Мейв Харън
Телевизионна афера (6)

6

В момента, когато Али отвори вратата, инстинктивно почувства, че Патси и Стивън току-що са се карали. Имаше нещо в тяхната скованост, в начина, по който дори не се поглеждаха. Когато Стивън прихвана Патси за лакътя, за да я въведе в къщата, тя рязко дръпна ръката си. Това напомни на Али за безкрайно многото пъти, когато бяха правили същото двамата с Мат. Веднъж, припомни си тя, бяха на вечеря, на която всички присъстващи двойки се бяха изпокарали по пътя.

Причината винаги бе една и съща. Или тръгваха прекалено късно, или се изгубваха, или забравяха адреса и в крайна сметка парсата обираше жената. Така се случва в живота. Мъжете, доколкото Али имаше опит с тях, притежаваха неизчерпаема енергия да обвиняват някой друг, обикновено жените си.

— Стивън, Патси. Колко мило, че дойдохте — Мат ги покани да влязат. — Разбира се, познавате жена ми Алегра.

Али пое палтата и ги закачи в преддверието.

— Съжалявам, че закъсняхме — започна да се извинява Стивън. — Ние…

— Знам, знам — на Али й беше добре известно, че не трябваше да го казва, но не се стърпя. — Скарахте се в колата, нали? Адресът ли забравихте?

Патси и Стивън се спогледаха.

— Как позна?

— На нас винаги ни се случва, нали, Мат? Веднъж бяхме поканили едно семейство на вечеря, но те така и не успели да потеглят от паркинга под блока си. Тя му направила забележка, защото той замалко не се блъснал в един стълб.

— Е, ние поне дойдохме — закикоти се Патси и протегна ръката си към Стивън.

След миг той я взе и я целуна.

— Заповядайте — покани ги Али в дневната. — Да пийнем по нещо.

Взе бутилка шампанско от кофичката с лед.

— О, колко хубаво! — Патси протегна чашата си. — Празнуваме ли нещо?

— Днес бях на събеседване.

— Получи ли работата?

— Един господ знае — разсмя се Али и наля шампанско в останалите три чаши. — Просто празнувам за това, че се осмелих да опитам.

Патси изглеждаше изненадана.

— Е, за теб тогава!

Али вдигна чашата си.

— За мен, новата, изпълнена с увереност Алегра. Ако я бъде.

Мат се взираше в нея объркан. Не разбираше каква муха бе влязла в главата на Али тази вечер. Тя беше буквално друг човек. Склонна към флиртуване, дръзка. Не че не му харесваше. Но просто като че ли това не беше неговата съпруга.

Али стана и отиде в кухнята. Патси я последва.

— С нещо да помогна? — погледна към желираните зеленчуци, които изглеждаха страхотно с портокалите и жълтите латинки. — Възхитително! Сигурно ти е отнело доста време.

Али се почувства малко виновна.

— Честно да ти кажа, купих по-голямата част от нещата от „Маркс и Спенсър“. Дори латинките.

Патси се разтресе от смях.

— Направо страхотно. Мразя готвенето. Много по-впечатлена съм, отколкото ако беше робувала часове наред около врящите тенджери.

Те заговорнически се подсмихнаха и щом Али отиде да уведоми Стивън и Мат, че вечерята е готова, Патси си даде сметка колко много й харесва Алегра Бойд в сравнение с това, което бе очаквала.

Вечерята премина приятно и спокойно. Али за първи път говори дълго със Стивън и бе изненадана от човечността му. Под маската на строгия програмен директор се криеше един уязвим човек. Привършиха чак в десет часа и Али предложи да пият кафе навън.

Мат реши да разходи Стивън, за да му покаже градината, а Патси и Али приседнаха под огромен жасминов храст.

— Не знаех, че Мат е запален по градинарството.

— Не, не е — Али й подаде чаша бренди. — Просто иска да убеди Стивън да му даде малко повече свобода при избора на участници.

