Мейв Харън
Телевизионна афера (28)

28

Али подскочи.

— Как, за Бога, си влязъл тук? — запита тя рязко, опитвайки се да бъде колкото се може по-гневна.

— С измама — каза той без сянка от смущение. — Добър съм в тия работи. Тази способност ме е измъквала от доста сложни ситуации. Още ли не са ти правили масаж?

— Не — отвърна Али и остави списанието, което носеше, разбирайки, че той нарочно иска да отвлече вниманието й. — Ако исках, щях да помоля да ми направят. А сега ми обясни какво, по дяволите, правиш в стаята ми?

— Успокой се. Затова си тук — да се отпуснеш. Това, което аз ти предлагам, е истински, истински масаж. Даже не е необходимо да се събличаш. Легни сега тук, бъди добро момиче.

Али знаеше, че трябва да откаже. Че веднага, в тази минута, трябва да го изхвърли от стаята си — присъствието му тук бе върхът на нахалството. Но откакто Мат си бе заминал, тя се чувстваше толкова самотна — даже Джейни се бе обърнала срещу нея, — че не можа да устои на предизвикателната нежност в гласа му.

Отпусна се послушно на хавлията, постлана на леглото, пулсът й учестено биеше в слепоочията, с леко помръдване на раменете си отмести хавлията от тях, мъчително усещаща близостта му, но бе завладяна от внезапното желание да забрави всичко и да усети загорялата му кожа по нейната, ръцете му да се плъзнат по тялото й. Все пак имаше граници, до които човек може да устои.

Легнала на леглото, затвори очи, докато Дани втриваше ароматните масла в стегнатите й рамене. Резултатът бе чудодеен. Започна да усеща как цялата болка от изоставянето, от предателството, провала и съжалението някак си се трансформира и се събира в нервните окончания на гърба й, за да бъде изцедена и измъкната оттам от изкусните пръсти на Дани.

Продължи да държи очите си здраво затворени и изцяло се остави на магическото въздействие на тези силни пръсти, галещи гърба й с такова умение, докато сладката болка не я накара да изстене нежно от удоволствие и облекчение.

— Моля всички да се събудят. Магическото шоу на доктор Уайлд бе дотук.

Тя отвори очи и се усмихна почти със съжаление — чудесното усещане свърши.

— Но ти го направи! — каза тя изненадано. — Ти наистина можеш да масажираш.

— Мога много работи, за които и представа нямаш — съвсем лекичко прокара устни по шията й. — Все още.

Тя извърна глава и го погледна през рамо, вперила очи в прочутата му крива усмивка. Дани се наведе и я целуна по гърба. После много нежно я обърна по гръб и бавно започна да развързва хавлията, увита около нея.

— Честно ти казвам, Али Бойд — коленичи до нея и започна бавно, инч по инч, да смъква хавлията надолу, докато накрая тя се плъзна на пода, — никого не съм чакал толкова дълго, колкото теб.

 

 

Ричи Пейдж се отпусна назад в дълбокото си кожено кресло и се усмихна. Разривът в брака на семейство Бойд не бе вписван в схемата, но това само му помогна. Защото имиджът на Мат Бойд пред общественото мнение бе паднал още, след като бе изоставил жена си заради друга жена. Фактът, че пресата бе описала Белинда като безскрупулна кариеристка, също не му навреди. Дори някои от верните членове на екипа от предаването мърмореха срещу това, че Белинда и Мат работят и живеят заедно.

Нещата вървяха чудесно. Пейдж посегна към пощата на бюрото си, отхвърляйки с пренебрежение важни писма, и извади рейтинга на „Шоуто на Мат Бойд“. Беше паднал с още една точка.

Пейдж знаеше, че по коридорите се шушука за новата идея на Мат, която според Бърни Лонг била голяма работа. Но бе твърде късно. Ако това е така, идеята щеше да я доразвие някой друг.

Вече нищо не можеше да го спаси.

 

 

Али се събуди, протегна се с удоволствие и посегна към другата част на леглото. Ръката й напипа празно пространство и тя рязко отвори очи. Дани го нямаше. Само чувството й за самота и това, че се е провалила някъде, я накараха да реагира така стреснато. Сигурно е отишъл да поплува малко.

Две минути по-късно вратата се отвори и Дани се появи с широка усмивка, понесъл още една хавлия. Той я повдигна и отдолу се показаха две бутилки бяло вино и два пакета замразени моркови.

Али избухна в смях.

— Откъде взе всичко това? Нали внасянето на алкохол в помещенията е забранено.

— От кухнята. Това е вино за готвене. Казах на готвача, че ще го интервюирам за следващото шоу.

— И ще го направиш ли?

Дани й намигна.

— Нали следващата седмица няма да има предаване.

— А морковите за какво са?

— Да изстудим виното, разбира се. А ти какво си помисли?

Али отново се засмя. Вече не знаеше дали в това, което правят, имаше капчица разум или не. Знаеше само, че отчаянието у нея бе изчезнало. Дани остави морковите.

