Мейв Харън
Телевизионна афера (31)

31

Когато чу гласа на баща си, Джес се разплака от облекчение. Всичко щеше да се оправи.

— Джес, Джеси, скъпа! Какво има? — нежният глас на баща й само я накара да се разплаче още повече. — Какво има, за Бога?

— О, тате! — изхлипа Джес. — Не мислех, че ще го направи. Аз съм виновна. Ако не бях й изтърсила всичко за Дани Уайлд, това никога нямаше да се случи!

— Джеси, за какво става въпрос? На кого нищо нямаше да се случи?

— На Джейни, тате. Тя избяга.

— Боже господи! Кога?

— Рано тази сутрин — плачливият тон на Джес плавно премина в делови, горда, че първа поднася информацията на Мат. — Мама излезе да я търси и оттогава не се е връщала.

Мат слушаше ужасен.

— Сигурни ли сте, че не е у някоя приятелка?

Джес поклати глава.

— Не вярвам. Звънихме у всички — Джес се почувства важна и зряла, включвайки и себе си. — Освен това е взела осигурителната си книжка и всичко останало.

— А колко пари има в нея?

От двете Джес бе по-пестеливата. Джейни винаги изхарчваше всичко.

— Според мама — някъде около трийсет паунда. С трийсет паунда доникъде нямаше да стигне.

— Майка ти има ли някаква представа къде може да е отишла?

Джес се запита как ли ще реагира баща й на тази допълнителна информация.

— Мислим, че у Адам. Той е на квартира в Нотинг Хил.

— В Нотинг Хил?

Мислите на Мат запрепускаха бясно. Познаваше малко този район.

— Според нас е някъде на Дивинити Роуд и мама търси в момента там.

Мат затвори очи. Бе гледал един документален филм за Дивинити Роуд. Хората от екипа на тази програма го бяха нарекли Лондонския Харлем. Това бе Меката на продавачите и трафикантите на хероин. Джейни бе избрала най-опасната част на града.

Пред очите му изникна красноречивата снимка на един от правителствените плакати против наркотиците — измъчени лица на млади хора с дълбоко хлътнали очи, захвърлили живота си като непотребна вещ само защото някой ги бе убедил колко е хубаво да си друсан. Нечии дъщери и синове.

Спомни си с горчивина, че шоуто бе направено по идея на министъра и както казваха критиците, бе пълен провал, тъй като тийнейджърите възприемали пострадалите като герои. Младите хора, казваха те, винаги ги е привличало това, което е вредно за тях. На Мат му оставаше само да се надява, че Джейни прави изключение.

Докато слушаше обясненията на Джес, една мисъл се промъкна в съзнанието му — щеше ли това да се случи, ако той си бе все още вкъщи?

Какво, по дяволите, да прави? Оставаха по-малко от три часа до започване на специалното му шоу с Мередит Морган, с което се надяваха да убедят Ричи Пейдж да възобнови предаването през есента. Шоуто щеше да бъде предавано на живо и целият екип разчиташе на него да го проведе блестящо, осигурявайки по този начин бъдещето им. Ако го пропуснеше, с кариерата му бе свършено не само в Сенчъри, но вероятно навсякъде. Немислимо бе да рискува шоуто, означаващо всичко за толкова много хора.

И все пак! Кое бе по-важно? Кариерата му в телевизията или Джейни? Може би в този момент тя се лута някъде безцелно и е опустошена душа, сигурна само в едно — че е изоставена от всички, които я обичат. Джейни не бе от тези деца, които бягат. Това сигурно й е коствало цялата смелост.

Мат погледна часовника си. Сигурно времето нямаше да му стигне да намери Джейни, но имаше достатъчно време да отиде до Дивинити Роуд и сам да види как стоят нещата. Достатъчно, за да докаже на Али, че не я е оставил сама да се оправя.

Той грабна ключовете на колата. Оттук само за петнайсет минути щеше да стигне до „Портобело“.

— Мат?

Белинда излезе от офиса и затвори вратата зад себе си. Шестото чувство й бе подсказало, че е на път да се случи нещо лошо и тя се бе опитала да чуе за какво става въпрос, но не можа да хване почти нищо от разговора.

— Къде, по дяволите, хукна? — кресна тя с остър глас.