— Ооо — въздъхна Патси. — Стивън предполагаше, че ще е нещо такова. Мъже, какво да ги правиш? Всичките тези игрички за власт. Защо просто не си кажат всичко точно и ясно?

— Така ще признаят безсилието си.

— Е, добре. Не можем да желаем това, нали? — Патси се протегна и погледна към звездите. — Каква великолепна нощ! Значи така, госпожо Бойд, имате един доста подреден живот. Красива къща, чудесни деца, известен съпруг. Живот — цветя и рози.

Али се засмя. Съзнаваше, че някои хора би ги шокирало поведението на Патси, но на нея й харесваше.

— О, така е, така е. С изключение на това, че през по-голямата част от времето Мат забравя, че съществувам, а чудесните деца скоро ще отлетят от гнездото, пък и постоянно ми натякват да не се суетя толкова около тях. Джес смята, че прекалено много се грижа за всички, а всъщност нямам кой знае какви задължения. Като изключим днешното събеседване.

— Никога ли не си работила? — в устата на Патси въпросът не прозвуча като критика.

— Напротив. Колкото и смешно да звучи, започнах като водеща на новините, най-младата в екипа. Четях бюлетините в Мид Уест. Тогава се запознах с Мат — усмихна се на спомена. — В Мидландс се вдигна голяма шумотевица около мен. Хората ме спираха за автограф. Цяла година бях на върха на славата, по-известна и от Мат.

— Значи си била телевизионна звезда?

— Да, дори откривах супермаркети.

— И какво се случи?

— Децата, предполагам. След Джейни все още настояваха да се върна, което направо не беше за вярване. Забременях и с Джес, а Мат прие предложението от Лондон. По-късно той стана толкова известен, че изглеждаше направо глупаво да се захващам с работа. Имаше нужда от отдушник, за да се разтоварва от напрежението, и това бяхме ние.

— Никога ли не си мислила да отвориш бутик или да се занимаваш с вътрешно обзавеждане, както правят другите съпруги? На нашата улица не можеш да се разминеш от домакини, които въртят някакъв малък бизнес. Нищо изморително — само трябва да си пооправят маникюра след това. Аз съм единствената мързелана, без излишни преструвки, която остана в квартала.

Али се засмя. Патси действително й допадаше.

— О, да. Имах един кратък изблик на независимост, не се смей. Когато Джес тръгна на училище, завърших курс по брачни съвети.

— Възхитително! — Патси се наведе напред поверително. — А практикува ли го изобщо?

— За кратко. Харесваше ми. Всеки изплакваше мъката си пред мен. Навярно има нещо предразполагащо в лицето ми.

— Защо се отказа?

— Хората винаги разбираха кой е съпругът ми. Един клиент успя да ме заблуди, като ми разказваше сексуалните си проблеми. И знаеш ли какво направи?

— Нямам представа — каза Патси заинтригувана.

— Даде ми своя ръкопис „Преждевременна еякулация: факти“ и помоли Мат, ако е възможно, да му даде автограф.

Патси се просълзи от смях. Каква прекрасна жена беше Алегра! И представа си нямаше за нейното малко цинично чувство за хумор.

Внезапно Али се почувства леко засрамена от факта, че говори само за себе си. Вдигна чашата си към Патси.

— Стига сме говорили за мен. Разкажи нещо за себе си. Как е да си жена на големия шеф?

Патси разбърка кафето си.

— Горе-долу. Щастливи сме, когато сме заедно, но го виждам толкова рядко.

Патси беше изненадана, че споделя това с Али. Не беше от типа жени, които обичат да изливат душите си, но някак чувстваше, че може да й се довери.

— Трябва да призная, че не съм цвете за мирисане, по-скоро трън в очите му. Не съм от съпругите, които се водят лесно. В Сенчъри ме отегчават до смърт. Въобразяват си, че телевизията е въпрос на живот и смърт.

— Тц, тц — зацъка Али, — виждам, че имаш погрешна представа. Много по-важно е, отколкото си мислиш! — приближи се към нея. — Мислила ли си някога за деца?

