Мейв Харън
Телевизионна афера (5)

5

— И така, дай да изредим способностите ти.

Сюзи застина в очакване с молив и бележник в ръка. За миг Али блокира. Какви бяха способностите й? Тя не можеше да се сети за нито една своя по-забележителна черта.

— Мисля, че нямам такива.

— Напротив, имаш.

Джес вдигна очи от страницата със съвети на „Космополитън“.

— Правиш страхотен крем брюле и никой не може да оправя леглата по-добре от теб.

Али се разсмя.

— Е, това наистина е нещо. Може би трябва да стана домакин в частна болница с пет звезди.

— По-добре да почнем отначало. Стаж?

— Като журналистка. Преди деветнадесет години.

— Научи ли се да стенографираш?

— Да, но съм забравила.

— Можеш да си припомниш. Добре. Стенография. Нещо друго?

— Ами четох кратките новини в Мид Уест, а когато Джес тръгна на училище, водех курса по брачни съвети.

Сюзи беше очарована.

— Не знаех, имаше ли полза?

— Да, голяма. Мога научно да обясня всички проблеми в брака си.

Сюзи изхихика.

— Мисля, че това е достатъчно, за да попълня формуляра.

— Но тук всъщност няма нищо конкретно. Никакви факти.

— Факти?

Сюзи стана.

— Какво значение имат фактите? Забрави ли, че съм работила в бюро по труда? Хайде, Джес, кажи ми как се работи с ценния ти компютър?

Али не можа да повярва на очите си, когато Сюзи й подаде копие от формуляра само час след като тя и Джес го бяха скалъпили.

Сюзи някак си беше успяла да опише всички отдавнашни и разнообразни занимания на Али, така че да изглежда почти висококвалифицирана. Дори времето, през което бе отгледала децата си и се бе грижила за домакинството, звучеше като полезен натрупан опит.

— Сюзи, ти си гений!

Прегърна приятелката си, обзета от внезапен прилив на нежност.

— Изглеждам почти годна за работа.

— Ти си годна за работа. Спомняш ли си какво каза Барбара на курса? Минаваш за много по-самоуверена, отколкото самата ти мислиш, че си. Въпросът е — тя тържествуващо размаха формуляра — кои ще са щастливците, на които ще го изпратим.

 

 

Мат караше към Сенчъри и размишляваше как Али щеше да се справи с търсенето на работа. Дни наред обсъждаха какво може да прави тя. Али заключи, че би й харесала работа в отдел „Култура“ към местната община или нещо подобно в някой музей. Той я посъветва да опита да поработи един-два дни на доброволни начала. Те открай време бяха ревностни почитатели на работата за слава и особено когато бе без заплащане, но Али заяви, че иска истинска работа със заплата, дори и нищожна.

Бяха минали почти три седмици, откакто изпрати формуляра си, и доколкото му беше известно, не бе получила нито един отговор. Търсенето на работа беше трудно нещо и той се надяваше тя да не бъде разочарована.

Мат натисна копчето за автоматично отваряне на люка и сноп слънчеви лъчи нахлу в колата. Знаеше, че дълбоко в душата си чувства нещо, което не смее да признае дори и пред себе си. Предпочиташе Али да си е вкъщи.

Когато се включи в потока от коли на главното шосе към града, бръкна в джоба си за слънчевите очила. Мат обичаше да кара сам, но сега се случи задръстване и този половин час, през който се оказа заклещен между коли, от които му викаха: „Мат! Мат, това си ти, нали?“, му се стори доста досаден. Все пак беше късметлия по отношение на почитателите си. Те бяха предимно жени и идваха на всяко негово шоу с надеждата, че той ще ги забележи или ще запомни имената им. Опитваше се да побъбри с тях, съзнавайки, че това ще ги направи щастливи за целия ден, а на него самия не му костваше кой знае какво усилие.

Но ласкателствата и бикините с изписани телефонни номера по тях, които пристигаха по пощата, го развеселяваха.

Прехвърли мисълта от верните си почитатели към много по-наболял проблем. Как да попречи на Дани Уайлд, който привличаше все повече от зрителите им? Забелязал бе, че Дани има безкрайно много съмишленици за шоуто си в Биг Сити, докато Мат нямаше нито един. Може би трябваше да покани Стивън Картрайт, програмния директор на Сенчъри, и съпругата му на вечеря, и то скоро. Можеше дискретно да му подхвърли идеята да даде на Мат възможност за по-голям размах. Тогава щеше да остане само малкият проблем какво да се направи, за да се оживи шоуто, и как да убеди Бърни Лонг да даде съгласието си за това.

