Мейв Харън
Телевизионна афера (23)

23

На третата сутрин след събитието Али се събуди със съзнанието, че днес е най-важният ден в кариерата й, но й се искаше той да не е настъпвал. Отправи поглед към спящия до нея Мат и се зарече, че колкото и да е очарователен, колкото и да я разбира и харесва, тя ще устои на Дани Уайлд.

Измъкна се тихо от леглото, взе набързо един душ и прерови гардероба си. При нормални обстоятелства, готвейки се за тежък ден на репетиции, тя обличаше обикновен работен костюм, знаейки, че ако се наложи, Елен и отговорничката на гардероба в Сенчъри ще я облекат за отрицателно време, както това е сторила с Пепеляшка приказната й кръстница. Но днес се улови да търси нещо по-секси. Усмихвайки се на собственото си лекомислие, тя си наложи да остави плетения си кашмирен блузон и си избра обикновен работен костюм.

В кухнята имаше време само за една чаша кафе набързо, но тъй като Джес, с помощта на микровълновата фурна, бе превърнала шест кроасана в много близко подобие на гранитни павета, за да ознаменува случая, тя реши да я уважи и да си вземе един.

Звънецът на вратата иззвъня, за да я подсети, че таксито е пристигнало, а Мат още никакъв не се виждаше. Али се запита дали не го прави нарочно, за да не се налага да й пожелава успех. Е, какво ли друго да очаква?

— Довиждане на всички — изфъфли Али с уста, пълна с трудносмилаемия кроасан. — Трябва да бързам. Ще се видим довечера.

Тя вдигна чантата с костюма, грабна куфарчето си и се отправи към вратата.

Тъкмо излезе, затвори след себе си и Мат се появи, като че ли точно подбрал момента.

— Няма ли да пожелаеш на мама успех? — попита го Джес.

Съвестта на Мат и без това бе почнала да се пробужда. Той последва Джес навън, но беше вече късно. Таксито на Али тъкмо завиваше и се включваше в главния път. Когато се върнаха в кухнята, Джейни вече бе там.

— Къде е мама? — попита тя.

— Тръгна. Днес е големият й ден, забрави ли?

— Напоследък май всички имат големи дни.

Джейни усети горчивината в гласа си и се опита да я смекчи с усмивка. Просто й се струваше, че напоследък майка й изглежда толкова странна и толкова погълната от работата си, че не забелязва хората около себе си. А и това напрежение между родителите й бе продължило твърде дълго.

— Знаете ли какво ви трябва на вас двамата?

— О, боже! — Мат стисна главата си в престорен ужас. — Две хленчещи лели в семейството са твърде много.

— Да прекарате един уикенд заедно. Защо не отидете някъде, когато тая тъпа програма свърши?

— Барбара Картланд казва, че поне веднъж в годината трябва да излизате някъде сами — отбеляза Джес поучително. — Влияело добре на отношенията.

— Защо не резервираш някъде места? — Джейни прегърна баща си през кръста и се гушна в него. — Без нас. Да преоткриете удоволствието на следобедния секс.

— Или поне удоволствието от следобедната телевизия — поправи я Джес, хващайки го за другата ръка.

Мат се засмя.

— Е, щом Барбара Картланд казва така, какво друго ми остава да направя? — наведе поглед към по-голямата си дъщеря. — Знаеш ли, Джейни? Ти си абсолютно права.

И наистина — когато оставаха сами с Али, нещата сякаш се оправяха от само себе си.

— Точно както беше и за вечерята — продължи той. — Ти си много умно момиче.

— Нищо чудно — Джейни вдигна ръка и го докосна по бузата. — Един чудесен мъж ме научи да мисля.

Любовта и възхищението в гласа й почти го сразиха. Мат усети как гърлото му се свива. Той и Али напоследък бяха загубили допирните си точки и бяха забравили колко много това се отразява на Джес и Джейни. Грешката май бе негова. Бе лудост от негова страна да се чувства заплашен от Али. Е, трудно се преглъща фактът, че тя се справя така добре, когато той си има собствени проблеми, но бе достатъчно силен, за да застане над тези дребни предразсъдъци. На това отгоре на партито на Джейни дори бе допуснал мисълта, че тя може да има нещо с Дани Уайлд. Какво да говорим — параноя. А и така да е — държането му бе под всякаква критика и нищо чудно да й е дошло до гуша от съпруга й.

