при мисълта, че може би вече я бяха открили.

 

 

И в „Шоуто на Мат Бойд“ същата вечер имаше вълнения. С невероятно умение Мат се справяше с невъзможната на пръв поглед комбинация от интервюта — един известен комик говореше за коледните празненства в средностатистическото английско семейство, следван от разгромяващо изобличение на някакъв мошеник, заел се с детска благотворителност.

В кабинета си Стивън гледаше шоуто, изумен от увереното представяне и професионализма на Мат.

После тръгнаха финалните надписи. По главата на Мат нежно се сипеше изкуствен сняг. Появи се и огромен хор, който запя: „Веднъж в града на крал Дейвид“.

Дядо Коледа изникна отнякъде и под грима се показа Франк Бруно, боксьорът. Коледа в света на телевизията. Но Мат бе успял да придаде на празника нещо свое — оригиналност и острота.

Въпреки това дори и удоволствието от представянето на Мат не можеше да заличи безпокойството, което бе предизвикало обаждането на един приятел на Стивън, работещ в Сити. Имал ли представа Стивън кой стои зад анонимния купувач, който събира дял след дял на Сенчъри на пазара?

Стивън продължи да гледа екрана, без да го вижда. В подсъзнанието му се таеше мисъл, която не искаше да признае пред себе си. Може би грешеше. Сигурно грешеше. Но едно знаеше с положителност — щеше да прекара абсолютно ужасна Коледа.

 

 

Али почувства облекчение, щом Мат отклони предложението за хеликоптер и решиха да се спрат на по-сложния, но определено по-живописен начин за придвижване. Стигнаха със самолет до Глазгоу и поеха с влака, който криволичеше из най-прекрасните природни пейзажи към Малейг, в Западните Хайлендс. Оттам можеха да прекосят проливите между островите към Ръм с ферибот.

Въпреки това пътуването беше много продължително и пристигнаха на острова по тъмно. Джейни и Джес хленчеха като тригодишни дечица. Щом се настаниха в хотела, веднага си легнаха, без да имат сили дори да вечерят, и Али се запита дали все пак не бяха сбъркали в избора си.

Като се събудиха на следващата сутрин, с изненада установи, че е доста късно. Измъкна се от леглото и изтича към огромния прозорец. Завесите бяха от тъмносин брокат и се наложи да употреби доста усилия, за да ги вдигне, после видя шнура за тази цел. Поклати глава при собствената си глупост. Дръпна го. Жестът бе театрален, а открилата се пред погледа й гледка — така прекрасна, че спря дъха й. Пред очите й се диплеха високи заснежени върхове и се потапяха в морето.

Обърна се към Мат и за първи път осъзна цялата прелест на стаята им. Беше огромна, с два широки прозореца, висок таван и колони около леглото, което също бе обградено от тежки сини завеси. Целият под бе покрит с мъхест килим и разхвърляни по него екзотични кожи, за да освежат ширналото се еднообразие. Към стаята имаше и баня, облицована с мрамор, а ваната беше с месингови крачета във формата на орлови крака.

Ала чарът на стаята не беше само в мебелите. Навсякъде бяха пръснати изискани дреболии, като семейни снимки в позлатени рамки, стари книги, свежа зеленина в керамични гърнета, сребърни тоалетни принадлежности. Сякаш някоя лейди от Двора на крал Едуард беше напуснала стаята малко преди те да се нанесат.

— Мат — тя седна на леглото до него и го целуна. — Това място е невероятно.

Мат отвърна на усмивката й.

— Знам. Хайде да ставаме. Надушвам наденички.

Али се разсмя, защото знаеше какво значение отдава той на обилната закуска, и отгърна кимоното си. Показа се съблазнителна презрамка на бельо.

— Не искаш ли… хм… — тя кимна към леглото.

— Всяко нещо с времето си, момиче — той нежно я загърна отново. — Ще изтърва пушената херинга.

Али се престори, че се цупи разочаровано и отвори вратите на огромния орехов гардероб, за да избере какво да облече.

— Радвам се, че знаеш кое е най-важно за теб.

— Винаги. Първо закуска. После лека разходка из планините. Обилен обяд. След това, преди чая, почивка, тогава можеш да ме нападаш колкото си щеш — усмихна се. — Може би дори ще пропуснем чая. Аперитив, после вечеря.