Болка помрачи лицето на Патси за миг, но тя я прикри толкова бързо с усмивка, че Али се зачуди дали не й се беше сторило.

— Спомняш ли си какво отговорил У.К. Фийлдс^[1], когато го попитали как обича децата? Казал: „Пържени.“ В известен смисъл и аз съм така.

— Наистина ли? — попита Али. — Изненадана съм. Изглеждаш толкова топъл, забавен човек. Помислих си, че би ги обичала.

Патси беше поразена. Никой не я беше предизвиквал така до този момент. Загледа се в питието си.

— Всъщност — започна тя — не можем да имаме деца. Опитахме всичко. Тестове, лапароскопия, дори ин витро. Нищо. И най-лошото е, че проблемът не е в Стивън. Казаха му, че неговите сперматозоиди могат да преплуват Атлантика — тя се усмихна иронично, — но не и да се преборят с моята празна същност.

Али моментално осъзна, че иронията беше употребена с цел да шокира, за да прикрие болката. Без да се замисля, тя протегна ръката си и Патси бързо я стисна, проумявайки, че Али бе първият човек извън семейството й, на когото се доверяваше.

Мат се появи иззад тисовото дърво миг по-късно и разведри атмосферата. Изглеждаше доволен. Стивън май се беше присъединил към добрите.

Седна и наля по чаша кафе за себе си и Стивън.

— Е, любов моя, как мина интервюто?

— Да, кажи му — окуражи я Патси.

— Ами всъщност, изглежда, ме харесаха.

— Не бъди толкова учудена! — тръсна глава Патси. — Вие, английските момичета, все се подценявате. Би трябвало да те грабнат веднага като топъл хляб.

Али се сети за Барбара, учителката си по самочувствие. Вдигна брадичка и се усмихна.

— Може би ще го направят.

— Патси, мила — Стивън посочи часовника си, — време е да тръгваме.

Те станаха, Мат и Али ги изпратиха до колата и им махаха, докато изчезнаха в тъмнината.

 

 

— Какво откритие беше Алегра Бойд! — Патси натисна копчето, за да наклони облегалката си и се сгуши така, че да й е удобно. Стивън имаше много недостатъци, но поне винаги той караше до вкъщи. — Каква чудесна жена. Толкова е сърдечна и забавна, но същевременно и саркастична и енергична. Знаеш ли, че е била телевизионна звезда и се е отказала заради децата? — гласът на Патси бе изпълнен с недоволство заради женското тегло. — Какво безобразие, надявам се да получи тази работа.

Стивън, който обмисляше молбата на Мат, кимна, без да се вслушва в думите й.

— Двете изглеждахте много гъсти. За какво си говорехте?

— О, женски работи. Как сме загубили девствеността си, обсъждахме размера на пенисите ви…

Стивън се усмихна, докато завиваше, за да се включи в магистралата. Патси обичаше да се изразява цинично.

— Всъщност — продължи Патси — тя дори успя да ме предразположи и аз й казах, че копнея да имам един малък сополанко, който да повръща на рамото ми и да ме държи будна цяла нощ.

Стивън се протегна и хвана ръката й.

— Наистина ли? Не съм чувал да си казвала на някого за това.

— Не съм — Патси се почувства леко сконфузена при спомена за разговора. — Вероятно си мисли, че съм от тези жени, които споделят с всеки срещнат колко аборта са имали.

— Сигурен съм, че не си права — Стивън съчувствено стисна ръката й. Той знаеше, че неговата дръзка и раздразнителна съпруга прикрива личните си трагедии с иронични забележки. — Вероятно защото тя е човек, с когото можеш да си поговориш.

Погледна към Патси, за да разбере дали се е отърсила от лошото настроение.

— Знам. Накрая й казах и за безсънието си.

Той намали, за да не пропусне отбивката на магистралата.

— Жалко, че не могат да намерят някой като нея за „Хелоу“ — погледна през рамото си надясно към приближаващите се коли. — Казах ли ти, че този кретен Бил Форд още не е намерил добрата съветничка?