— Щом е така — усмихна се той на дъщерите си, решен да се вслуша в съвета им, — знае ли някоя от вас къде е добрият „Хотелски справочник“?

 

 

Каквото и неудобство да изпитваше Али да види Дани толкова скоро след партито, то се изпари веднага щом само хвърли поглед на работния график. Програмата бе толкова сложна, че запълваше всяка секунда от работния ден и не оставяше време за никакви странични разговори.

Имаше предварително записани заявки за вмъкване на живо от близо дузина местни станции, с всичките ги съпровождащи рискове от загуба на картина или звук, които Али или Дани трябваше веднага да запълват. Али трябваше да знае имената на всички участници от региона, и то достатъчно, за да може да каже по няколко думи за тях, ако се наложи. На всичко отгоре предстоеше и интервю в студиото с шест различни групировки, както и да събира информация от цялата батарея телефони за връзка със зрителите.

— Помни — каза Бърни, подавайки й най-големия сценарий, който бе виждала в живота си, — че най-важното в случая е да събереш пари за фонд. Искаме да съберем над двайсет милиона лири и как ще стане това — много-много не ни интересува — той я стисна за лакътя. — Знаеш колко много публиката обича оперените.

От този момент нататък нямаше даже време за мислене. Огромното студио бе окъпано в светлина, трима помощник-режисьори непрекъснато сипеха команди към нея, броят на движенията, които трябваше да запомни, растеше главоломно, а садистът-режисьор я накара цели десет минути да се упражнява в произношение на реклами, когато една от видео машините блокира. Но дори след два плътни часа, въпреки далечните признаци на главоболие, Али разбра, че всичко това й е приятно. Самата програма бе толкова обширна и сложна, че сякаш те понася със собствената си енергия.

За голямо нейно облекчение единственият поглед, който двамата с Дани размениха, бе, когато една от лампите над главата й внезапно експлодира и за част от секундата той я обгърна с ръка, предпазвайки я от падащите стъкла. Преди да успее да се огледа, той вече беше я отдръпнал. Я се стегни, каза си Али. Между вас двамата няма нищо и трябва да си благодарна за това.

 

 

Мат се усмихна на нещо свое и затвори телефона. Току-що бе позвънил на красивия „Маноар О Катр’Сезон“ и се оказа, че имат една свободна стая. Това бе добър знак. Мина му през ума да се обади в Телетон и да остави съобщение, но знаеше, че сега са много заети. Ще каже на Али, като се върне.

Предстоеше му една свободна сутрин и той реши да се възползва от нея. Бодро се запъти към градината, за да се погрижи за нарцисите.

— Хайде стига толкова. Край на репетицията. Почивка за чай — предаде посланието на Бърни помощник-режисьорът от пулта за управление.

Али въздъхна с облекчение. Отдавна не бе имала такъв тежък ден.

— С колко време разполагам?

Усещаше как главоболието й се надига и копнееше да полегне малко в стаята си.

Помощник-режисьорът отвърна в микрофона:

— Бърни те иска тук, готова и натъкмена, точно след четиридесет и пет минути.

Али изстена, разбирайки, че мечтата й за почивка се разбива на пух и прах.

— О, Али, Бърни каза, че се справяш добре. Репетираш като стар актьор.

— Казвай, Алегра! — каза Елен, настани я да седне на гримьорския стол и я покри с бяла кърпа. — Какво мога да направя за теб?

— Ако можеш да ми направиш една нова глава, ще е чудесно.

Али преглътна две хапчета „парацетамол“ и се погледна в огледалото. След като снощи бе стояла толкова до късно, сега изглеждаше като излязла от филмите на Хамър. Годеницата на Дракула може би. Не, твърде ласкателно звучи. Тъщата на Дракула май ще е по-точно.