— Хайде, измъченото ми лелче. Имам проблем, който трябва да разреша.

— Виждам — отвърна тя, развързвайки колана на халата му. — Голям проблем, нали?

Той протегна ръце към нея.

— Никога не съм получавал оплаквания.

 

 

Карайки към къщи след нощта, прекарана в оздравителния център, Али си даде сметка, че на лицето й е застинало блажено глуповато изражение и че е готова да се разкиска и при най-малкия повод. И двете бяха далеч неподходящи за жена в нейното положение. Паркира колата в двойния гараж, насили лицето си да придобие поне далечно подобие на сериозно изражение, после излезе и извади чантата от багажника.

Джес я чакаше на стъпалата.

— Мамо! Ауу! — Джес грабна чантата от ръцете й и я понесе пред нея. — Сякаш се връщаш от отпуска.

— Голяма работа са това кварцовите лампи — излъга Али. — Къде е Джейни?

Отчаяно се надяваше, че Джейни вече няма да е толкова сърдита и наранена.

— Седнали са отзад и четат „Мидълмарч“^[1] с Адам.

— Това ми звучи добре. А иначе как е — готви ли се?

Тя говореше тихо, защото знаеше, че Джейни мрази да я проверяват.

— Не особено. Непрекъснато говори, че и без това не иска да следва.

Али въздъхна и я прегърна.

— Хайде да отидем да ги видим.

Те се бяха изтегнали на поляната в задния двор и Адам, за голямо учудване на Али, все още бе облечен в кожени дрехи, въпреки чудесното време. Той я видя и се изправи.

— Здравейте, госпожо Бойд. Изглеждате чудесно.

— Здравей, Адам! Наистина беше отморяващо.

Джейни засенчи очи с ръка и огледа майка си.

— Здравей, мамо! Добре ли прекара?

Това бе изречено без усмивка, но откритата враждебност липсваше. Определен напредък.

— Трябва да призная, че наистина изглеждаш прекрасно — каза Джес, наблюдавайки я с любопитство. — Сигурна ли си, че не си срещнала някого във ваната?

Въпреки волята си, Али усети, че се изчервява и се опита да промени темата.

Но малко закъсня. Без да каже нито дума, Джейни скочи и изтича в къщата.

— Да не би да съм казала нещо лошо? — погледна Джес майка си разстроено.

— Разбира се, че не си — каза Адам и се отправи подир Джейни. — Джейни си е Джейни. В момента е малко чувствителна.

 

 

Лежейки в леглото с Дани три дни по-късно, на Али започна да й става ясно колко трудно ще бъде да запазят отношенията си в тайна. Вместо да се срещат на обществени места, тя бе дошла в апартамента му след гласовия запис за последното й шоу и възнамеряваше скоро да си тръгне. Нямаше начин да остане и през нощта заради Джейни и Джес.

— Знаеш ли? — каза Дани, галейки я по гърба. — Ти си първата жена, с която лягам, без да знам телефона й. Ще ми го дадеш ли?

Али се усмихна.

— Разбира се. Но, за Бога, не казвай кой си. Джейни ще се усети.

— Окей — целуна я Дани. — Ще кажа, че съм Кумчо Вълчо, ако искаш.

Али се изкиска.

— Просто кажи, че си от шоуто.

— Знаеш ли, Али… — лицето му изведнъж стана сериозно. — Трябва да решиш какво искаш. Ако продължим да се виждаме, трябва да им кажеш, преди някой друг да им е казал.

Докосна я нежно по бузата.

Тя се сгуши в рамото му смълчана. Изведнъж си помисли, че това се отнася и за него. Кога щеше да й каже, че води преговори с Ричи Пейдж да го сложат на мястото на шоуто на Мат. Трябваше да го направи, преди да е разбрала по някакъв друг начин.

Но колкото и чаровен да беше, Дани си бе страхливец и го знаеше. Не му се искаше да разваля момента. Затова се сгуши и той в нея и след малко и двамата заспаха.

Али скочи, стресната от пълната тъмнина в стаята. Исусе, ами че часът е два! Изхлузи се от леглото и навлече дрехите си. Отправи поглед към заспалото лице на Дани и реши да не го безпокои. После си спомни чувството на изоставеност, когато се събудиш и очакваш да намериш някого в леглото, а него го няма. Разтърси го лекичко.

— Трябва да тръгвам. Оставила съм ти телефона си на нощното шкафче. До скоро виждане.

Той се надигна сънливо на лакът.

— Хей, това ми изглежда като „Събуди се, малка Сузи“, само че пусната обратно. Ти си тази, която се страхува децата й да не разберат, че цяла нощ я няма.

Изпрати й въздушна целувка и изчезна под завивката, благодарен, че не се налага да я кара до дома й.

Али паркира по възможно най-тихия начин, мислейки си, че не е трябвало да застилат алеята с чакъл, а с нещо по-меко. Изгаси фаровете и се отправи на пръсти към къщата. Ако е малко късметлийка, Джейни и Джес ще са заспали отдавна.