Мат помисли дали да й каже. Но знаеше много добре какъв ще бъде отговорът.

— Нека го наречем извънредно положение. Ще ти се обаждам.

Ужасът, изписан по лицето й, бе толкова комичен, че въпреки ситуацията, Мат не можа да сдържи усмивката си.

— Оо, стига! — каза й той. — Нали я знаеш онази приказка, „злото не идва само“.

Той се отдалечи.

— Мат! — извика Белинда. — За Бога, вземи поне един телефон!

Но той вече бе изчезнал в асансьора.

Откъм затворената врата на офиса им долетя заразителен смях и той й напомни колко много труд хвърлиха, за да бъдат в такова празнично настроение. И сега, когато всичко бе вече зад гърба им, Мат подхвърляше свършената работа на такъв риск. Тя се взря в оживените лица зад остъклената преграда. Вече нямаше желание да празнува.

Докато стоеше там замислена, телефонът на бюрото иззвъня. Пресегна се ядосано и вдигна слушалката.

— „Шоуто на Мат Бойд“ ли е? — Белинда моментално позна гласа на Али. — Мат там ли е?

Белинда погледна към затворените врати на асансьора, но Мат сигурно вече бе напуснал сградата. Изведнъж усети, че я обхваща ярост. Ярост за това, че Али бе заела времето на Мат най-безцеремонно и въпреки това очакваше той да подскочи още при първото й позвъняване. Ярост за това, че той наистина бе подскочил. Застанала в празната стая, побледняла от гняв, Белинда разбра, че ревността й не обхваща само шоуто.

— Не, по дяволите! Няма го! — невъздържано отвърна тя. — И ако трябва да съм точна, той току-що изхвърча оттук!

Колкото и да бе изтощена, Али усети отровата в гласа на Белинда.

— И доколкото разбирам, тая криза — продължи Белинда жлъчно — е твое дело?

— Абсолютно права си — Али можеше и да е уморена, но не толкова, че да сдържи ответния прилив на гняв. — Нарочно уредих дъщеря ни да избяга, само и само да съсипя шоуто ви.

Белинда се стъписа. Ето къде значи е хукнал Мат! Да спасява щерка си. Каква лудост! Как си я представя той тази работа — да търси изгубено хлапе в огромния град? Исусе, я по-добре да вземе да подготви някое старо предаване на Мат, така, за всеки случай. Ако Ричи Пейдж само дочуе за това, свършени бяха.

Белинда усети, че Али се кани да затвори и не можа да се удържи да не й пусне още една стрела.

— Ясно ти е, предполагам, че след по-малко от три часа излизаме на живо в ефир с най-добрата програма, която Мат е правил през цялата си кариера? Днес се решава съдбата ни.

В гласа на Белинда звънна смаяна нотка. Не можеше да разбере как смее Мат да постъпва така.

— Благодаря ти, че ми напомни — въпреки умората си, Али усети как сърцето й радостно подскочи и се усмихна слабо. — Но днес се решава съдбата и на дъщеря ни.

 

 

Карайки бавно по Ланкастър Роуд, Мат усети как безпокойството му расте. Бе горещ следобед и районът около Дивинити Роуд кипеше от живот. Хлапета ритаха топка по улицата, без дори да помислят да се махат от пътя на колите. От прозорците и облегнати по ръждясалата улична ограда, хората го гледаха с безразличие. Ако го познаха, не дадоха да се разбере. От време на време във входовете и уличките хлътваха хора, явно вършейки някакви мътни сделки. Мат бе чел, че продавачът носи в себе си само една доза и когато я продаде, отива в скривалището си да вземе нова. А когато към него се приближи клиент, той предава стоката от своята уста в неговата. Поради някакво странно недоглеждане полицията нямаше право да поглежда в устата ти.

Наблизо преминаха двама полицаи, опитвайки се безуспешно да поддържат реда с присъствието си, но Мат усети неохотата, с която се решаваха да напускат безопасното убежище на колата.

Два пъти обиколи Дивинити Роуд и спря. Какво щеше да прави, ако не открие Али, ако тя се е обезсърчила и се е отказала?

И тогава е огромно облекчение я видя. Беше се спряла в другия край на улицата и говореше с някакъв млад полицай. Чак оттук се виждаше колко е уморена. Подкара към тях, спря наблизо и излезе от колата.