Али отвори широко очи.

— А като си помисли човек, че това е само Бъдни вечер.

— Не си играй с късмета. Най-вероятно утре няма да мога да се движа — Мат я загледа как се облича в бричове, кашмирен пуловер и намята шал с изрисувани по него седла. — Знаеш ли, не прекалявай — той стана от леглото, приближи се към нея и плъзна ръце надолу по панталона й. — Някой може да си помисли, че умееш да яздиш, като те види така издокарана.

— Умея да яздя! — възкликна Али с негодувание и го плесна през ръцете. — Не забравяй пушената херинга.

— Но, Али… — на устните му играеше дяволита усмивка и тя усети пръстите му да се плъзгат под бикините й. — … Нали точно за това мисля.

Ръка за ръка, бавно се спуснаха по масивното стълбище, като разглеждаха портретите по пътя си и железния орел, който украсяваше междинната площадка.

Докато Мат обясняваше, че замъкът преди е бил ловна хижа на някакъв богат индустриалец и че къщата е запазена така, както си е била по негово време, Али се опита да не мисли за бедните работници в мините, които с труда си са заплащали този разкош.

В трапезарията на другия край на дългата двадесет стъпки махагонова маса седяха Джейни и Джес.

Джес поглаждаше полираната повърхност.

— Не е ли страхотно? Тази маса е била на яхтата им.

— Знаеш ли, мамо, нашата вана има седем различни функции! Сякаш си имаш собствена машина за вълни и сауна наведнъж, а е от времето на Виктория!

— Значи луксът започва да ти допада, а? — Али се усмихна на по-голямата си дъщеря. — Не се ли тревожиш за работниците?

Джейни се усмихна в отговор.

— Предполагам, че са били щастливи и са знаели мястото си.

— Хайде — намигна им Мат, — кой гласува за пушена риба?

Коледата в „Мърдо Касъл“ бе толкова очарователна, че даже Джес си наметна кариран шал за вечерята, който сякаш бе в противоречие с миниатюрната й поличка, и пропусна коледното издание на Топ Тен Спешъл, за да чуе изпълнението на местния хор, чиито коледни напеви отекваха из цялата къща.

Беше почти полунощ, когато двете с Джейни се упътиха, препъвайки се от умора, към леглата си. Али и Мат решиха да извървят стоте метра в мразовитата нощ, за да чуят среднощната служба в малкия параклис на замъка. Простият ритуал събуди спомените на Али от детството, а щом зазвучаха акордите на коледната меса на малкия орган, едва сдържа сълзите си. Това бяха сълзи на щастие и надежда.

Като се върнаха в хотела, измъкна два коледни чорапа от куфара и се промъкна в стаята на дъщерите си. Нищо, че вече бяха големи и отдавна не вярваха в Дядо Коледа, все пак щяха да се разочароват, ако не откриеха подаръци сутринта. Прибирайки се в стаята си, смръщено констатира, че Мат е заспал. Новопридобитото й самочувствие беше разпалило сексуалния й апетит.

Мушна се в огромното легло и се заслуша в коледните камбани.

От другия край на леглото изникна главата на Мат.

— Здравейте, госпожо! — ръката му се плъзна под нощницата й. — Какво ще кажете за един подранил коледен подарък?

На другата сутрин отвориха подаръците си пред огромната камина в стаята на Мат и Али, после отидоха до една малка хижа сред хълмовете. Земята скърцаше и пукаше под стъпките им. Наложи се да спрат за момент, защото пред тях се появи голям елен, повел след себе си стадо сърни. Като се върнаха в замъка, умираха от глад. Госпожа Робертсън, съпругата на управителя, ги посрещна на прага и подаде на всеки чаша горещ пунш. После ги покани вътре и им сервира най-прекрасния коледен обяд, който бяха опитвали някога. Дори вегетарианската версия на Джейни беше толкова вкусна, че тя едва възпря баща си да не й я изяде.

Точно в мига, в който Али си помисли, че не може да сложи и хапка в устата си, се появи огромен поднос с тежък сребърен похлупак. Когато го вдигна, видя, че това е нейният собствен коледен пудинг. Разбра, че Мат навярно тайничко го е пренесъл чак дотук.

— Знаеш ли какво, Мат Бойд? — Али се наведе към него и го целуна, без да обръща внимание на подхилкването на Джейни и Джес. — Обичам те.