— Просто ме направи да изглеждам друг човек — каза тя на Елен. — Например Мерил Стрийп.

Елен се засмя, забради главата на Али с бяла кърпа и я помоли да се облегне назад и да си затвори очите. Изтощена от тежкия ден и от неизвестността какво я очаква по-нататък, Али се предаде изцяло на удоволствието да се грижат за нея и само след секунда заспа. Когато се събуди, изпита странното усещане, че от огледалото я гледа непозната личност. По-стройна, по-свежа и далеч по-малко уморена, отколкото беше.

— Елен, ти си истинска чародейка! Откъде дойде тая жена?

Елен огледа резултатите от работата си. Али наистина изглеждаше смайващо. Експериментът на Елен с използването на убити цветове вместо обичайните яркочервени устни беше свалил годините от нея. Тя просто сияеше.

— Като си помисли човек — каза Елен, наслаждавайки се на очевидната радост на Али — какви чудеса могат да се направят само с едно моливче.

Али се върна в стаята си и погледна часовника. Божичко, още десет минути само! Съблече се бързо и хвърли дрехите си на дивана. Къде, по дяволите, се бе дянала гардеробиерката с костюма й? Тя изруга. В тая стая нямаше телефон. Не можеше даже да се обади на Ники и да я помоли да накара гардеробиерката да побърза. А пък и не вървеше да хукне гола по коридорите да я търси.

Опитвайки се да запази спокойствие, извади от чантата си чифт черни чорапогащи и бавно ги навлече. Сърцето й бясно биеше от нерви и тя задиша дълбоко, мъчейки се да се успокои.

Чу как отвън някой натиска автоматичната ключалка. Слава богу, това сигурно е гардеробиерката с костюма й.

Вратата се отвори точно когато Али вдигна крак на стола, за да оправи гънките на чорапогащите. Последвалата неочаквана тишина я накара да вдигне глава и да погледне в огромното осветено огледало пред себе си.

На вратата стоеше Дани Уайлд и спокойно я наблюдаваше. С рязко движение на ръцете Али се прикри.

— Толкова съжалявам — каза Дани без капчица съжаление в гласа. — Сигурно съм натиснал погрешна комбинация.

Той бавно затвори вратата, оставяйки Али с бясно тупкащо сърце и плъзваща червенина по врата и голите й гърди.

Тя затвори очи, опитвайки се да възстанови самообладанието си, внезапно разбрала, че главоболието й е минало изцяло.

Десет минути по-късно Али седна в галерията зад пулта за управление, доволна, че вече не трепери и че никой не я вижда в хладния полумрак.

Беше преживяла шок — и какво от това? Бе грешка и нищо повече. На кого ли не може да се случи, особено сега, когато в Сенчъри измислиха тая система е автоматичните брави по стаите. Най-хубавото, което можеше да стори, е да го забрави и да се приготви за шоуто.

Тя запали лампата и взе сценария, сложен до нея. Започна да го преглежда, търсейки първите си реплики пред камерата.

— Али? — Кен, един от помощник-режисьорите, провря глава през отвора на вратата. — Виждала ли си сценария на Дани? Загубил го е, а има някои бележки по него, които му трябват.

Али го съжали. Ужасно е да загубиш сценарий, върху който си нанесъл забележки. Прелисти купчината хартия, но не откри нищо.

Седнала на пейката, тя отново прелисти сценария. Тогава видя, че върху заглавната страница бе надраскано нещо. Тъкмо отвори уста да извика на Кен, когато видя какво е. В едното ъгълче, с почерка на Дани, бяха написани цифрите 3215. Али прехапа устни. 3215 бе номерът с комбинацията на нейната стая.

Отново загаси лампата и остана в пълна тъмнина почти цяла минута. Знаеше, че трябва да се ядоса, че трябва да покаже колко много е възмутена, задето надничат в личния й живот. Вместо това усети как по цялото й тяло се разлива топла вълна. Веднага позна какво е. Бе неповторимата вълна на желанието.

 

 

— В колко часа започва, тате?

Джейни внезапно се бе появила от стаята си и бе обсебила дивана.