В кухнята бе тихо. Проклинаше се заради опънатите нерви и реши да си подгрее чаша горещо мляко. Тъкмо бе поставила съда на котлона и чу вратата да се отваря. Замръзна, мислейки, че е крадец. Трябваше да заключи. В светлината на луната успя да различи най-късата поличка, която някога бе виждала, отчасти, но не съвсем, покрита от черно кожено яке.

— Джейни! — страхът накара гласа й да прозвучи по-остро, отколкото искаше. — Къде, по дяволите, си била? Часът е три!

— У Адам. Той току-що ме изпрати.

Джейни пристъпи към майка си.

— И не е ли малко странно да го чувам от теб? — продължи тя със студен и оскърбителен глас. А никога не бе я чувала да говори така. — Искам да кажа, от чие легло си се измъкнала?

Жестоко наранена от истината, Али вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Звукът отекна остро и звучно в празната кухня и в същия миг млякото изкипя.

Джейни се обърна и хукна разплакана към стаята си.

Али свали млякото от котлона и седна, стиснала главата си в ръце. Никога досега не бе удряла Джейни, дори и като беше дете.

Най-сетне, двайсет минути по-късно, тя се повлече като убита по стълбите. Уморено се търколи в леглото и зарови лице във възглавницата. Трябваше да се справя не само с разбития си брак, пазенето на връзката си в тайна, както и да отпъжда нахалната преса и да работи напрегната работа, но към това се добави и презрението на дъщеря й. Тъкмо се бе унесла в неспокоен сън, телефонът до нея започна да звъни.

Без да отваря очи, Али го напипа, побесняла от яд, сигурна, че това е Дани с някоя от неговите глупави шеги.

Но не беше Дани. Беше майката на Мат, Мона. Никога не я бе чувала да говори по друг начин, освен с олимпийско спокойствие. Но не и тази нощ. Джо бил приет по спешност в болницата в Бристъл и никой не знаел още колко му остава. Явно Мона знаеше за раздялата, но не знаеше къде е Мат. Али я усети как се разкъсва между такта и паниката, питайки я за телефона му.

Знаеше го наизуст. Докато го диктуваше на Мона, съвсем не на място си помисли колко е несправедливо, че в такъв тежък момент до него ще бъде Белинда.

Докато Мона повтаряше номера, Али усети как в гласа й се надига истерия.

— Искаш ли аз да му позвъня вместо теб?

— Али, мила, ще го направиш ли? — прозвуча облекчено гласът на Мона. — Трябва веднага да се връщам при Джо.

— Разбира се — тя се опита да прикрие неохотата, която почувства. — В кое отделение е?

— Клифтън. На втория етаж.

Али каза довиждане и затвори. Изчака секунда и набра номера на Белинда. Отговори тя.

— Да?

Гласът й бе едновременно сърдит и сънлив.

— Може ли да говоря с Мат? Али се обажда.

— Боже всемогъщи! — сърдитата нотка в гласа й надделя. — Знаеш ли колко е часът?

— Да, знам колко е часът. Баща му е в болница.

Обади се Мат с разтревожен глас:

— Али? Какво каза за татко?

— Майка ти току-що се обади и каза, че бил в болницата в Бристъл. Отделение Клифтън. Можеш ли да отидеш?

— О, боже! Какво е станало? — по гласа му разбра, че едва може да говори спокойно.

— Не каза. Беше малко разтревожена — Али се почувства виновна, че не знае повече подробности. — Просто се безпокоеше, че никой не знаел още колко му остава. Искаш ли да дойда с теб?

Мат помълча за секунда.

— По-добре да отида сам. Но ти благодаря за предложението. Ще те държа в течение. Трябва да тръгвам.

— Мат… — Али замълча, търсейки подходящи думи. През последните години отношенията между Мат и баща му бяха охладнели. — Знам, че ти е трудно да отидеш, но той те обича.

— Знам — гласът на Мат омекна. — Просто се надявам да отида навреме, за да му кажа същото.

Заслушана в разговора от другата страна на леглото, Белинда се почувства отхвърлена и ненужна. Та те отново й приличаха на брачна двойка, като ги слушаше как разговарят по телефона! Сърцето й се сви от ревност.

Мат затвори и Белинда малко остана да каже: „А шоуто утре?“, но навреме се усети. Ако се наложи, някой друг щеше да го замести. Вместо това го попита дали не желае да го придружи. Бързо почваше да се учи. Но той поклати глава. По-добре щяло да е, ако е сам.

Мат стана и почна да рови в гардероба за подходящи дрехи. Още не се беше съмнало и въздухът дори вътре в стаята бе студен и влажен. Сърцето му биеше ускорено, докато навличаше чифт дънки. Боже, помогни ми да стигна навреме!

 

 

Застанала пред вратата на майка си, Джейни трепереше в тъмното. Тъкмо се канеше да почука и да се извини за думите си, когато чу, че телефонът звъни. После чу и разговора за дядо си.