— Не е ли?

Докато си седеше в уютната тъмнина, сгушена в кожената седалка, на Патси Картрайт й хрумна една идея. Мат Бойд й бе допаднал повече, отколкото беше очаквала, но и той като повечето мъже си позволяваше прекалено много. Можеше да направи нещо по въпроса. Щеше да го постресне. И току-що се беше сетила как.

 

 

Али се втурна към входната врата, когато чу, че идва пощаджията. Това се повтаряше всеки Божи ден от събеседването насам. Имаше цял куп сметки, рекламни брошури, предложения за почивка през зимата, въпреки че бе едва август, както и талони за томболи, където се твърдеше, че точно ти от шест милиона участници ще удариш голямата печалба. Най-накрая имаше и един обикновен плик с печат във формата на кръст. Али го взе и отиде в кухнята.

Мат вече беше седнал на масата и ядеше препечена кифличка с масло и мед. Вдигна поглед.

— За работата ли е?

Али кимна, докато отваряше плика с ножа за хляб. Сдържайки дъха си, прочете писмото и за първи път си даде сметка колко много се бе надявала да получи това място.

Съобщението беше кратко и ясно. Али се била справила отлично на интервюто, но един от другите кандидати имал по-пресен опит в тази област.

Седна, опитвайки се да сдържи сълзите си. Беше абсурдно да се надява, че така лесно ще си намери работа, но тя все пак беше таила надежди.

— Отговорът май не е благоприятен? — попита Мат и взе писмото.

Джес заряза финансовата страница на „Дейли Телеграф“ и прегърна майка си.

— Те губят — подметна Джейни. — Тъпаци. И без това никога не съм имала намерение да празнувам рождения си ден в замък.

Али се усмихна и я притегли към себе си, ободрена от съчувствието им.

— Е, нали все още си имам вас?

— Стига, мамо, не се предавай — Джес целуна майка си по челото. — Нещо друго ще изникне.

— Знаеш ли какво — Мат пъхна писмото обратно в плика и се изправи, — събота е. Защо не те изведа някъде на обяд?

 

 

Върнаха се късно следобед, сгрети от слънцето, австрийското вино и вкусната храна, която хапнаха на усамотена тераса в кръчма до реката, и Али вече бе оптимистично настроена. Надяваше се, че не всеки работодател ще държи на хора с „по-пресен опит“.

Тъкмо си казваше, че трябва малко да поразтреби, когато телефонът иззвъня.

— Мамо — изкрещя Джес, която винаги успяваше първа да се докопа до слушалката и да вдигне още при първото иззвъняване, а понякога дори преди него, сякаш водена от някакво шесто чувство, присъщо за тийнейджърите. — За теб е. Патси Картрайт се обажда.

Али влезе в стаята.

— Здравей, Патси.

— Здравей. Благодаря за приятната вечер и за прекрасната идея за латинките. При първа възможност и аз ще се пробвам — Патси се разсмя. — Макар да съм убедена, че това ще стане чак догодина. Кажи ми какво стана. Получи ли мястото?

— Не — Али се опита да звучи спокойно. — Дали са го на някой с „по-пресен опит“.

— Досещам се кой може да го е спечелил. Гадове! Главата си залагам, че е някоя малка пикла, завършила е отличие школата за орален секс.

Али сдържа кикота си.

— Както и да е, ти как си?

— Страхотно. Много ми хареса как си побъбрихме онази вечер. Както казах на Стивън, наистина си много готина за британка и не прикриваш чувствата си.

— Е, не всички тук сме надути пуяци.

— О, така ли? Ти още ли търсиш работа?

— А ти как мислиш?

— Е, добре. И аз ще се ослушвам.

Патси затвори телефона и се загледа в съпруга си, който дремеше в градината. Беше най-подходящото време за разговор с него. Въпреки че това едва не я уби, тя му направи чаша от любимата му марка чай „Ърл Грей“ и я сложи на поднос, прибави две шоколадови бисквити и изнесе всичко това в градината.