Мат заряза опитите си да нагласи видеото на запис — умение, което за толкова години работа в телевизията така и не можа да усвои, за свой срам. Тъй като Джес бе на купон, бе го помолила да свърши тая работа и сега Мат се питаше дали ще успее да го запише тази вечер, а утре да го изгледа заедно е нея. Някак си щеше да е по-малко болезнено. И все пак знаеше, че не би могъл да го направи. Трябваше да го гледа на живо — заради Али.

— Мислех, че си излязла — усмихна се той, чудейки се дали присъствието й прави задачата му по-трудна или по-лесна.

— Адам отиде при майка си, затова си помислих, че няма да е зле да се пожертвам и да дам своя дял в гледането.

— Голям жест.

Той седна до нея, внезапно усетил, че присъствието й му е приятно, и натисна копчето на дистанционното.

Въпреки опасенията си, след пет минути Мат вече бе погълнат от предаването. Само едно нещо го озадачи. Всичките номера, които Дани Уайлд прилагаше — нахакания поглед към камерата, непредвидените духовити забележки, самоунищожителните шеги, начина, по който правеше всичко да изглежда невероятно лесно, докато всъщност бе страшно трудно, — му напомняха за някого. И той се сети за кого. Похватите на Дани Уайлд бяха чисто Мат-Бойдови.

Няколко минути по-късно се появи и Али, облечена в розов костюм, който той никога не бе виждал. Бе поразително хубава, но не с направения и пресилен блясък, прилаган обикновено на жените-водещи. Али изглеждаше истинска.

И когато започна интервюто с майката на едно дете, болно от левкемия, Мат просто забрави, че разговорът се води по телевизията. За негово учудване, когато завърши, Али се изправи и без излишна показност прегърна жената — бяха просто две майки. Мат почувства как в ъгълчето на видялото какво ли не и загрубяло професионално око се събира сълза и си даде сметка, че той никога не би могъл да направи този жест. Колкото и мек да беше, никога не би могъл да изрази чувствата си по този начин. И разбра, че тайната на успеха на Али се състои именно в това. Тя се вживяваше.

Мат седя и изгледа Телетон от начало до край. Ричи Пейдж бе прав да сложи Али и Дани заедно. Помежду им сякаш прехвърчаше видима искра на разбирателство. Даже успяха да накарат него — човека, водил тази програма десет години — да забрави това и да гледа програмата с очите на обикновен зрител.

За голямо удоволствие на Джейни, той даже се обади по телефона след интервюто на майката с болното дете и направи дарение, тайно надявайки се, че никой няма да разбере кой е тоя М. Бойд.

Джейни се прозина и погледна часовника си. Беше вече десет и половина.

— Мисля, че ще си лягам.

— Няма ли да изчакаш общия сбор?

Джейни поклати глава.

— Не е за мен. Но така или иначе, мама бе върховна. Останалото ще го видя утре с Джес.

Тя го целуна по бузата и се отправи към стълбището.

Докато шоуто наближаваше края си и общият сбор се покачи от петнайсет милиона на двайсет и накрая спря на двайсет и три, Мат забеляза в един кадър как Дани Уайлд намига на Али и как в другия тя му отвръща с усмивка. Някъде дълбоко в подсъзнанието му звънна тревожно звънче и той си спомни усмивката на Дани от онази вечер.

Тържествуващото кресчендо на титулната мелодия отбеляза края на програмата и надписите започнаха да се въртят. Общият сбор непрекъснато проблясваше и тълпата шумно изразяваше възторга си.

Мат видя как Дани се навежда и целува Али по бузата. Това би могло да бъде просто жест на одобрение от един водещ към друг, но с внезапно прозрение разбра, че този случай не е такъв. Усетът му не го бе излъгал.

Между Али и Дани се зараждаше любов.

 

 

— Скъпа, ти беше прекрасна! — режисьорът се спусна към Али и я разцелува по двете бузи. — Прегръщането на майката с болното дете беше страшно вдъхновение.

— Това се нарича спонтанен изблик на чувства — назидателно се обърна към него Бърни. — Но тези емоции не са ти ясни, скъпи.