Изглежда, всичко в нейния свят се рушеше. Цялата тази сигурност, която й бе изглеждала като дебела бетонна стена, се разпадаше — родителите, които се обичаха, сега баба й и дядо й. Всичко това сега се срутваше в краката й, оставяйки я сама и трепереща в тъмното. После ще ги последва и Адам. Ще я скъсат на изпитите и ще трябва да се прости с университета в Съсекс. Знаеше, че така ще стане. Хукна обратно към стаята си и се пъхна разплакана под завивката.

От другата страна на вратата на Али й се стори, че чува някакъв слаб звук, но го отдаде на въображението си. Помисли си дали да не стане и да провери, но бе дяволски уморена и не би могла да изкара още едно спречкване с Джейни.

Седнала в леглото и заслушана в тъмнината, Али взе решение. Трябваше да спре да се вижда с Дани, докато Джейни не се оправи. Не можеше да рискува тя да разбере за тях. Оставаха само две седмици до изпитите й. Щеше да прояви невероятен егоизъм, ако не почака дотогава. Тя легна отново и разбра, че решението й е правилно.

Ще му обясни, че трябва малко да почакат. Но затваряйки очи, чувството за загуба отново я обхвана. В края на краищата мъж като Дани може и да не иска да я чака.

Освен това имаше още едно нещо, което трябваше да направи. Да отиде и да види Джо. Винаги бе харесвала Джо заради добрите му обноски и ако нещо наистина се случеше с него, тя никога нямаше да си прости, че не му е казала сбогом и това щеше да тежи на съвестта й до края на живота.

 

 

Карайки по пустата магистрала и настигайки само няколко големи камиона, Мат се разсъни окончателно. Нетърпението му да пристигне навреме и да успокои душата си граничеше с отчаяние. Толкова често бе чувал за хора, разделящи се със сърдити реплики и повече никога нямащи случай да се видят — сърдечен удар, катастрофа или нещо от този род. Особено пък за деца и родители, точно като него — отчуждили се е годините, носещи в себе си много неизречени неща и твърде много изречени.

Отби в една бензиностанция да изпие набързо чаша кафе. Спретнатата възрастна жена, метяща пода, му напомни за майка му.

За повече от четиридесет години брачен живот тя се бе превърнала в скала, чиято опора всички търсеха, а най-вече баща му. Чудесна съпруга и майка, нейната надежда бе да даде на децата си неща, каквито самата тя никога не бе имала. И доколкото Мат можеше да прецени, те бяха щастливи. И макар думите „обичам те“ никога да не са били изричани, те бликаха от всяка дума под формата на: „Още чай, момичето ми?“, или се криеха под предлагането един на друг на последното парче от кейка.

Внезапно Мат почувства, че се задушава от емоции и побягна към колата. Само след час щеше да е там.

Спря да зареди малко преди Бристъл и да купи цветя. Жената го позна и му даде най-хубавия букет, обръщайки се към него просто с „Мат“. Харесваше тази откритост в отношенията по западните краища на страната. Никакви лакти в ребрата или заговорнически шепот — просто „добро утро, Мат“. Гласът й носеше мекия изговор на думите, характерен за Бристъл, където поздравът и между мъжете, и между жените, независимо дали са приятели или непознати, бе: „Как е, пиленце?“

Мат се качи в колата. До болницата имаше още десет минути път. Погледна часовника си. Седем и петнайсет. Зачуди се дали ще го пуснат.

Чакалнята бе празна. Това им беше охраната на болниците! Над асансьорите имаше цял ред надписи, показващи разпределението на отделенията. Мат влезе в един от тях.

Когато най-после намери отделението Клифтън, то вече кипеше от оживление. Разнасяха закуската и подменяха бельото. Мат потърси някой да го упъти. Висока и добре сложена сестра от Шри Ланка го забеляза и пристъпи към него.

— Съжалявам, но времето за посещение е от девет часа. Трябва да почакате отвън.

Лицето й обаче комично се промени, когато разбра с кого разговаря.

— Мистър Бойд! — гласът й вече не бе раздразнен, а мек и спокоен. — Не знаех, че сте същият мистър Бойд. Тук всички сме ваши почитатели. Между другото аз съм старшата сестра на отделението. Баща ви е ей там.

Мат с облекчение разбра, че няма да му се налага да преодолява ничия съпротива, за да види баща си. Добро преимущество бе да си известен. Той я последва и изведнъж се почувства неспокоен от това какво ще види.

— Как е той?

Мат заобиколи една количка, отрупана с бъркани яйца и приличащи на гума кренвирши. От миризмата им му се доповръща.

— Какво е станало? — повтори той въпроса си.

— Удар — сестрата се спря и понижи глас: — Още не е дошъл в съзнание, така че не знаем какви са пораженията. Майка ви е при него — тя отново закрачи. — Надяваме се, че скоро ще се съвземе. Може би това, че сте тук, ще му подейства — тя се огледа и Мат за първи път усети, че всички го гледат. — Във всеки случай на останалите действа.