— Али! — извика Мат и хукна към нея.

Тя се обърна с побледняло и напрегнато лице.

— О, Мат, слава богу, че дойде!

Той я притисна към себе си и всичката сила, която я бе крепила цяла сутрин да чука по хорските врати, срещайки каменно мълчание или открита враждебност, се изцеди от нея.

Мат внимателно я отведе до колата, сложи я да седне и клекна срещу нея, без да обръща внимание на мръсните локви помежду им.

— Трябва да се прибереш вкъщи. Ще те отведа — той огледа неприветливата улица и попита: — Знаеш ли някакъв номер или нещо такова?

— В тези къщи я няма. Проверила съм — Али му подаде картата, взета от Тръста по настаняването в Нотинг Хил.

По-малко от половината номера бяха зачеркнати. Мат разбра, че няма да успее. Щяха да му са нужни часове, за да обходи останалата част.

— Предложиха ми да опитам в „Кафето на Джордж“. Очевидно той знае всичко, което става тук. Мат?

— Кажи, моето момиче.

— Преди да си тръгна, не мислиш ли, че е по-добре да мина през полицията и официално да я обявя за изчезнала?

Мат стисна ръката й.

— Още не — отвърна й той, мислейки колко е уморена. — Ако не успея да я намеря, аз ще се обадя. Прибери се у дома при Джес — той докосна нежно лицето й. — И тя има нужда от теб.

Али се усмихна. Знаеше, че нарочно спомена за Джес, за да я накара по-лесно да се прибере, и му бе благодарна. Едва ли би могла да направи и една крачка още.

— А предаването?

Мат се усмихна и в сините му очи проблесна весело пламъче.

— Е, голяма работа. Както би казала майка ми: „Измислена работа е това телевизията.“

 

 

Кафето на Джордж се оказа мръсна дупка на ъгъла на „Портобело“ и Уестбърн Парк Роуд, а самият Джордж — приветлив и любезен кипърец. Бе от онези квартални кръчми, които биваха отворени до късно заради работещите наоколо, предлагайки им шунка, яйца, фасул и пържени картофи дотогава, докато има клиентела. Въпреки произхода на Джордж, нямаше дюнер кебап и баклава. В момента кръчмата бе почти празна.

Когато Мат влезе, Джордж го поздрави като стар приятел. Явно фактът, че известна ТВ звезда е решила да окаже чест на кафенето му в четири и половина следобед, и то в работен ден, бе нещо съвсем в реда на нещата според него.

— Оо, Мат, как си? Чаша чай, нали?

Мат с благодарност прие чашата чай и погледна часовника си. Имаше още два часа на разположение.

— И така, Мат — надявайки се, че клиентите му ще го видят на една маса с известния Мат Бойд, Джордж се настани срещу него до витрината. — Какво мога да направя за теб?

 

 

В Сенчъри Телевижън Ричи Пейдж тъкмо имаше среща с адвоката на компанията и двамата оглеждаха някои от клаузите на договора, който се канеха да предложат на Дани Уайлд. Джак Солтъш бе оправдал напълно репутацията си на хитър и ловък агент, изпилвайки всяка клауза е неподражаема ловкост. Дани Уайлд щеше да стане много богат младеж.

Тъкмо бяха стигнали до клауза 56 (с) (V), когато телефонът на бюрото иззвъня. Обаждаше се секретарката на Пейдж, Лорийн.

— Мислех, че ще е добре да ви кажа, мистър Пейдж, че когато бях в столовата преди малко, дочух една от екипа на „Шоуто на Мат Бойд“ да обяснява на приятелката си в каква каша са се забъркали. Довечера е голямото им шоу, а Мат го няма. Доколкото разбрах, дъщеря му е избягала от къщи и той е тръгнал да я търси.

Пейдж погледна адвоката и се усмихна. Тази сутрин неговата жена му бе приготвила превъзходно сварено яйце и той си бе казал, че денят ще е успешен. Адвокатът бе чул разговора и кимаше доволно.

— Е — каза той, — това със сигурност ще реши доста от проблемите ни. Явно нарушаване на договора.