 

 

След като Мат и децата излязоха, Али седна да пие кафето си и позвъни по обявите във вестника, които звучаха поне малко интригуващо. Може би си струваше да кандидатства на колкото се може повече места, за да се яви на някое и друго интервю само заради натрупването на опит. Събеседванията за работа не бяха нещо, в което да е вряла и кипяла. Въздъхна дълбоко, като се опита да запази оптимизма си. Цели три седмици всяка сутрин изтичваше до пощата, но там нямаше нищо за нея. Нито отказ, нито уведомително писмо. Само ти, упрекваше се тя, можеш да си наумиш да търсиш работа в разгара на най-голямата криза от петдесет години насам. Отърсвайки се от тези пораженчески мисли, зареди миялната машина и взе бележника си, за да изпрати още няколко формуляра.

Мат се беше запътил за среща с Бърни, за да се опита да го убеди да направи някои промени, когато чу някой да му подсвирква от копирната стая точно на ъгъла до офиса на Бърни.

Иззад вратата се появи Белинда в кремав костюм с къса пола и му кимна да влезе. До гърдите си притискаше папка и нервно се озърташе. Когато Мат влезе, тя затвори вратата.

— Какво замисляме? — Мат се почувства неудобно от тази заговорническа атмосфера. — Октомврийската революция?

Белинда се поуспокои.

— Това е заради тези остъклени офиси. Никъде не можеш да се уединиш. Повечето използват дамската тоалетна, но трудно бих те вмъкнала вътре, нали? Обмислих идеята ти за нова концепция на шоуто. Да го направим по-злободневно — тя му подаде лист хартия.

Мат бързо го прочете. Там бяха нахвърляни няколко коренно различни идеи за това как трябва да се води шоуто и внезапно откри, че те са твърде интересни, че тя е схванала неговата непримиримост.

— Виж, Мат, знам, че с Бърни Лонг сте приятели и сте заедно от години, но това е вече минало — Белинда понижи глас: — Той никога няма да даде съгласието си за подобно нещо. Мисля, че трябва да го прескочим и да се обърнем направо към Стивън.

Мат й върна листа.

— Тук има страхотни идеи, но не съм готов да прецакам Бърни. По-добре да се опитам да поговоря с него. Смяташ го за отрепка, знам това, но неговият нюх в работата, неговите инстинкти са най-добрите в занаята.

— Добре — Белинда съзнаваше, че няма избор. Имаше нужда Мат да е на нейна страна. — Но мисля, че трябва да побързаш. Не бива да губим нито секунда — тя погледна към листа в ръката си. Не беше мигнала цяла нощ, за да го напише. — Искаш ли фотокопие?

Докато се навеждаше към копирната машина, тя спря за момент и докосна ръката му.

— Ние се разбираме, Мат. Мислим по един и същи начин. Можем да направим от шоуто най-интересното телевизионно предаване.

Мат я погледна в очите. Звучеше така убедена. Толкова уверена. Не бе свикнал с жени като нея, които знаеха какво искат и как да го постигнат, но й се възхищаваше за това.

Сега тя стоеше толкова близо до него, че той почти усещаше топлината на тялото й. Когато поемеше дъх, долавяше мускусното ухание на парфюма й.

— Да — каза меко той. — Да, знам.

— Добре — Белинда се усмихна, плътните й устни се извиха в чувствена дъга. — Докато проблемът се разреши… — тя се обърна внезапно, бързо и енергично отвори вратата, като забрави, че проектът й е все още в машината.

— Белинда — Мат я хвана навреме.

— Да, Мат?

— Не е ли по-добре да вземеш фотокопието си? — в очите му пробягнаха шеговити пламъчета. — В противен случай някой може да го прочете.

Белинда се върна разтреперана. Бе стресната, че за малко щеше да забрави такъв секретен документ на място, където всеки можеше да го намери. Отдъхна си и се усмихна, съзнавайки, че Мат незабелязано бе взел надмощие в ситуацията. Не беше свикнала така.

 

 

— Ще ходя на събеседване — Али танцуваше из кухнята, размахвайки писмото пред Мат и момичетата. — Най-после получих отговор.