В края на отделението Мат видя малка и крехка фигурка, почти детска, подпряна на възглавницата на високото легло. Очите му бяха затворени и по лицето му нямаше признаци на живот. До леглото седеше Мона, спокойно плетейки, и докато Мат се мъчеше с усилие да потисне сълзите, си спомни как по време на всички детски болести, прекарани от него навремето — магарешка кашлица, грип, настинки, отвореше ли очи, винаги виждаше до леглото майка си с неизменното плетиво в ръце.

Майка му също го видя.

— Мат, скъпи, успя да дойдеш!

Мат я притисна до себе си и сестрата дръпна завесите около леглото и скръбта им.

— Разбира се, че ще дойда, мамо. Как е той?

Лицето на майка му бе отслабнало.

— Още не знаят. Трябва да се събуди.

Мат седна до леглото и хвана баща си за ръката, воден от абсурдната мисъл, че присъствието му ще върне баща му към живот.

— Здравей, тате — каза той и стисна леко ръката му. — Аз съм, Мат.

Нищо не се случи. Чудото не стана. Животът в края на краищата не бе Холивуд даже и за Мат Бойд.

От съседното легло долетя шум от пристъп на кашлица и един свадлив глас поиска уринатор.

Мат се изправи, чувствайки се безпомощен да промени нещо.

— Трябва да го сложат в отделна стая. Ще се погрижа.

— Не, скъпи — майка му го накара да седне. — Ние сме обикновени хора. Вярваме в системата на народното здраве. Баща ти няма да иска да е в отделна стая. Лечението е едно и също. Винаги сме се гордели с това — тя го хвана за ръката. — А и когато се събуди, ще му е по-добре тук. Има какво да гледа. Да сподели с хората кой какви симптоми има. Прикован към леглото в отделна стая, единствената му разтуха ще бъде само телевизорът.

Въпреки ситуацията, Мат се разсмя. Само телевизорът. Това му напомни за неуредиците около собственото му предаване и мрачните перспективи пред него. Майка му бе права. В края на краищата точно това си беше — само телевизор.

Внезапно умората и стресът започнаха да вземат връх и очите му се затвориха.

— Трябва да отидеш и да си легнеш. Скоро никаква промяна не се очаква. Опитах се да се свържа и с Тим.

Тим бе по-малкият брат на Мат, който работеше за „Шел“ и повечето време бе във въздуха, обикаляйки света.

— Опитват се да го намерят — продължи Мона. — Надявам се, че ще дойде навреме.

— Хайде, мамо, не говори така. Татко ще се оправи.

Майка му се усмихна уморено и го потупа по ръката. Мат с копнеж си помисли да отседне в петзвезден хотел, но знаеше, че ще обиди дълбоко майка си.

— Вкъщи има ли свободна стая за мен?

— Разбира се. Оправила съм и леглото — майка му се усмихна. — Просто така, за всеки случай. Мат?

— Да, мамо?

— Съжаляваме за теб и Али.

Прободе го силно чувство на вина. Имаше намерение да дойде и да им обясни всичко лично, а не да им праща краткото писмо, което бе написал преди няколко седмици.

— Не се притеснявай, скъпи. Ще ни разкажеш, когато можеш.

Погледът й неволно се насочи към леглото. Така бе свикнала да са все двамата! По бузата и се плъзна сълза и тя я бръсна леко с пръст.

— Отивай. Ще се върнеш, като се наспиш.

 

 

— Не, Али, не мога да те разбера — лицето на Дани не бе загубило озадачено киселото си изражение, откакто отвори вратата и пусна Али да влезе. — Не мога да разбера защо не искаш да продължим и не мога да разбера защо хукваш след Мат чак до Бристъл.

Али въздъхна и седна на дивана със смешни облегалки. Явно до този момент безоблачният живот на Дани не е бил засенчван от такива сложни въпроси като споделена вярност. Думи като „дълг“ и „семейна отговорност“ не фигурираха в речника му. Както самият той казваше, не бе виждал семейството си от пет години. Семейството според него бе нещо, от което по-добре да се държиш на разстояние.

— Слушай, Дани — тя си даваше сметка, че сигурно говори като майка му, но какво от това, по дяволите! — Аз имам задължения. Не мога просто да им обърна гръб и да се престоря, че те не съществуват. Ако Джейни пропадне на изпитите, това ще е моя грешка. Не мога да рискувам да разбере за нас. И освен това — не хуквам подир Мат. Свекър ми вероятно умира. Искам да си взема сбогом.

Дани я гледаше скептично.

— В такъв случай по-добре тръгвай — той си спомни с раздразнение, че бе сменил чаршафите, когато тя му се обади. — Но не искай от мен да те чакам, като се върнеш.

Али отпи една последна глътка от виното, с което той я бе почерпил. Твърде стара бе за такива работи. Ако беше на осемнайсет, такова поведение би я накарало да се самоубие. Сега то просто звучеше дразнещо.