— Да — ухили се Пейдж, мислейки за милион и шестстотинте хиляди паунда, които с донкихотовски жест Мат им спестяваше.

Той се извърна и извади бутилка двайсет и две годишно малцово уиски, което пазеше за случаи като този.

— Мисля, че си заслужава да го полеем.

 

 

Джордж веднага позна Адам по описанието, което Мат му даде. Живеел заедно на квартира с още няколко младежи — някои от тях студенти, а други — музиканти. Често идвали в кафенето му и понякога си носели и китарите. Ако то не било много пълно, Джордж им разрешавал да посвирят и после да пуснат шапка. Обичал музиката.

Той закима с глава ентусиазирано, когато Мат спомена за Дивинити Роуд, но щом попита за номера, лицето на Джордж се превърна в самото разочарование. И представа си нямал.

Мат трябваше да разчита на себе си. Жалко, толкова близко беше. Джордж довърши започнатото от Мат описание на Адам е такива подробности, че Мат почти го видя, седнал на една от масите. А сега — пак нищо. Бе дотам, докъдето и Али бе стигнала.

Изведнъж Джордж скочи и отвори вратата зад бара.

— Ариадна! — извика той нагоре. — Дъщеря ми — обърна се той към Мат. — Приятелка е с един от музикантите — лицето му се изкриви. — Голям тъпанар, затова не й давам да се вижда с него.

Появи се младо стройно момиче с дълга черна коса, облечено с дълга права рокля, което изобщо не приличате да е приятелка на никой от компанията на Адам. Когато видя Мат, тя го поздрави вежливо.

— Ариадна, мистър Бойд търси дъщеря си и мисли, че тя е при Адам, онова височкото момче с коженото яке, дето е приятел на твоя приятел. Знаеш ли на кой номер живеят?

Момичето се смути, сещайки се, че ако даде информацията, може да стане обект на бащинския му кипърски гняв. За огромно облекчение на Мат, Джордж разбра това.

— Няма да ти се сърдя, не се безпокой. Това е много важно.

Момичето помисли малко, съпоставяйки вечното чувство за сплотеност у децата срещу кроежите на родителите, както и перспективата музикантът й да я покани на разходка. Доста далечна й се видя.

— Добре — тя се обърна към Мат: — Живеят на номер трийсет и осем, до кръчмата. Искате ли да ви покажа къде е?

Като подтичваше, Мат се върна на Дивинити Роуд. Нямаше нужда Ариадна да му показва. Щеше да го намери.

Той се спря и огледа непретенциозната външност на номер трийсет и осем. Въпреки че бе слънчев и топъл следобед, пердетата бяха плътно дръпнати. По долната част на входа към първия етаж и мазето имаше все още не разковани дъски, а останалите явно бяха махнати, за да може да се влиза. По-голямата част от стълбището бе заета от полуразглобен мотоциклет. От една от стаите гърмеше музика. Съвсем не на място от един от первазите на прозорците висеше клетка с канарче, безгрижно чуруликащо, сякаш се намираше някъде по Средиземноморието, а не на Нотинг Хил Гейт. Навсякъде се носеше острата миризма на афро-карибска храна и едва доловимият аромат на гниещ боклук.

Докато оглеждаше обстановката, Мат усети, че го обхваща нервност. Дланите му се потяха, а дъхът му излизаше на пресекулки, нямащи нищо общо с бягането преди малко. Какво ще прави, ако я няма тук? Или пък Адам откаже да го пусне? Осъзна, че не бе мислил какво ще стане, като открие къде живее Адам.

Събирайки такова количество смелост, каквото не му се бе налагало нито веднъж през двайсетгодишния стаж в телевизията, Мат натисна звънеца.

Последва тишина и нищо не се случи. След две минути пак го натисна. Този път далеч навътре се чу шум от някакво раздвижване и Мат разбра, че някой слиза по стълбите.

Най-накрая вратата се отвори три инча и един дългокос младеж надникна навън. Не беше Адам. Мат усети непонятно чувство на облекчение. Може би е сбъркал.

Младежът се взря в него е невярващи очи.

— Хей, ти не си ли оня тип от телевизора?