— Страхотно! — Мат се приближи, усмихвайки се, за да погледне писмото. — За какво се отнася?

— Агент за връзките е обществеността към отдел „Културно наследство“.

Джес надникна през рамото на майка си.

— Не са ли това хората, които се грижат за държавните къщи и имущества? Охо, Джейни, ще имаш възможност да празнуваш осемнадесетия си рожден ден в замък.

— Задръжте за момент — Али разроши косата на Джес. — Това е само едно събеседване.

— Но когато се срещнат с теб и разберат колко си хубава и талантлива… — Джес изразително размаха ръце.

— И кой е съпругът ти — добави Джейни цинично.

— … ти си предопределена да получиш мястото.

— Ако искате да знаете, няма да им кажа кой е съпругът ми — смъмри я Али. — Кандидатствах с моминското си име.

— Похвално, мамо! — Джейни отривисто изръкопляска. — Така ще хванеш бика за рогата.

— О, аз пък не знам — захили се Джес, — мисля да сменя името си чрез държавен вестник на Джесика, дъщеря на Мат, както е в Стария завет.

— Как ли пък не, заядливке. Кога е събеседването?

Али грабна писмото от ръцете на Мат.

— След две седмици, във вторник, два и половина следобед.

— Това ми напомня нещо — Мат извади служебния си бележник. — Бях сигурен, че ми звучи познато. Това е денят, когато Стивън и Патси ще дойдат на гости за вечеря. Да се опитам ли да променя уговорката?

Али се замисли.

— Не се тревожи. Така ще мога да се разсея и да не мисля само за интервюто. А то едва ли ще продължи повече от час. Ще се оправим.

— Сигурна ли си? За мен е много важно.

— Е, никога не можеш да си абсолютно сигурен — тя го целуна по челото, чувствайки, че отдавна не е била така щастлива. — Може да ми се празнува. Може и да не получа мястото, но все пак това е първата крачка, нали?

 

 

През следващите две седмици, когато се прибираше, Мат винаги заварваше Али, затънала до уши в брошури на отдел „Културно наследство“.

— Може ли да те попитам нещо? — подсмихна се Мат, докато си сипваше питие. — Кой е архитектът, който е построил замъка Дрого? Колко посетители отиват да разгледат края на земята? Трябва ли да признаем, че Стоунхендж е дело на друидите?

— Гледай си работата — Али се протегна и хвана ръката му. — Хей, няма ли и на мен да налееш нещо?

— Извинявай, мислех, че трябва да си бодра и трезва. Как се чувстваш?

— Разпъната на кръст между желанието си да запомня всеки факт и другото — да бъда готова да реагирам във всяка ситуация.

— Сигурен съм, че ще се справиш отлично — Мат се подсмихна. — Ако не получиш работата, не забравяй, че все още си имаш мен.

— О, мили! — Али взе вечерния вестник от ръцете му и се сгуши в него. — Но дали мога да се задоволя само с това?

Когато Али се събуди на следващата сутрин, Мат вече беше станал и наливаше чаша чай. Тя отвори широко очите си.

— Да не би да съм умряла и вече да съм в рая?

Мат сякаш не я чу.

— Трябва да закусиш добре. Бекон и яйца. Препечени филийки. Подкрепи се за съдбовния ден.

— Мат, наближава август.

— Майка ми приготвяше такава закуска 365 дни в годината.

— Правила го е. Освен това е спечелила наградата за най-голяма чистница.

Мат започна да се облича.

— В цялата тази еуфория не си забравила за Стивън и Патси, нали?

— Разбира се, че не съм. Кога ще дойдат?

— Около седем и половина.

За момент Али се отпусна в леглото, подреждайки мислено деня си. Можеше да поднесе желирани зеленчуци, което щеше да й отнеме доста време. Но затова пък ястието изглеждаше превъзходно с различните си цветове. Можеше много бързо да го приготви още сутринта. Пудингът вече беше във фризера, а вчера беше сготвила агнешко в тесто и само трябваше да го притопли.

След това идваше ред на интервюто. Трябваше да тръгне в дванадесет и половина. Мразеше да закъснява. Мат винаги се майтапеше с нея, че пристига на летището толкова рано, та направо можела да хване предния полет.