Мат повдигна вежди.

— Е, това вече е нещо. Не бих искал да съм пръснал толкова пари за нищо.

Когато напускаха замъка „Мърдо“ на другата сутрин, семейство Робертсън им махаше за довиждане, докато се изгубиха от погледа им. Госпожа Робертсън й беше казала, че това си бил обичай в провинцията да изпратиш с поглед гостите си.

И те им махаха в отговор, докато замъкът се изгуби в далечината. Изпитваха и съжаление, и надежда, че скоро биха могли да дойдат пак. Нито Али, нито Мат подозираха каква бомба ги очаква в Лондон.

 

 

— Господи, Стивън, трябва да има нещо, което можем да направим — Мат разярено кръстосваше кабинета на Стивън Картрайт. Беше започнал да крачи в мига, в който Стивън му съобщи какво става. — Искам да кажа, че не можем да си стоим бездейни и да гледаме как Ричи Пейдж превзема Сенчъри. Не може ли бордът на директорите да направи нещо, за Бога?

— Те се опитват. Но Пейдж е атакувал всички обществени институции, които държат дялове на компанията по време на празниците — Стивън беше блед и уморен и сякаш не беше спал през последните дни. И той ясно съзнаваше, че бъдещето му е поставено на карта, също като на Мат. — Проблемът е в това, че той им е направил такова предложение, което не могат да откажат. Чух се с хората от застрахователната асоциация. Пенсионният им фонд притежава седемнадесет процента от Сенчъри. Казаха ми, че Пейдж предложил тройно повече от действителната им стойност. Не са могли да го отхвърлят. Офертата е била повече от изгодна.

— Но те сигурно не биха искали да продават на човек с репутацията на Пейдж, нали?

Стивън вдигна рамене.

— Очевидно Пейдж ги е уверил, че няма да прави драстични промени в състава и програмната схема на компанията.

— Естествено, че така ще каже. Нали иска да се докопа до проклетата компания. Ти не вярваш на нито една негова дума, нали, Стивън?

Стивън седна и зарови лице в дланите си. Мислеше за огромната си къща, БМВ-тата си, разклатеното си здраве и пенсионната си осигуровка.

 

 

— Как върви кампанията? — Али обгърна врата на Мат с ръце и го целуна по темето, докато той преглеждаше вестниците, за да види дали някъде пише нещо за Пейдж. Откакто се бяха върнали от Шотландия, беше нервен и загрижен. — С положителност „Пост“ или „Нюз“ ще направят нещо. Именно те публикуваха отзиви за интервюто ти с него на първа страница. Би следвало цялата улица^[3] да се сплоти. Може да подемат лозунга:

Спасете нашата телевизия от господин Мръсник.

— Само ти така си мислиш! — Мат захвърли вестниците е отвращение. — На тях въобще не им пука. Едно е да изобличиш Пейдж, да го покажеш със свалени гащи като разпространител и производител на порнография, а съвсем друго да се ангажираш с мнение кой е подходящ за шеф на телевизионна компания. Прекалено много журналисти дават мило и драго да се вмъкнат в телевизията.

— А правителството и телевизионната асоциация? Със сигурност има закони, които не биха, позволили човек като Пейдж да притежава телевизионна компания.

— Пейдж хвърля доста пари в политиката. Освен това… — Мат се усмихна мъченически — … навярно ще решат, че човекът проявява добър предприемачески нюх. Той е известен с ударите си по профсъюзите. Правителството винаги поддържа такива хора.

— Горкият Мат.

— Не горкият Мат — той пое ръката й и я целуна. — Ти също си за окайване. Нали работиш при нас.

Джес вдигна поглед от списанието, което четеше в момента.

— Това означава ли — попита тя с невинен гласец, местейки очи от единия си родител към другия, — че ще дават „Мечокът Фред“ по канала на Сенчъри?

Щом телефонът звънна почти посред нощ, Али предчувстваше, че новините ще са лоши. Мат вдигна слушалката. Беше Стивън.

— Здравей, Мат, извинявай, че звъня толкова късно — гласът му звучеше ужасно, безжизнено. — Опасявам се, че всичко свърши. Председателят на управителния съвет ми се обади преди малко. Подава си оставката. От понеделник Ричи Пейдж е притежателят на най-големия дял в Сенчъри Телевижън.