Той огледа зад Мат, очаквайки сякаш всичко изведнъж да се окаже част от предварително изработен сценарий и иззад ъгъла изведнъж да изскочи екипът с камерата, викайки, че това е предаване на живо и с един замах да го изтърси в холовете на милиони зрители.

— Да, аз съм този, дето излезе от телевизора. Адам тук ли живее?

Младежът го огледа от глава до пети и вдигна рамене. После се извърна назад и викна навътре:

— Адам! Тебе търсят.

Докато стоеше на прага на отворената врата, Мат реши, че никога в живота си не се е страхувал толкова.

Скоро откъм незастланите стълби до него достигна тропотът на тежки обувки. После иззад полуотворената врата се подаде учуденото лице на Адам.

— Мистър Бойд! — за изненада на Мат, в гласа му прозвуча нотка на уважение. — Здравейте.

— Здравей, Адам — Мат реши, че приятелското отношение щеше да е най-добрият подход. — Джейни тук ли е?

— Да, аз… — съвсем необичайно за него, Адам за миг загуби самоувереност. — Отивам… отивам да я извикам.

Той потъна в тъмните дълбини на къщата и Мат отново остана сам на прага. Бе изпълнен с противоречиви чувства. Радост, че е открил Джейни, и ужас, че тя може да откаже да се прибере. Напомни си, че все пак не живеят по времето на викторианските бащи. Заплашена бе не едноличната му бащинска власт, а нейното щастие и безопасност.

Пак се чу тропотът на тежките обувки. Но с Адам нямаше никой. Може би се бе върнал сам, за да покани Мат вътре.

— Слушайте, Мат… — смущение оцвети бледите страни на Адам. — Опасявам се, че тя не иска да ви вижда. Казва, че тук е щастлива.

Той бавно започна да му обръща гръб, но забелязал болката, изписана на лицето му, се спря и добави неловко:

— Наистина се опитах да я накарам. Но се страхувам, че Джейни е абсолютно сигурна в решението си.

Той тихо притвори вратата, оставяйки Мат да стърчи отвън и да се чуди какво да прави.

Мат гневно се спусна по стълбите. Неблагодарна пикла! Как смее!

От другата страна на улицата Мат зърна неугледната фасада на малка пералня на самообслужване. Оттам поне би могъл да се обади на Али и да й каже, че Джейни е добре.

Въпреки занемарения си външен вид, отвътре пералнята се оказа безукорно чиста. Миризмата на пране му навя спомени от детските години, когато всичко бе точно и ясно. А дали е било наистина така? Какво би казала майка му, натиквайки мечтите дълбоко в себе си, както натиква ризите на баща му в пералнята?

Той се отпусна на една от пейките, попивайки топлата миризма на току-що изпрано бельо, доволен, че е сам. Бе забъркал такава каша! Бе подценил Али, бе разрушил брака си, дъщеря му избяга и не иска да говори е него. На всичкото отгоре днес той заби последния гвоздей в ковчега на кариерата си. Какъв щастливец си, Мат Бойд!

Чу, че вратата зад него се отваря и рязко се обърна, обзет от абсурдната мисъл, че това е Джейни, променила решението си в последния момент. На вратата обаче се появи дребничка азиатка с малка червена точка на челото и сари под работната престилка. Тя му се усмихна бегло, започна да вади прането си от издута до пръсване чанта и да го тъпче в една от машините.

Мат се изправи и затърси из джобовете си за монета. Али отговори на третото позвъняване. Току-що се бе прибрала, бе взела душ и сега се чувстваше по-добре, въпреки че тревогата й не бе намаляла.

— Аз съм. Открих я. Намира се на номер трийсет и осем.

— Мат, но това е чудесно! — от тона й бликаше възторг и облекчение.

— Али, тя отказа да говори с мен — гласът му бе пропит от болка. — Даже не ме пусна да вляза.

— О, Мат, какъв ужас! Но нали е добре? Поне за това да не се тревожим. Може би след ден-два ще промени намеренията си — прииска й се в този момент да е до него. — Мат, къде си? Джес казва, че днес цял ден са рекламирали предаването ти довечера. Ще успееш ли?

Мат погледна часовника си. Оставаше му още около час.

— Да, мисля. Ще ти се обадя по-късно.

— Мат?

— Да?

— Благодаря ти. Знам какво ти е струвало.

Мат вдигна рамене.