— Довиждане, Дани.

— Довиждане, Али.

Докато я гледаше как си тръгва, дойде му наум, че може да е за добро. Работата се бе задълбочила твърде много за неговия вкус. И освен това нямаше да му се налага да й казва, че ще измести шоуто на Мат.

 

 

Мат лежеше в тясната пластмасова вана със залепен за нея противоплъзгащ слой, който неприятно го боцкаше по гърба. Банята бе студена и леко миришеше на „Изал“ — препарат, който той не знаеше, че все още се произвежда. Разбра колко много му липсва банята до стаята му с дебелия и мек килим. Само дето вече не бе негова.

Долу телефонът започна да звъни. Мат изскочи от ваната и свали малката груба хавлия от закачалката.

Беше майка му и думите й го накараха да забрави всички дребни несгоди в живота.

— Дойде в съзнание! — гласът й преливаше от радост. — О, Мат, той се събуди и е добре!

— Мамо, но това е чудесно! — вдигна ръка със свит победно юмрук и кърпата падна на пода, но Мат не усети. — Идвам веднага.

Докато половин час по-късно крачеше по коридорите на отделението, пъхнал под мишница брой от „Дейли Мирър“ — любимия вестник на баща му от време оно, и понесъл поне шест пакета с различни плодове, Мат усети, че изпитва радост, но и малко нервност. Отношенията между него и баща му винаги са били трудни. Никога не разговаряха много и успехът на Мат само бе разширил пропастта помежду им.

— Тате — Мат се наведе и го целуна. — Слава богу, добре си.

Джо го потупа по ръката, оглеждайки се смутен. Мона ги погледа малко и реши да ги остави сами. Знаеше, че ако остане, те ще разчитат на нея да поддържа разговора, вместо да се вслушат в гласа на собствените си чувства един към друг.

— Мисля да отида да видя дали са отворили барчето и да ви донеса по чаша чай.

Мат седна, ужасен, че именно той, известният телевизионен водещ, не може да измисли нищо, с което да започне. Неволно се пресегна и хвана баща си за ръката. Докато я държеше в своята, мина му през ума, че всъщност е правил това много рядко. Спомни си грубата и напукана кожа. Животът на баща му бе минал по скелетата с мистрия в ръка. Ръкавиците не бяха практично нещо за един зидар. Но той нито веднъж не се оплака — просто когато понякога ръцете му почваха да кървят, той ги топеше в студена вода и това бе всичко.

Джо сведе поглед към ръката си, здраво стисната от ръката на сина му, и наруши неловката тишина:

— Винаги съм се срамувал от ръцете си — опита се да я измъкне, но Мат не я пусна. — Ръце на зидар. Не съм държал твоите често. Мислех си, че ще ти е неудобно да докосваш моите.

Мат усети, че очите му се насълзяват. През цялото това време се бе питал защо баща му не го докосва. Мислеше го за необщителен и корав човек.

— О, тате! — Мат вдигна ръката на баща си и я целуна, а сълзите потекоха безпрепятствено по лицето му.

Добре че има параван, помисли си той. Каква загуба! Колко време са загубили, когато са могли да проявят малко нежност един към друг.

— Дръж се, момко! — потупа го Джо по ръката. — Още не съм умрял. Оправям се!

Мат погледна баща си в лицето и се усмихна. Вярно. Той можеше да си отиде, без изобщо да им даде възможност да си поговорят така откровено с него. Но не го направи.

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам, сине — воднистосините очи на Джо, откопирани от Мат съвсем точно, се усмихваха. — А сега, за Бога, дай да променим темата.

 

 

— Първа или втора?

Разпознал Али в следващия миг, билетопродавачът на гара Падингтън веднага продупчи първокласен билет. Обикновено не пътуваше първа класа, но откакто бе започнала да се появява в Телетон, някои хора я разпознаваха и бързаха да завържат разговор с нея. Точно сега обаче не й бе до разговори. В първа класа поне нямаше такава опасност.

— Трети перон, след десет минути.

Тя се измъкна от гишето, избягвайки да гледа хората в очите, и се отправи право към влака. Там поне би могла да се скрие зад вестник. Въпреки че с нейния късмет сигурно ще седне до някой сладкодумец, който без задръжки, че разговаря с напълно непознат, щеше да почне да й разправя историята на живота си.

Веднъж седнала във влака, вместо да чете вестника, тя се унесе в сън, мъчейки се да си представи лицето на Мат. Може би Дани бе прав. Трябваше да реши кого предпочита.

 

 

— И така, какви са тия глупости, че вие с Али сте се разделили? — Джо изпи чая си с удоволствие, докато жена му бъбреше със сестрата от Шри Ланка в другия край на коридора. — Получихме писмото ти, а Мона ми показа и една статия в „Сън“. Разбира се, аз не вярвам и на една дума, написана от торите.

Точно от този въпрос Мат се боеше най-много.