Али се засмя. Все още се опитваше да се нагоди към острия език в шоубизнеса. В момента обаче просто се чувстваше доволна, че Телетон мина, без тя да се провали. Около тях навсякъде пукаха тапи от шампанско, хората се смееха и се прегръщаха — както от професионална гордост, че са успели с умението си да съберат милиони лири, така и от облекчение, че с една от най-сложните програми всичко е приключило успешно.

Изведнъж в другия край на залата се чу нещо, което на Али й заприлича на детски плач. Тя се обърна и видя, че Дани Уайлд е повел към нея малко момиченце на не повече от шест годинки, плачещо сърцераздирателно. За първи път от инцидента в стаята и извън камерите тя се обърна към него и почувства, че се изчервява. Чувствителността й обаче скоро се изпари, когато видя натъженото детско личице.

— Искала да направи дарение с джобните си пари — обясни й Дани, — но не могла да дойде навреме.

— О, милата!

Али вдигна малката на ръце и я притисна към себе си, мислейки си колко много прилича на Джес, когато бе на нейните години.

— Нищо, миличко! Ще ги дадеш на нас. Ние ще ги прибавим. Колко пари имаш?

— Петдесет пенса.

Али остави детето на земята и запляска с ръце. Всички се обърнаха.

— Чуйте! — обяви тя важно. — Имаме промяна в общия сбор. Двайсет и три милиона и двеста хиляди лири и петдесет пенса.

Отвсякъде се чуха одобрителни възгласи и аплодисменти и под техния шум майката на момиченцето влезе, сияеща от гордост, и отведе дъщеря си.

Али се обърна и погледът й попадна право на усмихнатото лице на Дани Уайлд.

— Знаеш ли, че си чудесна? — гласът му бе тих и нежен. — Казвал ли ти е някой, че си чудесна?

— Напоследък — не — отговори тя и през ума й мина, че трябва да промени темата на разговора, но не знаеше какво да каже.

Без да иска, една от скриптерките й се притече на помощ. Весело и обично момиче на име Сали, почти цялото покрито с лепенки и ваденки на Телетон, се спря пред тях.

— Али, Дани, идвате на вечерята, нали? — лепна една лепенка на костюма й. — Сенчъри черпи с шампанско и торта Телетон.

Али поклати глава със съжаление. За първи път чуваше, че ще има вечеря. Оглеждайки заобикалящите я щастливи лица, тя си даде сметка колко много й се иска да отиде. Ако каже не, щеше да означава, че не влага сърце и душа в радостното събитие. Но съществуваше Мат. Знаеше, че той в момента се чувства отвратително и затова трябваше да се прибере.

— Съжалявам, страшно ми се иска да дойда — поне в гласа й прозвуча истинско съжаление, — но трябва да се прибирам.

— Да не би Мат да очаква какаото си заедно с утешенията ти? — Али бе смаяна от сарказма на Дани. — Съжалявам — извини се той почти веднага. — Не трябваше да го казвам. Просто не можах да понеса мисълта, че ще се прибереш, както обикновено, докато това за теб е пълен триумф. Всички мислим, че беше блестяща.

Али се усмихна, поласкана, въпреки желанието си, от очевидната му ревност.

— Трудно му е, че загуби Телетон заради теб.

На Али не й се искаше да прозвучи, като че ли Мат се нуждае от съчувствие, но все пак трябваше да се даде някакво обяснение.

— За мен пък е още по-трудно да загубя теб заради него.

Али бе доволна, че не й се налага да отговаря, защото Сали отново се появи и ги поведе към чакащите таксита.

Нерешителността й трая само няколко секунди, докато накрая разбра, че изборът й е правилен.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам, деца, но трябва да се прибирам — застаналите наблизо нададоха разочарован стон. — Приятно прекарване.

Али излезе по най-бързия начин от залата и се отправи към стаята да си събере багажа. Само за пет минути успя да се приготви и да извика колата си. След час щеше да си бъде вкъщи.