— Дъщеря ми е и я обичам.

— Знам. Знам, че я обичаш.

Гласът й бе тъжен.

Докато се сбогуваха, той се сети, че трябва да се обади и на Белинда и да я успокои. Сигурно досега в Сенчъри са се насрали от притеснение. Но тъкмо вдигна отново слушалката и вратата на номер трийсет и осем се отвори и навън се изсипа групичка младежи, облечени в черни кожени якета — Джейни и Адам бяха между тях. Всички бяха весели и се смееха. Нямаше нужда да си задава въпроса какво им е толкова весело.

После Адам се наведе и тъмният водопад на косите му скри лицето на Джейни. Целуваше я. Останаха така, вкопчени в страстна прегръдка, докато другите подхвърляха весели шеги.

Острата болка на ревността го прониза с такава сила, че Мат я усети почти физически.

Остана загледан в тях, докато от входа излезе още един младеж, тръшна вратата зад себе си и сред смях и закачки групичката се отдалечи надолу по улицата.

Застанал в топлия уют на малката пералня, в главата на Мат бавно започна да се оформя една идея. Беше чиста лудост, но тя го завладя с такава сила, че му бе невъзможно да й се противопостави. Какво бе това нещо у Адам и живота, който той й предлагаше, накарало Джейни да обърне гръб на родителите си и на всичко, което те й даваха?

Трябваше да провери и сам да си отговори на въпроса.

 

 

— Рой — викна Белинда, надигайки се от стола си зад пулта на студио три. — Мередит Морган дойде ли вече?

Рой взе бележника и се приближи.

— Дамата и антуражът й — като казвам антураж, имам предвид именно антураж: говорител, лична гримьорка, плюс личен агент по печата — току-що влязоха в рецепцията. Ще отида да ги посрещна. Явно на Мередит й трябва цял час, за да се подготви.

Белинда се отпусна на мястото си зад уредите и се опита да скрие обхваналата я паника. Оставаше им по-малко от час, а от Мат — нито дума. Цялата преса бе тук. Тук бе и самата Мередит Морган. За миг паниката парализира мислите й. Самото събитие, че легендарната холивудска звезда се бе съгласила да дойде, бе изключение, почти нямащо равно на себе си. Бе твърде богата, твърде известна и най-вече твърде ексцентрична, за да се интересува от още реклама. Бе се съгласила само защото харесваше Мат. Как, но дяволите, да й обясни, че е била шест хиляди мили път за нищо, защото Мат го няма никакъв.

 

 

Мат пресече улицата и забеляза, че групичките пред входовете са се разпръснали, тъй като следобедът напредваше и бе станало по-хладно.

Хукна по стълбите на номер трийсет и осем, вземайки ги по две наведнъж. Не можеше да повярва, че прави това — да рискува цялата си репутация заради някакво си импулсивно взето решение. Знаеше само, че иска да види как изглежда отвътре мястото, в което Джейни така категорично бе отказала да го пусне, като че ли в него се намираше тайната на начина, по който биха я върнали вкъщи.

Оглеждайки се нервно, за да се увери, че наоколо няма никой, Мат опря рамо на вратата и натисна. Тя не поддаде, но Мат усети еластичността на евтината и стара ключалка. Отстъпи малко и този път се засили, мъчейки се в същото време да не вдига много шум. Ключалката поддаде още малко. На третия път изгнилото дърво се разцепи и вратата отхвръкна навътре. Стараейки се да изглежда спокоен, въпреки че току-що бе извършил престъпление, Мат пристъпи напред. В края на краищата нямаше да краде — искаше само да поогледа малко.

От другата страна на улицата един младеж тъкмо хвърляше китарата си в един очукан фургон, когато шумът привлече вниманието му и той вдигна поглед заинтригуван. Беше от бандата на Джо, един от приятелите на Адам. Той се качи във фургона и подкара.

Мат прекрачи прага и навлезе в тъмен коридор, постлан е вестници, който го отведе в голям хол. Надникна вътре. Дъските на пода бяха голи, но тук-там се виждаха остатъци от стар и изтъркан мокет. Покрай стената отсреща, сгънати на две като кресла, бяха наредени четири-пет матрака, отчасти застлани с шарена покривка. Стените бяха покрити с ярко оцветени рисунки, изписани с грижовна ръка. Пепелниците навсякъде преливаха от подозрително изглеждащи фасове.