— Страхувам се, че е вярно, тате. Живеем разделени. Опитваме се да разберем какво да правим по-нататък.

— Но защо, Мат? Винаги сме си мислели, че сте щастливи.

— Бих искал и аз да знам, тате — въздъхна Мат, съзнавайки колко неубедително звучи това за баща му, от четиридесет години женен за една и съща жена. — Някак си се отчуждихме. Май всичко тръгна наопаки, когато тя започна работа в телевизията. И двамата бяхме толкова заети. Мисля, че съм свикнал да я виждам само у дома.

— Искаш да кажеш, че ти вече не си на първо място в съзнанието й, така ли?

Мат погледна бързо баща си, търсейки признаци на ирония. Но баща му бе сериозен човек. Джо погледна през коридора към жена си.

— Женени сме с майка ти от четиридесет и три години и повечето от тях са щастливи.

— И?

— Само едно нещо не може да ми прости.

Интересът на Мат нарасна. Никога не бе забелязал никакви пукнатини в брака на родителите си.

— Когато ти беше на единайсет години, тя реши да става учителка — Джо изпи последните остатъци от чая и остави чашата на шкафчето до себе си. — Не искаше да бъде просто прислужница в детска градина. Искаше да бъде истинска учителка. Искаше да преподава математика. В гимназията. Но й трябваше по-висока квалификация.

Мат слушаше смаян. Майка му никога не бе споменавала подобно нещо.

— За да я добие обаче, трябваше да учи в специално училище за учители — Джо придърпа изтърканото болнично одеяло.

— Да?

— Аз казах не.

На Мат започна да му става ясно.

— Защото ти вече нямаше да бъдеш на първо място за нея, нали?

Джо извърна поглед, мъчейки се да намери нужните думи.

— Не, не за това. С това бих могъл да свикна.

Мат се усмихна на намека, че той не е могъл.

— Казах не, защото мислех, че тя ще ме остави.

Мат бе поразен от откритието, че всъщност той и баща му не са толкова различни, колкото си бе мислил, те просто говореха за едно и също нещо — несигурността. Нуждата да бъдат в центъра на семейната вселена не защото това ги правеше по-сигурни в себе си, а защото там се чувстваха стабилни. Но на каква цена? Не беше ли изпаднал и той в почти същата ситуация, както баща си — някой непрекъснато да се върти около теб, както и Али му бе казала? Само че, за разлика от баща си, той нямаше доблестта да си го признае.

— И знаеш ли какво? — баща му още не бе свършил. — Това бе единственият облак, засенчил брака ни. Ако утре ме попита, ще й кажа: „Добре, върви, ще се оправим някак, разпери си и ти малко крилцата. Искаме да си до нас, но повече искаме да си щастлива, а не цял живот да имаш чувството, че си пропуснала нещо. Че животът някак си те е подминал.“

И двамата видяха, че Мона бодро крачи към тях, с обикновеното си делово изражение. През всичките тези години той си бе мислил, че тя е щастлива с това, което животът й е отредил, че да бъде винаги около тях е именно онова, което тя иска да прави. Сега се оказа, че и мечтата й е била друга, но никога не бе имала възможност да я осъществи.

— Мат — Джо отново взе ръката му в своята и снижи глас, за да не го чуе Мона. — Не прави същата грешка като мен. Не разбивай брака си само защото не можеш да надвиеш себе си и да позволиш на Али да осъществи мечтите си.

Мат седеше, затворил очи. Баща му бе поставил пръст точно на най-чувствителното място в брачните им отношения.

— Знаеш ли, тате? — каза, отваряйки очи. — Мисля, че мога да те послушам.

Джо се усмихна леко.

— Ще ти е за пръв път.

— За какво си говорите вие двамата? — попита Мона и ги погледна с любов.

— Мъжки приказки — каза Джо рязко.

— О, и това ли е всичко? — Мона се обърна да оправи плодовете в купата и Джо му намигна зад гърба й. — Поне веднъж си поговорете за нещо по-интересно.

 

 

Докато Али слизаше от влака на гара Темпъл Мийдс и хващаше такси, завеждащият отделението уверяваше Мат, че баща му ще бъде изписан след няколко дни. Това бе огромно облекчение.

На неколкостотин ярда от болницата таксито на Али мина покрай магазин за продажба на телевизори и тя зърна лицето на Маги Ман, показвано едновременно на осем екрана. Внезапно й хрумна една идея.

— Бихте ли спрели за момент, моля?

В един от ъглите на витрината тя видя мъничко телевизорче, достатъчно малко, за да го носиш със себе си — чудесно за гледане на телевизия от болнично легло. Точно такова нещо му трябваше на Джо.

Али имаше вяра в Джо. Въпреки че бе спокойна натура, той бе борец. Купувайки телевизорчето, тя изразяваше вярата си в скорошното му оздравяване.

За изненада на Али, продавачът й обясни, че това е не само телевизор, но и видео, нещо като видео-уокмен. Чудесно! Тя си представи гордостта, с която Джо щеше да го показва на съседите си по легло.