 

 

Мат седеше, загледан във все още работещия телевизор, без да вижда картината. Чувстваше се съвсем ненужен. Не само за програмата, но и в живота. Разумът му все още настояваше, че една целувка по бузата не означава абсолютно нищо, но шестото му чувство крещеше нещо съвсем друго.

След толкова години в телевизията той знаеше как стават тези работи. Събрани сте заедно. Вълнувате се за едно предаване, в което и двамата вярвате. Работите до късно. Хората около вас — също. То не е нещо, което трябва да търсиш, не, то само те намира. Беше ужасяващо лесно да се предскаже.

Изключи телевизора. Трябваше да се вземе в ръце. Всичко бе въпрос на сила. И Мат за първи път разбра, че онзи, който си представя най-лошото при дадена ситуация, е слаб, защото обикновено той има най-много да губи.

Внезапно ядосан на самия себе си, Мат направи съзнателно усилие да си представи как след един час Али ще влезе през онази врата, той ще се надсмее над глупавите си подозрения и ще й каже за уикенда — и всичко ще бъде наред. Чувствайки се по-оживен, той отмести главата на Сокс от коляното си и отиде да си направи чаша кафе.

Когато десет минути по-късно вратите на асансьора се отвориха, Али с изненада установи, че във фоайето все още има малка група от екипа на Телетон. Всички отправиха погледи към нея и един от тях избута Сали, най-шумната от екипа, към нея.

— О, Али, моля те, ела! Няма да е същото, ако не си с нас — Сали знаеше, че изнудва, но наистина не можеше да понесе мисълта, че могат да отидат без нея. — Помисли си само колко труд хвърлихме. Даже сме ти приготвили и подарък.

Али усещаше кога е победена. На Дани тя устоя, защото така трябваше, но на такава фронтална атака не можеше да устои.

— Окей — каза и се усмихна. — Но трябва да се обадя на Мат.

— Кажи му да ти остави чехлите до огъня, а вечерята — във фурната — обади се още едно момиче от екипа, стиснало бутилка под мишница.

Али отиде до телефона на рецепцията. Дани никакъв не се виждаше. Или е тръгнал по-рано, или се е прибрал вкъщи. Али се запита кое от двете й се иска да е вярно.

Още щом телефонът звънна, Мат се сети веднага кой може да е. Толкова пъти е бил на нейно място. Вълнението от самото шоу. Еуфорията след това. После няколко питиета набързо и някой неминуемо ще предложи вечеря. Колко пъти, изпаднал в същата ситуация, си е спомнял за жената и децата, вежливо отклонявайки поканата?

— Здравей, Мат! Али е — той усети виновна нотка в гласа й и чу момичешкия смях наблизо. — Всички отиват на вечеря да празнуват. Събрахме двайсет и три милиона лири!

— Знам — каза той с разбиране. — Гледах ви.

Али бе изненадана и трогната. Не очакваше това от него.

Отивай — накани се да каже той, — забавлявай се.

Дани Уайлд се появи, изникнал сякаш изпод земята.

— Хайде, звездата на шоуто — каза той малко по-силно от необходимото, — всички вече тръгнаха.

От другия край на линията Мат постави слушалката и затвори очи, обхванат от ревност. И застанал така в полутъмната стая, усети още едно чувство — силно и непознато: че той повече никому не е нужен.

 

 

На тротоара пред Сенчъри Али разбра, че Сали и шумната компания мистериозно са изчезнали да търсят таксита или собствените си коли и че те двамата с Дани са сами. Виждайки едно минаващо такси, Али вдигна ръка.

— Не се безпокой, ще отидем с моята кола.

Той посочи към паркирания само на няколко ярда от тях старомоден роувър.

Али се изненада, като разбра, че Дани кара четиридесетгодишна кола, и почувства облекчение, защото това щеше да й даде тема на разговор по пътя към ресторанта. Той й отвори вратата, заставайки мирно и поглеждайки я с онзи разбиращ поглед, с който шофьорите в порнофилмите поглеждат съпругите на шефовете си, преди да се вмъкнат подир тях на задната седалка.

— Не е ли чудесна? — засмя се Али, нервна като ученичка, избягвайки погледа му да не би случайно да успее да прочете нещо в нейния.