 

 

Две пресечки по-нататък младежът, живеещ отсреща, зави зад ъгъла и видя шумната група, отправила се към „Кафето на Джордж“.

— Хей, Джо! — провикна се той. — Току-що видях един дъртак да разбива вратата ти.

Групичката се спря и всички се спогледаха. Джо се засмя.

— Да заповядат. В стаята ми няма нищо за крадене.

Адам изруга.

— Да, ама в моята има. Години пестих за китарата и няма да позволя на някакъв си смотаняк да я шитне някому за десетачка само защото няма пари за следващата си доза.

Той тръгна обратно по Дивинити Роуд. Разтревожена, Джейни го хвана за ръката и го задържа.

— Адам, не отивай сам. Знаеш какво може да стане.

— Кой ще дойде с мен тогава?

Никой не пожела. Преди минутка само Джейни бе забелязала една обикаляща района полицейска кола. Точно в този момент тя бавно изплува иззад отсрещния ъгъл. Джейни махна с ръка.

Колата спря и полицаят свали стъклото.

— Полицай — започна Джейни е най-изисканата реч, на която бе способна, — някой току-що е влязъл с взлом в къщата ни. Мислим, че е още там.

Полицаят прецени наум риска, съпътстващ опита да арестува някой от обитателите на тази улица, и го противопостави на вълнуващата възможност да го хване на местопрестъплението. Възможностите да проявиш инициативност в този район бяха неизчерпаеми, а младото момче бе ново в полицията. Реши, че си струва да опита. Той отвори вратата.

— Скачай вътре.

— Ти иди с другите при Джордж — отпрати я е махване на ръката Адам. — Аз ще дойда по-късно.

Мат замръзна неподвижно и се ослуша. Отгоре бе дочул някакъв шум. Там имаше някой. Извърна се бързо и се отправи към вратата. Изведнъж нещо се заплете в краката му и Мат почти се засмя от облекчение — беше котка.

Надсмивайки се над страха си, Мат се върна по коридора. Отвъд хола имаше малка кухничка. По скарата за изцеждане на съдовете се виждаха безразборно нахвърляни и нахапани сандвичи, някои от тях все още бяха в разкъсаната си опаковка. Готвенето явно не бе на особено уважение тук.

Мат се качи горе. Къща като тази, помисли си той, трябва да има поне четири-пет стаи. На първата площадка имаше врата и той я отвори. В носа го удари миризма на неоправено легло и добре отлежала пот. Тук нищо не напомняше за присъствието на Джейни.

Докато се качваше по стълбите към следващата площадка, Мат се запита какво всъщност търси. Не можа да си отговори.

На най-горната площадка имаше още три стаи. Една от тях трябваше да е на Адам. Отвори една от вратите, свикнал вече с миризмата на застояло. Както и в първата стая, леглото тук представляваше мръсна купчина чаршафи. По пода се търкаляха дрехи. До матрака се виждаше пепелник, пълен с угарки, а в средата се мъдреха два ползвани презерватива. Мат замръзна на място. Това ли бе стаята на Адам?

В ъгъла, до мътния прозорец, Мат забеляза отворен куфар. От него се подаваха, дамски дрехи и той се наведе да ги разгледа. Не бяха на Джейни. Почувства вълна на облекчение, но после го досмеша. Какво си мисли той — разбира се, че спят заедно.

До вратата за следващата стая се отиваше по малка стълбичка. Със затаен дъх Мат я отвори и застина от изумление. Бе подредена и спретната, отвсякъде се виждаше, че тук пипа човешка ръка. Вместо голи дъски, по пода имаше стар мокет, върху който бяха постлани турски пътеки с избелели, но все пак различими шарки. По стените бяха накачени най-различни екзотични неща и над леглото се извисяваше някакво подобие на балдахин. На масичката до леглото се виждаше лампа с атлазен абажур в стил art nuveau^[1].

На стола до прозореца бе облегната акустична китара. Мат предпазливо пристъпи към нея, чувствайки се като натрапник. До китарата имаше някакво листче и той го вдигна. Бе текстът на любовна песен. Не разпозна почерка, но думите бяха от ясни по-ясни. Песента бе за Джейни.