 

 

Седнал в колата, Мат си спомни думите на баща си. Не прави същата грешка като мен. И за първи път призна пред себе си колко много са му липсвали домът и семейството му. Изведнъж те му се сториха невероятно ценни — нещо, което не може да бъде заменено. И той взе решение. Ще си отиде вкъщи. Ще се извини на всички — на Джейни, на Джес, а също и на Али. Ще си признае, че грешката е негова. Ще обърне нова страница и ще се превърне в нов човек. Изкара колата от паркинга и подкара към околовръстния път, който щеше да го изведе от града към Съри и към къщи.

Шофьорът на таксито свирна на лекаря, който паркираше обозначения си с тънки ивици „Рейндж Роувър“ толкова егоистично, че никой повече не можеше да доближи до входа на болницата.

— За някои значи може, а? — викна грубо шофьорът.

Миналата седмица тук му бяха сложили прангите, защото бе паркирал на служебния паркинг и бе влязъл само за две минути да му платят. Затова сега бе особено саркастичен.

Спокойно, сякаш мястото бе негово, което до известна степен си беше и вярно, лекарят намести колата, без да му обръща внимание.

Минаха още пет минути, преди Али да стигне до входа на болницата. Тъй като не можа да намери кого да пита за отделението на Джо, тя хукна нетърпеливо по стълбите, после се залута по безкрайните болнични коридори, докато най-накрая намери този, който й трябваше.

За нейно облекчение, Джо бе седнал в леглото и бъбреше със съседа си.

— Али, каква приятна изненада! — по лицето на Джо се изписа широка усмивка и неподправено удоволствие.

— Джо! — тя се наведе и го прегърна. Стори й се крехък и безпомощен и сърцето й се изпълни с жал. — Но ти въобще не изглеждаш болен.

— Той само искаше да ни изправи на нокти — Мона стана и топло я целуна. — Искал е да ни припомни колко много ще ни липсва.

Джо се усмихна.

— И май е успех.

— Донесох ти нещо да се занимаваш — Али му подаде кашона с подаръка. — Знаех си, че ще прескочиш трапа.

Щом го отвори, лицето на Джо светна като на дете, получило коледния си подарък.

— Но това е телевизор! По дяволите, никога не съм виждал толкова малък!

— И не само телевизор — Али се засмя и извади няколко миниатюрни касети. — И видео.

— Боже мой! — засмя се Мона. — Надявам се, че не си му купила нищо стряскащо. Ще вземе да получи и сърдечна атака.

— Мисля, че от „Двеста най-големи гола“ нищо няма да ми стане.

— О, не знам — Мона поклати глава със съмнение. — Нямат ли „Съвети за гълъбари над шейсетте“?

Джо потупа мястото до себе си.

— Благодаря ти, скъпа. Има разлика. Всичко, от което имам нужда, е Джефри Арчър и малко поезия — отправи той обвинителен поглед към Мона.

— Мисля, че трябва да си оправи малко мозъка — докосна го тя по бузата. — Доста поле за действие има в тая насока.

Али ги гледаше как се задяват един друг и чак сега й направи впечатление, че не вижда Мат.

— Къде е Мат? Мислех, че е тук.

Мона и Джо се спогледаха.

— Той си тръгна, мила. Щом разбра, че няма да ритна бакъра, и се омете. И трябва да ти призная — Джо се опита да не се покаже твърде информиран, — че според мен тръгна да те търси.

Али бе озадачена. Джо се пресегна и взе ръката й в своята.

— Имаш чудесни ръце, мила — той вдигна поглед. — С Мат всичко е наред, не се безпокой. Понякога може и да върши глупости, но по принцип е добър човек.

Потупа я по ръката, питайки се дали тя се сеща за какво става въпрос, после добави:

— Това за мен е нещо много повече от тъпата му слава.

Али го погледна в избледнелите сини очи, навремето остри и будни точно като на Мат, и Джо разбра, че всичко й стана ясно. Тя се усмихна, сещайки се за блестящите сини очи на Мат.

— Мисля, че за него също — каза тя и внезапно я обзе вълнение. — В такъв случай май е по-добре да се прибирам.

Усмихна се на свекър си и се изправи.

 

 

Дани Уайлд крачеше неспокойно из стаята си. Когато се сбогува с Али, почувства известно облекчение. Работата бе започнала да става твърде сложна за неговия вкус. А не му хареса и това, че той бе този, който бе избутан в периферията на живота й. В другите си връзки бе свикнал да бъде център на внимание. Но днес перспективата, че въобще няма да я има повече, не му се понрави. И постепенно Дани с неохота реши, че не може да си позволи да я изтърве толкова лесно.

Проблемът с Али, заключи той, е, че тя не може да направи избор. Искаше Дани да й е подръка, но не изключваше и Мат от картинката. Това несигурно равновесие можеше да продължи до безкрайност.

И Дани реши да направи нещо, за да го наруши.

Почти с неохота вдигна телефона и набра номера на Али.