Стивън вдигна панамената шапка от лицето си при приближаването й.

— Изглеждаш чудесно с тази табла.

— Ти по-добре недей да свикваш, негоднико. Това е за пръв и последен път — Патси седна в люлеещия се стол до него. — Тъкмо си мислех…

Стивън повдигна вежди, загледан в подноса с чая.

— Ама това удава ли ти се? Очаквам да ми кажеш за какво точно в следващата минута.

— Ти каза, че Бил Форд не може да намери съветничка за „Хелоу“.

Лицето на Стивън се намръщи при това напомняне.

— Да, не може. Защо питаш? Да не би да имаш едно от обичайните си прозрения? — Стивън се бе научил да се вслушва в предложенията на Патси. Обикновено тя пренебрегваше британската телевизия и се отнасяше с присмех към амбициите й да бъде най-добрата в света, но тайничко гледаше местни предавания повече и от него. И имаше набито око. На няколко пъти набелязваше някой новак, който впоследствие се оказваше истинска находка за Сенчъри. Компанията успяваше да ги завербува, преди да са станали прекалено скъпи.

— Ако искаш да знаеш, наистина е така — подаде му шоколадова бисквита. — Скъпи, внимавай да не изцапаш белия си костюм. Какво ще кажеш за Алегра Бойд?

— Какво имаш предвид? Какво мисля за нея ли? Изглежда ми приятна жена, сърдечна и състрадателна. Накъде биеш?

— Ами имам предвид „Хелоу“ — каза Патси и тръсна енергично глава.

Стивън с изумление погледна жена си.

— Патси, мила, Алегра Бойд е само една домакиня и няма никакъв опит в телевизията.

— Напротив, има — Патси мразеше Стивън да й говори по този начин. Това беше гадният тон на мъжко превъзходство. — Ако искаш да знаеш, тя е започнала като водеща на новини. Каза ми го след вечерята — накрая извади големия коз: — Освен това е водила консултации по брачни проблеми. Тя ще се справи чудесно.

Стивън замълча за момент. Патси се усмихна в очакване. Достатъчно често го беше слушала да говори за безкрайните си служебни проблеми и имаше точна представа как работи мисълта му.

— Стивън, само помисли…

— За какво?

— За това каква популярност ще ти донесе госпожа Мат Бойд, ако стане добра съветничка.

Стивън се замисли. Всичко, което Патси каза за Алегра Бойд, бе вярно. Беше сърдечна и забавна, без да е скучна. А те имаха нужда от някой по-различен. За миг се запита какво ли би казал Мат по въпроса. Е, поне веднъж ще му го забие на Мат. Той и без това непрекъснато му причиняваше главоболия.

— Знаеш ли, Патси, може и да се окаже, че имаш право. Ще се обадя на Бил Форд. Това ще съсипе почивните му дни. Поне веднъж ще му се наложи да си размърда задника и да телефонира на Алегра.

— Разбира се, че имам право, любими — Патси се наведе и го целуна. — Аз винаги съм права. Какво ли щеше да правиш без мен?

 

 

Докато си седеше, приятно отпусната в един градински стол, затрупана с неделните вестници, Али чу звука от двигателя на колата на майка си и й се прииска да не я бяха свиквали да идва толкова често в неделя на обяд.

Първите няколко пъти беше много приятно и всички се чувстваха като едно истинско френско семейство. Но вероятно средностатистическата френска баба не си позволяваше да придиря чак толкова, като се почне от купешката майонеза, та чак до възмутителните навици на Джес при хранене. Али трябваше да си набележи някои от задълженията за деня, които не търпяха отлагане.

— Здравей, мамо — Бицър се разлая, когато майка й слезе от колата и й подаде плик с боб. Мразеше боба още от дете. — Как си?

— Ужасно. Ченето ме мъчи.

За облекчение на Али, Мат изникна от къщата. Той се справяше чудесно с темата за ченетата.

— Само да сложа боба да ври. Искаш ли нещо за пиене?

— Джин с тоник. Без лед и лимон.