Нервна, но с твърдо намерение да направи всичко, което бе по силите й, тя скочи от леглото. Ала предобедът не протече така, както го беше планирала. В момента, в който Мат и момичетата излязоха от входната врата, задната се отвори и майка й нахлу с порой от съвети за това как да се държи на интервюто — какво да облече, включително и непременно да подчертае, че не се нуждае от кой знае каква заплата. Когато най-накрая Али успя да се отърве от нея, бе вече единадесет. Опитвайки се да запази спокойствие, тя приготви морковите, праза и спанака и се захвана с желатина. Точно тогава се появи Сюзи с картичка за късмет и букет цветя. Тъй като това все пак беше Сюзи, Али тактично й каза, че може да й отдели само пет минути. Ала тя си тръгна чак след половин час. Не й остана почти никакво време.

Успокоявайки се с мисълта, че след обед ще има достатъчно време, Али се качи горе, за да се преоблече. Когато пристигна таксито, което щеше да я откара до гарата, тя вече чакаше готова в преддверието. Облечена семпло, но не чак толкова, и благодарна, че не й е останало време за притеснения.

От гара Ватерло до Севил Роу, където бяха офисите на отдел „Културно наследство“, пътуването бе съвсем кратко. Тя уби последните десет минути до срещата, разхождайки се нагоре-надолу, като се наслаждаваше на сумрачната атмосфера в шивашките ателиета. Ако човек държеше да узнае какво е разстоянието от чатала до земята на принц Чарлз, можеше да го научи само тук.

И ето че настъпи съдбоносният миг.

 

 

— Та как изглежда тя? — Патси Картрайт, прекалено прямата съпруга на Стивън, една истинска американка, разглеждаше менюто. Бяха в „Ла Каприче“, точно на ъгъла до сградата, където щяха да интервюират Али. Патси беше тръгнала на покупки и настоя Стивън да я заведе на обяд. — Само сме хвърляли по някой и друг поглед от учтивост на приемите, но не сме разменили и една дума.

— Кой? — Стивън беше погълнат от предястията.

— Алегра Бойд. Домакинята, на която ще гостуваме довечера.

— Много чаровна — Стивън си сипа още една чаша „Перие“, — но не е от съвременния тип.

Патси се усмихна.

— Имаш предвид не като мен.

— Да, не е като теб — потвърди Стивън, заливайки се от смях.

Патси мразеше деловите вечери, на които беше принудена да се държи учтиво и да казва това, което се очаква от нея. Най-много от всичко я отвращаваше положението й на домакиня, която си седи вкъщи и поради тази причина няма способности да се включи в разговор с нещо интригуващо.

— Намирисва ми, че ще бъде страхотна вечер.

— Е, хайде пък ти! Мат е приятен за компания. Половината от жените в Англия биха искали да са на твое място.

— Е, да — каза Патси, като междувременно си избра бяла риба в тесто с шафранов сос, — но аз съм от другата половина.

— Изчакай само и ще видиш. Ще бъдеш възхитена от него. Той направо омайва жените.

— Един старомоден шовинист, това ли имаш предвид? Съмнявам се — отговори Патси, отпивайки от чашата със студено шардоне. — Ненавиждам мъжете, които омайват жените.

— Затова обичаш мен.

— Хайде, хайде — тя остави чашата си и го целуна. — Престани да флиртуваш.

 

 

За изненада и успокоение на Али, интервюто вървеше добре. Мъжът, който разговаряше с нея, беше млад и симпатичен и въобще не я караше да се чувства напрегната. Обсъждаха интереса й към архитектурата и опазването на културните ценности (Джейни й беше изнесла кратка лекция по темата), с какво смята, че би могла да допринесе за опазване на културното наследство на Англия в родината и чужбина. На два пъти Али се сдържа и не погледна часовника си, но когато дискретно успя да го направи, докато се преструваше, че търси нещо в чантата си, установи, че бе изминал цял час и половина.

Въобразяваше ли си или мъжът наистина беше впечатлен от нея? Когато най-накрая той се изправи и тя помисли, че интервюто е приключило, за нейна изненада я хвана под ръка и й предложи да се отбият на изложбата на културния отдел, открита в Кралската академия.