Докато ги четеше, един порив на вятъра смете листове хартия от масата до прозореца и ги пръсна по пода. Той се наведе да ги събере и постави на мястото им и забеляза, че масата всъщност е превърната в бюро. Най-отгоре Мат забеляза томчето на T. С. Елиът на Джейни, а изпод него се подаваше проспектът на университета в Съсекс. Втренчи изумен поглед в тях.

До томчето бе подпряна картичка от серията „Любовта е… на едно място“.

Мат я отвори и разпозна почерка на Джейни. На картичката бе изобразено дебело момченце, протегнало сърце на също така дебело момиченце.

„На Адам. Благодаря ти, че беше на това място, когато там нямаше никой.“

Бе написано от Джейни.

Мат я остави на мястото й, чувствайки как гърлото му се свива от напиращи чувства. Очите му се насълзиха. Бе толкова изтъркано и банално и в същото време толкова трогателно. Но Джейни бе права. Адам й бе дал нещо, което те двамата с Али не можаха да й дадат. Бяха й дали любовта си и я заляха с материални блага. Но не бяха успели да й дадат едно нещо, от което тя наистина се нуждаеше — сигурност.

Мат стоеше, загледан в картичката, и бе така погълнат от мислите си, че не можа да чуе стъпките по стълбите.

Когато вратата се отвори, той рязко се обърна.

На вратата стоеше Адам. А през рамото му, със смешно застинало от учудване лице, надничаше униформен полицай.

 

 

— Къде е, по дяволите? — кресна Ричи Пейдж и със силата на ядрен взрив нахлу в апаратната. Всъщност Пейдж кипеше от радост, но нямаше намерение да се издава пред екипа. — Цял ден въртим рекламите за това скапано шоу, хиените от половината клюкарска преса са тук, а вие в последния момент ми заявявате, че Мат се запилял бог знае накъде да гони изгубената си щерка.

— Знам. Знам — Белинда се опитваше да не се поддава на паниката, защото единственият начин да преживее оставащия до шоуто час бе, ако запази пълно спокойствие. — Но не се безпокойте, предаването има подготвен заместител.

Никога нямаше да прости на Мат това. Той разбиваше кариерата й, както и своята собствена. Оставаше само още три четвърти час. Докато Пейдж изхвърча от стаята, заканвайки се, че ако Мат не се върне навреме, и двамата да очистват бюрата си, тя се запита дали да не отиде и да съобщи новината на Мередит Морган.

 

 

Мат впери безмълвен поглед в двамата мъже. Изобщо не можа да измисли нищичко да им каже защо е тук. За щастие Адам се оказа по-бърз от него.

— Мат! — извика той, като че ли да види най-известния телевизионен водещ, застанал по средата на стаята му, бе именно онова, което бе очаквал.

Адам се обърна към слисания полицай:

— Мистър Бойд е баща на приятелката ми. Бяхме го поканили да намине и Джейни трябваше да му остави ключ. Но сигурно е забравила. Нали ги знаете жените?

Полицаят, деветнайсетгодишен новобранец, който живееше с майка си, кимна важно с глава, доволен, че не му се наложи да се среща очи в очи с някой полудял от наркотици крадец.

Най-сетне Мат успя да проговори:

— Не ми се висеше отвън, затова малко попрекалих. Ще платя вратата, разбира се.

Той посегна към джоба си за портфейла.

— Не трябва ли да сте на работа в момента? — погледна го изненадано полицаят. — Преди малко в участъка видях реклама на шоуто ви тази вечер.

— Исусе Христе! — възкликна Мат и ужасен погледна часовника си. — След двайсет и пет минути трябва да почваме.

— Знаете ли? — каза младият полицай, чиято майка бе голяма почитателка на Мат. — Какво ще кажете да ви откарам? Ще стигнем триста пъти по-бързо през тия шибани задръствания.

Мат се засмя.

— От малък мечтая да се повозя на полицейска кола с включени сирени.

Той се обърна към Адам и му подаде ръка.

— Благодаря ти много.

— Идвам с вас. Ще се обадя на Джейни от студиото — каза Адам, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Мат. — За нищо на света не бих пропуснал това.