В чистия джин Али сипа топъл тоник точно както майка й го харесваше. Отпи от сместа. Полазиха я тръпки. Но поколението на майка й винаги си бе падало по силните питиета. Джин с тоник, сухо мартини, в такова съотношение, че можеха да пресекат блажна боя.

Телефонът в преддверието иззвъня. Мат, който беше влязъл, за да вземе питието на Елизабет, вдигна слушалката.

— Джес, за теб е — извика той към стълбите. — Някой си Джеръми. Пита дали ти се ходи на дискотека довечера.

Главата на Джес надникна над перилата.

— О, господи! Уф! Тате, кажи му, че съм умряла. Скоротечна чума. Започнала неочаквано през нощта.

— Джес — укори я Али, — ти харесваш Джеръми. Той все ти се обажда.

— Малка корекция, мамче. Той ме харесва — извика Джес. — Феминистка като мен не си пада по хлапаци. Те са недодялани, досадни и се интересуват само от едно-единствено нещо. За съжаление то е „Нинтендо“. Кажи му, че аз ще му звънна — Джес изчезна в стаята си. — След две седмици.

— Джес, държиш се отвратително с момчето! — каза Али, когато дъщеря й най-сетне седна на масата за обяд. Беше сервирала в градината.

— Знам — захили се Джес, като си сипваше салата от скариди, — и знаеш ли к’во? Това го разпалва още повече. Ще ми се обади пак след пет минути, ще видиш.

— Възмутително! Това отношение излезе от мода още през петдесетте!

— Не, не е — Елизабет вдигна одобрително чаша към внучката си. — Аз винаги съм го използвала. Все още мога да отварям врати само като използвам миглите си — тя примигна изкусително, имитирайки Марлене Дитрих.

— Трябва да се опиташ да използваш ръката си — посъветва я Мат. — Много по-лесно е.

Джес едва сдържа смеха си, когато телефонът иззвъня отново.

— Мамо, иди ти, моля те. Обещавам, ще му се обадя.

— Не, няма да го бъде. Сега ще говориш с него — заповяда й Али, като си представи на какво унижение бе подложен горкият Джеръми.

Джес вдигна безжичния телефон и излезе с него в градината.

— О, здравей, Джеръми, опасявам се, че дискотеката отпада. Не мога да понасям рападжийските парчета. Кино ли? — намигна на баба си. — Нямаме кой знае какъв избор, нали? Ненавиждам филмите, в които юношите откриват секса за първи път. Май трябва да свършваме. В момента обядваме, а баща ми много държи на добрите маниери по време на хранене. Ще се чуем по-късно.

Али потръпна при мисълта колко жестоки можеха да бъдат младите и със задоволство отбеляза, че всички тези неща определено са зад гърба й.

Слабата като клечка Джес вече два пъти си беше сипала от яденето и тъкмо размишляваше дали да не потрети.

— Джес, отвратителна си.

— Помисли си за милионите гладуващи, мамо. Има ли още пиле?

Али се усмихна, като се сети как веднъж беше казала същото нещо за милионите гладуващи, но на Джейни, която отказваше да яде. И каквато си беше милозлива, тя бе станала от масата, поставила бе храната в плик и я беше изпратила в дома за сираци „Оксфам“.

Когато телефонът иззвъня за сетен път, Мат раздразнено изруга и отказа да го вдигне.

— За Бога, Джес, това момче е цяла напаст — той й подаде апарата. — Кажи му да се обади, когато привършим с обяда.

С вид на абсолютно превъзходство Джес вдигна телефона.

— Здрасти, Джеръми. Добре, навита съм за капучино утре.

Гласът от другата страна прозвуча объркано и Джес се сконфузи.

— Всъщност за теб е, мамо — подаде телефона на Али. — Някой си Бил Форд от Сенчъри. Каза, че Стивън Картрайт му предложил да ти се обади.

Али въпросително погледна Мат, който вдигна рамене в отговор. Какво, за Бога, можеха да искат Сенчъри от нея?