Сбогуваха се чак в четири и половина. През целия път до дома тя упорито отблъскваше обсебващата я идея, че може би наистина ще получи тази работа. Като слезе от влака, вече й се искаше гостуването на Патси и Стивън да не бе определено точно за тази вечер. Не смееше и да помисли тепърва да се захваща с желираните зеленчуци. По-скоро й се щеше да се обади на Сюзи, за да се срещнат и да пийнат по нещо. Запъти се към една телефонна кабина, уговори си среща със Сюзи, след което хлътна в „Маркс и Спенсър“ и се отправи към щанда за готови храни. Там, в цялото си великолепие и колорит, стояха желираните зеленчуци, допълнени от пакет портокали, гарнирани с жълти латинки, и току-що приготвен доматен сос. Слава на свети Михаил — закрилника на трудещите се жени. Знае ли човек, може би скоро и тя щеше да стане една от тях…

Щом се прибра, Али извади крем брюлето от фризера и включи фурната. Отвори бутилка бяло вино и си наля една чаша. Със Сюзи вече бяха изпили половин бутилка, но какво от това? Чувстваше се доволна от себе си. Докато разопаковаше покупките, погледна кухненския часовник. Нямаше време за вана. Но, от друга страна, бе в добро настроение след интервюто, а и Сюзи мислеше, че изгледите са благоприятни.

Тъкмо приключи с разопаковането на последния пакет, когато чу Мат да отваря входната врата. Той остави куфарчето си и влезе в кухнята. Целуна я мимоходом.

— Какво е това? Не мислиш ли, че гостите ни могат да се засегнат, ако им предложим готова храна?

— Скъпи — в гласа на Али се прокраднаха остри нотки, — „Маркс и Спенсър“ не влизат в тази категория. Всички го правят — почувства, че я обзема ярост и отпи солидна глътка от виното. — Бях заета днес, ако си спомняш.

Смисълът на думите й изведнъж стигна до съзнанието му.

— Али! О, боже! Извинявай, любов моя. Как беше?

— Ако искаш да знаеш — повдигна брадичка и отново напълни чашата е вино, — мина доста добре. А сега, за Бога, свърши нещо полезно. Те ще пристигнат само след половин час.

 

 

— Само не ми казвай, че си забравила проклетия адрес! — кресна ядно Стивън на Патси, взирайки се в картата, след като бе отбил колата на затревения банкет. По дяволите, щяха да закъснеят.

— Аз ли съм забравила адреса? — Патси гледаше съпруга си в недоумение. — Той е твой колега, не мой. Защо трябва да знам техния адрес?

— Страхотно! — Стивън беше тръгнал късно от работа, опитвайки се да навакса загубеното време след обяда с Патси, и това бе резултатът. — Няма да ги има и в проклетия телефонен указател. Сега какво ще правим?

— Не знам. Няма смисъл да ми крещиш. Не съм ти секретарка.

— Не си — съгласи се Стивън, — моята секретарка щеше да има проклетия адрес. Тя си гледа работата добре. Както и да е, трябва да крещя на някого.

— Виж какво, Стивън, ти си в такова отвратително настроение, защото искаше да гледаш „Инспектор Морз“ и знаеш, че Мат се мъчи да те спечели на своя страна за нещо. Предполагам, не ти е хрумнало, че и на мен може да не ми се излиза тази вечер? Хайде, за Бога, там има телефонна кабина. Обади се на твоята прословута секретарка. Ако е толкова безумно изпълнителна, тя ще знае адреса на Мат.

Стивън спря колата и се отправи към телефонната кабина. След трийсет секунди се върна.

— Имаш ли дребни?

Патси наведе глава и започна да рови из чантата си. Вече бяха закъснели с половин час. Пет минути по-късно Стивън се качи в колата и запали.

— Е, имаше ли го?

— Не — Стивън превключи скоростта, — но ми предложи да звънна на охраната на Сенчъри и те го имаха. Но не искаха да ми го дадат. Трябваше да отговарям на какви ли не нелепи въпроси.

— Сигурна съм, че Мат би одобрил това, при все че ти си недоволен. Далече ли е?

— Около миля по този път. Предполагам, забравила си виното, нали?

— Стивън, скъпи, не можеш да занесеш някакво второкачествено вино, когато отиваш на гости на човек, който печели половин милион годишно. Взела съм цветя за Алегра.

Стивън отби от пътя по алеята към дома на Мат, стиснал устни в гробно мълчание. Когато поискаше, Патси наистина се държеше като истинска кучка. Няма що, вечерта се очертаваше да бъде страхотна.