А колата наистина беше изключителна. Тя си спомни, че един път чичо й я бе возил в подобна. Само че онази беше „Уолсли“ с табло от полиран орех и тя си го спомняше много ясно — с жабка, която се отваряше със сребърна ръкохватка като на чекмедже. От едната си страна откри старомодна облегалка за ръката и я свали, доволна, че седалките са толкова широки, че опасност от случайно докосване няма. Но дори и така усещаше присъствието му с всичките си сетива.

Тръгнаха към ресторанта, обаче тя не забеляза, че един човек ги наблюдава от тъмнината на рецепцията. Белинда бе работила до късно и бе слязла долу да си извика такси. Променила намерението си, тя пак се отправи към асансьора и се върна в кабинета си. Този разговор трябваше да се проведе на спокойствие.

За късмет на Али, пътуването се оказа краткотрайно. Десет минути по-късно вече бяха отвъд Даун Мексико Уейд.

— Ето, виж — посочи тя оживено, мъчейки се да скрие облекчението си. — Ето я Сали, излиза от таксито и точно пред ресторанта има място за паркиране.

Но Дани ги подмина, зави зад ъгъла и тя ги изгуби от погледа си. Двайсет ярда по-нататък видя познатата жълта табела на подземните паркинги.

— Не обичам да я оставям на улицата — Дани свали стъклото на ръка и взе билетче. — Твърде много съм привързан към нея, за да се оставя да ми я свият.

Спуснаха се в бетонните дълбини на подземния паркинг и Али почувства облекчение в настъпилия полумрак. Отчаяно се мъчеше да скрие вълните на опасното чувство, заливащи я все по-силно с всяка изминала секунда.

Веднага щом спря колата, започна трескаво да търси дръжката за отваряне на вратата. Да, но в тия стари коли тя просто не беше там, където трябваше. Усмихвайки се с бавната си и мързелива усмивка, Дани Уайлд се наведе към нея, вдигна облегалката отстрани и я натисна. После, без да каже думичка, се обърна и я целуна силно и дълго по устата, притискайки тялото й към хладната кожа на старомодната седалка.

 

 

Останал сам в тъмното, Мат разбра, че или трябва да поговори с някого, или ще полудее. В такива моменти жените винаги бяха по-напред от мъжете. Ако това се бе случило на Али, досега сто пъти да е позвънила на Сюзи и вече да са изпразнили бутилката шардоне и да са го прекарали поне десет пъти през трошачките на устите си. След общо две празни бутилки те както винаги, щяха да заключат, че всички мъже са мръсни копелета, а след това без усилие, със справедлив гняв в гласа, щяха да подложат на дълбокомислен анализ известната неспособност на мъжете да устоят на съветите на другата си глава.

Той се опита да си представи как се обажда на Бърни и как споделя с този заклет циник, че между жена му и Дани Уайлд има нещо. Бърни вероятно ще му се изсмее и ще каже да вземе да изкупи правата на „Кажете го на Али“.

Мат стисна главата си в ръце. Никога не бе чувствал такава болка. Посегна и извади бутилката бренди от барчето зад гърба си, но след една глътка отново я върна на мястото й. Каква ще е ползата от това? Ако изпиеше цяла бутилка, а в такова настроение неминуемо щеше да го направи, всички неприятности от тази вечер щяха да бъдат забравени, но утре сутринта махмурлукът щеше да е убийствен, а проблемът пак щеше да застане пред него. Затова стана и се качи горе. Вратата на Джейни бе леко открехната.

Видя, че е отхвърлила завивката и много внимателно пак я зави. Тя спеше спокойно — бялата й кожа приятно контрастираше с черните чаршафи. Забеляза, че спи с тениската, която той й подари за Коледа. Попитай тийнейджър — гласеше надписът върху нея, — те знаят всичко.

Той тихо коленичи до леглото и нежно я погали по косата. Толкова ги обичаше и двете! Но тази вечер за първи път изпита неприятното предчувствие, че ще ги загуби.

Чу, че долу телефонът звъни и се запита кой ли може да е по това време — минаваше единайсет.